NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Познанието в Шопенхауеровия репрезентативен могел. Идеята за мигновеността на чистото познание

Брой
24 (2013)
Рубрика
Подиум
Автор
Атанаска Георгиева Чолакова

Атанаска Георгиева Чолакова

Редовен докторант към Катедра „Философия", Философски факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски"

Abstract

The paper goal is to deliver a comment on the specifics of Schopenhauer's idea of knowledge and the separation between the gnoseological knowledge and the knowledge of the pure subject. Accordingly, while referring to this problem, this paper will be exploring the idea of mediation of the knowledge of pure subject. In its essence the gnoseological knowledge, as described by Schopenhauer, is representation. In this sense, it is a subject to the a priori principle of sufficient reason and therefore of its forms - time and space, causality. The pure subject's knowledge is beyond those forms, as explained by Schopenhauer, the pure knowledge is aesthetical knowledge, which goes beyond the intellect for a brief moment and by doing that reflects on the pure ideas themselves. Without taking up the discussion of Schopenhauer's aesthetics here, we can nevertheless point out that the pure knowledge is strictly connected to this part of his philosophy.

Keywords: knowledge, pure subject of knowledge, individuation, principle of sufficient reason, representation

 

Целта на статията е да проблематизира определени аспекти от Шопенахауеровата идея за делене на познанието. В този смисъл ще се наблегне на това, каква е спецификата на гносеологическото познание или познанието, подлежащо на априорния закон за достатъчното основание и съответно това, което Шопенхауер нарича познание на чистия субект или естетическото познание. За разлика от Ницше, Шопенхауер не достига до пълно обосноваване на втория вид познание, което е пряко следствие от Шопенхауеровия нихилизъм, резултиращ в оправдаването на нищото като съществуване, в която се осъществява разтварянето на субект-обектното отношение, респ. пребиваването в отвъдната страна на познанието (Шопенхауер: 2008, с. 621)

 Имайки предвид ролята на представата, а именно като познание, то няма да е учудваща характеристиката, която ще се даде на субекта като носител на представата, респективно на познанието. Значението, което ще придаде Шопенхауер на субекта, погледнат като носител на познанието, т.е. гносеологическият субект, ще бъде в основното си значение диференцирано от това, което по-късно ще се изведе под чист субект на познанието. Първото Шопенхауер ще определи като научно, а второто - художествено (Вж. Шопенхауер: 2009, с. 447). Ако се предпостави обаче идеята за т.нар. Було на Майя, обозначаващо илюзорното многообразно в света, на преден план ще застане именно този субект, който може да издигнем и като най-значителен в рамките на Шопенхауеровата философия, защото надхвърля по значение гносеологическия субект.

Чистият субект на познанието или естетическият субект, е този, който прозира през многообразието, за да разкрие единното в света и затова може да се охарактеризира като първостепенен в Шопенхауеровата философия. Едва ли самият Шопенхауер би могъл да опише това състояние на разкриване на единното, изпълнено с цялата възможна образност или състоянието, присъщо на чистия субект, както ще направи това непосредствено Ницше в Раждането на трагедията от духа на музиката, с цел да изобрази Дионисиевото състояние[i] той пише: „сега, когато цари евангелието на световната хармония, всеки се чувства свързан със своя ближен, помирен, слял се с него в едно сърце и една душа, сякаш булото на Майя се е разкъсало и се вее самò на парцали пред тайнствения праедин" (Ницше: 2001, с. 247). В този метафоричен израз на Ницше за Дионисиевото състояние е изведен чистият израз на идеята за отиването отвъд принципа на индивидуацията или метафоричното обозначаване на разкъсаното Було на Майя, вследствие на което се разкрива единството на съществуващото.

