NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Исидора Димова
Докторант в Университет за национално и световно стопанство
Isidora Dimova
University of National and World Economy, Bulgaria
Abstract. In recent years populism has become a question of present interest for both foreign and Bulgarian researchers. The paper aims to examine the following research question: How and to what extent populist situation motivates political participation in the form of a protest attitude. Here populist situation (Stefan Popov, Ivan Krystev, Petya Kabakchieva) means the context within which the motives of protest attitude would be examined. The paper draws attention to the perceptions of the absence of adequate political representation and the transformation in public sphere. The notion is based on the fact that these changes reflect the vigorous fragmentation of the society, so the common is transformed into a mechanical sum of individual demands and ideas (on concrete issues). On one hand, this decreases the options for effective collective actions; while on the other, it increases the influence of various populist trends, because populism successfully profits from the disappointment energy, rage and fear, thus transforming the latter into mobilizing power, used to oppose the political status quo through an appeal to the unappeased masses (Jean-Pierre Rioux).
Keywords: populism, populist situation, political mobilization, protest, representative democracy, legitimacy, public sphere, fragmentation.
Статията е върху основата на доклад, прочетен на конференцията „Гражданският протест", проведена през м. октомври 2012 г
Понятията „протест", „мобилизация" и „популизъм" вървят ръка за ръка. Най-често популизмът възниква като протестна реакция, той черпи основания за съществуването си от протестните нагласи в обществото. Така също популизмът се разбира като специфично политическо поведение или просто като техника за мобилизация.
Проблемът, който поставяме за разглеждане в доклада, ще бъде изяснен чрез опит за отговор на следните въпроси: Как и доколко популистката ситуация детерминира политическо участие под формата на протестно поведение? И защо подобна „протестна мобилизация" води до успешно реализирани популистките проекти?
Докладът най-общо разглежда средствата, чрез които популистите се възползват от протестната енергия на обществото и я превръщат в мобилизационна сила, спомагаща за постигането на собствените им политически амбиции. Специално внимание обръщаме върху спецификите на средата, при която това е възможно. Популистката ситуация (Попов 2005, Кръстев 2007, Кабакчиева 2008) е контекстът, в който ще търсим мотивите за протестно поведение и в този смисъл тя задава обекта на изследване. Акцентът пада върху усещанията за липса на адекватно политическо представителство и промените в публичната сфера. Изхождаме от разбирането, че тези промени отразяват силната фрагментация на обществото, като общото се превръща в механичен сбор от индивидуални искания и идеи (по конкретни проблеми). Това намалява възможностите за ефективни колективни действия, от една страна. И от друга страна, повишава разгръщането на различни популистки тенденции, тъй като популизмът успешно се възползва от енергията на разочарованието, гнева и страха, превръщайки ги в мобилизационна сила, с която се противопоставя на политическото статукво чрез апел към недоволните народни маси (Риу 2011: 10).
В случая от значение е не просто „популисткият дискурс като техника за мобилизация" (Риу 2011: 10), а и обществените нагласи, които мотивират специфични протестни реакции, спомагащи за разбирането на масовите социални явления в съвременна България. Последното се отнася до предмета на изследване, свързан с твърдението, че популизмът разчита на поведенческите характеристики на „масата", т.е. популистката ситуация предлага възможности за колективно действие като обобщена форма на разнородни протестни реакции (претендирайки да бъде „общ знаменател" на многобройни и различни случаи).
В последните години употребата на думата „популизъм" става изключително популярна, което ни поставя пред редица трудности при научното му изследване (Тагиеф 2011:13). Десемантизацията, следствие от разширената и банализирана употреба, налага в началото на всеки опит за изясняване на явлението да се правят определени уточнения, поради което първо ще обърнем внимание на някои общи характеристики на популизма.
Предвид разнообразието от критерии, чрез които с определят популизмите в научната литература, един от възможните варианти да се стесни рамката при анализ на определени популизми, е да се определи общото за тях поле на значение (дали популизмът ще се разглежда като движение; като режим; като идеология; като поведение; като реторика; като легитимиране и пр. (Тагиеф 2011:23-27). Тъй като формата на настоящото изложение не позволява подробно да разгледаме разнообразието от семантични полета, ще сведем тези уточнения до няколко основни общи черти, които са характерни за различните форми на проявление на популизма.
