NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

"Интелектуалецът и Другият"

Брой
№ 25 (2013)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Нонка Богомилова

"Интелектуалецът и Другият"

Проф. д.н Нонка Богомилова, ИИОЗ при БАН

 

Това свое известно есе Хосе Ортега-и-Гасет сътворява през 1940 г., тоест преди повече от 70 години, но както се случва обикновено с дълбоките и мъдри текстове, те "крачат" спокойно през годините и вековете, защото отминалото време не само не отнема от техния смисъл и прозрения, но добавя и нови, съ-временни. Защото тук е прозвучал  и продължава да звучи чуваният от малцина глас на единното време, на вечността. Често съм цитирала мисли от това есе в текстове, посветени на временна и съ-временна конкретика и те неусетно са обвързвали  дребната проза на днешното ни интелектуално всекидневие с отминалите и бъдещите времена...

 

Кой е "Интелектуалецът"?

Това е основният въпрос, на който испанският философ търси отговор в това свое есе. И това е разбираемо, тъй като  различните времена и интерпретации включват в това понятие разнообразно и разнородно съдържание, белязано с широк ценностен и емоционален диапазон -  от възвисяване и обожествяване /да си спомним "Държавата" на Платон/, през идеологическо инструментализиране или маргинализиране, та до физическо унищожаване /при някои диктаторски режими/. Но желанието на автора е да се издигне над "обществените лица", над социалните роли и образи, които авторите и времената привиждат зад това понятие - "писателя", "учения", "професора", "философа". Той иска да изработи понятие за "истинския Интелектуалец",  освободено от социалния "калъп" на професията, занаята, длъжността, от всички онези мотиви, които наместват в този "калъп" множество хора - "да печели пари", "да изпъква", "да не потъне в бурното море на общността".

Самият този "калъп", тази социална роля и "длъжност" е създадена от  личности с ярка творческа съдба, с неотменимо и неизбежно личностно интелектуално призвание, от "истински интелектуалци". Но веднъж създадено с личното "жертвоприношение" на хора, съдбовно посветени на интелектуалното призвание, в този "безличен калъп", на това обществено "място" "с измама може да се настани всеки". Професията, длъжността, социалният "калъп" е изпразнена от личностно, от човешко съдържание, тя може да се практикува и без призвание, и без съдбовна посветеност, а просто "добросъвестно", с "немалка полза".

Всъщност цялата логика на анализа, която следва Хосе Ортега-и-Гасет тук в търсене на Интелектуалеца, почива върху една строга  методологическа дихотомия между личност и общество, между индивидуално и социално, която приема формата на дихотомия между призвание и длъжност, съдба и занаят, творческа индивидуалност и празна социална "черупка". Не само описателно или метафорично, но тази строга дихотомия е декларирана директно: "Всичко социално, всичко колективно е в такъв смисъл измамно, неистинско - то е жест, поза, титла и маска." Тази "титла" и "поза" може да се заеме от човек с призвание, но може да се заеме и от "занаятчия", от човек, за когото да си интелектуалец е административна длъжност, възползване от сакралния отблясък на  "мястото", създадено от хора с творчески съдби и постепенно превърнало се в "черупка", "калъп", "длъжност" поради десакрализирането му от занаятчии и измамници.

Колкото принципно и методологически издалеко  да се разискват въпросите по тази тема, често авторите /както е и в случая/ скрито или открито правят аналогии, предизвикани са от съвременната си ситуация. Изводът на автора в тази връзка е, че повечето "днешни интелектуалци, разбира се, не са интелектуалци, а само се правят на такива..." Но тази ситуация далеч не се приема като уникална за сегашното време или специфична само за интелектуалеца - Хосе Ортега я открива и в миналите времена, обвързва я и с властовата роля, с властовия "калъп", изпразнен от величието на някогашна силна личностна властова харизма и запълван с безбройни дребни "цезари". Методологическата дихотомия на личността и длъжността, на призванието и ролята тук разпростира своята сила и върху други сфери и професии, макар и мимоходом.

