NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Относителността въображаемо-реално в религиите

Брой
27
Рубрика
Тема на броя
Автор
Антоанета Николова

Относителността въображаемо-реално в религиите

Антоанета Николова

ЮЗУ „Неофит Рилски", tonishan1@yahoo.com

Настоящата статия се базира на схващане, развито от трансперсоналната психология и разработено в пълнота от руския изследовател на източната култура Евгений Торчинов в неговата книга „Религии мира: опиыт запредельного". То гласи, че в основата на това, което наричаме религия, се намира специфичен опит, излизащ извън рамките на обичайното, при който се преживява реалност, различна от тази, която обикновено възприемаме, която самите носители на опита определят като Истинската реалност.

В това твърдение има поне три спорни момента. Единият е свързан с проблема за определението на религията. Както е известно, религията може да бъде определяна по множество начини, съществуват различни подходи, които чрез определенията си се опитват да я обхванат в пълнота, признава се, че тя е сложно и многоаспектно явление, което изисква многоаспектно определение, отчитащо нейната наративна, догматична, морална, емоционална, институционална, материална и пр. страни и също така, че всички тези аспекти трябва да присъстват, за да определим дадено явление като религия. В определението, което споделям, акцентът се поставя върху отличителната специфика, от която произтича всичко останало. Според това разбиране именно опитът е определящ, а другите аспекти се надграждат върху него и представляват начини за социализиране на този специфичен опит. В този смисъл в основата си религията е специфична духовна практика. Всъщност понятието религия и проблемите, свързани с неговото определение и съотношение с другите форми на духовен живот, са продукт на западния начин на мислене и са валидни именно в тези рамки. В повечето древни култури това, което наричаме религия, е път или истина, представяща „начина, по който стоят нещата", безотносително от това дали човек вярва в него или не. При това са развити конкретни практики,целящи трансформация на съзнанието и начина, по който то възприема действителността. След като в резултат на усилена работа върху собствената психика и физика тази трансформация е постигната, новото възприемане на действителността е вече факт и не е необходимо то нито да се доказва, нито в него да се вярва.

Вторият спорен момент се отнася до опита. Опитът, за който става въпрос, е не всяко преживяване, което бихме могли да определим като религиозно, а единствено онова, което в рамките на европоцентричното мислене се определя като мистичен опит. Някои изследователи смятат, че мистичният опит излиза извън рамките на религиозното. За позицията, изказвана тук, той е в основата на всичко, което бихме могли да определим като религиозно, въпреки че в по-късните си прояви дадена религия може твърде много да се отдалечи от него и такъв опит да представлява изключение. В своето задълбочено изследване Евгений Торчинов посочва ограниченията в употребата на термина мистика, създаден в рамките на европейската култура и валиден преди всичко в тях, и предлага вместо за мистичен опит да се говори за трансперсонални преживявания, а методите за тяхното постигане да се определят като психотехника.

Важна уговорка, зад която застават изследователите на този опит, е, че трансперсоналните преживявания не са и не трябва да се разглеждат като психопатологични (Торчинов: 38).

Третият, най-спорен момент, се отнася до характера на реалността, която се преживява при този опит. Тя може да бъде наречена по различен начин, включително и с името Бог, разбиран апофатично, но общото при тези преживявания е съгласието, че това е Истинската реалност, докато реалността, която преживяваме при ежедневния опит, е нейна интерпретация, до голяма степен илюзорна и невярна.

Така за духовните практики, намиращи се в основата на религиите, съотношението реално-въображаемо е обърнато. Реалност е постиганото при трансперсоналните преживявания, а светът на ежедневния опит е илюзорен. Реалността на специфичния духовен опит е Истинската реалност и тя може да изглежда плод на въображението само за този, който няма подобен опит.

При това тук не става въпрос, че това е валидно от позицията на самото религиозно съзнание. Несъмнено е вярно, както посочва Лосев, че „за митическото съзнание като такова митът съвсем не е нито приказно, нито даже обикновено трансцендентно битие. За него той е изключително реално и живо, най-непосредствено и даже сетивно битие." (Лосев: 39). По същия начин е вярно, че за религиозното съзнание това, което се отнася до религията, е жива реалност. Тук обаче става въпрос за по-различен аспект. Трансперсоналната психология показва, че реалността, разкриваща се при трансперсоналните преживявания, може да бъде изследвана и по обективен, рационален и разсъдъчен начин, от позициите и принципите на научното мислене. Самото научно мислене, особено физиката, развита през миналия век, разкрива виждане за действителността, което е много по-близко до това, разкривано при трансперсоналните преживявания, отколкото до това, което ни дава опитът на ежедневието.