Първо, популизмът възниква като реакция на усещанията за криза, когато обществените нагласи са повлияни от осезаем дисбаланс. В подобни условия популизмът се появява, за да оспори статуквото, за да се противопостави на несправедливостта, за да възстанови баланса. В съвременните демокрации популистите предлагат алтернатива на неадекватното политическо представителство, обещавайки да върнат властта в ръцете на народа. Това е и причината популистките организации да предпочитат етикети (като лига, фронт), които ги отличават от статуквото - от социалните движения и политическите партии, в класическата дефиниция на понятието (Mény and Surel 2002: 18).
Второ, популистите не са представители на определени социални групи, нито са поддръжници на конкретни идеологически позиции. Те се идентифицират с широките обществени маси - с „народа". В популистката реторика „апелът към народа е апел срещу някой „друг" (Тагиеф 2011: 25). Или популистите създават абстрактно конструирана реалност, в която обществото е разделено на две (антагонистични) части: в йерархична зависимост - „народът" срещу „елита" („чистият народ" срещу „корумпирания елит" (Муде 2007: 49); „обикновеният народ" срещу „привилегирования елит" (Canovan 1999: 5); „неелит" срещу „елит" (Hayward 1996: 19)и пр.), а по хоризонтала - „народът" (нашите) срещу „чуждите" (Canovan 1999: 5). Последната идея се развива по аналогия на различаването „приятел - враг", до което „могат да се сведат политическите действия и мотиви" (Шмит 2008: 21).По линията на подобно разграничаване се формира и поддържа политическата идентичност на дадена група, на която противостои (заради своите ценности или интереси) друга група. Така „врагът" се разбира като толкова чужд и различен, че конфликтът с него „може да постави под заплаха собствения ни начин на живот" (Близнашки 2008: XVIII). И ако при Карл Шмит този дуализъм има значение само като критерий за специфично политическо различаване, то популистите свеждат цялата обществена и политическа действителност до разбиранията за подобна поляризация, при което мотивират и оправдават действията си чрез съответния антагонизъм. Популистите се легитимират от народната воля. Но „в действителност „народът" като изразител на една-единствена воля и еднакви чувства, като почти природна сила, която въплъщава морала и историята, не съществува" (Еко 2010: 162). „С други думи, народът на популистите е „въобразена общност," подобно на нацията на националистите" (Муде 2007: 51-52). Така всеки опит да се идентифицира даден политически проект с волята на народа се определя като популистки, тъй като „да се позоваваш на народа означава да създаваш фикция на въображението" (Еко 2010: 163).
Всяка следваща характеристика на популизма, в една или друга степен, може да се определи като производна на гореописаните. Тъй като от една и съща трибуна популистите се обръщат към множество различни публики, те са склонни да се идентифицират едновременно с всички тях като ги обединяват в идеалистична концепция за общността, която Пол Тагарт нарича „сърцевина" (Taggart 2002: 67).Това, от своя страна, обяснява защо при популизма липсват собствени основни ценности. Популистите се стремят да предложат удовлетворяващ отговор на различни обществени очаквания, както и бързи и прости решения (Муде 2007: 48) едновременно за различни социални проблеми, като така се свързват с някои много различни идеологически позиции от лявото до дясното (Taggart 2002: 68).
Популистките организации често водят своето начало (възникват) от протеста на специфични социални групи (дребни) търговци, собственици на дребен бизнес, служители (изправени пред заплахата от промяна или адаптация) и използват инструменти за мобилизация, взаимствани от репертоара на протестните движения (Mény and Surel 2002: 18). Политическият дебат се свежда до „proи anti", „ние срещу чуждите", „народ срещу елит", в което се отразяват опитите за конструиране на проста (не сложна) политика, която допуска директно представителство (Taggart 2002: 77). Популистите предлагат предимно краткосрочни решения за сметка на дългосрочни стратегии, тъй като едно от основните им оръжия е да се съобразят със състоянието на публиката си.
Преминаването от „популизъм" към „популистка мобилизация" е начин да се улови това важно изместване от същност към практика (Robert 2011: 82). В случая е важно да подчертаем, че независимо дали ще определяме мобилизацията като популистка, етническа, партийна и пр., във всички случай трябва да изходим от това какво разбираме под политическа мобилизация като цяло.