 

                           "Развенчаването" на Интелектуалеца

На ако авторът открива все пак нещо специфично, характерно за своето време, свързано тясно с призванието на интелектуалеца и засиления интерес към него, продължил на Запад през последните два века,  то това е неговото постепенно изтласкване в периферията на общественото внимание. Тази и прогноза, и констатация, Хосе Ортега прави на основата на предвиждането, че кормилото на историята вече не е в ръцете на елитите, още по-малко на интелектуалния елит, а в ръцете на тълпата, на "крайно необразована" тълпа. Разбира се, това не е нещо ново,  в подобна посока са интерпретирани и се интерпретират многократно от различни автори съвременните социални и културни процеси. Интересното в случая е, че тази неблагоприятна за социалния статус на интелектуалеца ситуация, се оказва благоприятна за творческата задача на автора - да отърси, да  освободи образа на интелектуалеца от социалните му рамки и зависимости,  да потърси неговата индивидуална, личностна интелектуална "субстанция": "ето го Интелектуалеца вече лишен от социалното си превъзходство, крачи рамо до рамо с другите и разчита само на себе си, като най-обикновен човек сред най-обикновени хора.". Лишен от оковите, но и от опората на социалното внимание и престижния социален статус, Интелектуалецът вече може да бъде идентифициран, разкрит, анализиран per , от гледна точка на човешката му същност. Не заемащият една или друга длъжност, кичещият се с една или друга титла или престижен професионален етикет е Интелектуалеца, а този, който е такъв "с отчаяна истинност", "неизбежно, по неведома и неумолима Божия воля" /напомняне за библейската опозиция "звани" и "избрани"/.

Макар че с тази своя воля Бог дарява малко хора, отделни личности, Интелектуалецът не винаги ясно осъзнава своята отличеност, "избраност" и от това следват редица затруднения в общуването му с другите.  Станал част от другите, смесил се с тях, в общуването си Интелектуалецът е наивник, който приписва собствената си същност на всички други хора, приема я за нещо общоразпространено и естествено.

Но авторът е бдителен, той не се оставя да бъде "подведен" от наивността на Интелектуалеца, който приема олицетворената в него самия "същностна проява на човешкото естество" като естествено присъща на всички хора. Оставен сам на себе си, извън фокуса и задължаващия интерес на общественото внимание, Интелектуалецът е "оголил" откровено своята същност пред окото на прозорливия мислител.

Въпреки всички критични обвинения и неблагоприятни слухове, които са се носели и се носят през годините и вековете по адрес на интелектуалеца, особено когато е дистанциран от политиката и идеологията - че е мързелив, високомерен, откъснат от реалностите, безполезен, дори вреден за обществото, Хосе Ортега е на друго мнение. Но да не забравяме, че той пише за "истинския Интелектуалец", а не за  многобройните му фалшиви "звани" двойници. Та той, истинският Интелектуалец прекарва живота си в труд, но този труд е празник, тъй като е нов поглед, ново пресътворяване на нещата, на събитията и хората, интерпретирането им по нетрадиционен, оригинален, неразбираем и недоловим от  другите начин. По това творене на вечен празник, по това съ-творение на нещата и света, Интелектуалецът е уподобен от автора на Бог, на неговата творяща блага сила, на която се крепи светът: "Интелектуалецът ще не ще вечно руши и отново твори всичко наоколо", "присъства всеки миг на раждането на нещата и всеки миг изживява блаженството, че са това, което са.". Светът за него не е нещо веднъж завинаги установено, естествено, банално, а обект на почуда, на възхищение, вечно обновление и реинтерпретиране:  дете и мъдрец, мъдрец и дете са двете лица на истинския интелектуалец. "Блажен", "хипнотизиран", "пиян", "празничен", "божествен" - това са някои от определенията, с които авторът описва труда и личността на Интелектуалеца; те са извън делника и всекидневието, извън прозата на бита и рутината,  пробив са в друго измерение на света и нещата, който е възможен само за творящата, празничната, удивената, божествената личност.

Разбира се, тези определения на творящия човек, на твореца са давани и от множество други философи, мислители, писатели и може би непрекъснато повтарящите се през вековете синкопи на обществените настроения към Интелектуалеца - от възвисяване до остри обвинения - се дължат именно на отношението към неговия не-всекидневен, "празничен" труд: било поради възхищение и преклонение, било поради недооценка, неразбиране, страх или завист от страна на Другия.

Кой е "Другият"?

Интелектуалецът и Другият според Хосе Ортега са в отношение на "пълна несъвместимост", те имат  "коренно противоположни разбирания за живота, два коренно противоположни начина на съществуване", а не просто несходство на характерите или разлика в способностите. Макар че назовава Другия с често срещаното "ближен", всъщност авторът използва  в случая силата на парадокса: така нареченият ближен се оказва всъщност най-далечен, противоположен на всичко онова, което за Интелектуалеца има висша ценност - удивлението, творенето, обновлението, преоткриването. Все понятия, които са непознати, недооценени, непрактикувани от "ближния", от Другия. Рано или късно Интелектуалецът, дори и без помощта на автора на това есе, открива този поразителен факт, открива своята заблуда на "непоправим наивник", който приписва своята същност на всички хора, приема всички като "ближни". Той е разкривал своята душа, своите мисли, своята същност като пред себеподобни, като пред "ближни" - хора, които мислят и чувстват като него, които имат същото удивено, празнично, поетично отношение към света: "сякаш е живял гол пред очите на всички, но с голота много по-страшна от телесната, защото той през целия си живот е разкривал пред всички най-съкровената си същност".

