NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Видимостта и виждането в разказа на Емилиян Станев „Лазар и Исус”

Брой
№ 3 (2009)
Рубрика
Подиум
Автор
Мария Кръстева

The universal symbolism of the Bible used in an aesthetic narrative structure acquires new individual meaning - human fear of the immensity of spiritual dimensions, which gives life to a world of seeming understanding as apposed to true knowledge.

The visual perspective in the story "Lazarus and Jesus" by Emiliyan Stanev points to the world of human logic as apposed to inner vision and Logos - the divine knowledge. Fear of Logos is a rush into death and human logic, which gives rise to a world of false understanding and loss of spiritual perspective. The visual as apposed to vision places the mind into the circle of appearances, where life to the body becomes death of the soul, while resurrection can be understood in spiritual terms only. The story dramatically opposes the impulse for spiritual resurrection and the urge into fear leading to death of body and spirit. Loss of vision turns the mind into a slave of appearances; loss of knowledge turns the mind into a prey of fear and distorted logic.

The dynamic between the visual and inner vision becomes symbolic of the dynamic between death and resurrection as well as between knowledge and distorted understanding. Those dynamic relations give depth to understanding basic psychological and epistemological problems from the viewpoint of a humanitarian pessimist.

 

Семантиката на една художествена творба, основана върху библейски образи и символи, е двойно натоварена - от една страна Библейският образ има своя автономна значимост. Библeйският символ е коренно различен по своята същност и естество от художествения, доколкото той се възприема като буквално истинен. Художественият символ подлежи на тълкуване и внушението му е въпрос на интерпретация. В срещата на тези две семантични полета - Библейското и художественото - се изгражда и цялостното внушение на разказа „Лазар и Исус" на Емилиян Станев.

В Библейския разказ възкресението на Лазар е най-върховното свидетелство за Божествената мисия на Иисус - да възкреси духовно човечеството, да му даде ново раждане, освободено от дотогава всесилната ръка на смъртта. В този смисъл Библейският Лазар е не просто братът на Марта и Мария, върнат от смъртта чрез най-върховното чудо, извършено от Иисус. Той е и олицетворение на всеки човек, на възкресеното човечество, предчувствие за възкресението Христово и потвърждение, че чрез Христос всеки човек е получил и може да придобие възкресение. Вероятно тъкмо затова в Библията няма никакви други сведения за Лазар1 и неговата човешка съдба преди и след възкресението, след завръщането му от смъртта. Лазар е всеки човек и човечеството, освободен от съня на забравата, от проклятието на смъртта. Така е в полето на Библейската семантика. Там няма единични случаи, там всичко е извечно значимо, защото се отнася към друг, различен от понятийния порядък на познание и истина.

От друга страна, художествената реалност функционира със свои семантични закони, опиращи се на индивидуалната човешка съдба. И ето че в разказа „Лазар и Иисус" на Лазар са приписани индивидуални човешки очертания, придаден му е личен облик. Лазар в разказа преди всичко придобива своя видимост, свой индивидуален силует и външност: „избелял небесносин хитон", „медночервена ситнонакъдрена коса", „очи със стъклен блясък"2. Такава е видимостта. В същото време обаче, още при самото въвеждане на образа, изграден изцяло чрез визуалното, се намеква и за нещо необяснимо у този човек, нещо, което е отвъд видимото, нещо, за което очите не свидетелстват и за което няма определение: „долавяха в него нещо, за което нямаха думи"3. Това е първият намек за нещо определящо, властно и характерно, което обаче е отвъд видимостта и за което сетивата не свидетелстват.

„Той иде... Но аз не го искам" - тези думи на Лазар са свидетелство за първата му среща с Иисус, която е отвъд видимото за очите, даденото за сетивата. Това е среща, осъществена в плана на невидимото или по-точно, на вътрешното виждане. И тук за първи път в разказа се набелязва тази двойна перспектива по отношение на виждането: вътрешното виждане и сетивното, външното зрение вървят в различни посоки. Така видимостта постепенно започва да придобива смисъла на привидност, а вътрешното зрение, невидимото за очите и необяснимото, все повече набира инерция, власт и сила над съзнанието.