Политическата мобилизация най-общо се възприема като динамичната страна на политическото участие. Това е моментът, при който се променя „състоянието на индивида по отношение на политиката: от негласуващ към гласуващ или обратно, от привърженик на една партия към привърженик на друга партия, от активист към пасивен наблюдател или обратно" (Тодоров 2011: 361). Мобилизацията е свързана с промяна на досегашно политическо поведение и в условията на демокрация се дължи на индивидуално решение за конкретно действие (действия), като форма на участие в политическия процес (Тодоров 2011: 364). Самата промяна на поведението може да е както отказ от пасивност (неучастие), така и отказ от участие. А самият абсентизъм може да бъде както реакция, провокирана от избора на гражданина да се „оттегли" като остане пасивен по отношение на политическия процес и/или демократичния форум, с което се „огъва пред очевидното" (примирява се с невъзможността си да повлияе някаква желана промяна) (Риу 2011: 11), така и да е проява на протестно поведение. Това подновява, поставената от Алберт Хиршман дилема: оттегляне или протест (Hirschman 1970). Недоволството или кара човека да се оттегли като се отказва „да инвестира гражданска енергия за промяна на условията" (преди 1989 г. това е частната сфера на личния живот, а днес може да е форма подобна на „оттегляне във виртуалното") или се мотивира да влезе в битка за отстояване на интересите си (Дичев 2011: 21).
Съществуват редица причини, които мотивират решението на различните хора да се включат в политическата дейност. Те може да са свързани с: нормативно изискване; създаден с поколенията навик; външен натиск; вътрешно убеждение; емоция, причинена от средата (Тодоров 2011: с. 362).
Темата на настоящото изложение предполага, че тук акцентът ще се постави върху протестното поведение като форма на политическо участие. Проявите на протест могат да приемат множество форми (шествия, митинги, спиране изпълнението на служебни задължения, флаш моб, интернет атаки, комуникация на провокативни послания и пр.), да имат различни адресати, да са реакция на различни социални групи, да си поставят редица цели, да използват разнообразни средства и т.н. Разнообразие съществува и при причините, които мотивират различните хора да се включат в протест - те могат да бъдат инструментални, да са свързани с преследването на определени интереси, да се базират на гняв и/или страх, да са идеологически или да са свързани с идентичността (VanStekelenburg 2006: 17-21). Мотивационните елементи в този случай най-общо могат да се обединят в две събирателни групи - „когнитивни" /„рационални" и „морално-афективни" причини (Rucht and Verhulst 2010: 245). Като цяло протестното поведение е израз на недоволство и несъгласие със съществуващи (или планирани) норми, ред, отношения, условия, политики...
Поотделно разглеждани нито политическата мобилизация (тя е и една от функциите на политическите партии), нито гражданските протести (те отразяват определени граждански позиции, ценности, нагласи, интереси...) трябва задължително да се разглеждат като индикатори за популистки тенденции. Съществуват специфични фактори, които ни дават основание да ги разглеждаме в пряка корелация с феномен като популизма. Съвсем схематично тук ще посочим няколко от тях.
Първо, при популизма, за разлика от другите склонни към протест групи, основна характеристика е реактивността, т.нар. „популистка сърцевина" (Taggart 2002) трябва да се мобилизира от „популистки актьор, а не поема сама инициативата" (Муде 2007: 54). Друга отличителна черта е, че при отделните протести се цели някаква конкретна промяна (по-високи заплати, по-ниски цени, справедливо наказание за убиец, по-малко дупки по улиците, по-хуманно отношение към животните...), докато популизмът „борави" най-вече с абстракции. При популистките послания се разчита най-вече на неотложността да се промени статуквото. Те предлагат бързи и лесни решения на възможно повече (ако не на всички) обществени проблеми, които естествено, в значителна част от случаите са дори противоречащи си. Тук трябва да отбележим, че в резултат от кризата на представителната демокрация, а и предвид все по усложняващите се електорални карти, като цяло за партиите все по-рядко е характерно обвързването с една-единствена социална група. Съвременните политически партии са обвързани с „множество динамично променящи се социални групи и граждански организации, с множество разнообразни малцинства" (Проданов 2012: 303). С други думи, популизмът претендира да е общ знаменател на разнопосочни искания и очаквания. Той не предлага конкретна политическа стратегия за промяна или реформа, а по-скоро се възползва от протестните нагласи, като се обявява за „представител на масовото недоволство".
Като следващо разграничение ще посочим, че отделните протести са форма на колективно действие на индивиди, обединени от общи интереси, общи ценности и/или общи чувства. А популизмът се превръща в обща платформа за различни интереси, различни ценности и/или различни чувства. Или той се приема като изразител на масовите протестни нагласи, а не представител на интересите на дадена социална група. Ще завършим изброяването като посочим, че популизмът може и да се разбира като нагласа, отношение към политическите приоритети, при което се проявява висока „чувствителност към натиска от страна на публиката и стремеж да се отговаря почти автоматично на този натиск, независимо дали съответният политик споделя каузата на подобен натиск" (Тодоров 2011: 262).
