NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Утопията на сексуалното и политическо освобождение в „репресивната хипотеза“ на Херберт Маркузе и критиката й от страна на Мишел Фуко

Брой
№ 23 (2012)
Рубрика
Подиум
Автор
Гергана Попова

 

І. Репресивната цивилизация и реториката на сексуалното освобождение при Маркузе.

От Фройд насам теорията за репресивната спрямо сексуалните нагони същност на цивилизацията е приета почти като аксиома в хуманитаристиката. Водейки началото си от потискането на либидните и разрушителни нагони, за да функционира човешкото общество се нуждае от осъществяване на постоянна репресия върху тях. Наред с това според Фройд културата се основава не само върху потискането на инстинктите, но и върху принудата към труд. В този план според Фройд трудът е обратното на насладата, той е израз на принципа на реалността срещу принципа на удоволствието. Поради липсата на спонтанна любов към труда, както и поради неконтролируемостта на нагоните, културните институции и ценности могат да се поддържат само с известна доза насилие.

В „Ерос и цивилизация" Херберт Маркузе интерпретира тази теза в отчетливо социален план - той разграничава основна и добавъчна репресия. Доколкото сексуалните инстинкти се подчиняват единствено на принципа на удоволствието, без канализирането им чрез репродуктивната функция и сублимацията, сексуалността прави невъзможни всички несексуални отношения, с което и влиза в конфликт с изискванията на цивилизацията. Маркузе подобно на Фройд смята, че дисциплината на моногамната репродукция, методичното потискане на либидото, насочването му в руслото на социално полезната дейност задават основите на културата. Затова при основната репресия принципът на реалността се налага над принципа на удоволствието, за да осигури самосъхранението на индивида (и обществото). По думите на Маркузе, „животното-човек" става човешко същество само чрез фундаментална трансформация на неговата природа, която засяга не само целите, но и ценностите на индивида. Тази промяна има няколко основни измерения, които Маркузе описва по следния начин: от незабавното задоволяване към отложеното задоволяване, от удоволствието към въздържане от удоволствие, от радост (игра) към труд (работа), от възприемчивост към производителност и от отсъствието на репресия към сигурност.

От своя страна над тази универсална репресивна структура на цивилизацията се наслагва „добавъчната репресия", с която се имат предвид ограниченията на определен социално-исторически тип господство (Маркузе 1993: 52). „Добавъчната репресия" представлява „вторична" репресия върху сексуалните потребности, която в една или друга степен надвишава основното - необходимо за съхраняването и развитието на всяка цивилизация - изискване за потискане на сексуалните инстинкти. „...специфичните исторически институции на принципа на реалността и специфичните интереси на господството въвеждат допълнителни контроли върху и свръх тези, които са необходими за цивилизованата човешка общност. Тези допълнителни контроли, изникващи от специфичните институции на господството, са това, което ние наричаме добавъчна репресия." (Маркузе 1993: 52). Така например модификациите на инстинктивната енергия, необходими за поддържане на моногамното, патриархално семейство, за йерархичното разделение на труда или за обществената намеса и контрол в частния живот на индивида са инстанции на добавъчната, а не на основната репресия. Ако обаче в метапсихологията на Фройд труд и нещастие са неразривно свързани, в представите на ляв автор като Маркузе тази връзка е резултат не от универсална, а от конкретна - в известен смисъл случайна - организация на труда и либидото. С други думи тя представлява органичен компонент не на основната, а на добавъчната репресия. В тази перспектива конфликтът между цивилизацията и принципа на удоволствие не е константна биологична величина (както смята Фройд), а проблем на определен тип социално-политическа система. Подобно виждане генерира и оптимистичния възглед, според който при промяна на общественото устройство този конфликт може да бъде разрешен.

