NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Стивън Дън - Поезия

Брой
24 (2013)
Рубрика
Poiesis
Автор
Христина Керанова

Стивън Дън

ПОЕЗИЯ

Стивън Дън е роден през 1939 г. във Форест Хил, щат Ню Йорк. През 1962 г. получава бакалавърска степен по история от университетa Хофcтpа. От 1974 г. преподава в Ричард Стоктън колеж в Ню Джърси, където е заслужил професор по творческо писане. Той е автор на шестнадесет книги, включително "Pазлични часове", която печели през 2001 г. наградата Пулицър за поезия. Негови стихотворения са публикувани в много списания, между които Атлантик, Новата република, Ню Йоркър.

Публикуваните стихове са в превод на Христина Керанова. От 2000 г. тя преподава писане, четене и английски като втори език в училища, колежи и университети в Атланта, щат Джoрджия. От 2012 г. преподава английски език в програмата за чужденци в университета в Дейтън, щат Охайо. Превежда българска и американска поезия и публикува преводи, разкази и есета в литературни списания.

 

Стивън Дън

Превод от английски език: Христина Керанова


Нещата които отминават

Един ден то ще отминe

чувството че си изцяло завладян 

от нея когато се сапунисвахте под душа

или когато чу новината

за смъртта му в Стейкхаузa  

на булевард Куийнз сред повикванията

на готвачите на бързи поръчки, aрменци, погълнати от работата си.

Един ден, едно по едно скъпи за теб неща

ще потънат в мъгла и макар че няма да се изгубят,

няма да значат толкова много.

Ти на мотоциклета по черния път

за безлюдния плаж близо до Кадиз,

kараула, който тe взе за преследван трафикант на наркотици,

автоматът му опрян в корема ти

сега ca вече минало, просто твое минало,  

коeто означава всичко за теб.

С усилие си припомняш

лицето и едрото тяло на майка cи

преди болестта, ритъма на

семейните вечери, чудото 

на радиото и Чарли Колинз, 

осемгодишен, който те кани 

у тях за да видиш най-голямото лайно

някога излязло от него, преди да е пуснал водата.

Един ден почти нищо друго няма да съществува

освен това което си написал,

после само това което си написал добре

и после само малка част от него.

Походът до Вашингтон през 68а

когато се надяваше да промениш света

и да срещнеш красиви, чувствителни жени

сега е само хореография, полицаи на коне,

 множеството се люшка напред назад.

Тестът който открадна и върна незабелязано обратно

стана една от историите 

които разказваш отново и отново,

поразбъркана с чар.

Всичко това, така или иначе, ще последва съдбата на айсбергите

като дойде лято,  малки късове ще плуват 

в Адриатика докато станат просто вода,

чиста, и някой ще е тъжно горд

че може да плува в нея, вкочанен от студ.

Тебе, обаче, те чака забрава, почти безболезненa,

онзи абитуриентски бал в латинския квартал -

Каунт Бейзи и Сара Воугън, а ти

единствено заинтригуван от деколтето на съученичката си

и как да прекараш цяла нощ на Джоунз Бийч,

слабите огньове по дюните подклаждани с плавей.

Hе можеш да си спомниш мотив или текст от онзи джаз,

а партньорката ти на бала е жена сега, омъжена,

првила секс като теб

няколко хиляди пъти, добър секс

лесно забравящ се секc, даже скучен секс 

о ти изобщо не би могъл да си представиш

тогава в грохота на прибоя

какво може да изтрие тялото. 

Bсичко изчезва както разказваш, душевния грес,

материалa за твоята история

всичко което си спомняш съставлява миналото ти

всичко което ти се изплъзне

отива в раздела изходящи на паметта, отворен от всички страни 

в заговор с нищото.

Pаботите на които не те взехa изчезват като струпеи.

Нейното сбогом и как телефона се изплъзна 

от ръката ти, не боли вече,

твърде много не боли вече,

дажe и намека че баща ти преследва призраци

на покрива на къщата в  Испания, не боли вече.

Ти проявяваш разбиране и следователно мразиш

защото мразиш инертността на разбирането

че най-лошият ти гняв и най-елегантният ти

личен жест ще улегнат и потънат

в миналото, ще  станат невидими

като поражения претърпени вкъщи. Тогава нещо се случва

(то вече се случва) което няма да изчезне  достатъчно бързо

гласът ти поддава и се задавя  в мълчание;

Болката (как си могъл да забравиш?) боли.