Ето защо е уместно да се опитаме да разберем философските основания и изводи на това различно виждане за действителността без да му даваме предварителни оценки и без да му поставяме удобни, но лишени от съдържание етикети.

Религиите, в които духовните практики и свързаността с трансперсоналните преживявания са запазени в най-голяма степен, са индианските и Източните религии.

Така индианците говорят за тонала - света на видимото, и нагуала - истинската реалност. Другата реалност, която се разкрива при следване на индианските пътища, е представена обстойно от Карлос Кастанеда. Както и да приемаме спекулациите около неговата личност, каквито и манипулации да му се приписват, несъмнено е, че той описва изключително подробно параметрите на напълно различни виждания за света, а също така и техниките, в резултат на които можем да ги преживеем.

Индийците говорят за майя - илюзията, която ни кара да възприемаме единната реалност като множествена. За индуистите, както и за индианците, светът на сънищата е друго ниво на реалността, което изисква своето внимание. Те говорят за нива в разгръщането на истинската релност, на които съответстват определени състояния на съзнанието. Така най-повърхностното е нивото на будност, на което функционира телесният аспект от нашата същност и съзнанието ни възприема материалния свят - свят на множественост и промени. По-дълбоко е състоянието на сън със сънища, при което функционира праническият аспект от нашата същност, съзнанието ни е насочено към вътрешни психични обекти, а светът, който се разгръща, е енергиен. В обикновено състояние най-дълбоко е нивото на съня без сънища, при който функционира състоящият се от съзнание аспект на нашата същност, съзнанието пребивава в самото себе си без да е насочено към нищо, а светът, който се разгръща, съответства на нивото на божествата. Най-дълбоко и трудно постижимо е четвъртото състояние, турия, при което субектът и обектът, истинската ни същност, Атман, и истинската същност на вселената, Брахмат, са едно. Това състояние е истинската реалност.

В някои течения на индийската мисъл, напр. в адвайта-веданта, се говори за нива и степени на реалността и познанието за нея. Светът на множественоста, който виждаме, притежава относителна реалност и истинност и на него му съответства също така относително познание.

Будистите говорят за сансарния свят - непостоянен, безсъщностен и изпълнен със страдание, поради липсата на постоянство, и за нирвана - състоянието на покой и умиротвореност, където движението заглъхва. Махаянските будисти вместо за нирвана предпочитат да говорят за пробудата, при която сансара и нирвана, движението и покоят, множествеността и единството са допълващи се аспекти на това, което е, такова, каквото е. Те наричат реалността, постигана при пробудата, Татхата - такъвост, а също така Пустота, подчертавайки, че тя не може да бъде обхваната от разсъдъчното мислене.

Даоистите наричат истинската реалност Дао или Път, подчертавайки нейния динамичен характер, и изрично посочват, че това е само условно обозначение, тъй като именуваме ли истинската реалност, с това я превръщаме в понятие, принадлежащо на разсъдъчното мислене, и я губим. Те също посочват, че има нива на знанието: невежеството на детето и глупака, които не поставят граници между нещата; знанието на обикновения човек, който разделя, обособява и именува разделеното; и не-знанието на мъдреца или висшата форма на знание за единството.

Всички тези учения подчертават ограниченията на сетивата и разсъдъчната способност. Те, подобно на Кант, ни показват границите на разума, но посочват и пътя за излизане отвъд тези граници, тъй като освен разсъдъчната способност, хората притежават и недостатъчно развити способности за друг тип виждане, виждането на реалността такава, каквато е.

За да се постигне такова виждане е необходима духовна практика - работа върху собствената психика и енергийна система.

Трябва да се признае, че повечето техники използват халюцигенни вещества, като пейота, изследван от Карлос Кастанеда. В даоизма се възпява вълшебната гъба, която, взимана по подходящ начин, отключва пътя км безсмъртието, а във Ведите се почита напитката сома, която даже има статута на бог и в чиито състав според учените влиза определена гъба. Както посочва Станислав Гроф, всички религии използват някакви техники за довеждане до променено състояние на съзнанието, включително монотонните напявания, ритмичните движения или специфичните аромати (вкл. и тамян).

