NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Амнезията и реконструкциите на историческата памет: от идеологическите паметници на социализма към комерсиализацията на културния туризъм в посттоталитарна България

Брой
27
Рубрика
Подиум
Автор
Гергана Попова

Амнезията и реконструкциите на историческата памет: от идеологическите паметники на социализма към комерсиализацията на културния туризъм в посттоталитарна България

Гергана Попова, ЮЗУ „Неофит Рилски“, gerp@abv.bg

 

І. Комунистическото поклонничество

През 1966 г. в България се създава националното-туристическо движение „100-те национални туристически обекта“. Обектите всъщност са повече от сто и включват природни феномени, археологически или архитектурни паметници, различни музеи и неголям брой манастири и църкви. Очевидна е липсата на равновесие при отразяване на паметници от различните исторически епохи – списъкът съвсем недвусмислено се фокусира върху неособено продължителната социалистическата ера. Така например в него се открояват: Нефтохимическият комбинат в Бургас и Металургичният в Кремиковци, ТЕЦ Комсомолска и ВЕЦ Пещера, Азотноторовият завод в Димитровград и Оловно-цинковият в Кърджали, Музея на дружбата между народите във Варна и Мостът на дружбата при Русе, къщите-музеи на Димитър Благоев, Георги Димитров, Вела Пеева и Митко Палаузов, паметникът-костница на партизаните при село Слишовци и мемориалът на 18-те партизани и ятаци в Ястребино, паметникът на Георги Димитров и Васил Коларов при Петрохан и паметникът на подвоничарите при Камчия, хижа Партизанска, хижа Чавдар и паметникът на Чавдарци, музеят на Септемврийското движение в Монтана и този на социалистическото строителство в Димитровград, екзотично звучащият партизански лагер Техеран при Батак и образцово ТКЗС по избор, с което завършва списъкът. Само в София от шест туристически обекта, четири са посветени на комунистически събития, артефакти и герои – музеят на революционното движение, къщата-музей на Димитър Благоев, националният музей „Георги Димитров“ и музеят на Българо-съветската дружба.

Всяка историческа памет е селективна, но социалистическата е селективна до крайност. Въпреки че в множеството исторически книги и справочници, издадени по време на социалистическия режим, България е описвана като държава с древно минало, то различните епизоди от нейното историческо развитие нямат еднаква тежест. В комунистическия метаразказ те биват разглеждани единствено като предистория на комунистическото общество, сякаш моментно озарени от светлината на съвършения бъдещ строй, като стъпала към последната, кулминационна точка на историята. Неслучайно делът на възпоменателните комунистически паметници в „Стоте национални обекта“  непропорционално голям - в тази историческа парадигма закономерно най-голям дял имат неговите монументи, доколкото те отбелязват началото на края на историята, изпълняват интродукцията към бъдещата комунистическа вечност.

Но въпреки многочисленото присъствие на комунистическите паметници в списъка на движението „Стоте туристически обекта“, най-важните от тях остават извън него. Там не са включени мавзолея на Георги Димитров, паметникът на Ленин в София, паметниците на Съветската армия в София, Пловдив, Варна, Бургас, Плевен, Русе, Сливен и т.н. Това са символните центрове на комунистическия режим и тяхното поместване в туристически списък изглежда най-малкото неуместно. Тези паметници не са просто културно-исторически обекти, нито дори знак за успешното социалистическо строителство – тяхната функция е да легитимират комунистическата власт, придавайки й сакрален характер. Сякаш трайността на властта зависи както от постоянното нагледно явяване на историята в настоящето чрез предметните й проекции, така и от собственото й самовъзвеличаване, от демонстрациите на нейното всеобхватно присъствие, на смазващата й сила и мощ. Разположени в центъра на големите градове или извисяващи се по хълмовете около тях – видими от километри разстояние и строго наблюдаващи подопечните си окръзи – тези комунистически постройки надвишават с мащабите всички останали сгради и в каменната си монументалност внушават антиномията между вечността на комунистическата власт и преходността на обикновения индивид. Така например „Паметникът на Съветската армия“, издигнат на централния бургаски площад „Тройката“ е с височина 18 метра, пловдивският Альоша на тепето "Бунарджик" - 15 м, а „Паметникът на българо-съветската дружба“ на хълма "Турна тепе" до Варна е висок 23 и широк 48 м., изграден е от 10 000 тона бетон и 1000 тона арматурно желязо с помощта на 27000 доброволци. Всяка вечер той бива осветен от 180 прожектори, за да се вижда навътре в морето и около него звучи Седмата симфония на Шостакович. (Паметници на съветската армия в България 2013). Паметникът на борците против фашизма и капитализма-Братската могила е с рекордната височина от 41 м., а софийският „Паметник на Съветската армия“ е висок 34 м. и недвусмислено доминира над останалите представителни постройки в центъра на София. (Пенков, Панайотов 1978: 42)