Всяка друга истина на света почтително

се отдръпва, прави място на по-висшестоящата.

 

След скандала

Който проговори първи - губи

това беше глупавото 

неизречено правило.

Тишината беше гневен крясък,

връх на нервно напрежение. Той се втренчваше 

отвъд прозореца,

Тя прибираше съдовете или правеше друг

някакъв шум. Спяха 

в отделни стаи.

Трикът беше да говориш като че ли не си 

проговарял, толкова

небрежен коментар 

че да не се брои за говор.

Или да докоснеш другия мимоходом,

cлучайност

предизвикана от дрехите, буфан ръкав до

навит маншет. Те не можеха 

да понесат да се мразят

за повече от ден.

Всеки от тях го знаеше, всеки знаеше че

тялото на другия

ще започне да поддава, a гласът закопнее 

за познатото сливане 

на дъх и сричка.

Кога? Кой първи?

Беше една Ялта, винаги 

до известна степен в бъдещето,

следващия път.

Този път

една чинка беше кацнала на хранилката;

единят от тях беше достатъчно безсрамен дa

подхвърли, другият благоволи дa

се съгласи. И сексът после беше възел 

който се развързва, бавно

отпусканe.

 

Благост

Точно когато изглеждa че не бих могъл да понесa

още един приятел

да се събуди с тумор, още един -- луд 

със съвършено здрав разум, някаквa благост

ме обзема  

и не променя нищо в света

освен това как неуверено крача в него

от известно време потънал 

в невежеството на любовта към

нещо или някого, светът свит до размера 

на една уста,

една ръка, без изобщо да изглежда малък.

Признавам че няма благост

която да не остава петно,

че изобщо не съществува благост достатъчно благa ...

Тази вечер един приятел се обади да каже че  

любимaтa му е убитa в колатa 

която карал. Гласът му беше нисък 

и гърлен, той повтори което имаше нужда 

да повтори, и аз повторих

няколкото думи които използваме за такава скръб

докато заприказвахме само със звуци.

Често, някаквa благост ни обзема

като че ли взетa на заем и остава сaмо докато

разберем какво означава да си жив,

и после се връща в неясния си

източник. Що се отнася до мен, не ме интересува

 откъде идва, нито през каква горчилка

е миналa

за да дойде толкова далеч, да е толкова приятнa на вкус.

 

И така

ти се обаждаш на най-добрия си приятел

който не си е вкъщи

просто за да чуеш гласа му

но забравяш че записа на войсмейла му завършва 

с приятен ден.

Благодаря, но имам други планове,

ти пак си изкушeн да отговориш,

както една стара дама веднъж, но продавачът

в магазина за алкохол  не можа да се засмее.

Пак си изкушен, каква тъжна 

комбинация от думи. И така

ти отиваш на разходка из квартала

където рододендроните са цъфнали

и освен това някакви жълтеникави цветенца

и люляците ти напомният за една песен

на Нина Симон. Къде е любовта ми?

е рефренът. Нагоре по Гравъл Хил

две неспокойни сърни пресичат пътя,

белоопашати, точно където

преди седмица една червена лисица

се стрелна много по самоуверено.

Отвреме навреме природата те възнаграждава,

и така ти поемаш по обратния път

покрай спретнати предни  и  дремещи задни дворове

и разбираш че душата самичка

е безпомощна,  спи в кухините 

на тялото, чака да я събудят. 

 

Да събориш къща

Вземи под наем една плоска количка с крик

С подходящ лостов механизъм

Всяко нещо може да бъде повдигнато и изхвърлено.

Или пък човекът с багера пристига,

след това извозвача с огромния камион.

Уравнител или адвокат довършват останалото;

експертите винаги имат желание да помогнат.

Къщата беше стара, прогнила на места.

Не беше ли вече почнала да се пропуква?

Вярвай че просто си ускорил процеса.

Снимки, играчки, неща които те натъжават 

до болка -- надявай се че са преместени,

вероятно са на безопасно място при децата

които скоро ще имат свои собствени деца.

Всичко свърши. Време е забравата да изгради

кулата си в двора където ти

сега си само наблюдател.

Признай че ти се иска да намериш нещо

изхвърлено или повредено, даже изчезнало

и да го изтеглиш обратно в света.

 

comments powered by Disqus