NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Език и свят: проблемът за мистичното (опит върху ранния Витгенщайн)

Брой
№ 1 (2009)
Рубрика
Тема на броя
Автор
доц. д-р Камен Лозев, ЮЗУ

1


Има наистина неизразимо. То се показва, то е мистичното.

Л. Витгенщайн, Трактата, 6. 522[1]

 

Той се е превърнал в пълен мистик.

Бъртранд Ръсел[2]

 

 

Разискваме темата „език и свят” в навечерието на 120-годишнината от рождението на Лудвиг Витгенщайн, мислителят, който несъмнено като никой друг допринесе най-много за нейното присъствие във философията. Известно е, че в своето развитие, хронологично и съдържателно, Витгенщайн преживява два периода: говорим за „ранния” и „късния” Витгенщайн, съответно за „ранната” и „късната” философия на Витгенщайн, или, както се изразява Ръсел, за „Витгенщайн I” и „Витгенщайн II”. Език – мислене – свят като изследователска тема присъства еднакво значимо и за ранния, и за късния Витгенщайн, макар че Витгенщайн I развива твърде различна философия от Витгенщайн II.

В изложението по-долу се занимавам с философията на ранния Витгенщайн в един от нейните специфични фокуси, а именно, проблема за мистичното. В случая понятието „философията на ранния Витгенщайн” отъждествявам най-вече с единствената публикувана от него приживе философска книга Логико-философски трактат (който по-долу ще означавам просто като Трактата[3]; отделните цитати следват възприетата в книгата номерация на Витгенщайн), с оцелелите му Дневници от 1914-16 година и с част от писмата му най-вече до Ръсел в периода 1911 – 1919 г.

Трактата е уникално явление не само във философията на двадесети век, но и изобщо във философската литература на всички времена. По обем колкото по-дълга статия, книгата е напечатана за пръв път в последния брой на едно немско списание за философия през 1921 г. Тя е уникална и с факта, че авторът й я създава в невръстна за философията възраст – между 22 и 29 години. Един от изследователите на ранния Витгенщайн казва, че в Трактата всяко изречение е сякаш под налягане, толкова кондензирана е мисълта на Лудвиг Витгенщайн. Същевременно е общопризнато, че Трактата обладава особена естетическа стойност, особени литературни достойнства, което нарежда автора му сред големите майстори на афористичния изказ в немскоезичната литература от рода на Лесинг и Краус, две от безспорните влияния върху ранния Витгенщайн.

Трактата е своеобразна рефлексия и същевременно синтез на различните влияния върху младия Витгенщайн, най-вече на Шопенхауер и Вайнингер, Болцман и Херц, Фреге и Ръсел, но също и съдбоносните за духовното му оформяне Толстой и Достоевски, чиято сила осъзнава на фронта между 1914-та и 1918-та година и в пленническия лагер, 1918 – 1919. Именно тези последни имена според мен са в основата на религиозно-етическата част на Трактата. Има изследователи, съгласно които Трактата е всъщност книга на религиозен мислител; логическата част според тях е просто въведение, или по-скоро пояснение, към религиозно-етическите размишления, макар че те са изложени само в няколко страници в края на книгата.

Тази интерпретация намира подкрепа в писмата на Витгенщайн до Лудвиг фон Фикер[4], един от несъстоялите се издатели на Трактата. В тях Витгенщайн говори за най-важното в книгата, за онова, което не е написал, онова, което е изказал чрез мълчание.

2

Така идваме до темата за мистичното. Нека повторим твърдението на Витгенщайн, че онова, за което по принцип не може да се говори, е всъщност най-важното в живота. Мистичното, така както го срещаме в Трактата, има отношение към двете формулирани цели на книгата. Витгенщайн ги излага пределно ясно в краткия предговор към нея: от една страна, тя се стреми „да очертае една граница на мисленето или по-скоро не на мисленето, а на израза на мислите: защото, за да се очертае граница на мисленето, би трябвало да можем да мислим двете страни на тази граница (следователно би трябвало да можем да мислим това, което не може да се мисли)”[5]. Втората цел е да се покаже колко малко докосваме важните неща в живота, когато решаваме научни проблеми, смислено формулирани в езика.[6]

 

