NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Реториката в съчиненията на Хермоген от Тарс и Михаил Псел

Брой
24 (2013)
Рубрика
Анонс
Автор
Лидия Кондова

Лидия Кондова

Студентка във Философски факултет на Софийски университет „Климент Охридски"


             Сблъсъкът между реториката и философията води началото си от Античността и хронотопа на гръцкия полис, където политиката осъществява себе си най-вече на площада (агора), в диалога. Тъй като словото не може да бъде последна инстанция, това обуславя нуждата от аргументация и убедителност. При появата на обучаващите в словотворчество софисти възниква въпросът доколко речта е изначално насочена към благото - въпрос, който тревожи и самия Платон в диалога Горгий. Така разривът между философията и реториката не възниква във връзка с причината за създаването, а във връзка с целта, основанието им. В този проблем акцентът не трябва да се поставя върху отношенията между двете учения, тъй като те са прекалено различни; предмет на изследване биха могли да бъдат аргументите на философията срещу реториката и степента на тяхната обоснованост.

            Византийската културна традиция е не само 'майка', но и 'възпитателка' на реториката. Сократовият критицизъм, релативизмът на Платон и аналитизмът на Аристотел спрямо учението като че ли не изчерпват дискурса, който продължава своето развитие и през Средновековието. Реториката се отрича, възхвалява, допълва, систематизира и дори 'обживява', но тя продължава своето развитие наред с философията. Сред допринеслите за този процес са Хермоген от Тарс (ок.160-ок.222) и Михаил Псел (1018-1078). Целта на настоящото изложение е посредством метода на сравнителния анализ да се достигне до отговор на въпросите за определението, целта, предмета, категориите, ползата, нуждата от реторическото изкуство, както и мястото му в сферата на образоваността. С цел достигане на автентично и истинно решение на проблема в процеса на съпоставителния анализ ще бъдат включени като първична литература не само реторическите съчинения на горепосочените автори, но още Реторика на Аристотел и Платоновият диалог Горгий. Съществени за настоящото изложение ще бъдат и позициите, разработени в критическата литература по темата, а именно - забелязаното от А. Ф. Лосев акцентиране върху съдържанието за сметка на формата при Хермоген, както и преоткриването на Михаил Псел като най-радикалния посредник между античната мисъл и християнската традиция в изследванията на Владимир Маринов.

            Голяма част от различията в разбирането на двамата философи за реториката се корени в категориално противоположното им схващане за ценността на учението. Докато Хермоген мисли красноречието като основополагащо за образоваността на човека, Михаил Псел разгръща една съвсем различна класификация на науките и изкуствата. Според последния изкуствата се отнасят до материалните и унищожими предмети, докато науките имат за свой предмет нематериалните и истинни неща [Псел: 2003, с. 90-91]. Оттук идва и разделението с оглед на тяхната целесъобразност. Ученията се подреждат в низходящ ред както следва: 1) философия; 2) учения за ума и аргументацията; 3) учения за вероятното и сетивното; и 4) учения за обществените основоположения. Именно към последните спадат законодателството, правораздаването и реториката. Това отношение на Псел към реториката и философията се затвърждава в неговата класификация на добродетелите. Най-низшата добродетел е естествената, следвана от етическата, политическата, пречистващата, теоретическата, а като най-висша се мисли теургическата. Необходимо е да се спомене, че това сближение между философията и християнството е основополагащо за приноса на Псел в сферата на научното познание. За него философията е синоним на образоваността (пайдея), а под висша философия се визира теологията [Маринов: 2004, с. 125]. По думите на самия Псел - философията, изглежда, е и изследва всичко на земята (...) И макар да е във всичко, [философията] се оказва извън Вселената, взира се в Онова отвъд света и изследва властващия над космоса Ум [Псел: 2003, с. 68]. Както отбелязва В. Маринов - Ако трябва да посочим онзи византийски мислител, който най-непосредствено провокира представата ни за пряка и „безпроблемна" приемственост между античното духовно наследство и гръкоезичната византийска култура, това без всякакво съмнение ще бъде Михаил Псел [Маринов: 2004, с. 109]. С това се има предвид не че философът пренебрегва неотменимата за Средновековието предпазливост спрямо езическата култура, ами разбирането, че християнското богословие и елинската теология представляват за него два отделни вида философия, които - макар и по необходимост свързани - са положени на различна основа и изповядват различна истина [Маринов: 2004, с. 121]. Именно в това адаптиране на античното наследство към християнското вероучение Владимир Маринов открива оригиналния принос на Псел към традицията на византийската мисъл [Маринов: 2004, с. 131].