Така стигаме до изясняването на това как се определя дадена политическа мобилизация като популистка. На първо място приемаме, че проект на популистка мобилизация е всеки продължителен широко-мащабен политически проект, който мобилизира „обикновените" маргинализирани обществени групи в публично видими и оспорващи политическите действия, докато артикулира анти-елитарна националистическа реторика, която валоризира „обикновените" хора. Или, „популистката мобилизация" описва всеки продължителен политически проект, комбиниращ обществена мобилизация с популистка реторика. В този смисъл, тя е съставно понятие, което изисква дефиниционните уточнения да се търсят в пресечната точка на две полета: мобилизационното и дискурсивното. Аналитичното различие между обществена мобилизация и популистка реторика е важна, защото едното може да се осъществява независимо от другото. Терминът „популистка мобилизация" би трябвало да се използва само за тези политически проекти, при които двете се предизвикват и взаимно се подсилват (Robert 2011:82).
Някои от основните характеристики на популизма ни дават основание да твърдим, че той е плод на конкретни социални и политически обстоятелства. Той е темпорално ограничен и е цикличен (Андреев 2007: 12) - появява се и изчезва в различни исторически периоди, реализира се в разнообразни форми в зависимост от контекста, който го обуславя. Тези специфични условия, при които популизмът възниква и се развива дават съдържание на понятието „популистка ситуация".
Повечето изследователи, занимаващи се с популизъм се обединяват около твърдението, че различните форми на проявление на популизма са инспирирани от състояние на криза (социална, политическа, икономическа...). Според Пол Тагарт една от основните характеристики на популизма е, че той е реакция на чувство за крайна криза (Taggart 2002: 69). А Бертран Бади твърди, че популизмът не може да се разгърне и да постигне успех „извън ситуации на аномия и преход" (Риу 2011: 10).При възникването си популизмът е съпровождан от някаква промяна, криза и заплаха.Най-общо става въпрос за ситуация, при която обществото е обхванато от силно усещане за криза, от което популистите се възползват и впоследствие конструират посланията си, привнасяйки допълнително усещания за спешност и неотложност (Taggart 2002: 69). Кас Муде също посочва, че активизиращата сила на популизма би имала ефект само при специални обстоятелства „най-забележимо, при комбинация на устойчива политическа неприязън съчетано с (възприятие за) сериозно предизвикателство към „нашия начин на живот" (Муде 2007: 54).
Кризата, която приемаме, че обуславя съвременните популистки тенденции най-общо се определя като криза на представителната демокрация. Дебати в научната литература относно кризата на представителството се водят вече повече от четвърт век и въпросите, които тя поставя са предмет на разглеждане от редица автори. Тук ще обърнем внимание само на малка част от тях, които смятаме, че пряко кореспондират с темата на изложението.
На първо място поставяме кризата на легитимността, която свързваме с масово недоволство, ниски нива на политическо доверие, политическо дистанциране (Тодоров 2011: 366-367). Общественото разочарование и ниските нива на доверие в политиката и политиците са резултат от различни причини. Като такива в съвременното българско общество, например, могат да се приемат „незадоволителните икономически и социални резултати от политиката през годините на прехода", „личното облагодетелстване чрез политиката - конфликт на интереси, търговия с влияние и т.н."; „нарушаването на правния ред и ръстът на организираната престъпност и корупцията" (Стоилов 2011: 123); структурното разминаване между обществени очаквания и резултати от политиката (Проданов 2012: 341) и пр.
От изключително значение за кризата на представителството е и прекъснатата връзка между традиционните партии и променящото се общество. Политическите партии все по-често се характеризират с непоследователност при позициите и действията си и все по-рядко са способни да предложат отчетливи алтернативи. В резултат, политиката започва да се възприема като „игра, увлекателна за участващите в нея, но изолираща тези, които я наблюдават" (Стоилов 2011: 123). Това, допълнено с липсата на „отговорност и прозрачност в работата и функционирането на партиите" (Проданов 2012: 303) кара все повече граждани да не разпознават традиционните партии като свои адекватни политически представители. От такава гледна точка не изглежда учудващо защо възникването и утвърждаването на нови политически партии в съвременните условия се увеличава в сравнение с предходни периоди; както и защо тези нови политически проекти първоначално се появяват като „граждански организации и социални движения, а след това се структурират като партии" (Проданов 2012: 228). Като примери за казаното можем да посочим две съвременни български партии - НДСВ (Национално движение Симеон Втори) и ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България).