3

Проблемът за границата е първият контекст, в който Витгенщайн говори за мистичното. Когато изследва границите на мисленето чрез границите на езика обаче, Лудвиг Витгенщайн говори за особена граница. Няма как да се издигнем над двете страни на мислимото и немислимото: на едно място Витгенщайн казва „Онова, което не можем да мислим, не можем да мислим, следователно не можем да кажем какво не можем да мислим” Тогава единственото, което ни остава, е езикът, т.е. да смятаме, че когато можем нещо да мислим, ние сме в състояние да го вложим в смислен език, в смислени изречения. И всичко, което е извън тези смислени изречения, да обявим за безсмислено, неизказуемо, мистично, прехвърлило възможната граница на изразимото; с други думи, смислените изречения са междата, границата на мисълта, отвъд тях е мистичното. Така стигаме до идеята, или по-скоро до нуждата, да определим кои изречения са смислени и кои безсмислени.

 

 

 

4

Кои изречения са смислени и какво изобщо е смисълът, ни казва създадената от Витгенщайн картинна теория на пропозициите (picture theory of proposition). Без подробно да навлизаме в нея, ще кажем, че тя се занимава именно с пропозициите, т.е. с изреченията, които описват света. За Витгенщайн изречения от рода на „Затвори вратата!” или „Бъди здрав!” не са интересни. Той се занимава с пропозиции, описващи факти или положения на нещата, като изследва условията за тяхната смисленост или безсмисленост. Съгласно картинната теория смислените пропозиции притежават няколко характерни черти:

Първо, те са фактуални, описват факти. За ранния Витгенщайн да описваш света, означава да описваш факти. Трактата започва с оракулското прозрение „Светът е съвкупността на фактите, а не на нещата.” (Трактата, 1.1) Оттук и цялата механистично-атомистка онтология на Трактата, основа на всички „странни” изводи по-нататък. За Лудвиг Витгенщайн фактът е комбинация, съчетание на свързани по определен начин неща, т.е. неща, пребиваващи в определено отношение едно към друго в логическото пространство.

Второ, пропозициите са двуполюсни: „те фиксират света на да или не”[7]. Това означава, че смислената пропозиция е вярна или невярна, истинна или неистинна.

Трето, дали пропозицията е вярна или невярна, можем да проверим само като я сравним със света (Трактата, 4.06). Това сравняване за Витгенщайн е безпроблемно, „непосредствено”. Както с измервателната линийка определяме дължината на даден предмет, така „нанасяме” пропозицията върху света и проверяваме нейната истинност. (Трактата, 2.1512)

Четвърто, дали една пропозиция е вярна или невярна, е случайно, доколкото е случаен фактът, който тя описва. Не можем a’priori да знаем истинността на изказаната пропозиция. (Единствено логическите пропозиции са a’priori верни, защото са тавтологии. Те обаче не казват нищо за света.) Какъв е случаят не зависи от нищо; в света няма необходимост, принуждаваща нещата да се случват закономерно; природните закономерности са мит.

Смислените пропозиции могат да се формулират и изкажат в езика. Такива са пропозициите на естествените науки. Те описват изучавания от съответната наука свят. Това са емпирични пропозиции. Всички останали пропозиции Витгенщайн обявява за безсмислени. Те, разбира се, на външен вид могат много да приличат на смислените пропозиции, но строго проведеният логико-лингвистичен анализ е в състояние да ги разпознае като безсмислени. Такива са например всички пропозиции на Трактата, както и всички философски пропозиции. Между другото, изречението например „Всички философски пропозиции са безсмислени (или смислени)” от гледна точка на Трактата също е безсмислено, защото не описва света.

Безсмислените пропозиции съдържат нещо, което не може да се изкаже. Те нямат легитимен израз в езика. И точно в този смисъл, ако онова, което не може да се изкаже, е мистичното, именно то се оказва граница между смислените и безсмислените пропозиции. По такъв начин мистичното е своеобразно „дефинирано” в термините на „смислени – безсмислени” пропозиции.

 

5

Съдържателно мистичното е много по-богато. Витгенщайн говори за него в още два важни контекста, без които разбирането на Трактата е невъзможно. Първият се отнася до случаите, в които мислим за света. За Витгенщайн мистичното не е начинът, по който светът е устроен, а фактът, че изобщо има свят.

 

6.44 Не как е светът, е мистичното, а че той е.

 

Освен това мистичното „живее” и в начина, по който мислим за света като за ограничено цяло.