            Двамата автори се различават не само по мястото, което отреждат на реториката в границите на образоваността, но и по дефиницията, която й дават. Хермоген не дава експлицитно определение на ораторското изкуство, но го мисли като учение за видовете красноречие, неговите части и начина им на свързване в речта. Философът акцентира върху важността на словото в 'пътя към съвършенството' и смело нарича реториката наука. Освен това я категоризира като апофатично учение, чийто предмет е трансцендентен, а следователно - непознаваем. Чрез реторическия въпрос Какво може да бъде по-достойно от прекрасния и благороден слог? [Гермоген: 1986, с. 171] Хермоген акцентира не само върху важността на красотата в словотворчеството, но и върху ценността на реториката сама по себе си.

            Михаил Псел подхожда към реториката по съвсем различен начин. За него възхваляването й е вид връщане назад в митичните времена [Псел: 2003, с. 66]. В разбиранията си за реториката Псел силно се доближава до Платоновите тези в диалога Горгий, а именно - определяйки я като умение да убеждаваш [вж. Платон: 1982, 452е] и като грижеща се за красотата на словото, но не и за неговата истинност [вж. Платон: 1982, 462с]. Въпреки тази приемственост между двамата, те класифицират реториката по два коренно различни начина - за Платон (в границите на диалога Горгий) тя е изкусност, докато за Псел реториката е изкуство. Колкото до другия голям авторитет на античната мисъл, следва да се каже, че Псел обвинява реториката, че застава и в двете страни [Псел: 2003, с. 70], докато, обратно, Аристотел разглежда умението да убеждаваме в противоположното [Аристотел: 1993, с. 44] като основополагащо за добрия ритор.

             Необходимо е да се спомене, че във връзка с разбирането за реториката като умение за убеждаване Михаил Псел анализира и една чужда на реториката и философията категория, а именно - мита. За византийския философ в него се наблюдава най-висшата степен на развитие на това умение. В изследването на мита човекът е способен да достигне до истините, от които той извира, както и да изучи силата на убеждаването [Псел: 2003, с. 67].

             Основният принос на Аристотел в сферата на реториката и причината за споменаването му в настоящото съчинение е не дефиницията и разбирането му за реториката, ами тези за ентимемата, реторическия силогизъм, проблематизиран по-късно и от Хермоген от Тарс. Наричайки ентимемата силогизъм, древногръцкият философ издига реториката до статуса на теоретична дисциплина (техне), тъй като така словотворчеството се обръща към обективните доказателства като към свой похват. Въпреки това, при Аристотел се наблюдава отчетливо диференциране на разликите между ентимемата и другите силогизми, като сред тях са нейната достъпност за масите и наличието на неизрично посочена, но подразбирана предпоставка [Аристотел: 1993, с. 26]. Тъй като тя почива върху вероятното или върху знак [Аристотел: 1993, с. 28], ентимемата винаги е подвластна на опровержение. Това произлиза от парадокса за несъответствието на практическите и умопостигаемите истини, тъй като, по думите на А. Ничев, философът осъзнава, че общественото битие в немалобройни случаи носи печата на условности [Аристотел: 1993, с. 33]. Също така Аристотел говори за два вида ентимема - показателната, основаваща се на признавани предпоставки, и опровержителната, почиваща на непризнавани такива.

             Ентимемата при Хермоген има съвсем различен статус. Тя не е просто реторически силогизъм, ами представлява петстепенно доказателство. След заемането на една позиция по темата, въпросната се опровергава чрез енстасис или антипарастасис, които се утвърждават чрез обстоятелства в епихейремата. Ергазия утвърждава последната чрез пример, а накрая ентимемата потвърждава ергазията чрез въвеждане на сравнение. Този строг алгоритъм въвежда нуждата от определени ресурси, а именно - няколко епихейреми за енстасиса и антипарастасиса, по две или повече ергазии за епихейремите и поне по една ентимема за всяка ергазия. Учението на Хермоген за реторическия силогизъм е значително по-обстоятелствено и по-систематизирано от това на Аристотел. Фактът, че двамата философи използват термина по два различни начина, свидетелства и за различното им отношение към реторическото изкуство. Докато Аристотел прави отстъпката да признае наличието на определени несъответствия между практическите и умопостигаемите истини и по думите на А. Ничев не желае да законодателствува в нея [реториката] [Аристотел: 1993, с. 33], Хермоген развива въз основа на същото понятие вид реторически силогизъм, без да споменава за статуса му на вероятен. Като възможна причина за това разминаване между двамата може да се посочи неувереността на първия и сигурността на втория в сферата на словотворчеството. Като основен античен класификатор на науките Аристотел открива една степен на несигурност в реториката, която сякаш липсва в останалите учения. При все това, и за двамата словотворчеството е не нещо друго, ами именно наука.