 

Характерната модификация на принципа на реалността в съвременното общество, според Маркузе, е принципът на производителността или превръщането на труда в основна дейност, възпрепятстваща задоволяването на сексуалните инстинкти. Маркузе твърди, че потискането на инстинктите, наложено от реалността се засилва от принуди, наложени от йерархичното разделение на труда, като принципът на удоволствие е детрониран не толкова, защото пречи на прогреса в цивилизацията, а защото воюва срещу конкретна цивилизация, чийто прогрес увековечава господството и изнурителния труд. Трудът в това общество е отчужден, тъй като е работа за апарат, който хората не контролират и представлява отрицание на удоволствието - отрицание, което превръща работното време в мъчително бреме. Закономерно в концепцията на Маркузе най-голяма репресия търпят сексуалните инстинкти със своята самоцелност и неконтролируемост. Либидото е отклонено към обществено-полезни дейности, които не съвпадат със способностите и желанията на индивида и при които той не работи за себе си, а за апарата.

Спецификата на този процес на потискане на нагоните, е че той не предизвиква бунт и агресия срещу себе си, тъй като канализирането на инстинктите в труда води до поддържане и обогатяване на живота и съответно до отслабване на съпротивата на индивида. От своя страна, привидната сексуална либерализация в индустриалното общество не води до реално освобождение; тя представлява само нова форма на добавъчна репресия. Доколкото обществото не влиза в радикален конфликт с нагоните на индивида, дотолкова то притъпява неговото неудовлетворение, отслабва съпротивителните му сили, премахва необходимостта от сублимация и оттам - разрушава утопичния свят на освобождението. Според Маркузе колкото повече възможности за сексуално удовлетворение предоставя съвременната цивилизация, толкова повече сексът се превръща в жизнерадостен, изцяло физиологически акт, изгубил екзистенциалния си негативизъм; толкова по-лесно привидно нерепресивното общество се справя с изконно анархистичната същност на сексуалните импулси.

Така че, доколкото ограниченията стават все по-флуидни, универсални и рационални, те се разпростират из цялото общество и започват да изглеждат като част от природния порядък - едновременно в качеството на обективни външни закони и вътрешна непреодолима сила. Интериоризирането им в съзнанието на индивида се извършва вече не толкова чрез фигурата на бащата, колкото чрез други външни и все по-анонимни авторитети. „Бащата и неговата индивидуална биологична власт възкръсва далеч по-мощно в администрацията, която предпазва живота на обществото, и в законите, които предпазват администрацията" (Маркузе 1993: 103). В този смисъл според Маркузе е невъзможно символичното убийство на бащата, което би довело до еманципация на индивида, защото всеки бунт би се възприел като престъпление не толкова срещу деспота, който забранява задоволяването, колкото срещу един разумен ред, осигуряващ блага и услуги за задоволяване на човешките потребности. Репресията се деперсонализира, а инстинктите на индивида се контролират най-вече чрез използването на неговата работна сила, която представлява сублимирана и отклонена енергия в рамките на 8, 10 и 12 работен ден.

Този нещастен труд - твърди Маркузе - не цели производствени резултати, а увековечаване на господството.  Поддържайки реда заради самия ред индустриалната цивилизация с господстващият в нея принцип на производителността превръща човек от господар на средствата на производство в техен придадък. Маркузе смята, че модерната йерархия на труда е реципрочна на редуцирането на сексуалността до моногамния секс в рамките на семейството. Наред с това, за да се запази съвременния тип господство, не просто се интензифицират сексуалните забрани, но и се осъществява контрол върху съзнанието на индивида. „Цивилизацията - пише Маркузе - трябва да се защитава срещу призрака на един свят, който би могъл да бъде свободен" (Маркузе 1993: 103). Тази защита се осъществява чрез засилена манипулация на съзнанието, включваща както участието на индивида в куп безсмислени и празни забавления, така и индоктринирането му с посланията на медиите и рекламата.

