NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Томас Бернхард и проблемът за немската идентичност в литературата след Втората световна война

Брой
№ 25 (2013)
Рубрика
Подиум
Автор
Николай Узунов

 

 

Томас Бернхард и проблемът за немската идентичност в литературата след Втората световна война

 

Николай Узунов,

Докторант в Софийски университет „Кл. Охридски"

 

Томас Бернхард е сред писателите, които нанасят една от най-тежките интелектуални рани върху австрийското самочувствие. Основните теми в неговите романи -  „Изличаване. Едно разпадане" или „Сеч. Една възбуда", изобразяват последствията в следвоенната действителност в Германия и Австрия между 50-те и 70-те години на XX век. В текстовете на Бернхард присъства не само проблемът за германската вина, бързо утвърждаващ се като водещ мотив в мисленето на мнозина интелектуалци (Брох, Йелинек, Бьол, а дори и по-късни германски и европейски писатели - Херта Мюлер, Амос Оз, Ерик-Емануел Шмит и др.), но е развит и един специфичен метод. Тук не става въпрос за литературен или философски метод, а по-скоро за един особен вид сарказъм, който изостря събитията в тяхната крайност и описва битуващи в обществото проблеми, за които почти не се говори/пише.

Екзистенциални събитията биват подложени на особен вид уголемяване, на драстично увеличение, за да се избегне привидната им сериозност и да бъде разкрита тяхната комична трагичност. Под „увеличителните лещи" на този своего рода писателски микроскоп попадат основно австрийците, техните културни навици и поведение; а така също и свързаната с тях многовековна специфично германска еснафщина. Естетическите шоковете, които читателят получава, например в романа „Изличаване", са свързани изцяло с разклащане на немските традиции и идентичност. Онова, което най-общо, ще бъде разбирано под немско е значително широк в употребата си термин. Той се свързан с опита за интелектуално доминиране на немската култура, литература и философия. Един процес, започнал във времево отношение[1] още през епохата на немското просвещение. Тогава германският народ постепенно развива национална идея за самия себе си като единна общност. Впоследствие подобен род идеи достигат до твърденията, че единствено германският народ „дочува" автентичния глас на битието; че само той е наследник на изконното древногръцко мислене. Във философски аспект изводите от подобни възгледи приписват на битието специфична историчност. Тя е способна да се прояви адекватно предимно в начина на мислене на немските интелектуалци.[2]

В края на XIX век науката лингвистика започва да се превръща във все по-актуална и важна дисциплина. Проблемът за езика е важен не само за езиковите специалисти, но и за постмодерни интелектуалци. Сред водещите проблеми са тези за отношението между език и реч, същността на вътрешния диалог като особена форма на език и, разбира се, темата за комуникацията. В екзистенциален план последната отправя поглед към разбирането (херменевтиката като начин на правилно тълкуване) на Другия.[3]

Примерът, който може да бъде посочен е с понятието die Geist, получаващо своето развитие в мисловната система на Георг Хегел, и спекулативния си завършек в множеството теории за расата и чистотата на германския народ. Под повърхността на тези опити за културен синтез с миналото проличават значителна част наслоени интенции. Още в своите ранни разкази Бернхард разработва мотиви и проблеми, които след време ще се окажат централни и решаващи за цялото му творчество. На преден план излизат темите за болестта и смъртта. „Дори без да бъдем принуждавани - пише Бернхард в „Диханието" - по естествения начин, сиреч от природата, да навлезем в онези територии на мисълта, които несъмнено се отварят пред нас в болниците и изобщо в лечебните заведения, дори ако трябва да откриваме, измисляме или даже изкуствено да предизвикваме болестите (...) защото по друг начин не сме в състояние да достигнем до жизнено важните, до определящите нашето битие мисли".[4]

Постепенно, чрез темите за смъртта и болестта, романите на Бернхард се ориентират и към строго социални описания, отнасящи се до следвоенното положение в Австрия. Своеобразната автобиографична книга  „Моите награди" описва голямо количество житейски примери на различни литературни церемонии на самия Бернхард; признанията на автора, че присъства на всички тях само заради паричната дотация също не е изненадващ. Австрийското общество е в положение, в което не е способно открито да говори за случилото се след Втората световна война. Подобен род проблеми биват негласно табуирани. Истинското положение на австрийската култура от 60-те и 70-те години на XX век е само остатък от някогашното й величие. Модерните творчески прояви не са нищо повече освен израз на паразитиране върху тривиалното и баналното. Дори литературните творби на Хайнрих Бьол, Херман Брох или Йелфриде Йелинек не съумяват да опишат и анализират толкова детайлно проблемите на немската култура. [5] 