            Въз основа на тези възгледи се формират и класификациите на видовете речи, разгърнати пространствено и от Хермоген, и от Псел, като в двете структури могат да се проследят редица общи моменти. На първо място, и двамата мислят като основа за формирането на видовете речи различните им компоненти и начини на свързване в речта. Общо е и използваното значение на термина 'ейдос', а именно - като качество на речта. Идеята е основна категория в съчиненията и на двамата автора - въз основа на нея се осъществява класификацията на речите. Хермоген отделя цял трактат от корпуса Реторическото изкуство на идеите, а, както показва Д. Хегедорн, те се явяват продължение на Дионисиевите достойнства. За Хермоген идеите са универсалните ценности, към които всеки ритор се стреми, както и ориентирите, принуждаващи го да избира. Идеите се делят на основни и допълнителни и представляват неразчленимо единство на субективните качества и обективното знание. Сред основните качества на речта са яснотата, висотата и величавостта, а към тях спадат чистотата, отчетливостта, важността, суровостта, грапавината, напрегнатостта, блясъкът, нарастването, обемът и пълнотата. Други основни идеи са красотата и сбитостта. Към демонстриращите нрава идеи спадат простотата, сладостта, пронизителността, остротата и приятността. Последните две основни идеи са мощта и правдивостта, като към втората спада ценността. Лосев фиксира разделението на тези качества на положителни и отрицателни. Тази силна диференцираност има за цел структурирането на реторическото изкуство и е свойствена за времето на Хермоген - характерна за периода е четиринадесетчленната схема на видовете речи. Видът реч зависи от преобладаването на едно или друго свойство в нея, а самият слог се определя от мисълта, словото, оборота на речта, метода на изложение, сбитостта и паузите.  Хермоген степенува качествата спрямо важността им, като идеалната реч е тази, в която са събрани идеите ясност, достойнство, красота и изразителност. Като пример за такъв тип словотворчество се посочва Демостеновият слог. Най-съществените качества са ясността и чистотата, тъй като са необходими условия за това словото да бъде възприето от публиката. Не малко внимание се отделя и на естествената разумност и майсторските методи, чиято цел е съблюдаването на определена умереност в речта. За естетическата стойност е определяща и съразмерността, която присъства в Хермогеновите идеи благодарение на авторитета на Платон.

             Михаил Псел осъществява една още по-строга класификация на качествата на речта, в която обръща внимание на идеите, а също и на техните подвидове, мисли, методи, думи, фигури и съчетания. Първата идея е яснотата, чиито подвидове са чистата и точната речи. Втора е величавостта, към която се включват тържествената, суровата, стремителната, бляскавата, оживената и пространствената речи. Следващите идеи - красотата, горещината, правдивостта и тежината - не се подразделят на подвидове. Към изразяващите нрава идеи спадат простата, сладостната, остроумната и благопристойната речи. Последна е мощта, която не се дели на подвидове. Самите речи се съчетават последователно - от буквите се образуват слогове, от тях - фрази, от които пък се формират изреченията. Сред най-важните задължения на оратора е не само познаването на всичко това, но и умението да избира този тип реч, който най-точно отговаря на душевното състояние на публиката. Самият Псел апелира риторът да се стреми към своевременност.

             Хермоген пренебрегва аналитично-логическите връзки в полза на перцептивността, но по думите на Лосев това не довежда до окончателното разпадане на форма и съдържание, тъй като по неговото време все още е налице завещаното от Античността цялостно възприемане на обекта. Въпреки насочеността на Хермогеновите реторически идеи към субективната чувствителност, той изказва своето възхищение пред гения на античните оратори, имащ за своя основа техничността. Тяхното ненатрапчиво майсторство, опростяващо речта, се оценява високо.