Идеята за чистия субект на познанието или естетическият субект е обявена от Томас Ман за една от най-великите и дълбоки идеи (Вж. Ман: 1940, с. 28) на Шопенхауер, проблемът обаче е в самата предпоставка за т.нар. истинно познание на идеите. В този смисъл щом е възможно моментното надделяване на интелекта, който по същността си е вторичен феномен (Schopenhauer: 1925, S. 78), над волята, следва да се експлицира възможността за пълното му надмощие, което мигновено предпоставя идеята за нищото, нихилизмът на германския философ, който разклаща основите на репрезентативното светоустройство, а и волевото в неговата предпоставка на основание.

Шопенхауер разделя както представите на интуитивни и абстрактни, така и самото познание. Първото познание е еквивалентното на представата, т.е. самата представа като познание, то се извежда от волята, в тази си характеристика то може да се определи като първично познание[ii]. Първият вид познание в своята специфика е отнесено към метафизичната воля и в тази си роля е изводимо от субекта само в рамките на неговата обективираност като воля. Този вид познание е познанието в рамките на репрезентативния модел на свят, защото то се характеризира с познанието на отношенията или с други думи, то е подчиненото на закона за достатъчното основание познание. За познанието в репрезентативния модел на свят Шопенхауер пише, че то „не възприема от обектите нищо повече от отношенията им, познава обектите само доколкото съществуват в дадено време, на дадено място, при дадени обстоятелства, поради дадени причини, с дадени действия - с една дума като отделни неща" (Шопенхауер: 2008, с. 329).

Вторият вид познание обаче той определя като естетическо познание или художествено познание, което в своите характеристики е чистото и истинно познание на идеите. Във втория том на Светът като воля и представа той разглежда индивида не като чиста обективация на метафизичната воля, а по-скоро като психо-физиологически субект или това, което той определя като индивид сам по себе си, този вид субект е разглеждан в контекста на собствената му воля, но с главна предпоставка за нейното отричане или излизане извън пределите на обективираната воля. В контекста на чистото познание Шопенхауер отдава огромно значение на интелекта като посочва, че дори за кратък момент той властва над волята (Вж. Шопенхауер: 2009, с. 454) и цялото множество се проявява в своето единство или всичко се явява на субекта на познанието в чистата му форма като идея.

Интересно е, че на разума и понятията не им е отредена никаква роля в този вид чисто познание, т.е. отново са пасивни. По отношение на субекта и обекта Шопенхауер за пореден път предпоставя разлика в ролята им между двата вида познание, в първия вид познание или познанието, подвластно на закона за достатъчното основание, субектът и обектът са представени само в техните отношения, докато в естетическото познание или истинното познание на идеите това отношение е премахнато и субектът и обектът са се слели.

В най-общи линии познанието в репрезентативния модел на свят ще се обвърже с възможността за мислене на отношенията на множеството в неговата нагледност, докато обхващането на единното като идея от чистия субект на познание предполага друг тип мисловност, изчистена от нагледността и изводимата от нея абстрактност. Тъй като мисловността се свързва пряко с нагледността, поне доколкото се разбира като познание, то нейна характеристика е многообразието, тогава самото експлициране на идеята или единното се проблематизира и излиза извън обособената от закона за достатъчното основание мисловност, така чистият субект на познание познава, но извън границите на мисловността, разглеждана в контекста й на подлежаща и зависима от закона за достатъчното основание.

Същественото обаче, което Шопенхауер не извежда, е опосредстването на познанието на чистия субект, което се връща в рамките на репрезентативния модел, за да може изобщо да бъде мислимо. В този смисъл идеята за нищо-то вкарва противоречие в самата предпоставка. Разкриването на единното като такова и достигане до сливане на субект и обект, предполага пълното отричане от познание, т.е. нищото на Шопенхауер може да се определи просто като съществуване, защото не предпоставя познанието, а дори го отхвърля като резултат на волята. По този начин Шопенхауеровата идея за нищо разгръща една нова интерпретация, която заляга като съществуването само по себе си без познание.