 

6.45 Съзерцанието на света sub specie aeterni (с оглед на вечността) е неговото съзерцание като ограничено цяло.

Чувството за света като ограничено цяло е мистичното.

 

Този аспект на мистичното е типичен за философията. Съгласно Трактата всички философски твърдения, всички философски системи и виждания за света в крайна сметка боравят с мистичното. Всички те, строго погледнато, са „мистични”, защото не са емпирични. Каквито и аргументи да се привеждат във философията, те са коренно различни от аргументите на науката, те са спекулативни, абстрактни, безсмислени в термините на Трактата.

Бъртранд Ръсел, учителят и приятелят на младия Витгенщайн, много точно характеризира позицията на своя ученик в предговора, който специално написва за Трактата: „Повечето пропозиции и въпроси написани на философски теми не са неверни, а безсмислени. Ето защо изобщо не можем да отговорим на въпроси от този вид, а можем само да констатираме тяхната безсмисленост. Повечето въпроси и пропозиции на философите са резултат на факта, че не разбираме логиката на нашия език. Те са от същия вид като въпроса дали Доброто е по-малко идентично от Красивото (4.003).” И още: „Г-н Витгенщайн твърди, че всичко истински философско принадлежи към онова, което може само да се покаже или към общото между факта и неговата логич картина. Резултатът от този възглед е, че във философията нищо правилно не може да се каже. Всяка философска пропозиция е лоша граматика и най-доброто, което можем да се надяваме да постигнем чрез философската дискусия, е да накараме хората да разберат, че философската дискусия е грешка.”[8]

Ако това е така, какво тогава представлява философията изобщо? Трактата ни предлага интересно виждане за нея – тя не е теория, няма философски пропозиции. Философията е дейност, чиято цел е логическото изясняване на нашите мисли, които иначе са смътни и мъгляви. Според мен това е особено ценна гледна точка на Трактата, която вменява като задължение много важна мисия на философията.

4.112 Целта на философията е логическото изясняване на мислите.

Философията не е учение, а дейност. Един философски труд по същество се състои от разяснявания. Резултатът от философията не са „философски пропозиции”, а изясняването на пропозиции.
Философията трябва отчетливо да разграничи и направи ясни мислите, които иначе са сякаш смътни и мъгляви.

 

6

Цялата етика например е поставена от г-н Витгенщайн в областта на мистичното, неизразимото.

Бъртранд Ръсел[9]

 

В Трактата мистичното присъства в един трети, така да се каже, етико-религиозен контекст. В писмата до фон Фикер Витгенщайн споделя, че е ужасен от празното дърдорене по етически въпроси, от повърхностното безотговорно жонглиране с религиозни термини. За Витгенщайн етическите и религиозни пропозиции не могат да бъдат изказани. Етиката, подобно логиката, е трансцендентална (Трактата, 6.421).

Трансценденталността на етиката Витгенщайн извежда от едно просто обстоятелство: в света всичко е случайно, всичко е така, както е, в света всички факти са на едно равнище, няма „по-висше” и „по-нисше”. Смислените пропозиции не могат да изразяват нищо „висше”.В света на случайните факти не може да има ценност, която да има стойност. (Трактата 6.41)

Особен фокус в етическото поле е проблемът за смисъла на живота. Логиката на Трактата в крайна сметка води до извода, че „Ние чувстваме, че дори когато е отговорено на всички възможни научни въпроси, проблемите на живота ни изобщо няма да бъдат докоснати.” (Трактата, 6. 521).

 

7

Своя предговор към Трактата Ръсел завършва с коментар върху разграничението, което Витгенщайн прави, между казване и показване, водещо до появата на неизразимото, мистичното. Ръсел е учуден, че въпреки огромното значение, придавано от Витгенщайн на неизразимото, авторът на Трактата успява да каже толкова много неща именно за онова, което по принцип не може да се каже. Всичко това, отбелязва Ръсел, оставя скептичния читател с чувство на интелектуално неудовлетворение (intellectual discomfort).

Вероятно можем да се съгласим, че в края на Трактата изпитваме подобно чувство на интелектуален дискомфорт. Изследователите на ранния Витгенщайн отбелязват, че Трактата действително е една саморазрушителна книга. С подобен извод също трябва да се съгласим. Същевременно ролята и значението на мистичното у Витгенщайн често не се разбира. Витгенщайн съвсем не е мистик, нито фанатик. В личния си живот той безукорно спазва високи етически стандарти, проявява изключителна взискателност и суровост към самия себе си, налага си най-строга дисциплина и ред в мисленето.Той се отказва от огромното си наследство, за да се отдаде напълно на своето призвание, което съгласно Вайнингер схваща като дълг на гения.