             От своя страна, Михаил Псел многократно акцентира върху превъзходството на философията над реториката, но в своите съчинения не пренебрегва последната и я разглежда не по-малко обстоятелствено. В Похвала за Итал отново проличава пренебрежението спрямо словотворчеството, но в същото време проличава и високата оценка на  личностния елемент, който всеки оратор влага в него. Псел благосклонно заявява на своите ученици и алегорично на своите последователи във времето, че дори и творбите им в сферата на реториката да не са безгрешни, те са все пак упражнение и са подвластни на развитие. Тук се проявява и позитивизмът на Псел спрямо бъдещето на реторическото изкуство:

Нека и Итал да получи правото да бъде своеобразен, нека и той, и всеки друг ученик съхраняват, смятам аз, присъщите само на тях черти. Приятни са ми измислените от вас нови думи. Все пак аз съм ви родил, и аз, вашият праотец, няма да започна да ненавиждам потомеца, какъвто и да бъде той, дори ако главата му е сплесната, ръката - прегъната, коляното - изкълчено, радостно ще приема подхлъзналия се, ще приложа на речта своето изкуство за повиване, ще я измия и веднага ще я „моделирам", както биха го казали по научному.

Недоносчето ще върна към живот и ще прилаская даже натъртеното (...) Аз също съм аттик, аз също съм чадолюбив и даже повече (...), защото аз съм ви родил в душевни мъки и обичам вашите словестни деца. Нека те да възмъжават, нека ръцете им да крепнат. А вие през това време раждайте за мен. Нали все пак нищо не може да преуспее, без да се роди за начало. [Псел: 1969, с. 147]

              Въз основа на изложения анализ може да се направи следният извод: докато за Хермоген реториката е познанието за типовете речи, техните части и начина им на свързване, Михаил Псел добавя към тази дефиниция още умението да се убеждава и да се доказват две противоположни тези. Относно предмета на учението двамата отново не споделят общ възглед - докато за Хермоген той е трансцендентен и непознаваем, Пселовото мнение не се обвързва с такава абстракция - за него предмет на реториката е крайното и ущърбното, обществените основоположения. По думите на Аристотел всяко нещо е телеологично насочено - в тази връзка за Хермоген целта на реториката е достигането на съвършено знание, докато за Псел тази цел отговаря на движението на философията, а реториката се стреми към убеждаването. За Хермоген учението е важна част от класификацията на науките, докато Псел й отделя едва последно място в сферата на образоваността. Що се отнася до методите на красноречието, Хермоген до голяма степен е останал в историята на философията, благодарение на учението за ентимемата. За Псел инструментариумът на реториката са законите, които тя сама си създава. Що се отнася до категориите на учението, двамата еднозначно визират като такива идеите - качествата на речта, образуващи различните видове речи. В заключение, Хермоген открива в реториката част от съвършеното знание, докато за Михаил Псел тя е насочена към проблемите на словото и не принася полза в другите сфери на човешкото.

              От всичко това става ясно, че става въпрос за две почти противоположни тези за мястото на реториката не само в сферата на образоваността, но още по отношение на социума, етиката, правото, философията и др. И двамата автора са категорични: реториката е и остава градивна единица в цикъла от дисциплини, известен като Свободни изкуства. В същото време тя има богата история, събрала голяма част от спектъра на възможните й тълкувания. Категоричното й опровержение и категоричното й възхваляване с еднаква степен противостоят на статуса й на учение с определени норми и характеристики. Самият Платон в диалозите си Горгий, Менон и Кратил изменя няколкократно отношението си към нея - именно това идва да покаже, че отношението към реториката не трябва да е следствие от предразсъдъци или някакъв вид афект, ами трябва да е плод на дълбок анализ в контекста на нейната историчност.

              Карл Попър категорично заявява, че най-сигурният път към интелектуалната гибел е изоставянето на истинските проблеми заради словесните. В тази връзка нападките на Михаил Псел срещу реториката са основателни - тя действително може да разрешава конфликти, били те държавни или частни, но поради способността си да убеждава с еднаква степен на достоверност в две противоположни тези, реториката невинаги отговаря на действителността. Още Платон разисква проблемите за истината и мнението, а по-късно Аристотел експлицира и принципа за непротиворечието - логически закон, който не само остава актуален в сферата на научното познание хилядолетия след въвеждането му, но и се явява конститутивен фактор за човешката мисъл изобщо. Но Попър обръща внимание и на това, че светът на езика не е тъждествен с действителния свят - прекаленото акцентиране върху словата отмества вниманието от реално случващото се, което именно е действително значимото за човека.

