NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Размисли върху представителното управление

Брой
№ 3 (2009)
Рубрика
Вавилон
Автор
Джон Стюарт Мил

Г л а в а ІІІ (Откъс)

За това, че най-добрата форма на управление е представителното управление

 

Дълго време (вероятно през цялото съществуване на британската независимост) се е ширило мнението, че ако можеше да се осигури добър деспот, то деспотичната монархия би била най-добрата форма на управление. Аз гледам на това като на радикална и гибелна представа за доброто управление, която, докато не бъде премахната, ще опорочава фатално всички наши разсъждения върху управлението.

Предполага се, че съсредоточаването на абсолютна власт в ръцете на една видна личност би осигурило правилното и разумно изпълнение на всички задължения на управлението. Тогава биха се установили и привели в действие добри закони, а лошите биха били поправени. За всеки един пост или служба - независимо кои - щяха да се избират подходящите хора, правораздаването щеше да е справедливо. Обществените задължения биха били толкова леки и справедливо налагани, а всяка сфера на администрацията - толкова чиста и разумно ръководена, колкото позволяват обстоятелствата в дадената страна и нивото на интелектуалното и морално израстване. Аз съм склонен, колкото за спора, да приема всичко това, но трябва да изтъкна, че правя голяма отстъпка и че е нужно много повече от съдържащата се в простата фраза „добър деспот", представа, за да се постигне нещо дори отчасти приблизително до горните предположения. Това би значело всъщност не просто добър, а всевиждащ монарх. Той трябва по всяко време да бъде информиран точно и в големи подробности за ръководенето и работата на всеки клон от администрацията в различните райони на държавата и трябва да е способен по двадесет и четири часа на ден - които са времето, с което разполага както най-обикновеният работник, така и кралят - да отдели нужното внимание и да упражни действителен контрол върху всяко нещо в това широко поле на дейност. Най-малкото той трябва да е способен да избере и подбере от масата свои подчинени не само голям брой честни и способни мъже, годни - под наблюдение и контрол - да ръководят различните клонове на публичната администрация, но и малка група хора, отличаващи се с добродетел и талант, на които да може да се уповава не само за това, че ще изпълняват задълженията си и без този контрол, но и че те самите ще го упражняват над другите. Толкова необикновени са способностите и възможностите, които се изискват за приемливото изпълнение на тази задача, че трудно можем да си представим предполагаемия добър деспот да се съгласи да я приеме, освен ако това за него не е спасение от нетърпимо зло и преходна подготовка за нещо отвъдно. Но в случая спорът може да мине и без този въпрос от сферата на необятното. Да допуснем, че тази трудност е преодоляна. Какво бихме имали тогава? Един човек със свръхчовешка умствена активност, който управлява всички дела на един умствено пасивен народ. Пасивността на хората се извежда от самата идея за абсолютна сила. Народът като цяло и всеки индивид в него остават без каквото и да е право на глас относно собствената си съдба. Те не упражняват волята си по отношение на своите колективни интереси, а всичко, което ги засяга се решава от една чужда за тях воля, на която те не могат да не се подчинят, понеже това се счита за престъпление. Какъв тип човешки същества могат да произлязат при подобен режим? Какво развитие може да постигне тяхното мислене или предприемчивост при това положение? Чисто теоретично на тях може би ще им бъде разрешено да размишляват, доколкото размишленията им не касаят политиката или нямат и най-далечна връзка с нейното приложение. Практически, най-много да им се позволи да правят предложения и дори и при най-умерения сред тираните само хора с признато или известно за другите превъзходство биха могли да се надяват, че техните предложения ще станат достояние на - или в най-добрия случай взети под внимание от - тези, които управляват обществените дела. Един човек трябва да има подчертано странен вкус към интелектуалните занимания сами по себе си, за да затормозява мисълта си тогава, когато това не би имало никакъв външен ефект или ако се готви за изпълнението на дадена функция тогава, когато не съществува никакъв шанс да му бъде позволено да я изпълнява. Единственият удовлетворителен стимул към умствени усилия при повечето хора, с единични изключения от всяко поколение, е перспективата за определена практическа полза от техните резултати.