Кои са австрийците? Каква е тяхната следвоенна идентичност? Периодът след края на войната показва разгрома на една нация, чието минало вече се асоцира с масови престъпления срещу човечеството. Въпреки това тези хора не са някакви злодеи или еманации на злото. След процеса срещу нациста Айхман, Хана Аренд достига до извода, че: „злото се извършва от обикновени хора, покорно приемащи установения ред и добросъвестно изпълняващи задълженията си, установени от действащия закон". [6]

 Парадоксалното в този случай е, че страна като Германия и нейният автентичен Geist показват обратното на онова, което столетия преди това изграждат като идея за собствената си нация. В едно свое обръщение Бернхард обобщава ситуацията в Европа по следния начин: „вярно е обаче едно: приказките вече няма, приказките за градове и за държави, всичките онези научни приказки; пък и философските; вече няма свят на духовете, дори самата вселена престана да бъде приказка; Европа, най-красивата, е мъртва; това е истината и действителността".[7]

От 1970 г. в Австрия започва тенденция към нова културна политика, която е ориентирана предимно към модерните тенденции в литературата; създават се фондове и награди, които толерират и насърчават творчеството на младите писатели. [8] В „Моите награди" Бернхард изобличава огромният фарс, който авсрийската република всъщност е създала с раздаването на подобен вид награждавания. А. Плахина акцентира върху особеността на т.нар. антипатриотическа (Antiheimatliteratur) литература, която е както антифашистки ориентирана, така също и изобличава културната политика на Австрия след войната.

Романът „Старите майстори" е съкрушителният удар срещу великата сграда на духа с нейните артефакти и начина, по който всички останали се прекланят пред нея. Заглавието препраща към практиките на озаглавяване на творбите от предходните десетилетия - старите майстори като художници, създатели на човешката култура, описани в апогея на тяхното творчество. Но още в подзаглавието е поставено определение комедия. Типичният за Бернхард похват да описва тъжното чрез смешното е налице и в ранните му работи, в разказа „Дали е комедия. Дали е трагедия".

Преклонения пред миналото вече не са възможни. Човекът на настоящето живее с последствията на свят, който доброволно се е отказал от вярата във висшите ценности. Оказва се, че „състоянието на възхищение е състояние на слабост на духа, каза Регер вчера, в това състояние на слабост на духа екзистират почти всички (...) хората тежко мъкнат със себе си своето възхищение и нямат куража да оставят своето възхищение в гардероба (...) така натъпкани с възхищение те се мъкнат с усилие през всички тези зали (...) направо да ти се пригади". [9]

„Изличаване. Едно разпадане" директно назовава всички тези проблеми. Особеността на немския глагол auslöschen (загасям, заличавам) съдържа в себе си директна препратка към löschen (трия), само че съдържа по-голяма сила в действието, отколкото löschen. Дори на български език смисълът между изличавам и трия/изтривам е  доловим. Трие се нещо написано, когато то е сгрешено или когато някъде е объркано, но се изличава, за да не остане никаква видима следа за конкретното съществуване. Да изличиш означава да „отнемеш битие" на нещо (оттук и изразът Ще те излича от лицето на Земята). В естетическите си търсения авторът опитва да изличи сляпото преклонение пред традициите на миналото; това превръща прозата на Бернхард в антинемска. Защото да изличиш в случая е еквивалентно на това да се излекуваш от собственото си минало, поне както едноименият роман на австрийския писател ни показва.

Нищо не е пощадено от този скепсис - словесно атакувани са Австрия, в образа на Волфсег и семейството на героя от „Изличаване" чрез темата за смъртта. „За мен се е превърнало в навик да мисля (и да казвам!), че майка ми е противна, че и сестрите ми са такива, но и тъпи, че баща ми е слабосилен, че брат ми е клет загубеняк, че всички са глупаци (курсив мой - Н.У.)".[10] Зад всичко това се намира едно особено недоверие на пишещия спрямо възможностите на езика. Пишейки, авторът много рядко прехвърля върху хартията онова, което в действителност мисли и чувства; вместо това мисълта бива изкуствено обработена, доокрасена и поднесена в подходящ за читателите вид. Но освен критика към езика това е и опит за избавяне от екзистенциалния страх, което следвоенния период поражда. Загубвайки личната си идентичност и мита за националната си история, героят обговаря в себе си всички тези проблеми. Езикът е колкото безсилен, дотолкова притежава и терапевтична функция. [11]