Вътрешното виждане придобива по-голяма значимост над съзнанието на Лазар и все повече го тласка към скъсване на връзките със света и постепенното му оттегляне от живота. Единственото чувство, което го владее в този момент, е страхът, нежеланието, невъзможността да се изправи пред една по-висша от него самия реалност и да я разбере. Страхът пред Божествената реалност е онова, което тласка Лазар към смъртта. Не случайно това състояние на съзнанието е характеризирано като сън - в разказа, а и в Евангелието. „Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя" (Йоан 11:11), казва Иисус. Именно това заспало, невиждащо състояние на човешкото съзнание, Иисус идва да пробуди - да отърси човека от съня на смъртта, съня, предизвикан от страх пред смъртта. От това състояние на съзнанието Иисус идва да спаси и възкреси човечеството. Страхът пред Божественото, който тласка човека към смъртта - това е състоянието, от което човекът трябва да бъде спасен. Смъртта и възкресението на Христос са всъщност освобождение на човека от този страх.

Лазар бива завладян от страха пред своето вътрешно виждане и попада в лоното на смъртта. Той затваря вътрешния си взор пред Небесното царство. Той заспива. От страх той избира смъртта. Не случайно, когато трябва да свидетелства за отвъдното, той заявява: „Не знам. Нищо не видях. Спах"4. Това е тъкмо противоположно на изконния евангелски призив „Бъдете будни". Тази будност има смисъла на това да не затваряш очите си пред Божественото познание, пред „Небесното царство" вътре в нас. Небесното царство не може да бъде съзерцавано в смъртта, то не е отвъд живота. То е състояние на съзнанието, а именно от него Лазар се отрича.

Иисус изпраща послание до Лазар: „Иди си, Мария, и кажи на Лазар да не се бои от онова, което познава, а не знае що е то." Това са ключови думи в разказа: страхът от Божественото е именно страх от онова, което човек познава със сетива не от този свят. Човек дълбоко в себе си носи познанието за Божественото, но не може да го определи, не може да го отнесе към нищо видимо. Вътрешното виждане, познанието, което не може да се определи и назове, е всъщност загуба на външно видимото, тоест, на начина, по който човек е свикнал да възприема света. Божественото разрушава установките на рационалното и материалното, защото познанието е отвъд тях: „Страх ме е да не извърши нещо с мене. Аз искам да си живея със същото. Ах, колко добре ми беше преди."5

Старият човек се чувства заплашен от доближаването до истинската реалност, която може да разклати привидността, в която е свикнал да живее. Всъщност, вътрешното виждане на Божествената реалност в съзнанието на Лазар руши привичния свят, в който е свикнал да живее, разбива познатата видимост, която може да определи. Човешката индивидуалност се чувства заплашена пред реалности, които „не са от този свят"6; от необходимостта да разруши видимостта на света и да проникне отвъд нея.

Първосвещеникът Кайяфа също изпитва страх, защото „всеки, който се е опил от виното в Кана Галилейска и е повярвал в Христа, не ще се бои от смъртта. А когато изчезне тоя страх, изчезва и страхът от властта..." 7 Тъкмо този страх от смъртта преодолява Иисус чрез смъртта и възкресението. Иисус оставя Лазар да премине през страха и смъртта, за да преживее възкресението. Неслучайно в разказа се подчертава бавенето на Иисус. Иисус не се отзовава на личната молба на Мария да посети и излекува Лазар. Не тръгва и веднага, когато го предупреждават, че Лазар е тежко болен: „Но Исус не тръгна веднага, а престоя на мястото още два дни." 8 Това изчакване на времето е подчиняване на реалност и познание, което не се ръководи от видимостта, а е отвъд нея. Иисус оставя човешкото съзнание да премине през страха и смъртта, за да го освободи от нея. Апостол Тома се обръща към учителя си: „Казваш, че бил наш брат без да си го видял." 9 А Иисус му отговаря, че познанието е отвъд видимостта: „Духът е в детето, което познава царството небесно." 10

Тук отново се срещат две гледни точки: видимостта, която се оказва неистинност и привидност и познанието, което по същество стои отвъд закономерностите на видимостта.