Това не означава, че нацията е изцяло лишена от интелектуален потенциал. Общите нужди на живота, които по необходимост трябва да бъдат задоволявани от всеки човек или семейство заради самите себе си, придават в по-тесни мисловни рамки определен смисъл на интелекта и практическите способности. Възможно е да съществува и подбрана категория учени, които създават наука с оглед на практическите ползи от нея или заради удоволствието от самото изследване. Ще е налична бюрокрация и хора, подготвящи се за бюрократи, които ще научат най-малкото няколко практически максими за управлението и публичната администрация. Може също да има, и често е имало, систематично организиране на най-видния умствен потенциал на страната в някаква специфична насока (обикновено военна), която да поддържа величието на тирана. Но обществото като цяло остава неинформирано и незаинтересовано към всички важни въпроси за решаване или пък ако знае нещо за тях, то това е само едно дилетантско знание, подобно на онова, което хора, никога не хващали инструмент, имат за механиката. И на тях им липсва не само осведоменост. Техните морални способности са по същия начин осакатени. Където сферата на действие на хората е изкуствено ограничена, там и възгледите им са ограничени и опростени в същата степен. Храна за усета е действието: дори домашната привързаност съществува благодарение на правилните доброволни задължения. Оставете един човек да не прави нищо за родината си и той няма да се интересува от нея. Казано е някога, че при деспотизма има в най-добрия случай само един патриот: самият деспот и тази поговорка се основава на осъзнаването на следствията от абсолютното подчинение, било то и на един добър и мъдър господар. Остава религията и тук поне можем да видим фактор, на който да разчитаме да издигне погледа и ума на човека от пръстта в краката му. Но дори да допуснем, че религията ще успее да избегне извратеността, нужна на един деспотизъм, то тя при тези обстоятелства престава да бъде социален фактор и се ограничава до личните взаимоотношения между човека и неговият Създател, при които залогът е единствено неговото лично спасение. Религия от подобен вид е изцяло съизмерима с най-себичния и тесногръд егоизъм и зачита толкова малко чувствата на своя поклонник към неговите събратя, колкото и самата чувственост.

Един добър деспотизъм означава управление, при което доколкото зависи от самия деспот, не съществува действително потискане от страна на служителите му, но при което всички колективни интереси на хората са защитавани за тях, цялото усилие на мисълта, което има отношение към колективните интереси се осъществява за тях, а не от тях и при което техните умове са формирани в съгласие с тази абдикация от собствения им жизнен потенциал. Да оставиш нещата в ръцете на Управлението, подобно на това, да ги оставиш в ръцете на Съдбата, е равносилно на това, да не правиш нищо за тях и да приемаш неудовлетворителните следствия като наказания от Природата. Следователно с изключение на малцина просветени, които имат интелектуалния интерес да мислят заради самото мислене, разумът и усетът на целия народ са отдадени на материалните интереси, а когато те са осигурени - на забавленията и украсата на личния живот. Но да кажем това е все едно да кажем, че е дошла епохата на националния упадък, ако разбира се, смятаме, че свидетелството на цялата история струва нещо, т. е. при положение, че вярваме, че народът някога е постигнал нещо, спрямо което сега запада. Ако никога в своята история народът не се е издигал над общественото положение на един ориенталски народ, тогава той си остава на същото място. Но ако, подобно на Гърция и Рим, той е постигнал някога нещо по-висше чрез активността, патриотизма и разширяването на съзнанието, които като национални черти са плодове единствено на свободата, то след няколко поколения той отново се връща в положението на ориенталците. А това положение не означава глупаво спокойствие заради сигурността, че нещата няма да се променят към по-лошо; то често значи, че народът е бил прегазен, завладян и хората му превърнати в домашни роби или от някой по-силен деспот или от най-близкият варварски народ, който покрай своята дивашка грубост е успял да запази и активността си, произтичаща от свободата.