За да опише именно тези манипулации Маркузе въвежда разграничението истински-фалшиви потребности. Истинските потребности представляват потребността от храна, сън, облекло и др., докато фалшивите потребности са исторически наложени от частни социални интереси и към тях принадлежат „повечето от господстващите нужди да се почива, да се забавлява, да се действа и консумира в съответствие с рекламите, да се обича и мрази онова, което другите обичат и мразят." (Маркузе 1997: 22). Тези фалшиви потребности се утвърждават в индивида именно чрез медиите и рекламата, чрез киното и развлекателната музика или най-общо казано чрез господството на масовата култура. Един от основните аспекти на този процес на комерсиализиране на културата е лишаването на изкуството от неговия критичен патос, от способността му да извежда индивида в отвъдни и алтернативни на реалността области на въображението. Консумативният начин на живот, свързан с по-високия стандарт и по-пълното удовлетворяване на неговите фалшиви потребности реално притъпяват съпротивителните сили и нуждата от свобода на съвременния човек, превръщайки го не в свободен индивид, който може да се ползва от  придобивките на научно-техническия прогрес, а в заложник на системата на високо-развитото индустриално общество, която го моделира, за да утвърди господството си. Обществото и властта репресира индивида не чрез насилие, а именно посредством инструментите на културата, задаваща плоски потребителски идеали. Така масовата култура започва да играе ролята на идеология на индустриалното общество.

Наред с комерсиализирането на културата, друг фактор за налагането на репресивното, едноизмерно общество е липсата на критика в обществото и девалвирането на свободата на словото, на съвестта, мисълта и инициативата, характерна за ранните етапи от развитието на буржоазното общество. Маркузе твърди, че с развитието на капитализма именно тези негови основни ценности губят валидност - макар, че формално те продължават да съществуват, реално са лишени от своята основна критическа функция. Свободата на печата се обезмисля от автоцензурата на медиите, многопартийността е без значение при условие, че множеството партии обслужват едни и същи икономически интереси на господството. Критическата мисъл е парализирана от тоталния контрол и съвременното общество се оказва общество без опозиция. Философията също е поразена от язвата на технологичната рационалност и реално се придържа към най-лошата форма на позитивизъм, поддържайки статуквото.

Тогава индустриалното общество, което пропагандира „всеобщото процъфтяване и прогрес" всъщност се оказва общество, чиято организация изисква все по-ефективна власт над природата - включително и над човека като нейна част. Изискването за възможно най-целесъобразно използване на ресурсите и за висока продуктивност прави труда все по-напрегнат и непосилен, въпреки привидните му облекчения. Технологическият универсум се стреми да стане политически универсум. Така потисническият контрол абсорбира алтернативите, разпростирайки се над всички сфери от живота на обществото, включвайки дори сферата на частния живот и отношения, които преди са представлявали пространства на напрежение и противоречие срещу контрола на обществото. Затова Маркузе определя съвременното индустриално общество - и в бюрократично-социалистическия му вариант и в капиталистическия му - като тоталитарно, доколкото системата за производство „определя не само социално нужните професии, умения и възгледи, но също и индивидуалните нужди и стремежи. По такъв начин се заличава противоположността между частното и публичното съществуване, между индивидуалните и обществените потребности" (Маркузе 1997: 13). В тоталитарно-технологическия универсум душата и тялото постоянно са мобилизирани за неговата защита. Това общество е способно да сдържа всяко качествено изменение в нужните времеви рамки, а неговите рафинирани техники на контрол дават на човека илюзията за свобода. Маркузе не ограничава тоталитаризма до традиционното понятие, третиращо еднопартийното политическо господство в нацистка Германия и социалистическите страни, а го разпростира върху целия съвременен индустриален свят. „Тоталитарна - пише той - е не само една терористична политическа координация на обществото, но също така и една нетерористична икономико-техническа координация, която действа, като манипулира потребностите чрез неотменните интереси. По такъв начин тя предотвратява появата на ефективна опозиция срещу цялото. Тоталитаризъм се създава не само от специфичната форма на управление или партийно господство, но също така от специфичната система на производство и разпределение, която може в достатъчна степен да бъде съвместима с „плурализъм" на партии, вестници, „уравновесяващи се власти" и т.н." (Маркузе 1997: 19-20). Така обществото, като анулира критическата мисъл, унищожава самата възможност за изменение. Развитието на капитализма изменя структурата и функциите на класите, работническата класа, интегрирана от системата, загубва ролята на трансформиращ исторически фактор, която може да доведе до катаклизми и промяна на обществото.