Множество игнорирани от интелектуалния елит на Австрия[12] теми сега намират изразителя си в лицето на Бернхард: проблемът за смъртта, за човешкото лицемерие (особено проявяващо се в междуличностните взаимоотношения), болничното пространство, болестта, лудостта и т.н. Методът на Бернхард се свежда до следните по-основни черти: наблюдение, уголемяване на описваното и смях върху цялата ситуация. В романа „Старите майстори" най-пълно биват очертани схващанията на автора, а специфичният метод е описан подробно: „Аз изхождам от това, че съвършеното и цялото не съществуват, и всеки път, когато от такова едно окачено така наречено съвършено произведение на изкуството съм правил фрагмент, докато съм търсил в това произведение на изкуството някаква отличаваща грешка, решаващия момент на провал на художника, който е нарисувал това произведение, намирайки я, аз се придвижвах с една крачка по-напред". [13] Изводът е, че сме способни да живеем нормално едва когато разберем, че не съществува нищо цялостно и съвършено; задача на човешкото мислене е да търси грешките в сферата на духовното, без да изпада в сляпо подчинение пред авторитети. В метафората за т.нар. стари майстори се съдържа образът на интелектуалците, подкрепяни от държавата, на всички католически слуги в австрийската държава.

Колкото и да са отблъскващи образите на старите майстори главният герой не престава да ги изучава детайлно, ден след ден, в продължение на много години; не спира да се връща в музея на изкуството и да наблюдава картината на Тинторето Белобрадият старец. Какво се крие зад тази обсебваща мания? Тук е заложен един комплекс на голяма част от интелектуалния елит от онова време (модерен и до днес). Историческите шедьоври и културни произведения се превръщат в задушаващи и потискащи с прекомерния си авторитет. Хората на изкуството и на духа, обаче, притежават единствено тях като свой духовен материал за личностното си израстване. Рядко те биват способни да оценяват това минало „обективно". Най-често уютно се настаняват в неговите граници и никога не го напускат. Създава се специфичен език (академичен, високолитературен и т.н.), с помощта на който тези процеси се легитимират. Австрия и Германия са показателен пример в това отношение. „ Изглежда, че човечеството се старае само дотогава, докато може да очаква безпросветни дипломи, с които да се фука пред хората, а събере ли веднъж достатъчно такива безпросветни дипломи в ръка, то го удря на живот (...) Те малко ценят самия живот, че виждат единствено дипломите и титлите и нищо друго. Те окачват тези дипломи и титли на стената в домовете си, в домовете на касапите и на философите (...) и цял живот се взират в тези дипломи и титли с настървения поглед, който са придобили от това непрекъснато настървено взиране в тези дипломи и титли (...) Това пристрастие към дипломите и титлите наистина е разпространено в цяла Европа, но без съмнение в Германия и най-вече в Австрия то е достигнало една степен на чудовищност и гротескност, която е опустошителна". [14]

Цитираният пример има своята актуалност и в развитието на българската философска мисъл. През последните няколко години като все по-модерен атрибут на академичните среди се възприема философията на Мартин Хайдегер. Последната е употребявана за всякакви легитимационни цели; чрез нея биват защитавани различни философеми и литературни теории. Значителна част от  тезите, например от „Битие и време", биват безкритично застъпвани. В подобни ситуации се крие комизмът, описан в „Изличаване" и „Старите майстори". Мнението на Томас Бернхард за философските възгледи на Хайдегер е безапелационно критично. Епитетите, отправени към философа са: един пошъл ум, едно германско философско преживно животно, мисловен филистер, философски шарлатанин и т.н. Авторът на „Сеч" не само осмива модерния култ към делото на Хайдегер, а показва, че зад този начин на мислене е спотаен един многовековен чисто германски стереотип. В българското интелектуално пространство подобен род преклонение днес също е на особена почит и се възприема за модерно; по този начин зад употребата на Хайдегер прозират единствено властови университетски легитимации.

„... че Хайдегер също като Щифтер е бил любим и днес все още е любим преди всичко на свитите жени (...) Хайдегер и днес е любимият философ на немския женски свят". [15]

„Хайдегер винаги е една добре приготвена немска философия, която може да бъде сервирана винаги и по всяко време". [16]

„Ако още вагнерианците са трудни за изтърпяване, то това важи в много по-голяма степен за хайдегерианците". [17]

„При Хайдегер са отивали на поклонение преди всичко онези, които са бъркали философията с готварското изкуство (...) което напълно отговаря на немския вкус". [18]