Такива са не само естествените тенденции, но и неизбежната вътрешна необходимост за едно деспотично управление, от която няма никакво спасение, освен ако деспотизма се съгласи да не бъде деспотизъм; освен ако предполагаемият добър деспот се въздържа от упражняването на своята власт и дори, запазвайки я в резерв, позволява на общият курс на управлението да продължава така, сякаш хората наистина управляват сами себе си. Колкото и малко да е вероятно, можем да си представим деспот, който съблюдава много от правилата и ограниченията на конституционната форма на управление. Той би трябвало да позволи такава свобода на пресата и словото, която да даде възможност на обществото да създаде и изказва своето мнение по национално значимите въпроси. Може би, той ще допусне интересите на хората по места да бъдат грижа на самите хора без намесата на властта. Вероятно той дори ще се обгради с един съвет или няколко съвети по управлението, избрани свободно от целия народ или от някоя негова част и запазвайки в свои ръце само властта да налага данъци, висшата законодателна и изпълнителна власт. Ако действа по този начин и се откаже да бъде деспот, той би избегнал голяма част от злините, характерни за деспотизма. Политическата активност и участието в обществените дела повече не биха били възпирани да се разрастват в организма на нацията и общественото мнение ще се формира само, а няма да бъде само ехо на управлението. Но подобно усъвършенстване би поставило началото на нови трудности. Това обществено мнение, независимо от диктата на монарха, трябва или да съвпада с него, или да му противоречи - ако не е едното, ще е другото. Всяко едно управление винаги поражда недоволство у много хора и при положение, че те притежават редовни органи и имат възможността да изразяват своите възгледи, то мнения противоречащи на законите на управлението биха били често явление. Какво да направи монарха когато тези неблагоприятни мнения са на мнозинството? Трябва ли да промени политиката си? Трябва ли да отстъпи пред народа? Ако е така, той вече не е деспот, а конституционен крал, един орган или първи министър на народа, отличаващ се по това, че е несменяем. Ако пък не, той трябва да сломи опозицията чрез властта си на деспот или в противен случай между него и народа ще възникне постоянен антагонизъм, който може да има един-единствен възможен изход. Дори религиозният принцип на пасивното подчинение и "божественото право" не би могъл дълго да предотвратява естествените следствия при подобна ситуация. На монарха ще му се наложи да отстъпи и да се приспособи към условията на едно конституционно кралство или пък да отстъпи мястото си на някой друг, който ще направи това. Бидейки по този начин преди всичко формален, деспотизмът би притежавал малко от предимствата, които се предполага, че притежава абсолютната монархия, докато в същото време ще трябва да реализира по един много несъвършен начин тези на свободното управление, понеже колкото и голяма свобода да притежават на практика гражданите, те никога не биха могли да забравят, че я притежават по един неестествен начин и чрез една отстъпка, която при настоящата конституция на страната би могла във всеки един момент да им бъде отново отнета и че те са легализирани роби, макар и на един благоразумен и снизходителен господар.

Не е учудващо, ако нетърпеливите и разочаровани реформатори, страдащи поради пречките, които възникват пред най-благотворния обществен напредък от невежеството, безразличието, твърдоглавието, безмисленото упорство на един народ и покварената комбинация от егоистични лични интереси, въоръжени с мощните оръжия на свободните институции, понякога въздишат по една силна ръка, която да премахне всички тези пречки и да накара непокорният народ да бъде управляван по-добре. Но (дори ако оставим настрана факта, че на един деспот, който от време на време реформира несправедливостта, се падат деведесет и девет други, които не правят нищо друго освен да я създават) тези, които отправят своите надежди в подобна посока не включват в идеята за доброто управление неговия основен елемент, а именно напредъкът и усъвършенстването на самите хора. Едно от предимствата на свободата е, че при нея управляващият не може да подмине волята на хората и да подобри и усъвършенства делата им, без да подобри и усъвършенства самите тях. Ако бе възможно за хората да бъдат управлявани добре въпреки самите тях, то тяхното добро управление не би траело повече, отколкото би траела свободата на един народ, който е бил освободен от чужда армия, без самият той да е съдействал за своето освобождение. Вярно е, че един деспот може да образова хората и ако го направи в действителност, това би било най-голямото извинение за неговият деспотизъм. Но всяко образование, което цели да направи от хората нещо по-различно от машини, за дълго им налага изискването да контролират своите действия. Водещите имена във Френската философия през ХVІІІ в. са били образовани от йезуитите. Изглежда, че дори йезуитското образование е било достатъчно истинско, за да породи желанието за свобода. Всичко онова, което в колкото и малка степен усилва способностите, поражда увеличаващо се желание за тяхното все по-безпрепятствено прилагане, а едно общо образование е провал, при положение, че учи хората на каквото и да е друго, освен на това, да желаят и още по-точно, да изискват.

Далеч съм от мисълта да осъждам, в случаи на крайна необходимост, налагането на абсолютната власт под формата на временна диктатура. Свободните народи в древността са удостоявали тази власт със собствения си избор като необходим лек срещу заболяването на държавата, което не може да се премахне с по-малко насилствени средства. Но приемането й, дори за строго определен период от време, може да бъде извинено единствено ако - подобно на Солон или Питак - диктаторът употребява цялата власт, която придобива, за да премахне това, което пречи на народа да се наслаждава на свободата. Добрият деспотизъм е един напълно фалшив идеал, който на практика (освен като временно средство) се превръща в най-безсмислената и опасна химера. За добро или зло, добрият деспотизъм в страна, която все пак е напреднала в цивилизацията е по-вреден, отколкото един лош деспотизъм, тъй като е много по-отпускащ и обезсилващ мислите, чувствата и енергията на хората. Деспотизмът на Август подготвя римляните за Тиберий. Ако цялостният дух на техния характер не е бил предварително смазан от почти две поколения на подобно меко робство, те вероятно биха имали достатъчно останал дух, за да се възпротивят на по-омразното им робство.