Илюстрация 1. Паметникът на Съветската армия в София


                  Илюстрация 2. Паметникът на Съветската армия в Бургас

 

Исторически монументи, обозначаващи лица и епизоди от други епохи рядко имат подобни размери. Изключение правят множество паметници, посветени на Руско-турската война, умело инкорпорирана в офицалната социалистическа памет като предвестник на антифашистката борба на Съветския съюз, като ярка проява на братската обич, героизма и мъжеството на обикновения руски войник, изчакващ да се превърне през следващия век в повторен освободител на изстрадалия български народ. Други съперници по размери и разположение на паметниците на комунистическите ръководители са тези на героите от българското освободително движение Васил Левски и Христо Ботев. Последният е особено подходящ за идеологическа употреба поради комунистическите идеи, които изразява в някои от произведенията си. Неслучайно грандиозният мемориален комплекс на Христо Ботев в Калофер е изпълнен изцяло според матрицата на комунистическите монументи. Той е разположен на възвишение, близо до градския площад и в центъра му се извисява  14-метрова гранитена  фигура на Христо Ботев, която заедно с пиедестала достига 25 метра височина. По парапета на мост, водещ към мемориалния комплекс са гравирани подбрани цитати от творчеството на Ботев, споменаващи комунистическото учение и общество. И за да не остане никакво съмнение относно функциите на монумента, близо до него е поместена друга композиционна група. Тя носи названието „Три епохи” и се състои от три мъжки фигури над всяка от които е изписана по една година: „1876”, „1923” и „1944”. Очевидно момориалът представлява опит за утвърждаване на историческия континуитет между събитията от април 1876, септември 1923 и септември 1944, символично представени като ценностно натоварени епизоди по възходящия път на българския народ към комунизма. 

Посочените идеологически монументи не фигурират в туристическия списък, но въпреки това, те са първите места, посещавани от туристи от други български градове и чужди държави и тяхното присъствие във всички албуми и пътеводители е гарантирано. Поради това културният туризъм в България придобива твърде особен характер – комунистическият пътешественик е по-скоро поклонник, отколкото турист. Неговите обиколки не просто удовлетворяват страстта му към впечатления и развлечения или любопитството му – по необходимост те представляват отдаване на почит към комунистическите герои. Картата на България е изпъстрена със сакрални центрове, където християнските мощи са заменени - понякога символично, но друг път съвсем буквално - от комунистически реликви. В най-голяма степен този сакрален аспект на социалистическите паметници може да се наблюдава при посещенията на централната мемориална постройка на партията – Мавзолея на Георги Димитров.