Отсъствието на усещане за адекватно политическо представителство се свързва и с изчерпването на основните политически дебати, и с липсата на послания, адекватни както към променящите се ценности, така и към редица нововъзникващи социални групи (Димитрова 2008: 31). „Партиите се затрудняват да предлагат и обосновават стратегии за развитие, да формулират отчетливи управленски алтернативи и последователно да отстояват определени позиции и интереси. Поради това различията между партиите стават по-скоро функционални - дали са на власт или в опозиция, отколкото съдържателни - дали са леви или десни" (Стоилов 2011: 123).
Популистката ситуация се свързва също и с промените в публичната сфера, при които „съзнанието за общото" отстъпва пред „претенциите на частното". Така публичната сфера все повече се характеризира със състояния, присъщи на частния човек, които са предимно психо-сетивни и все по-малко гражданско-критически. „Ефектът на популизма е свързан със степени на затихване на критико-проективния разговор на общността за сметка на засилено присъствие в публичния свят на неартикулирани, непосредствени, някак естествено сетивни състояния, характерни за частния човек. Обстоятелството, че популизмът предполага масовост, само означава, че публичната сфера е масово населена с такива нагласи" (Попов 2005).
Тази промяна в публичната сфера отразява силната фрагментация на обществото, като общото се превръща в механичен сбор от индивидуални искания и идеи (по конкретни проблеми). Това затруднява груповата активност, от една страна (едно от обясненията, защо малка част от online ангажираните се превръщат в offline активни). И от друга страна, насочва вниманието към връзката между гражданското действие и резултата от него. Това засилва специфични популистки тенденции, които са насочени срещу политическите елити и държавните институции, които претендират да са непартийни (разпознават се в тенденцията да се наричат „граждански" - да са „реални", а не „формални" представители на гражданите), и които са способни да фокусират вниманието на обществото и управляващите към решаването на конкретни проблеми. Това ни дава основание да говорим за „спонтанно формирана масовост" (Попов 2005), при която гражданско-критическият сблъсък на аргументи е отстъпил пред израза на недоволството. „Налице е една утилитарно-ситуативна нагласа, отвъд големите ценности, свеждаща политическото до справяне с проблем. Стремеж към прагматизация на политиката, обвързването й с конкретни всекидневни неща" (Кабакчиева 2006). Или, популизмът задава контекст, при който се акцентира върху поведенческите характеристики на масата, т.е. популистката ситуация предлага възможности за колективно действие като обобщена форма на разнородни протестни реакции (като общ знаменател на различни единични случаи).
„Едно от най-разпространените обяснения за активността на масите е свързано с очакванията за социални промени, освобождаващи човека от тираничната власт и житейските тежнения на всекидневието. И действително, въвличането на масите в спонтанни протестни и революционни действия не би било възможно без гнева и недоволството, съпътствано от мъглявите вярвания за бърза промяна на несправедливата съдба" (Градев 2005: 7). И точно тук успяват популистите.
В този случай от значение са две основни общи характеристики на различните популизми: той се възползва от енергията на разочарованието, гнева и страха, които превръща в мобилизационна сила, противопоставяща се на политическото статукво чрез апел към недоволните народни маси (Риу 2011: 10) - като имаме предвид, че понятието „народ" се употребява като абстракция, която в различните случаи променя включените в него. Под „народ" в едни случаи популистите могат да визират „угнетените маси", изправени срещу „корумпирания елит". В друг случай водещ може да е етнически принцип: „ние" - „чистият народ" срещу „чуждите" - „изедниците". В трети - „народ" е обединително понятие за всички, които се чувстват изключени, за загубилите, за недоволните и пр.
Могат да бъдат откроени редица мобилизиращи фактори, водещи до успеха на популистките проекти. Например, поставянето под въпрос на социално-интегриращата функция на съвременната българска политическа система. Една от основните предпоставки за консолидирана демокрация в страната е поставянето на национални (в смисъл на обществено значими) приоритети, около които съвременните български политически партии да се обединят. В периода на повече от 20 години преход у нас можем да посочим две цели от подобен характер: членството на България в НАТО и евроинтеграцията. И двете в някаква степен можем да приемем за финализирани (макар не за всички резултатите да са задоволителни). Към настоящия момент липсват вдъхновяващи общонационални приоритети! Макар че вече страната е член на ЕС, няма усещане, че благосъстоянието на българските граждани се подобрява. Нужна е нова позитивна утопия (Проданов 2006: 10), която да промени съдържанието на политическия дневен ред. При липсата на такава, много хора се обединяват около харизматичен (популистки) лидер.