Не е трудно да се докаже, че най-добрата форма на управление е тази, при която върховната власт или в краен случай висшата контролираща власт, е предоставена в ръцете на цялото общество; при която всеки гражданин не само има глас при упражняването на тази висша власт, но е, поне от време на време, призоваван да вземе реално участие в управлението като лично изпълнява някои обществени функции - местни или общи.

За да проверим това твърдение, трябва да го разгледаме по отношение на двата дяла, в които, както беше отбелязано в последната глава, се разпределя удобно само по себе си изследването на достойнствата на едно управление, т.е. до каква степен то спомага за доброто управление на делата на обществото чрез съществуващите способности - морални, интелектуални и действени - на различните му членове и какво постига в това, да подобрява или влошава тези способности.

Едва ли трябва да се напомни, че съвършената и най-добра форма на управление не е тази, която е приложима или подходяща при всички степени на цивилизацията, а тази, която при условията, в които е приложима и подходяща, е свързана с най-много непосредствени или бъдещи ползи за обществото. Едно изцяло народно управление е единствената система на управление, която може да отговори на изискванията в тази насока. То е перфектно и в двете подразделения, в които е разпределено достойнството на едно политическо устройство. То е по-изгодно за сегашното добро управление, и в същото време допринася за развитието на един по-добър и извисен национален характер от всяка друга форма на държавно устройство.

Неговото преимущество по отношение на сегашното благосъстояние се основава на два принципа, универсални в своята истинност и приложимост подобно на всяко общо твърдение, засягащо човека. Първият принцип е, че правата и интересите на всеки човек ще бъдат зачетени със сигурност, едва когато самият човек е способен и склонен да ги отстоява. Вторият е, че общият просперитет придобива висота и широко разпространение, пропорционално на количеството и многообразието на отделните жизнени енергии, които се стремят да го постигнат.

Ако поставим тези две твърдения в една по-специфична от сегашната им форма на употреба ще установим, че човешките същества са защитени от злините, които им причиняват другите, в степента, в която притежават силата да са и са само-защитаващи се. Наред с това, те постигат във висша степен успех в борбата с Природата, единствено доколкото са само-зависими, разчитащи на това, което те самите могат да направят, или сами или съвместно, отколкото на това, което другите могат да направят за тях.