Разбира се, тези помощни вещества са необходими само за да ни насочат към усещането, че видимата реалност не е единствената, че светът може да бъде възприеман и по друг начин, да ни разтърсят и измъкнат от стереотипите. Източните учения представят богат набор от дихателни и медитативни практики, при които променяме самите себе си, разкриваме в по-голяма степен потенциала си без това да е свързано с опасностите, които носят психотропните вещества.

За Алексей Ксендзюк, който изследва творчеството на Кастанеда, при тези техники всъщност става леко отместване на събирателната точка - фокусът на нашите възприятия - и реалността, започва да ни се разкрива по нов начин. Според него фиксирането на събирателната точка по еднакъв начин за всички хора е било еволюционно необходимо, биологично и социално целесъобразно (Ксендзюк: 58). В същото време то ни кара да мислим, че светът, който виждаме при тази настройка (като при телевизор или радио), е единствената и еднозначна реалност, а от това убеждение произтичат редица изводи, в чиято истинност сме убедени, но които имат само относителна валидност.

Тук би могло да се спомене, че при някои хора фиксацията е по-слаба и те имат естествена склонност да преместват събирателната си точка. В едно традиционно общество те биха станали шамани или жреци. В съвременното общество биха били оценени като отклоняващи се от нормата и действително биха развили психични отклонения.

Такава недостатъчна фиксация на събирателната точка според мен имат хората на изкуството, особено поетите. Неслучайно в древните общества поетите са били и пророци и свещенослужители. При това поезията се е схващала не като игра на въображението, а като досег с истинската реалност, която оставала недостъпна за повечето хора. Така че според мен поезията в същността си се основава на проникване, на досег с истинската реалност и затова тя е „вест от битието". В същото време, или от друга страна, за истинската реалност не може да се говори с понятията, категориите и логическия апарат, с който се описва опита на ежедневието. Всички духовни практики, на Изток и на Запад, са единодушни, че реалността, която се постига в резултат на промененото състояние на съзнанието, не подлежи на описание, че опитът тя да бъде обяснена на тези, които не са я преживели, е като опит да се обясни цвета на слепеца или да се обясни тримерното пространство на същества, които живеят в двумерното. Именно поезията обаче дава онзи не-език или различен от обичайния език, с който може да се изрази Неизразимото. Това не изключва правенето на поезия и стихове, играта със словото, но по същество поезията е именно проникване до Реалността такава, каквато е, а всичко останало се надгражда върху това така, както религията, която познаваме, се надгражда върху трансперсоналния опит.

Накрая бих искала да спомена, че будизмът и даоизмът много се пазят от абсолютизиране на истинската реалност, тъй като посочват, че нашият ум е склонен към дихотомично мислене и заема винаги крайни и взаимоизключващи се позиции. Затова будистите говорят за следване на Средния път, а даоистите подчертават, че реалността е динамична, гъвкава, отворена. В тази връзка някои изследователи говорят за множество реалности. Така за Робърт Антон Уилсън релността винаги е множествена и изменчива: „Идеята, че реалността е в единствено число като херметически затворен буркан не съответства на научните открития... по-добре е да се разглежда като течаща и лъкатушеща река, взаимодействаща като танц, еволюираща като самия живот" (Р. А. Уилсън)

Съвремената физика също говори за множество варианти на реалността, за множество реалности. Тя в своята Копенхагенска интерпретация подчертава, че „всяка решетка, която използваме, за да организираме опита си със света, не е самият свят, е модел на света". Семантиката подема тази идея, като семантикът Алфред Коржибски ни припомня, че картата не е територията. Изследователят на източната култура Алън Уотс пък казва, че Вселената е гигантско Роршахово мастилено петно, което всеки интерпретира по различен начин.

Така действителността, която ни се разкрива в ежедневието, е нашето виждане за това петно. Други видове ще го видят по различен начин. Всяка жаба гледа от своя кладенец и мисли, че това, което вижда, е цялото небе, казват даоистите. Но духовните пътища, за които говоря тук, се опитват да излязат извън кладенеца на ограничените представи и наистина да видят небето. А след това да ни помогнат и ние да го направим.

Литература:

Е. А. Торчинов, Религии мира: Опыт запредельного, Ст.П., 1998.

Ст. Гроф, Психология на бъдещето, ЛИК, 2000.

Алексей Лосев, Диалектика на мита, изд. "Славика"2003

Алексей Ксендзюк, Карлос Кастанеда: Равносметката, ЛИК, 2000.

Робърт Антон Уилсън, Космическият спусък, изд. „Дилок", 2002.

 

comments powered by Disqus