Друг фактор е фрагментацията на публичната сфера, която става масово наситена от частни интереси. Те, от своя страна, не могат да се консолидират по естествен начин, което налага абстрактно конструирано множество. В такава ситуация силно затруднени са делиберативните принципи и практики и критическата публичност отстъпва пред възможностите за манипулация. И ако при тоталитарните и авторитарните режими се усеща остър дефицит на алтернативна информация, то съвременните демократични условия ни поставят пред нов проблем - „пренасищане от информация". Това е ситуация, която Херберт Маркузе нарича „репресивен плурализъм" - количеството и източните на информация са толкова много, че това възпрепятства възможностите на индивида да я осмисли и интерпретира (Георганов 2011). Развитието на технологиите и интернет изключително допринася в тази посока. Човек „се изгубва" в разнообразието от призиви, послания, мнения... (включително и политически) и става все по-нерешителен и несигурен в правотата на своите решения. В подобни условия „политическата борба се редуцира до нивото на политически технологии, които са тясно преплетени с информационните технологии. В обществата от този тип неизбежно се срещаме със загубата на реалната политика; политическите процеси се характеризират с безсубектност, безалтернативност и политическа еднородност, оставяйки крайно малко възможности за маргинални действащи лица или за политическите иновации" (Георганов 2011).
Следващият мобилизационен фактор е естеството на днешната медийна среда. Според Муде специфичният начин, по който медиите отразяват политиката (например, като се поставя акцент върху негативните и сензационни елементи) се оказва дори по-важен от „действителното нарастване на мърсотията и корупцията в политиката" (Муде 2007: 59). В случая акцентираме върху това, че медийната комерсиализация силно повлиява съдържанието и смисъла на политиката, която все повече наподобява театър. Като режисьорите на отделните спектакли достигат по-широка публика чрез скандала, интригата, чрез зрелището. Омаскаряването и заплахата от врага стават основно средство за нажежаване на емоциите и за справяне с противника. Превръщат се в „един своеобразен постмодерен популизъм, в който като в Холивудската масова култура, непрекъснато трябва да присъства основното противопоставяне между „добрите" и „лошите" (Проданов 2012: 342).
Популистите успешно се възползват от подобна среда и като една от техниките за този им успех е „постоянното им пребиваване" в медиите. А и телевизионната трибуна им осигурява възможност ежедневно да посочват противника (Еко 2010: 169). Те последователно се придържат към принципа, че могат да постигнат резултати не толкова чрез аргументирани изложения, а по правилото: „да се говори много и настойчиво". И далеч не така последователни са при отстояването на позиции и предлагането на решения - популистите реагират предимно на отзивите от страна на общественото мнение. В два последователни дни могат да защитят две дори противоположни позиции, ръководени от принципа, че по-голямата част от публиката ще запомни само това, което я интересува (Еко 2010: 167). И не на последно място популистите разчитат на „синдрома на заговора с комплекс за преследване". Те не само конструират посланията си върху създаване на усещания за постоянна заплаха, за да мобилизират народните маси, но и оправдават своите действия по същия начин - „Бяхме търпеливи 40 години, но стига толкова!" (Еко 2010: 69).
Силната фрагментация на обществото и липсата на големи обединяващи национални цели води до невъзможността да се организира масовото недоволство в колективни форми на действие, да не може да се канализира чрез класическите модели за артикулация на интересите чрез политическите партии (политическите им представители). Така се освобождава ниша за специфична форма на мобилизация, от което се възползват популистите. Популистката мобилизация има два компонента - специфична обществена мобилизация, съчетана с популистка реторика. При обществената мобилизация популистите се възползват от различни техники за влияние върху гражданите. По-горе изведохме идеята, че популистката ситуация е хаотична съвкупност от масови недоволства - едновременно единични, частни протестни демонстрации, прерастващи в едно голямо всеобщо недоволство. Колкото по-голяма част от населението е обхванато от ирационална психоза, толкова популизмът става вездесъщ, провокиран от ирационални движещи сили като страх, отчаяние, гняв, ярост..., способни да мобилизират „масите".
Каналите, средствата и техниките, които използват популистите, за да постигнат своите цели варират в много широк диапазон, но винаги се откроява определен стил на поведение. Тъй като форматът на настоящото изложение не позволява това да бъде разгледано детайлно, ще си позволим да посочим само част от арсенала на популизма като поведение, като се опитаме да допълним картината с конкретни примери.