Маркузе твърди, че съвременното индустриално общество е по същността си ирационално, въпреки че неговите претенции са, че в основата му да лежи един изключително рационален порядък. Механизацията увеличава потенциала на свободата: колкото повече индивидът е отстранен от необходимия труд, толкова по-малко е принуден да обитава царството на необходимостта. В този смисъл, технологическият прогрес създава обективни рационални предпоставки за освобождаване на обществото от необходимия труд като очертава възможно пространство на свободното време. Ирационалността на общественото устройство обаче се корени в това, че въпреки тези обективни условия за радикална трансформация на обществото по пътя на свободата, то всъщност увековечава господството заради самото него, без това да се налага от реална необходимост. Властта, съзнаваща възможния крах на системата, в случай на освобождение на труда, контролира и канализира прогреса в определени рамки, опитвайки се да задуши освободителната нагласа, да продължи задължителния режим, който престава да бъде необходим. Утопията на свободата, технически възможна, остава засега недостижима поне по традиционните пътища. Маркузе не смята, че съпротивата срещу системата може да върви по пътя, указан от Маркс, тъй като пролетариатът отдавна не представлява антагонистична на съществуващия ред класа, а по-скоро класа, която поддържа социалното статукво. Въпреки това, историческия характер на съвременната репресивна цивилизация води Маркузе до оптимистичното предположение, че след известна трансформация или по-скоро след изоставяне на господстващия в съвременното индустриално общество принцип на производителността е възможно постигането на нерепресивна култура, основана върху труд-игра и несексуални, но либидни връзки между индивидите. И доколкото един от основните аспекти на репресивното общество в концепцията на Маркузе е потискането на сексуалността и нейното канализиране в рамките на буржоазното семейство от една страна и репресивната й сублимация в отчуждения труд, от друга, в резултат той й придава мощен освободителен потенциал като основна сила на съпротивата срещу господстващия ред. Затова потенциално освободената от рамките на буржоазното семейство сексуалност за него представлява едновременно с това и освободено от рамките на затъпяващия нормиран работен ден либидо, което в една възможна нерепресивна цивилизация ще се изрази в множество форми на „нерепресивната сублимация". 

В качеството на носители на съпротивата срещу индустриалното общество Маркузе посочва маргиналите на обществото, безработните и малцинствата, тези които се измъкват от рамките на буржоазното семейство, а и по една или друга причина отказват или не са способни да участват в процеса на непосилния труд. Тези сили на съпротивата са метафорично представени чрез фигурите на Орфей и Нарцис. Според Маркузе техните два образа не присъстват в редицата на културните герои на западната цивилизация. Те са маргинализирани като фигури на невъзможния бунт с това че отричат европейската култура в двата й основни пункта - утвърждаването на труда като основна ценности и утвърждаването на моногамната сексуалност. Фигурите на Орфей и Нарцис са символи на загърбените от европейската култура ценности като насладата, радостта и удовлетворението, живота в хармония с природата; символи и на освободителната сила на сексуалността. Репресивното общество не е успяло докрай да задуши ероса, системата има слаби места, чрез които се отваря пътя към една нерепресивна цивилизация, където вместо борба за съществуване ще възникне сътрудничество в дух на свободното развитие на индивидуалните потребности. Необходима е нова рационалност на удовлетворението, в рамките на която разумът съвпада с щастието и това удовлетворение е възможно на базата на освободения ерос.

Маркузе предвижда нападките срещу тази концепция и категорично заявява, че той не разглежда това освобождение като изграждане на общество от обсебени от сексуалното задоволяване индивиди. За да се стигне до освобождаване на ероса, преди това трябва да се извърши трансформация в самото либидо чрез т.нар. развитие на „полиморфна сексуалност" - т.е. чрез извличане на наслада от всички органи на тялото. Такава наслада според него е възможна и в труда, който благодарение на механизацията, ще се лиши от принуда и ще се превърне в труд-игра, също така подобна наслада ще присъства в междуличностните отношения между хората, които ще бъдат осъществени на основата на либидото чрез процес на нерепресивна сублимация и десексуализация. „Царството на свободата, като се разширява, става царство на свободната игра на индивидуалните способности. Освободени, те пораждат нови форми на организация, отново откриват света, като на свой ред му придават нови форми на царство на необходимостта, на борба за съществуване." (Маркузе 1993: 211) В играта и фантазията освободеният ерос получава безкористна наслада, отхвърлена преди от принципа на печалбата и експлоатацията. Така в сексуално-политическата утопия на Маркузе става възможна замяната на царството на необходимостта с едно нерепресивно общество, което примирява природата с цивилизацията. В този смисъл, борбата за нерепресивно общество се осъществява единствено чрез утопичното изравняване на сексуално и политическо освобождение.