Шопенхауер споменава за отстраняване на познанието (Шопенхауер: 2008, с. 333), което предпоставя разкриване на нов вид съществуване извън рамките на мисловността, същото предпоставя и разгръщането на песимизма и непосредствено и нихилизма в концепцията. Нихилизмът се явява източното решение на европейския песимизъм, разочарованието от жестоката реалност, постоянната борба на обективациите на волята, предпоставяща стремеж към излизане извън рамките на света, подвластен на волята. В този смисъл нищото е Шопенхауеровото решение. Оттук т.нар. истинно разкриване на нещата като идеи в пребиваването в нищото не може да се обвърже нито с т.нар. научно познание, което Шопенхауер свързва с представите, нито с естетическото познание, което е в резултат на временната проява на надмощие на интелекта над волята. Разбира се, това положение може да бъде разглеждано само в рамките на едно търсене на последващ еквивалент на тази негова идея в европейската философия, а не в източната, от която тя е пряк резултат. По този начин Шопенхауер предпоставя два вида познание, едното се разглежда като пряк резултат от осмислянето, в контекста на рационалната философия или европейското философстване, докато вторият вид е релевантен на източната мисловност.

Вторият вид познание, т.е. познанието на идеите като такива, на видовете на нещата е определено като истинно познание, но неговата истинност, макар и непосредствена, трябва да бъде обвързана с моментното, което е и основната характеристика на този вид познание, - естетическото познание е истинно познание само доколкото се извежда в своята специфичност, отделност и мигновеност. По този начин се извършва преминаване на познанието от подвластно на формите на закона за достатъчното основание към познание, излизащо извън тези форми и достигащо за миг до идеите, като след този кратък период се извършва отново преминаване от извън рамките на закона за достатъчното основание към в рамките на закона за достатъчното основание. Познанието в този смисъл като естетическо познание и истинно познание се охарактеризира със своята краткост и само така то може да се определи като истинно познание (неговото определение като истинно трябва да бъде извършено в рамките на закона за достатъчното основание, т.е. неговото изказване или нагледно представяне, в първия случай това идеално знание ще получи абстрактно битие, докато във втория случай нагледно битие).

В крайна сметка може да стигнем до извода, че всяко естетическо познание се автономизира едва когато е опосредствано или подлежащо на закона за достатъчното основание, т.е. трансформирало се е в научно познание. Шопенхауер не набляга на този може би най-важен момент, охарактеризиращ същността на този вид познание, а само посочва на отделни места, че той е изключение; то е внезапно; моментно откъсване и кратък час за отдих[iii].

Най-важната предпоставка обаче на чистото познание се състои в това, че то се характеризира със своята краткост и поради това е невъзможно да се характеризира като трайно. С други думи идеята за чистия субект на познание може да се мисли само, ако я разглеждаме като кратък миг на т.нар. вглъбеност, в която се разкрива идеята и се излиза извън пределите на научното познание, което в своята същност и основа е познание на отношенията. Представяйки този вид чисто познание, Шопенхауер охарактеризира неговата моментност и краткотрайност, но не извежда неговото опосредстване, идеята за връщането на идеалното познание на чистия субект в рамките на научното познание или опосредстването му чрез закона за достатъчното основание остава неясна и неизведена. Естетическият продукт, ако може така да се нарече, резултатът на чистия субект на познание, в който опредметява своето чисто познание остава като познаваемо само в рамките на закона за достатъчното основание, неговото битие е нагледно представимо и поради това подвластно на законите, сформиращи репрезентативния свят.

Шопенхауеровият нихилизъм е пряко следствие от песимизма, резултиращ от експлицирането на метафизическата воля, в този смисъл той не успява да намери алтернатива, която да издигне естетическото познание и да преодолее мигновеността му. Тази алтернатива обаче е изведена при Ницше. В Опит за самокритика (1886) към Раждането на трагедията се посочва възможността за познанието като естетическо познание, експлициращо „че съществуването на света е оправдано само като естетически феномен" (Ницше: 2001, с. 232). В този смисъл Ницше преодолява Шопенхауеровата идея за мигновеност на чистото познание, възприемайки света като естетически феномен, познаваем единствено чрез творческата интенция към него.