Първо, ще отбележим, че популисткият стил на поведение винаги е съобразен с конкретна среда. От такава гледна точка, популистите проявяват изключителна гъвкавост и са в постоянна готовност да изразят своята позиция по всеки нашумял обществен проблем, използват всяка възможност за публична изява и проявяват убеденост и решителност по отношение на обещанията си. Важна част от популистката реторика е претенцията, че е възможно да се реши всеки проблем в кратък срок. Когато става въпрос за опозиционни партия или лидер, основната техника е обвинението и/или критиката към управляващите. Красноречив пример за това са постоянните обвинения за корупция и злоупотреба с власт, отправяни от лидера на РЗС - Яни Янев. Разбира се, той пледира за прозрачно и справедливо управление, а осигуряването му е негова „мисия". А когато става въпрос за политик от управляващата партия, подобно поведение наблюдаваме при даване на успокояващи обещания по разтревожили обществото въпроси - без значение дали ще бъдат изпълнени. Важното е управляваните да чуят и харесат посланието - без значение дали обещаното ще се реализира. Примерно, Бойко Борисов в интервю пред bTV от 27 юли 2010 г. казва: „Ние няма да намаляваме следващата година пенсии и заплати - това, което се прави в целия ЕС. Няма да увеличаваме данъци - това, което направиха всички в ЕС" (bTV 2010а). В сайта Politikat.netпоставят статус срещу това обещание: „Неизпълнено" (Politikat.net 2011а), като основанието на авторите е, че в репортаж от 21 февруари бТВ отново потвърждава по-високата данъчна тежест (bTV 2010б). Ще изчакаме да видим дали през „2013 година България няма да е най-бедна" (Politikat.net 2011б).
Популисткият дискурс пряко кореспондира с масовите безпокойства и недоволства по различни поводи, като определени политици-популисти умело подклаждат страх и възмущение или пък обещават наказание и възмездие. Такова е говоренето на лидери от АТАКА по отношение на „турската заплаха" („Волен Сидеров разкрива пред публиката, че турски бизнесмени в неформална обстановка си говорели: „Ние ще ви купим, още малко остана и вече ще бъдете наша провинция." „Това е факт - в Североизточна България, в Златна Добруджа земите се изкупуват чрез подставени лица" (Йорданов 2005). А към второто - отново думи на Бойко Борисов в интервю пред bTV (Politikat.net 2011а): „Днес инспекторатът трябва да се произнесе... Винаги може да стане грешка... винаги може да има проблем. В случая, аз искам да ги накажем и то строго! Много строго! За това, че непрофесионално са се отнесли!.." (bTV 2010a). Думите звучат просто и разбираемо, внушенията са ясни и директни. Хора, предразположени да ги приемат за истина без да се замислят - не липсват.
След този макар и оскъден опит за илюстрация, ще обобщим, че кризата на представителната демокрация, кризата на легитимността, ниските нива на политическо доверие... се оказват плодотворна почва за появата на нови популистки актьори, които намират успешни техники за печелене на обществено доверие, макар и за кратко. „Легитимацията от популистки тип се отнася неизменно до два модела: този на суверенитета на народа и моделът на харизматичното господство (във Веберовия смисъл), който ни дава едновременно демагога и „спасителя", човека-провидение, надарен с популярност" (Тагиеф 2011: 25).
Сериозната заплаха в случая е, че независимо в каква форма ще се развие популизмът, той не може да предложи варианти за изход от кризата. При популизма (както Lagroye отбелязва за масовата политика) „страстите са убеждения, които се споделят от абстрактни общности" и единствената им цел е политическата мобилизация (Тодоров 2011: 364).
Андреев 2007: Андреев, Светослав. Видове популистки партии и бъдещето на демокрацията в България. - Политически изследвания, бр. 4, 2007, 3-31
Близнашки 2008: Близнашки, Георги. Относно същността на политическото. В: Понятието за политическото. София: УИ „Св. Климент Охридски", 2008, VII-L
Георганов 2011: Георганов, Артьом. Интернет като механизъм на политическата мобилизация. - Реторика и комуникации (електронно научно списание), бр. 1, 2011 <http://rhetoric.bg/wp-content/uploads/2011/09/Artyom_Gyeorganov_internet-mobilzation2.pdf> (11.09.2012)
Градев 2005: Градев, Дончо. Психология на масите. София: Наука и изкуство, 2005
Димитрова 2008: Димитрова, Боряна, Подвижните пясъци на обществените нагласи: Политически, икономически и статусни промени в периода 2002-2007 г. В: Състояние на обществото 2008, София: Институт „Отворено общество", 2008, 14-33.
