NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Светът на метафората

Брой
№ 25 (2013)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Нина Илиева

Светът на метафората

Д-р Нина Илиева, ЮЗУ „Неофит Рилски” - Благоевград

 

За Хосе Ортега-и-Гасет модерното изкуство на ХХ век разкрива естетиката на битието, като същевременно показва невъзможността на човек да проникне в същността на нещата: „Когато нашият поглед се отправя към едно нещо, той се натъква на неговата повърхност и отскача, връщайки се в нашата зеница. Тази невъзможност да проникнеш в нещата придава на всяко познавателно действие – виждане, представа, понятие – особен характер на двойнственост, на разделение между познатото нещо и субекта, който познава” (Ортега-и-Гасет 1993а: 197). Да се схване един предмет, означава да се мисли за него отделно и да се търси неговата прозрачност. За Ортега-и-Гасет срещата на субекта и обекта се осъществява не чрез приближаване на обекта или предмета, а чрез универсален  предмет явяващ се навсякъде. Друга съставна част на това отношение е именно съзнанието, това, в което се открива и осъществява връзката с нещата. „При това положение става ясно, че няма нищо по-трудно за възприемане, разбиране, описване и определяне от този универсален, вездесъщ, всемогъщ феномен – съзнанието”( Ортега-и-Гасет 1993а: 474).

Субектът и обектът съществуват независимо един от друг, но установяват връзка помежду си, като продължават да съществуват и извън нея. Това, което виждаме и възприемаме като предмет не започва да съществува в момента на „сблъсък” с него, защото е съществувало и ще съществува преди и след като сме го видели. То е отпечатък, знание, отражение на заобикалящия ни свят в човешкото съзнание. Светът приема тези качества, които му приписва именно субектът - усвоеното от него знание, идеите, мислите, с които той го създава като реалност при срещата.

„Единственото сигурно битие на нещата е това, което имат, когато мислим за тях. И така нещата умират като реалности, за да възкръснат просто като cogitationes” (пак там: 477).

Ортега определя метафората като разкриваща съдържащите се в съзнанието неща, субекта като „съдържащо”, а  обекта като „съдържимо”. Процесът на познаване открива разделението на нещото, което се познава и този който познава, като елиминира възможността то да бъде приемано като собствена действителност.

Такава насоченост на погледа ни води към разбирането на онова, което е дадено в изкуството, към предмета, който е самият предмет и прозирането през него не го нарушава. „... предметът, който отговаря на двойното изискване да бъде прозрачен и прозиращото през него да не е нищо друго освен самият той (Ортега-и-Гасет 1993а: 197-198).

Границата, която очертава предметите, се отдалечава от човешкото разбиране и те не могат да бъдат възприети, така както в живота. Обезчовечаването и по този начин освобождаването на обектите от масовата гледна точка цели постигането на друг тип очовечаване, което постига индивидуалността на художника. С помощта на различни методи дехуманизацията създава несъществуващото, а за това е необходима дарба, която е притежание на човека. „Метафората е вероятно най-щедрата човешка дарба…. Единствена метафората ни дава възможност да избягаме, създавайки между реалните неща въображаеми рифове, съцветия от плаващи острови” (Ортега-и-Гасет 1993а: 511).

В близост до разбирането на именития си съвременник Унамуно, Ортега-и-Гасет разглежда метафората като принцип на мисленето, защото това, което е невъзможно да се постигне с езикови средства, може да се изрази с помощта на метафората. „..да разсъждаваш с метафори е един от най-естествените и непринудени, а и най-философските начини за разсъждение ” (Унамуно 1995: 125).

Следвайки тази линия Ортега извежда метафората като завършена и съвършена форма на духовното, на творчеството и на самата култура.  Тя е универсалният принцип на културата, който позволява да се излезе от рамките на изкуството, предоставя възможността да се навлезе в нереалното и освобождава човека в културата. Тя е неразделна част от човека във времената на неговата еволюция, а доказателство за присъствието й са маските, които са използвали хората в миналото. Маската превръща човек в нещо друго, преобразява го, като му помага да излезе извън себе си. „И доказателство за това Ортега вижда в маските, играли огромна роля в живота на първобитния човек и запазили значението си” (Паси 1993: 56). Испанският философ определя човека като същество с метафорическа съдба, която разширява възможностите на битието му, а самият той е „метафората на битието”.