В трета книга на Светът като воля и представа Шопенхауер много точно посочва, че безумният човек обърква отношенията във времето, с което се експлицира именно неналичната рефлексия на безумния за времевостта, която е показател за рационалност и мисловност, респективно за познание в репрезентативната му интерпретация. Точно тази обърканост задава истинното познание, което Шопенхауер приписва на чистия субект, затова и в тази заблуда на безумния, относно времевостта, е „точката на неговото съприкосновение с гениалния индивид" (Шопенхауер: 2008, с. 349). Хесе предпоставя именно тази безумност, намираща се отвъд рационалността, когато посочва, че след прозиране през булото на Майя „човек оставал като безумец" (Хесе: 2010, с. 636). Безумността и гениалността в този контекст излизат извън пределите на репрезентативния модел, извън закона за достатъчното основание.

От гледна точка на репрезентативния модел на свят ни интересува само първият вид познание или познанието, което Шопенхауер ще изведе като подвластно на закона за достатъчното основание, т.е. познанието на многообразието. Затова и тук под термина познание се визира представата, а не познанието на идеите от чистия субект на познание, въпреки че самото изказване на това познание се извършва отново в репрезентационния модел под формите на закона за основанието.

Чистият вид познание или естетическото познание на чистия субект е в същността си извън репрезентативния модел на свят, но като обхващащо репрезентативния модел в неговата идея, а не в отношенията му. Въпреки че Шопенхауер утвърждава чистото познание и посочва, че само то ни дава истинния свят като представа[iv], то непосредствено познанието за света като представа в неговата идея, т.е. като познато от чистия субект, се връща в рамките на света като представа в неговата множественост и крайният резултат на всяко познание по този начин започва и завършва в рамките на закона за достатъчното основание, т.е. реалното познание е познание за отношенията и нищо повече. В Шопенхауер като възпитател, когато обрисува пътя на философа, Ницше сякаш неволно ще изведе връщането на чистото познание в рамките на репрезентативния свят, когато пише, че „...почти да стъпиш върху този път и след няколко крачки да залитнеш назад!" (Ницше: 2001, с. 563) - в това се състои и преминаването на чистия субект от краткотрайно съзерцание на идеите към връщането в отношенията.

 

Литература:

Ницше, Фр., 2001, Шопенхауер като възпитател, - в: Избрани съчинения, TI. Изд. Захари Стоянов, София, с. 521-605.

Ницше, Фр., 2001, Раждането на трагедията от духа на музиката, - в: Избрани съчинения, TI. Изд. Захари Стоянов, София, с. 239-364.

Ман, Т., 1940, Шопенхауерь, Изд. Славянски, София, с. 13-62.

Хесе, Х., 2010, Игра на стъклени перли, Изд. Рива, София.

Шопенхауер, А., 2008, Светът като воля и представа, ТI. Изд. „Захари Стоянов", София.

Шопенхауер, А., 2009, Светът като воля и представа, ТII. Изд. „Захари Стоянов", София.[v]

Schopenhauer, A., 1925, Das Werk, - in: Schopenhauer, A., Die Persönlichkeit und das Werk, Hrg. von Pfeiffer, Alfred Kröner Verlag, Leipzig, S. 45-190.

 


[i] В Раждането на трагедията от духа на музиката Ницше ще обвърже аполоновото състояние с Шопенхауеровия Principium individuationis и ще му противопостави дионисовото състояние, което ще отиде отвъд принципа на индивидуацията.

[ii] първично като познание, което се извежда от волята в най-високите степени на нейната обективация, познанието обаче е вторично по отношение на волята, т.е. то произлиза от нея, така както главата от тялото, вж. Шопенхауер, А., 2008, с. 329.

[iii] Шопенхауер, 2008, с. 329-330; Шопенхауер, 2009, ТII, с. 447.

[iv] Вж. Шопенхауер, 2009, с. 470; Шопенхауер, 2008, с.332-333.

comments powered by Disqus