Срещата му с Другия, разговорите с Другия, при които той тегли устрема му винаги "надолу", постепенно разкъсват розовия воал на илюзията за близост и ближен. От тях, от общуването с Другия той разбира, че да мислиш  "с проникновена или поетична мисъл е срамота на срамотите", "както че си крадец, както че си шпионин, както че си проститутка".

Но за разлика от Интелектуалеца, който се опитва все пак да запази отношението си към Другия като към ближен - отношение на разбиране, на жалост, на затрогнатост от трудната му борба за оцеляване и изхранване, авторът оголва до дъно не просто различията, а несъвместимостта, противоположността на двете същности, на двете екзистенциални стратегии.

За Другия нещата, светът около него не се загадка, обект на удивление, на преоткриване и пресътворяване, а са неизменна даденост, към която не може да има друго отношение, освен използване, употреба, "разполагане". Всички разнообразни, тайнствени, загадъчни  свойства на нещата, не се забелязват или оценяват от Другия, за него нещата са това, което изглеждат, това, което "привидно" са. В своята защитена "пещера" Другият не е удивен, предизвикан, затрогнат, развълнуван или "хипнотизиран" от нещата, не преживява празници и вакханалия в отношението си към тях: "Връзката му с нещата значи просто да разполага с тях."; за него светът е "безспорен, надежден, устойчив и установен веднъж завинаги". Но, както прозорливо задълбочава размишленията си по-нататък авторът, това не е просто и само отношение към нещата, към света, отношение на застиналост, установеност, вкаменелост. Това отношение определя целия вътрешен ценностен свят на Другия: свят на използването, изгодата, егоизма: "Той е роден егоист. Единствената му грижа е да си плете кошницата, да преуспява, да са добре той и близките му....Винаги и само своето".

В това експресивно и точно описание на образа на Другия, Хосе Ортега-и-Гасет сякаш гради колективния образ на неизброимите маси от хора, герои на неговия и на днешния ден, които подхождат към света и другите утилитарно-прагматично, заинтересовани са от запазването и възпроизвеждането на застиналия и непроменян наличен свят - чрез материалното му, политическо или псевдонаучно репродуциране. Всъщност с анализа и критиката на този "образ", макар и назоваван с различни имена и поставян в различен социален и културен контекст, са ангажирали мислите и перото си в многобройни произведения редица автори, особено от екзистенциалисткото направление. Но тук, в този кратък есеистичен текст, Хосе Ортега е постигнал  този образ чрез пестелива и фина философска проза, чиято сгъстена динамика го поставя в директна опозиция с неговия уникален контра-образ - Интелектуалеца. Тези образи са  противопоставени не просто на равнището на  притежанието и самоутвърждаването /Е.Фром/, богатството и бедността /К.Маркс/, егоизма и алтруизма /Ф.Шлайермахер/, не-морала и морала /И.Кант/, а по най-дълбинната си същност - отношението към света като цяло, към нещата: конформизъм и изгода, от едната страна, и творческо преобразуване - от другата. Егоистичното, утилитарно-прагматично разполагане с нещата, с което Хосе Ортега свързва образа на Другия, той показва като продукт, като следствие на едно скрито първично, субстанциално отношение към тях  - приемане на  тяхната видимост, наличност, завършеност, даденост като самодостатъчна, неподлежаща на съмнение и промяна реалност. За да можеш спокойно да "си плетеш кошницата" на интереса и изгодата, следва да си изработил тази сигурна, твърдо установена рамка на един предвидим, застинал, вкаменен свят.

В процеса на разгъване на есето авторът неимоверно повишава "температурата" на опозицията между Интелектуалеца и Другия, превръща я постепенно в борба, в дуел, на който той е ту "секундант", ту страна - Интелектуалеца. Ако Другият е егоист по отношение на нещата, Интелектуалецът ги дарява с обич, ако Другият издига в култ ползуването им "гнусно, безжалостно, кощунствено", Интелектуалецът - тяхната същност. Ако за Другия светът е ясен, предвидим, даден веднъж завинаги, за Интелектуалеца той е удивителен, покрит "с було и мрак".