 

ІІ. Освободителният проект на Маркузе във фукоянските лабиринти на властта.

Тази концепция и нейните теоретични и политически производни бива доста често иронизирана в работите на Мишел Фуко и особено в недовършената „История на сексуалността". Макар че като общо звено в творчеството на Фуко може да се посочи критичният патос срещу модерното развитие на обществото и знанието и макар че самият Фуко разглежда Маркс и Фройд като свои предшественици, неговата представа за модерните форми на властта и евентуалната съпротива срещу тях се отличава радикално от тази на Маркузе. „Археологическият" проект на Фуко, разгърнат в „История на лудостта през класическата епоха", „Раждането на клиниката", „Надзор и наказание" и „История на сексуалността" и дълбаещ в пластовете на фините механизми на властта е не просто генеалогия на властта или преразглеждане на научно-нормативните претенции на редица модерни институции - лудницата, болницата, затвора, училището и т.н. и някои науки, но и критика на модерността. Тази критика безспорно е начин на съпротива, опит да се отговори на въпроса „Как да не бъдем управлявани" т.е. начин да се излезе от установените механизми на господството. Спецификата на подхода на Фуко обаче е непрестанния опит да се избяга от идеологизирането на тази съпротива - идеологизиране, което според него по един или друг начин не може да избегне инкорпорирането си в многобройните мрежи на властта.

              Достатъчно тематизирани са възгледите на Фуко върху модерната власт, разглеждана като дисциплинарна власт, множествена инфра-власт, която не са налага „отгоре" в опростената схема на господстващи и потиснати. Тя е власт, разгърната върху цялото поле, непокрито от закона; нормализираща власт, която наказва отклоненията не от законите, а от нормите, създавайки своя система от наказания и поощрения; власт, чийто основен инструмент е паноптичният и постоянен контрол (или по-скоро възможността за него, съзнанието за него), упражняван върху индивидите. Един от най-значимите аспекти на модерната власт е дисциплинирането на тялото чрез наблюдението и наказанието, чрез изследването и внедряването в него на особени привички и навици в съответствие с нормативните идеали и правила. Този процес, започнал през ХІХ в. Фуко нарича произвеждане на дисциплина - т.е. ефективното налагане и то без репресивни техники на социални норми под формата на навици. Именно това произвеждане на дисциплина е корелативно свързано с духа на производствена ефективност на модерната епоха. Така дисциплинираното тяло представлява опит за  успешно овладяване на всички жизнени прояви, чиято основа е човешката телесност. Това „дисциплинирано тяло" намира своя първи израз в концепта за тялото-машина. Според Фуко понятието „тяло-машина" се появява едновременно в два „регистъра" - на анатомо-метафизиката, извеждаща генеалогията си от анализите на Декарт и на технополитиката, произхождаща от военните, училищни и болнични правила, както и от практическите методи за контрол и корекция на действията на тялото. Ако анатомо-метафизиката тематизира тялото като обект на изследване, то технополитиката го подчинява и същевременно „кондензира" и извлича неговите сили. Анализируемото и манипулируемото тяло намират пресечната си точка в образа на „човека-машина" на Ламетри, който е както познаваем материален обект, така и механизиран автомат, чийто  основен предикат и в двата случая е понятието покорство. В този смисъл модерната епоха ражда покорни, дисциплинирани тела, едновременно изследвани и усъвършенствани, овладявани и използвани. „Дисциплината увеличава силите на тялото (от гледна точка на икономическата полза) и ги намалява (от гледна точка на политическото подчинение)." (Фуко 1998: 146) - твърди Фуко. Посредством това дисциплиране модерната власт се снабдява с необходимите й покорни тела, които наред с това са достатъчно добре тренирани и обучени с оглед на производствения процес и икономическата полза.