Дичев 2011: Дичев, Ивайло. Дигиталният посткомунизъм: Из виртуалните салони на субполитиката. В: Нови медии - нови мобилизации. София: Институт „Отворено общество", 2011, 15-37
Еко 2010: Еко, Умберто. Връща ли се часовникът назад. Горещи войни и медиен популизъм, София: Сиела, 2010
Йорданов 2005: Йорданов, Руслан Патриотични игри. - Тема, бр. 24 (192), 20-26, Юни 2005, <http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=265&aid=6416> (18.09.2012)
Кабакчиева 2006: Кабакчиева, Петя. Има ли почва националпопулизмът у нас? - Политики, София: Институт „Отворено общество", бр. 3, 2006. - Politiki.bg<http://politiki.bg/?cy=35&lang=1&a0i=222667&a0m=readInternal&a0p_id=35> (12.09.2012)
Кабакчиева 2008: Кабакчиева, Петя. Има ли почва националпопулизмът у нас? - Обектив, изд. на Български хелзинкски комитет, бр. 157, 3-4
Кръстев 2007: Кръстев, Иван. Популисткият момент. - Критика и хуманизъм, бр. 23 (1), 2007, 107-113
Муде 2007: Муде, Кас. Популисткият Zeitgeist. - Политически изследвания, бр. 2, 2007, 47-70
Попов 2005: Попов, Стефан. Популистката ситуация. - Дневник, 05.12.2005.
Проданов 2006: Проданов, Васил. Неадекватности в социалните възприятия в обществата, основани на знанието. - Понеделник, г. IX, бр. 9/10, 5-18
Проданов 2012: Проданов, Христо. Дигиталната политика (Второ e-издание). Велико Търново: Фабер, 2012
Риу 2011: Риу, Жан-Пиер. Безусловният народ. - В: Популизмите. София: Рива, 2011, 5-12.
Стоилов 2011: Стоилов, Янаки. Реабилитация на политиката - възможна ли е и как?. В: Политическите науки в УНСС - с лице към бизнеса. София: Сиела, 2011, 121-128
Тагиеф 2011: Тагиеф, Пиер-Андре, Популизмът и политическата наука. - В: Популизмите. София: Рива, 2011, 13-44.
Тодоров 2011: Тодоров, Антоний. Елементи на политиката. Трактат върху политическото, София: Изд. на НБУ, 2011
Шмит 2008: Шмит, Карл. Понятието за политическото. София: УИ „Св. Климент Охридски", 2008
Canovan 1999: Canovan, Margaret. Trust the People! Populism and the Two Faces of Democracy. - Political Studies, XLVII, 1999, 2-16
Hayward 1996: Hayward, Jack. The Populist Challenge to Elitist Democracy in Europe. - In: Elitism, Populism, and European Politics. Oxford University Press, USA, 1996, 10-32
Mény and Surel 2002: Mény, Yves and Yves Surel. The Constitutive Ambiguity of Populism. - In: Democracies and the Populist Challenge. Palgrave Macmillan, 2002, 1-21
Robert 2011: Jansen, Robert. Populist Mobilization: A New Theoretical Approach to Populism. - Sociological Theory 29(2), 2011, 75-96
Rucht and Verhulst 2010: Rucht, Dieter and Joris Verhulst. The Framing of Opposition to the War on Iraq, In: The World Says No to War: Demonstrations against the War on Iraq (Social Movements, Protest, and Contention, v. 33). University of Minnesota Press, 2010, 239-259
Taggart 2002: Taggart, Paul. Populism and the Pathology of Representative Politics. - In: Democracies and the Populist Challenge. Palgrave Macmillan, 2002, 63-80
Van Stekelenburg 2006: Van Stekelenburg, Jacquelien. Promoting or Preventing Social Change: Instrumentality, Identity, Ideology and Group-based Anger as Motives of Protest Participation. (Dissertation),Free University Amsterdam, 2006
bTV 2010a:„Борисов обмислял смяна на министър". Официална страница на bTV, 27.07.2010: <http://btvnews.bg/2083455090-Borisov_obmislyal_smyana_na_ministar.html> (18.09.2012)
bTV 2010б:„Хотели свалят звезди заради данъците". Официална страница на bTV, 20.02.2011: <http://btvnews.bg/475658380-Hoteli_svalyat_zvezdi_zaradi_danatsite.htm> (18.09.2012)
Politikat.net 2011а:Няма да увеличаваме данъците през 2011: <http://politikat.net/Няма_да_увеличаваме_данъците_през_2011> (18.09.2012)
Politikat.net 2011б: През 2013 няма да сме най-бедни, Бойко Борисов, цитиран от БНТ, 06 .09.2012: <http://politikat.net/Борисов:_През_2013_няма_да_сме_най-бедни> (18.09.2012)
Politikat.net 2011в: Полицаите, пребили семейство в Кърджали да получат строго наказание, <http://politikat.net/Полицаите,_пребили_семейство_в_Кърджали_да_получат строго_наказание> (18.09.2012)