Размислите за мистичното в ранната философия на Витгенщайн бих искал да завърша с откъс от книгата за него, която в момента готвя за печат. Това е откъс за последните минути от живота му, който намирам за подходящо заключение.

 

***

В крайна сметка, постигнал ли е Витгенщайн целите на своето съществуване? Удовлетворен ли е бил от собствения си живот като цяло? От гледна точка на неговите ученици и последователи, от гледна точка на неговото въздействие върху философията отговорът вероятно е положителен. На много места Витгенщайн е сочен като безспорно най-влиятелния философ на двадесети век. Това обаче едва ли би бил отговорът на самия Витгенщайн, макар че той е бил наясно със собственото си въздействие върху другите. И все пак това съзнание за мястото му във философията често е съпътствано и от съмнения за насоката, в която тласка своите последователи. Известно е, че самият Витгенщайн, особено в края на живота си, показва явното си, недвусмислено отрицателно отношение към академичната философия и академичния живот в Кеймбридж. Той обаче е уверен, че ръкописите му, които предстои да бъдат публикувани след смъртта му, ще бъдат полезни за мнозина. Тази мисъл го е успокоявала и той я споделя с неколцина приятели.

Що се отнася до общото му удовлетворение от живота, до “постигането на щастието” в живота, смятам, че отговорът на този въпрос Витгенщайн дава в своите последни съзнателни дни. Става дума за ярко характерния и много важен епизод от залеза, с който обикновено “приказката за Витгенщайн” завършва. Няколкото думи, репликата, с която се отправя към смъртта, към собствената си смърт, но и към смъртта изобщо, ще останат в съзнанието на всеки, който проучва живота на Витгенщайн. На 28 април 1951 година, два дена след 62-ия му рожден ден, когато личният лекар и приятел доктор Бийвън му съобщава, че краят е дошъл, Витгенщайн се успокоява и сякаш доволен, изпада в безсъзнание. Д-р Бийвън продължава да говори и съобщава, че неговите приятели ще дойдат утре да го видят. И в този момент, сякаш забравил да съобщи нещо важно, Витгенщайн отваря очи, надига се и произнася последните думи, фразата, с която за последен път поздравява белия свят, фразата, с която поема на път и с която ще го запомним: And tell them, I`ve had a wonderful life...[10] (И им кажете, че имах чудесен живот…) Кой би се съмнявал, че въпреки всичките си странности, въпреки ужасните си терзания и непостигнати стремежи Витгенщайн е живял щастливо и че в крайна сметка учудването му в Трактата, че светът изобщо е, е просто философският израз на един пълнокръвен оптимизъм?




[1] Витгенщайн, Л. Логико-философски трактат, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2003, прев. Бл. Моллов.

[2] Писмо на Ръсел до лейди Отолайн Морел, написано след срещата му с Витгенщайн в Хага през декември 1919 г. Вж. подр. Ronald Clark, The Life of Bertrand Russell, Alfred Knopf, New York, 1976, p. 371.

[3] Цитатите от Трактата привеждам от втория български превод, а именно: Лудвиг Витгенщайн, Логико-философски трактат, в: Философия на логиката. Ранна аналитична философия, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2003.

[4] За кореспонденцията между Лудвиг Витгенщайн и Лудвиг фон Фикер, вж. подр. биографията на Витгенщайн от Рей Манк: Monk, Ray, Ludwig Wittgenstein: The Duty of Genius, Vintage, London, 1991, p. 184-7.

[5] Вж. подр. предговора на Трактата: Витгенщайн, Л. Логико-философски трактат, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2003, с. 179 – 180, прев. Бл. Моллов.

[6] Пак там.

[7]„Чрез пропозицията действителността трябва да бъде фиксирана на да или не.” Трактата, 4.023.

[8] Вж. подр. Bertrand Russell, Introduction to Traqctatus Logico-Philosophicus, http://www.kfs.org/~jonathan/witt/aintro.html.

[9] Bertrand Russell, Op. cit.

[10] Monk, Ray, Op. cit. р 549

 

 

comments powered by Disqus