              Също така Фуко проследява постепенната замяна в хода на развитие на дисциплинарните практики на представите за този рационализиран телесен механизъм с визиите за естественото тяло-вид. Тялото-вид е тяло, обективирано в теоретичните дисциплини на биологията, физиката и анатомията и от тази гледна точка - тяло, някак стерилно изчистено от животински страсти. То на свой ред се превръща в прицелна точка, както на нови форми на знание, така и на нови механизми на власт. Различните, тематизиращи го изследователски направления се центрират върху биологични процеси като размножаването, ражданията и смъртността, здравето, продължителността  на живота. От друга страна, това научно знание обслужва множеството политически и икономически практики, целящи подчиняването на телата, но вече в качеството им не на рационално работещи механизми, а на дресирани живи същества.

              В контекста на този  особен интерес на модерната епоха към тялото и появата на тялото-организъм/тялото-вид Фуко разгръща и своята концепция за модерното отношение между власт и сексуалност, развита в недовършената от него „История на сексуалността" - книга, много тясно свързана с контекста на времето, вписваща се в теоретичното и политическото пространство, очертано от появата в началото на 70-те г. на движенията за „сексуално освобождение" и по-общо от инфлацията на психиатричния дискурс във Франция. В политически план тази книга е насочена срещу фройдо-марксизма и произведенията на Херберт Маркузе и Райх, на които се опират движенията за еманципация, а в теоретически тя е силно критична към направлението на психоанализата. Фуко отхвърля тезите на фройдо-марксизма, според които буржоазното общество потиска сексуалността, за да насочи либидото към труда. В един опростен план подобна гледна точка постановява, че е достатъчно да се снеме табуто върху секса и да се преодолее изтласкването, за да се освободят индивидите и се разтърсят основите на капиталистическия свят.

На фона на теорията на Маркузе за аскетичния морал на модерността „История на сексуалността" твърди следното: смята се, че сексът през модерната епоха е подложен на забрани, ограничения и мълчание, „репресията функционира като осъждане на изчезване, но и като предписание за мълчание, твърдение за несъществуване и следователно като констатация, че няма нищо за казване, нито за виждане, нито за научаване относно всичко това." (Фуко 1993: 8-9). Всъщност, заявява Фуко именно модерността е времето, в което: първо - се наблюдава най-голямо множене на дискурсите върху секса и второ - истината за нас, истината за същността на нещата се полага като функция от прекрачването на сексуалните бариери. Поради посоченото мултиплициране на дискурсите върху секса, от една страна и поради утвърждаващата се връзка между секса и знанието, секса и истината, от друга, според Фуко теориите за репресивния режим, който модерната власт упражнява над секса са неспособни да обхванат значително по-сложната зависимост между властта и секса през модерността.

Така Фуко предлага една нова хипотеза за отношението между властта и секса - той разглежда ХVIII и ХIХ в. не като времето на особено силна репресия върху секса и тялото, а обратно - като епохата на утвърждаване и оценностяване на тялото от страна на буржоазията и поява на „диспозитива на сексуалност". В този „диспозитив" сексът е едновременно обект на научно изследване, на политическо манипулиране и на икономическа интервенция. В каноничния му буржоазен вариант това е секс - позитивен, възпроизводителен, здрав, лишен от своите трансгресии и тъмни места. Наред с това, той фокусира върху себе си вниманието не само на традиционните научни жанрове, но и на специфични дисциплини с важни политически импликации (възникнали най-общо с единствената цел за неговото изучаване) като психопатологията, евгениката, демографията. В този смисъл „сдобиването" на буржоазията с тяло не води до неговото утопично освобождаване, обратно - научния интерес към телесния организъм и засиленото внимание към доброто здраве и дълъг живот, представляват нова форма на контрол върху тялото или според думите на Фуко - „право над смъртта и власт върху живота".