Ако Другият употребява нещата, Интелектуалецът ги създава: "А нещата, които Другият употребява и злоупотребява, с които си служи и ползва в жалкото си съществувание, са били всички до едно измислени от Интелектуалеца. Всички до едно. Автомобилът и аспиринът; цвете, жена и песен."

В тази поанта на есето Хосе Ортега нанася последния удар и печели дуела не само срещу Другия, а срещу дълговековната митология за безделието, мързела, безполезността на Интелектуалеца. Неговият Интелектуалец е не просто размишляващ съзерцател на света, на нещата, той е техен творец, той ги създава  чрез удивление, съмнение, разчленяване и ново сътворяване "в целия им блясък". Той изважда наяве от безформения и безсловесен мрак тайнственото "нещо в себе си" и го превръща  в "нещо за нас".   

 

"Дявол да го вземе, да живее Другият!"

Но този дуел, тази страстна апология на Интелектуалеца, съчетана с емоционална обвинителна реч срещу Другия, е творческата визия на самия автор. Отново заемайки отстранената позиция на наблюдател, той размишлява върху вътрешните отношения между Интелектуалеца и Другия като отношения един-към-друг.

И тук, в отношението си към Другия, както и към нещата, Интелектуалецът също проявява щедрост и  разбиране към една "работлива и неуморна мравка, която падайки и ставайки сред исполинските стръкове трева, блъскайки се тук и там, мъкне на своите близки, без излишни приказки, разкошното зърно, което е имала щастието да намери." Той се възхищава и трогва от тези усилия, от този неуморен труд в името на оцеляването, приема и разбира съдбата на този, който е откровено и честно Друг, не-Интелектуалец.

Неговият истински враг, според виждането му, е Псевдоинтелектуалецът - "Другият с маската на писател, на учен, на професор, на философ". Но, парадоксално, оказва се, че този опасен за Интелектуалеца "Друг" - Псевдоинтелектуалецът - е създаден от самия Интелектуалец, от това, че постепенно той е създал една интелектуалистична култура, "култура от идеи за самите идеи", а не "идеи за неща, за чувства, за норми, за дела, за богове". Откъсването на идеите и мислите от нещата, от великата задача за тяхното преобразуване и пресътворяване, създаването на абстрактното царство от идеи за идеи, от мисли за мисли, от автори за други автори, изпълва света с "фалшификации", прави го достъпен и "достоен" за Другия с маската на Интелектуалец, за Псевдоинтелектуалеца. Но тъй като Другият не носи със себе си преобразуващата сила на творчеството, а чувството за установеност и вкаменелост на света, досегът му с идеите превръща и тях във вкаменелости, в догми. Другият, който в качеството си на "трудолюбива мравка" трогва и възхищава Интелектуалеца, в качеството си на мислител, на работещ с идеи, е явление твърде опасно не само за света, за идеите, но особено - за самия Интелектуалец, заключава прозорливо  Хосе Ортега: "Другият, който в естественото си съществуване е по своему възхитителен, когато започне да мисли, се превръща в парен чук, който смазва идеите, а тъй като те са в главите на интелектуалците, смазва покрай тях и главите на Интелектуалците".

На тази тяхна уникална творческа специфика, нетърпяща застой и конформизъм, Хосе Ортега-и-Гасет отдава и нерадостната съдба на истинските Интелектуалци, чийто образ той гради в есето си - да бъдат периодично "удушавани" в историята, изтласквани в нейната периферия, смазвани с "парен чук", принуждавани да се гмурнат надълбоко във водите на мълчанието. На ако тяхното присъствие е не винаги забележимо или признавано, тяхното отсъствие е фатално, фатално и за Другия, според автора - защото тогава  "животът, включително и животът на Другия, губи прелест, устремност и плам."

Разбира се, в есето на известния испански философ са изградени и противопоставени два "идеални типа" /в смисъла на Макс Вебер/, които рядко се срещат в реалността в такъв изчистен и теоретично-стерилен вид. Но неговият метод дава възможност за точна ценностна и теоретична ориентация сред тези сложни феномени, същевременно предлагайки една блестяща интелектуална подкрепа на Интелектуалеца в трудни за него времена.       

 


Хосе Ортега-и-Гасет. Интелектуалецът и Другият, В: Хосе Ортега-и-Гасет. Есета, т.2, Съст. Исак Паси, София: Университетско издателство "Св.Кл.Охридски", 1993, превод. Анна Златкова, с.184-193.

 

 

comments powered by Disqus