Възкресението на Лазар в разказа, е издържано в един кинематографичен план - тук всичко е визуално, представено с изискан реалистичен рисунък. Сцената оживява със всеки свой визуален детайл и това не е случайно - то подчертава реалното ставане на чудото. Чудото не е преразказано, не е слух, легенда или мит. То е реалност, която става пред очите ни: „Исус се просълзи", „Заповяда да отстранят камъка от входа", „Всички видяха мъртвеца със забулено от кърпа лице", „Лицето на мъртвия се сгърчи като от болка, устните се раздвижиха", „Исус сне връхната си дреха и го наметна с нея." 11

Тъкмо видимостта, визуализацията, ярката нагледността на образа придава реалистичен характер на сцената с чудото. То е още едно доказателство, че съзнанието се нуждае от видимото, от онагледяване, за да добие усещане за реалност. Защото реалността за човешкото съзнание има нагледен, сетивен характер. Концепциите на разума се опират на видимото и сетивното.

И тъкмо тук всъщност започва реалният парадокс на вярата. Реалният характер на чудото трябва да бъде свидетелство на вярата. С-виде-телство е дума, чийто корен идва от „виде", „видя", тоест, свидетелство, чрез видяното. Свидетелството е разказ на очевидец. И Лазар се очаква чрез видяното да бъде свидетел на вярата. Иисус казва: „Отче, нека и това стане заради народа, да повярва във възкресението на духа." 12

От този момент нататък се поставя въпроса за свидетелството на вярата, включва се човешката страна на разума. Разумът търси видяното, за да повярва. Проявява се онова разграничение между „познание" и „знаене", което прави Иисус, когато казва: „Не бива да се бои от онова, което познава, а не знае що е то". Познанието е вътрешно виждане, а знаенето изисква доказателствата на видяното, аргументите на разсъдъчното. Небесното царство е сферата на познанието: „Царството небесно е у всекиго, но не всеки го вижда в себе си, защото то е като имане, закопано в нива, която стопанинът й оре. Но човешкият разсъдък е наклонен да го отрича, понеже го гнети и ограничава свободата му."12 Тук противоречието между виждане като свидетелство и вярата като вътрешно състояние, което не се опира на виждането, се проектира като противоречие между познание и разсъдък. Разсъдъкът търси свидетелство, той иска „да види", „да докосне", както в характерния евангелски разказ за апостол Тома, който търси свидетелство за възкресението - да види, и докосне Христовите рани.

Така и възкресеният Лазар е призван да бъде свидетелство за вярата. Човешкият разсъдък настоява той да свидетелства за Небесното царство. Но, както казва Иисус, „небесното царство е в живите, не в мъртвите. И който се върне от смъртта, може да го загуби, защото не ще го намери там."13 Познанието е заплаха за разсъдъка, който не може да си го обясни, да го сведе до знаенето, да го постави в известните му категории, опиращи се на видяното. Изправен пред познанието, разсъдъкът „не знае що е то". Човешкият разсъдък изпада в паника, защото познанието руши вътрешните му устои. Не случайно в разказа „Лазар и Иисус" има противопоставяне на разсъдъка спрямо безумството. Лазар след възкресението от мъртвите става съвсем друг човек. Няма го детето със застинала усмивка на лице. Той си е върнал разума. Връщането на разума за него означава безпрепятствено вписване в законите на разсъдъчния свят, законите на възрастните. Не случайно в Библията детето е осветено, призвано за чудото, по-близо до света на Божественото.14 Когато говори за Лазар преди възкресението, Иисус казва, че духът при него е останал в детето. А след възкресението на Лазар, Иисус прави трагичното заключение, че Лазар е загубил Царството небесно, тоест душата си. И тук си спомняме парадоксалните Библейски думи: „Каква полза за човека, ако спечели целия свят, а душата си загуби" (Матей 16:26).

Разказът „Лазар и Исус" във втората си част, а именно, след възкресението на Лазар, бележи и развива едни от най-парадоксалните теми в Новия завет: „Врагове на човека ще станат неговите домашни" (Матей 10:36); „Каква полза за човека, ако спечели целия свят, а душата си погуби" (Матей 16:26); „Царството небесно вътре във вас е" (Лука 17:21). Във всяко от тези твърдения се издига един парадокс пред разума, дълбоко се разчупват рационалните стереотипи. Сякаш Иисус от Евангелието иска да ни изведе отвъд обичайното ни виждане, отвъд онова, за което свидетелстват сетивата, отвъд видимото за очите. Истините на Царството небесно не са от този свят и затова видяното, свидетелството, рационалното доказателство не може да ги засвидетелстват и потвърдят.