Първото положение - че всеки човек е единственият надежден пазител на своите собствени права и интереси - е една от онези прости максими на благоразумието, които всеки човек, способен сам да ръководи делата си, безрезервно спазва когато се касае за неговите интереси. Наистина много хора изпитват голяма неприязън към това положение и с готовност го превръщат в обект на критика, като политическа доктрина на всеобщия егоизъм. На това можем да отговорим, че тогава, когато престане да е вярно правилото, че по принцип хората предпочитат себе си пред другите и онези, които са най-близко до тях пред онези, които не са им толкова близки, то от този момент нататък комунизмът не само е осъществим, но е и единствената оправдана форма на обществото и когато този момент настъпи, той без съмнение ще бъде осъществен. Що се отнася до мен, тъй като не вярвам във всеобщия егоизъм, не изпитвам никаква трудност да допусна, че комунизма дори сега би бил приложим сред елита на човечеството и че би могъл да стане такъв и за останалите. Но понеже това мнение е всичко друго, но не и популярно сред онези защитници на съществуващите институции, които откриват недостатъци в доктрината за всеобщия превес на личния интерес, то аз съм склонен да мисля, че те всъщност вярват, че повечето хора мислят първо за себе си, а после за другите. В действителност дори не е необходимо да отделяме толкова много усилия в подкрепа на твърдението, че всички искат да участват в суверенната власт. Няма нужда да допускаме, че когато властта е в ръцете на една избрана класа, тъкмо тя съзнателно и преднамерено ще жертва останалите класи заради себе си. Достатъчно е това, че при липсата на свои естествени защитници, интересите на изключените класи винаги са застрашени да бъдат пренебрегнати и че когато се забелязват, биват гледани със съвсем други очи от тези на хората, които са пряко заинтересовани. В Англия, например, така наречената работническа класа може да се счита за изключена от всякакво директно участие в управлението. Аз не смятам, че класите, които участват днес в управлението имат като цяло намерението да жертват работническата класа заради себе си. Преди са имали подобно намерение - били сме свидетели на упоритите опити, толкова дълго време правени, да се поддържа ниско заплащане чрез закон. Но понастоящем тяхната естествена нагласа е точно обратната: те с готовност правят значими жертви, особено със своите парични интереси, в полза на работническата класа и грешат по-скоро поради прекалената и безразборна щедрост. Освен това не вярвам, че който и да е владетел някога в историята е бил подтикнат от по-искрено желание да изпълни своите задължения към по-бедната част от своите съграждани. И все пак кога, например, Парламентът или почти без изключение всички негови членове, са поглеждали на някой проблем с очите на работещия? Когато възникне въпрос, засягащ интересите на работниците, дали той се разглежда от ъгъл, различен от този на работодателя? Аз не казвам, че мнението на работниците по тези въпроси е по принцип по-близо до истината от останалите, но че понякога е твърде близо и при всички положения трябва да бъде изслушвано с уважение, вместо да е, както сега, не просто незачитано, а изцяло игнорирано. По въпроса за стачките, например, е съмнително дали има дори и един човек сред водещите членове на всяка Камара, който да не е убеден, че аргументите по въпроса са несъмнено на страната на господарите и че мнението на работниците е просто абсурдно. Тези, които са изследвали този въпрос знаят добре колко далеч е това разбиране от действителното положение на нещата и по колко различен и далеч по-малко повърхностен начин би бил представян проблема, ако класите, които стачкуват имаха възможността да бъдат чути в Парламента.

Неизменно положение при човешките отношения е, че никакво намерение за защита интересите на другите, колкото и да е чисто, не може да бъде нещо правилно и полезно за тях при положение, че им връзва ръцете. Още по-несъмнено вярно е, че единствено чрез техните собствени усилия може да се постигне реално и трайно подобрение на условията им на живот. Благодарение на съвместното въздействие на тези два принципа, всички свободни общества са успявали едновременно да избегнат до голяма степен несправедливостта и престъпността и от друга страна да постигнат по-блестящ просперитет в сравнение с всички останали или в сравнение със самите себе си по времето, когато са загубвали своята свобода. Сравнете свободните народи в света, докато тяхната свобода е факт, със съвременните им поданици на монархическия или олигархическия деспотизъм: гръцките градове с персийските сатрапии; италианските републики и свободните градове на Фландрия и Германия с феодалните монархии в Европа; Швейцария, Холандия и Англия с Австрия или дореволюционна Франция. Просперитетът им винаги е бил прекалено очевиден за да бъде отречен, а тяхното превъзходство по отношение на управлението и социалните взаимоотношения е доказано от просперитета и това може да се усети в една или друга степен на всяка страница от историята. Ако сравним не една епоха с друга, а различните управления, съществували паралелно в една и съща епоха, ясно е, че - дори и при най-голямо преувеличение - в свободните страни не съществува такава степен на безпорядък и безредици, която да може дори и за момент да се сравни с надменното потъпкване на масите хора, които прекарват целия си живот в монархическите страни или с отвратителната лична тирания, която е ежедневие при тези системи на грабежи, наричани фискална политика или с потайността на техните ужасяващи съдилища.

Трябва да признаем, че ползите от свободата, доколкото до момента са разбрани и усетени, са били постигнати чрез разширяване на привилегиите само на една част от обществото и че управление, при което те биват разпределени безпристрастно спрямо всички е все още нещо желано, но засега непостигнато. Но все пак всичко, което се приближава до тази предпоставка, притежава своя собствена стойност; и дори в повечето случаи, при съществуващото положение на нещата да не може да се постигне нещо повече от едно приближение, участието на всички в разпределянето на ползите от свободата е възможно най-добрата идея за свободно управление. В степента, в която някой, без значение кой, е изключен от това разпределяне, в същата степен и интересите му са лишени от гаранциите, които имат останалите. Оттук и самите те имат по-малко възможности и подкрепа, отколкото иначе биха имали, за онова напрягане на усилията и способностите в преследване на доброто за себе си и за обществото, на което общият просперитет е винаги пропорционален.

.

Превод от английски език: Веселин Давидков

 

comments powered by Disqus