               Но всичко това няма за цел да удостовери незначителността на езика, напротив. Не бива да се пренебрегва делото на Лайбниц, който, използвайки езика като средство, поставя основите на европейската дипломация. По този начин той демонстрира позитивното влияние, което може да оказва словото върху човешкото общество. Езикът може едновременно да помага и да вреди - човекът го насочва към неговата цел. В тази връзка не реториката е отговорна за условността на своите силогизми, ами реторът. Самият предмет на реториката нерядко се явява решаващ за отношението на философите към нея, както свидетелства Цицерон в За оратора. Говорещият за универсалните проблеми оратор сближава неимоверно реториката с философията, а за тях е обща още и самата универсалност на познанието. Двете учения могат да се разграничат въз основа на своите базисни категории, където философията ще борави с мисли, смисли, значения, а реториката - с думи; но в крайна сметка думите са средищното звено между мислите и действията. В тази връзка в предубежденията си към реториката Михаил Псел допуска съществена грешка - сравнява две учения, които изначално са насочени към една и съща цел - истината, и макар да използват различни методи и средства за достигането й, те са подвластни на човека. Не учението контролира човека, ами именно обратното. Условността на реторическите заключения трябва да насочва към опити за разрешаване на етическите проблеми в обществото, а не към опровержение на едно вековно учение. Без реториката в Античността нямаше да се появи предвестникът на съдебната институция и следователно космосът въобще нямаше да е възможен. А в крайна степен именно редът позволява на човека да бъде зоон-политикон.

               Аргументирано реториката не може да бъде нито напълно онеправдана, нито напълно осъдена. Говоренето за нея, разпростиращо се през Античността при Платон, Аристотел, Цицерон, преминавайки през Средновековието с Хермоген, Михаил Псел и много други, и продължаващо в нова форма през модерността, свидетелства, че еднозначно решение за нейната аксиологическа стойност все още не е открито. И въпреки това, човекът продължава да говори за този проблем, сякаш предизвикан от Платоновата идея, че диалогът трябва да се удържа достатъчно дълго, за да може човекът да си припомни истината. А възможността да се достигне до истината по този начин се опосредява именно от наличието на най-мащабната семиотична система - тази на словото.

 

Библиография

Първична литература:

  1. Hermogenes On enthymeme in Invention and Method. Translation, introductions and notes by George A. Kennedy. Publ.H. "Society of Biblical Literature", A. 2005, p. 101-103
  2. Аристотел Реторика. Превод, предговор и встъпителна студия - проф. д-р. Александър Ничев, „СОФИ-Р", С. 1993
  3. Гермоген Введение в трактату „О видах речи" в Проблемы литературной теории в Византии и латинском средневековье. „Наука", М. 1986, стр.170-177
  4. Платон, Горгий в Диалози т. II. Встъпителна студия от Богдан Богданов. „Наука и Изкуство", С. 1982, стр. 73-185
  5. Псел, М. Всестранно учение в Християнство и неоплатонизъм Част II: Византийската традиция. Сборник под редакцията на Иван Христов. „ЛИК", С. 2004, стр. 215-220
  6. Псел, М. Трактати за философията и нейните определения в Архив за средновековна философия и култура Свитък IX. Превод от гръцки и бележки - Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Андреас Шпеер. „ЛИК", С. 2003, стр. 60-90
  7. Пселл, М. О сочетании частей речи в Античность и Византия. Перевод Т.А. Миллер. „Наука", М. 1975, стр. 156-158
  8. Пселл, М. Обзор риторических идей в Античность и Византия. Перевод Т.А. Миллер. „Наука", М. 1975, стр. 158-160
  9. Пселл, М. Похвала Италу в Памятники византийской литературы IX-XIV вв. Перевод Т.А. Миллер. „Наука", М. 1969, стр.145-147      
  10. Цицерон, М.Т. За оратора. Библиотека Класическо наследство, 5. Университетско издателство „Св. Климент Охридски", 1992

 

Вторична литература:

  1. Маринов, В. Халдейската тема във философските съчинения на Михаил Псел в Християнство и неоплатонизъм Част II: Византийската традиция. Сборник под редакцията на Иван Христов. „ЛИК", С. 2004, стр. 109-142
  2. Лосев, А.Ф. Гермоген из Тарса в История античной эстетики, том V. "Искусство", М.1979, часть третья, II, гл. 5 - Гермоген из Тарса
comments powered by Disqus