Възкресеният Лазар трябва да свидетелства за чудото, доказвайки по пътя на видяното, че Небесното царство съществува. Земният човек търси видими и свидетелски показания за онова, което не е познание от този свят. И човешкото се изправя пред парадокс: Когато Лазар трябва да свидетелства за Небесното царство, той казва: „Спах". Това е в рязко противоречие с основния мотив в Иисусовото послание „Бъдете будни" (І Петрово 5:8). Будността се отнася до това да не затваря човека духовните си очи за Божествените истини, тоест, за познанието не от този свят. Лазар заявява „Не видях. Спах.", именно, защото Небесното царство изисква духовно виждане, от което Лазар се бои и затваря вътрешния си взор пред него. Този момент много напомня евангелския епизод, когато пред чудото, сторено от Иисус, Петър казва: „Махни се от мен, Господи, аз съм грешен човек." Такава е по същество и реакцията на Лазар - страхът у него е тъкмо реакция на разсъдъка, който е изправен пред необяснимото. Тъкмо този страх затваря духовните очи на Лазар и той не вижда Небесното царство, а заявява „Не видях. Спах." Затварянето очите на духа води до смърт на детето в него и Лазар се връща към живота, но загубил духовното си зрение, престанал да носи детето в себе си, превърнал се във възрастен, разсъдъчен и напълно лишен от духовни устои човек. Духовното зрение е затворено, душата погубена - и Лазар може да се бори „да спечели целия свят", тоест да се интегрира в света, където владее прагматичния закон на материалното и „реалното". Така парадоксално онзи, който трябва да бъде свидетелят на чудото, свидетелства против него. Уплашен до смърт от духовното си зрение, Лазар се отрича от него и отваря очите си за този свят. Това е особено парадоксална метаморфоза, но тъкмо тя става с човека и човечеството според внушението на Емилиян Станев - човекът се опитва да разбере истините от духовен порядък, включвайки чисто земните си сетива и разбирания, и тъкмо това поражда онова фатално раздвоение, онзи безумен страх, от който човекът, а и човечеството се спасява, вкопчвайки се в материалните устои и отричайки духовното си зрение. Предателството е страх пред неразбираемото, затова и Лазар се среща с Юда, като в тази среща има нещо като кръвно побратимяване - на мястото на съвестта има сделка, двамата споделят една тайна, която ги отделя от целия останал свят. И тук прозвучават като трагична камбана думите: „Врагове на човека ще станат неговите домашни" - кръвното братство и сестринство, както и кръвното побратимяване - това е сферата на човешката логика, която опазва себе си чрез страха и затваряне на духовните очи. Лазар не става свидетел на истината, той се уплашва от нея и намира спасение от своя страх в света на човешката логика, внедрявайки се с всички сили в него. Това е неговата духовна смърт.

В разказа за разпятието и възкресението на Иисус само се говори, то не става пред очите на читателя - читателят чува за него, но той не го вижда, не е свидетел на тези събития, за разлика от възкресението на самия Лазар. Но за силата и последиците на Иисусовото възкресение свидетелства реакцията на хората спрямо Лазаровото предателство.

Лазар и Иисус са двама възкръснали - възкресение на духа, възкресение на плътта. Парадоксалният път на човешката логика - уплашена, разбита - пред непостижимото възкресение на духа - за това свидетелства възкресеният Лазар. Една логика не от този свят - основана на вътрешно виждане и действието на закона на любовта - за това свидетелства възкресението на Иисус, за което в разказа „Лазар и Иисус" само се говори. Тълпата, която убива с камъни Лазар, този път без надежда за възкресение, тази тълпа едновременно свидетелства за порива за вяра във възкресението на духа и подчиняването на чисто човешките закони на гнева, яростта, безсилието и агресията. В този финал, а и в самия образ на Лазар в разказа „Лазар и Иисус" виждаме дълбокия песимизъм на хуманиста, който не може да намери сили да повярва в преобразеното чрез възкресението човечество.

 

Бележки:

 

1-12. Емилиян Станев, Лазар и Иисус //Емилиян Станев, Събрани съчинения в седем тома, т. І, 1981 година. Цитатите са приведени според това издание.

2. Библейските цитати са приведени според: Библия, Издателство на Св. Синод, С., 1991.

 

(Д-р Мария Кръстева е преподавател в Нов Български университет.)

 

comments powered by Disqus