Фуко описва прехода от една форма на власт, упражнявана чрез правото да се отнема живота на индивидите към друга форма, упражнявана чрез администриране на населението и управляването на живота. За разлика обаче от фройдо-марксист като Маркузе, той не отдава значение на прекия репресивен контрол и идеологическата манипулация, изказвайки твърдението, че в модерната епоха много по-съществена роля играят властовите механизми, които са свързани не с потискането, а с насърчаването на растежа на човешките сили. И ако единият от полюсите на тази историческа промяна е създаването на тялото-машина, т.е. дресирането и дисциплинирането на тялото, а другият е появата на тялото-вид, подчинено на механизма на възпроизвеждането и служещо за изграждане на една система за регулативен контрол, то сексът се намира в тяхната пресечна точка. И именно поради това средищно място през модерността сексът се превръща в мишена на една власт, която се организира вече не около отнемането на живота, а около неговото управление. В подобна перспектива опитът за достигане до ядрото на чистия, природен, недокоснат от идеологизацията и властовите манипулации секс от освободителния проект на Маркузе изглежда като безполезно въртене в лабиринтите на властта.

Фуко се опитва да избегне този затворен кръг, като никога не дава директен и категоричен отговор на въпроса „Възможно ли противодействие срещу тази разпръсната, анонимна, всеобхватна власт?"- въпрос който в известен смисъл стои във фокуса на изследванията му върху историята на модерния паноптикум. Все пак на много места той намеква за възможни начини за противодействие и реакция срещу модерните властови отношения.

На първо място Фуко настоява, че: „...съвкупността от съпротиви срещу паноптичното трябва да се анализира в термини за тактика и стратегия, като си казваме, че всяка офанзива от едната страна служи като точка на някаква контраофанзива от другата страна. Анализът на властовите механизми не се опитва да покаже, че властта е анонимна и винаги печелеща. Напротив целта е да се определят позициите и начините на действие на всекиго, възможностите за съпротива и контраатака и на едните и на другите." (Фуко 1997: 46). В този смисъл според Фуко, съпротивата не може да бъде идеологически организирана съпротива; тя не може да бъде и една единствена съпротива. В първи том на „История на сексуалността" Фуко споменава: „Тези точки на съпротива са навсякъде в мрежата на властта. Следователно по отношение на властта не съществува едно място на голямо отхвърляне - душа на бунта, средище на всички непокорства, чист закон на революционността. Съществуват различни видове съпротиви: възможни, необходими, невероятни, спонтанни, диви, самотни, обмислени, пълзящи, необуздани, непримирими, забързани в постигане на споразумение, користни или пожертвователни..." (Фуко 1993: 130).

Най-общо от тези възгледи на Фуко може да се синтезира следното - колкото и всеобхватна да е властта именно в рамките на нейните множествени отношения е възможна съпротивата. Във всеки случай съпротивата никога не е външна на властовите отношения, тя заема определено място и действа в определен контекст вътре в тях. От малкото, което казва Фуко по въпроса може да се извлече тезата, че евентуалното противодействие на властта е както в грижата за тялото, в търсенето на нови възможни форми на удоволствие, така и в критиката и анализа на генеалогията на властовите отношения. Но за тази съпротива няма рецепти, опитът за нейното идеологизиране я полага отново в стратегическото поле на властовите отношения.  В рамките на анализите на Фуко, мощният през 60-те години дискурс на едновременното сексуално и политическо освобождение се трансформира в поредната корелация между знанието и властта.  

 

Д-р Гергана Попова е преподавател във Философски факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград

 

Литература:

Маркузе 1993: Маркузе, Х. Ерос и цивилизация. София, Христо Ботев, 1993.

Маркузе 1997: Маркузе, Х. Едноизмерният човек. София, Христо Ботев, 1997.

Фуко 1993: Фуко, М. История на сексуалността. Волята за знание. Плевен, ЕА, 1993.

Фуко 1997: Фуко М. Власт. София, Критика и хуманизъм, 1997.

Фуко 1998: Фуко М. Надзор и наказание. София, УИ „СУ „Св. Климент Охридски", 1998.

 

comments powered by Disqus