Мавзолеят бива издигнат с Решение на Министерския съвет от 9 август 1949 г. в неимоверно кратък срок от 138 часа. За една нощ е обмислен и изработен от архитектите Г. Овчаров и Р. Рибаров архитектурно-строителен проект, утвърден от ЦК на БКП и Министерския съвет. Тялото на Георги Димитров е балсамирано от екип съветски и български учени под ръководството на проф. Борис Илич Збарски в присъствието на членовете на МС, на ЦК на БКП и на Националния съвет на ОФ. Тази тържественост обгръща сградата през следващите 40 години - от трибуната му при празнични поводи партийните ръководители посрещат паради и манифестации, а всички чуждестранни делегации по протокол поставят венци пред него. Ежедневно пред Мавзолея се редят многочислени опашки от любознателни туристи и регламентирани посетители, които в камерата пазят тишина като на поклонение.  Социалистическата идеология отрича всяка духовна реалност и въпреки това безсмъртното тяло на Георги Димитров придава своеобразен отвъден характер на властта; мъртво, но нетленно, то диалектически слива трансцендентното и реалното, историята и актуалността. На първа страница на всички издания след тържествени събития неизменно е запечатан Мавзолеят, но също така неибежно е делничното му присъствие в албуми, пътеводители, картички и брошури от България. Безспорно, той не е просто паметник, а същинският символичен център на властта и наредените на трибуната му и приветстващи своя обединен народ партийни вождове осигуряват нейния континуитет, приемствеността между митологичното минало и настоящето. В този смисъл, изнасянето на тялото на Димитров през 1990 г., исканията за разрушаване на Мавзолея още на първите митинги, последвалото решение за премахването му от столичния кмет Янчулев през 1992 г. и окончателното му събаряне изразяват символичното прекъсване на този континуитет, десакрализирането на социалистическата власт. Действително, няколкото безуспешни опита за разрушаване на мавзолея от Евгений Бакърджиев 10 години след началото на промените придават на това събитие по-скоро комично звучене, вместо да го превърнат в общественозначим символен акт на катарзис. „...Преди 8-9 години – посочва Александър Андреев - разрушаването на гробницата в центъра на София навярно щеше да има все още някакво символично, пречистващо значение. Но днес, когато мнозинството българи не изпитват никакви носталгии по малоумните, принудителни манифестации и по вдървените политически чучела с меки шапки на трибуната над мумията, емоциите около мавзолея изглеждат най-малкото неуместни... (Андреев 1999). От друга страна, обаче заместването на символа на тоталитарната власт с идилични тревни лехи,  заведения и платени паркоместа има определена знакова стойност, ясно маркирайки окончателното отстъпление на комунистическите идеали пред пазарните потребности, ценностите и нагласите на консумативното общество.

   

                            Илюстрация 3. Мавзолеят на Георги Димитров (източник: Stoykov A., Kozhuharov, S. 1978)



                       Илюстрация 4. Празното място на Мавзолея

 

ІІ. Амнезията и реконструкциите на историческата памет                    

Подобна е съдбата и на други социалистически постройки. Монументалната статуя на Ленин в центъра на София е заменена от също толкова гигантска статуя на Света София, чиито женствени форми, (въпреки целеното чрез позлатите и  монументалността на фигурата излъчване на сила и слава) й придават обаче съвсем различен облик от строгата извисеност на комунистическия вожд {1}. Повечето паметници на Съветската армия в големите градове са западнали и разграбени, унищожени или заплашени от окончателно разрушаване или демонтиране. Паметникът на Червената Армия в Плевен е разрушен и нарязан на парчета през 1991 г. (Кабаджов 2012); планове за премахването на пловдивския „Альоша“ се появяват на различни интервали от време, но засега не успяват да се реализират; паметникът във Варна бива изоставен в началото на 1990 г. - "Вечният огън" пред него го няма отдавна, изчезват и бронзовите букви от надписа „Дружба от векове за векове”, вътрешните му пространства – преди място за провеждане на комунистически ритуали - след 1989 г. се превръщат в склад за стари автомобилни гуми. (Паметници на Съветската армия в България 2013).