Романи като „Сеч", „Изличаване" и „Старите майстори" притежават особен вид терапевтична функция, тъй като умеят да покажат язвите и болестите на немското общество; пред читателя не остава друг избор освен да се надсмее над тях и по този начин да се опита да ги преодолее. Томас Бернхард не се притеснява да изказва открито своето мнение, дори за имена като Гьоте - символът на немската духовност . Гьоте бива окачествяван като филистер, който затваря буркани със зимнина. Когато творчеството на Бернхард бъде изведено в този конспект, става ясно, че неговите творби не са твърдения на един белодробно болен мизантроп, както би могло да се стори на повечето му читатели. Проблемът се проявява едва тогава, когато всяко едно културно наследство безкритично се приема за верую. В крайна сметка австрийската и германска култура са се превърнали в една лишена от смисъл теоретична спекулация. Загубили са духовното, което са пренасяли у себе си. Алтернативата сега е да погледнем на нещата от перспективата на смеха и иронията.

 

Литература:

1.      Бернхард, Т., 1983, Диханието, изд. Народна култура. София.

2.      Бернхард, Т., 2007, Изличаване. Едно разпадане. изд. Атлантис-Кл. София.

3.      Бернхард, Т., 2010, Моите награди, изд. Атлантис-Кл. София.

4.      Бернхард, Т., 2003, Старите майстори, изд. Критика и хуманизъм. София.

5.      Дерида, Ж., 1996, Гласът и феноменът, изд. ЛиК. София.

6.      Янсон, Т., 2013, Кратка история на езиците, изд. Изток-запад. София.

7.      Плахина, А. Немецкоязычная, но не немецкая. Некоторые аспекты австрийской прозы 1970-1990-х годов., в: Вопросы литературы, 6/2007.

8.      Grabher M., 2004, Der Protagonist im Erzählwerk Thomas Bernhards. Hamburg: Kovac.

9.      Gottsche D., 1987, Die Produktivitat der Sprachkrise in der modernen Prosa / Dirk Gottsche. Frankfurt am Main : Athenaum Verlag.

10.  Howes G. C., 1999, Antipsychiatrie bei Thomas Bernhard? // Thomas Bernhard : die Zurichtung des Menschen / hrsg. v. Alexander Honold u. Markus Joch. - Wurzburg : Konigshausen und Neumann.

 


[1] Разбира се, авторът на тази статия не цели да извежда точна хронологична теории, а по-скоро да се опита да осмисли вече добре познати на всички процеси и да приложи спрямо тях битуващи тези и концепти.

[2] Повече относно тезата за скриванията и разкриванията в историята на битието, вж. Хайдегер, М., 1999, Същности, изд. Гал-Ико. София.

[3] Вж. Янсон, Т., 2013, Кратка история на езиците, изд. Изток-запад. София.; а така също и Дерида, Ж., 1996, Гласът и феноменът, изд. ЛиК. София. Опитът на Дерида е да изтълкува знака двупластово. От една страна като а) говорещ субект, който се изразява и иска да каже нещо и б) като един израз, който има да каже нещо.

[4] Бернхард, Т.,1983, Диханието, изд. Народна култура, София. С. 103

[5] По този проблем вж. Gottsche D., 1987, Die Produktivitat der Sprachkrise in der modernen Prosa / Dirk Gottsche. Frankfurt am Main : Athenaum Verlag. S. 461.

[6] Вж. Хана Аренд и смелостта на мисълта, превод Г. Димитрова, в: Култура, бр.15 (2721) , 2013. http://www.kultura.bg/bg/article/view/20866

[7] Бернхард, Т.,2010 , Моите награди, изд. Атлантис-Кл. София. С. 87

[8] Вж. Плахина, А. Немецкоязычная, но не немецкая. Некоторые аспекты австрийской прозы 1970-1990-х годов., в: Вопросы литературы, 6/2007.

[9] Бернхард, Т. Старите майстори. С. 87

[10] Бернхард, Т. Пак там. С. 73.

[11] Вж. Howes G. C., 1999, Antipsychiatrie bei Thomas Bernhard? // Thomas Bernhard : die Zurichtung des Menschen / hrsg. v. Alexander Honold u. Markus Joch. - Wurzburg : Konigshausen und Neumann. S. 147-154.

[12] Вж. Grabher M. Der Protagonist im Erzählwerk Thomas Bernhards. Hamburg: Kovac, 2004

[13] Бернхард, Т.,2003, Старите майстори, изд. Критика и хуманизъм, София. С. 31

[14] Бернхард, Т.,2007, Изличаване. С. 55-56.

[15] Бернхард, Т.,2003 , Старите майстори. С. 64.

[16] Бернхард, Т. Пак Там. С. 65

[17] Бернхард, Т., Пак Там. С. 66

[18] Бернхард, Т., Пак Там. С. 67

 

comments powered by Disqus