В основата на метафорическото е инстинктът на човека да търси средства за бягство от онова, което му е отредено като реалност, да превъзмогва съществуващите забрани и ограничения. Това средство за освобождаване е метафората. Като използва приликата, метафората приписва нещо или пък изцяло заменя една реалност с друга. По този начин тя е едновременно и средството и крайният резултат на полученото ново. Създадената нова реалност унищожава старата, но продължава да я потвърждава. Новата форма, получена от сливането на два предмета, на което ги подлага прозрачността на метафората, тласка към метафоричния свят, който разкрива нови възможности пред човека. „Но и единият и другият се  изключват, ако са взаимно непрозрачни. И въпреки всичко.... осъзнаваме възможността за съвършено взаимно проникване между двата – тоест че единият, без да престане да е това което е, може да се намери на място, където е другият; и тука имаме случай на прозрачност,  която се постига в чувствата” (Ортега-и-Гасет 1993а: 202). Тази идентификация на метафората - да представя една реалност като друга, открива според Ортега-и-Гасет възможност пред човека да избяга от реалността като се освободи от обекта и пресъздаде себе си в нещо друго, разгръща пред човека и културата неограничени възможности за игра, фантазия и свобода.

За философа играта е силата, която влива на човек способности, за да издържи тежестите на живота и без нея културата не би могла да отиде отвъд онова, което е достигнала. „Играта е най-чистото изобретение на човека; всички останали са му повече или по-малко наложени и проектирани от действителността” (Ортега-и-Гасет 1993б: 218).

Играта е изкуството, което позволява на човек да се освободи от натиска на реалния живот и дори нещо повече – да се отдаде на увлечението по нереалния и фиктивен живот като започне да играе. „И така играта е изкуството или техниката, които човек притежава, за да прекрати мислено робството си в действителността, за да се изтръгне, за да избяга, за да извлече сам себе си от този свят, в който живее, за да бъде увлечен от другия, нереалния....Това извлечение от реалния живот заради един нереален, имагинерен и фантасмагоричен живот е развлечението. Играта е развлечение” (Ортега-и-Гасет 1993б: 218).

Вливането в „другия свят”  е забавление за човека, от което той се нуждае, за да се отърси от съпътстващата умора на заобикалящото го, включително и от умората от самия себе си. „Човек изпитва нужда да си почине от своето живеене и за тази цел да влезе в контакт, да се обърне към или да се влее в един друг живот. Това обръщане към или вливане в другия, или нереален живот е забавлението” (пак там: 218).

Забавлението привнася красота, от която животът се нуждае. „Развлечението, забавлението е нещо неизменно свързано с човешкия живот, не е случайност, не е нещо, от което можеш да се лишиш” (пак там: 218).Определяйки играта като всеобщ белег на културата (както и Хьойзинха) Ортега-и-Гасет я тълкува като преодоляване и надмогване  – на самия себе си и на бремето, което реалният живот налага. Това човешко надмогване на реалността става възможно с помощта на въображението. В реалността човек е затиснат от задължения и неосъществени проекти за себе си и не успява да наруши границите, които са му поставени или сам той е наложил, но това, което може да направи е да полети на крилете на фантазията и да проектира сам свят, в който да се чувства свободен. Сътвореният от него свят компенсира всички липси и недостатъци, постига бленуваното и е самодостатъчен.

 „Във възможността на човека да одухотворява, метафорически да олицетворява, се оглежда една от най-важните (ако не най-важната) от неговите иманентни способности – способността за въображение. Във философията и естетиката на Ортега границите на човешкото въображение се разпростират до възможния максимум” (Паси 1993: 58).

Творческото въображение определя останалите духовни способности на човека, то е израз на същността му. В света на въображението „най-щедрата човешка дарба” – метафората използва една малка част от действителността, за да изрази осталата част от света и дори да го замени изцяло. Като „магия” и „сечиво, което Господ е забравил”.

Литература:

Ортега-и-Гасет 1993 а: Ортега-и-Гасет, Хосе. Есета в два тома. Т. І. София: Унив. издателство ”Св. Климент Охридски”, 1993.

Ортега-и-Гасет 1993 б: Ортега-и-Гасет, Хосе. Есета в два тома. Т. ІІ. София: Унив. издателство ”Св. Климент Охридски”, 1993.

Паси 1993: Паси, Исак. „Епоха, култура и изкуство в естетиката на Хосе Ортега-и-Гасет”. В: Ортега-и-Гасет, Хосе. Есета в два тома. Т. І. София: Унив. издателство ”Св. Климент Охридски”, 1993.

Унамуно 1995: Мигел де Унамуно. Есета. Т. ІІІ. София: Унив.издателство „Св. Климент Охридски”, 1995.

 

 

 

 

comments powered by Disqus