 

                             Илюстрация 5. Паметникът на Ленин в София (източник: www.lostbulgaria.com)

 

                                 Илюстрация 6. Статуята на Св. София, заменила паметника на Ленин

 

Особено показателна за културните промени в България е съдбата на една от най-грандиозните монументални постройки от времето на социализма – Паметникът на Съветската армия в София. Искания за неговото разрушаване се появяват почти веднага след 1989 г. – както при Мавзолея, звездата на Партийния дом, паметникът на Ленин и т.н. Дори Столичният общински съвет взима подобно решение през 1993 г., но по редица неособено изяснени причини, то не успява да влезе в сила.  През 2010 г. се създава движение "За демонтиране на паметника на съветската армия", което всяка година организира акции, посветени на тази тема. През нощта на 17 юни 2011 г. паметникът е изрисуван от неизвестни автори на графити като знамето от скулптурата се трансформира в американския звезден флаг, а съветските войници - в американски комиксови и поп-културни герои: Маската, Жокера, Върколака, Дядо Коледа, Супермен, клоунът Роналд - символа на "Макдоналдс", Капитан Америка, Робин - помощникът на Батман, Жената-чудо. На постамента под фигурите стои надписът "В крак с времето". „Графитената акция“ предизвиква сериозен интерес сред софийските граждани и туристи; тя  бива също така отразена в чуждите медии, някои от които сравняват авторите й със световноизвестния, анонимен автор на графити Банкси и наред с това се оказва обект на множество критики от различни страни. Министърът на културата Вежди Рашидов определя изрисуването на монумента като вандализъм, а прокуратурата завежда разследване за хулиганство срещу неизвестен извършител. Социалистите се възмущават от поругаването на паметника, докато „десните“ протестират срещу реанимирането на тоталитарния символ като откриват в графитите левичарски опит за художествено приравняване на съветските окупатори с фигурите на развлекателната поп-култура. В крайна сметка паметникът бива почистен няколки дни след изрисуването си, а последвалите му трансформации - с използваните от групата „Анонимните“ маски на Гай Фокс против споразумението ACTA, с цветни качулки в подкрепа на Пуси Райът или с фигури, боядисани в цветовете на българското знаме в почит към жертвите на комунизма и в розово като опит за извинение срещу инвазията в Чехословакия 45 години след нея – категорично не успяват да постигнат популярността на акцията от юни 2011 г. Самите графити биват заснети от множество журналисти, фотографи, собственици на магазини за сувенири и т.н., които успяват да ги превърнат в част от туристическата индустрия чрез продажбата на картички, тениски, чаши, магнити с изображението на войниците,

превърнати в комиксови герои в крак с времето.

              Илюстрация 7. Изрисуваният с американски комиксови герои паметник на Съветската армия (източник Google Earth)

 

Този спонтанен и осъществен от частни лица опит за инкорпориране на комунистическите паметници в културния туризъм след 1989 г. остава уникално явление в посттоталитарна България. С изключение на слабопопулярния Музей на тоталитарното изкуство, културните институции отказват да правят каквито и да е усилия в тази насока. В „Миналото е чужда страна“ Дейвид Лоуентал изказва тезата, че миналото е до известна степен непознаваемо поради модификациите, на които е подложено с оглед  на различните господстващи гледни точки за историята. „Реликвите и спомените с лоша репутация – пише той - също така биват заличавани, позорните събития – пропускани от възстановката на миналото“. (Лоуентал 2002: 406). Описаните от Лоуентал механизми на заличаване представляват единственият досега наблюдаван начин на функциониране на посттоталитарната колективна памет, склонна към амнезия, изпъстрена с бели петна и възстановяваща несъществ.вуващи спомени. Наред с разрушения Мавзолей и премахнатите паметници на Димитров, Коларов, Ленин и на Съветската армия, повсеместно се променят имена на улици и градове в опит да се изличи всеки спомен за комунистическите събития и герои. По повод разрушаването на Мавзолея Ивайло Дичев споменава: "Това, на което сме свидетели, е пълната символическа безпомощност на новата власт, неспособността й да впише миналото в настоящето. Мавзолеят е място, натоварено с колективна памет... Това е мястото на паметта, то трябваше да бъде вписано в новото настояще на града, не заличено.“ (Дичев 1999)

comments powered by Disqus