NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Така видях земята /поезия/

Брой
27
Рубрика
Poiesis
Автор
Антоанета Богоева

Така видях земята

Антоанета Богоева

 

Антоанета Богоева е родена през 1947 година. Гимназия завършва в град Кюстендил. Учила е в СУ „Св. Климент Охридски". Стихове пише от ранна възраст. Свои творби - лирична проза, поезия, журналистика - печата в централната преса. Носител е на първи награди на конкурса „Кюстендилска пролет" и на награда от конкурса „Вп полите на Витоша". На Националния конкурс „Веселин Ханчев" й е присъдена специалната награда. Издала е стихосбирките „Между две слънца", „Парче от слънце", поемата „О", „Острови в съня", „Така видях земята", романът „Тучница", книгата „Пространства", съдържаща роман, разкази и пиеса. Предлаганите тук стихове са от най-новата й книга „Така видях земята".

 

 

ПО БЕЛЕГА НА ДНИТЕ ВРЕМЕТО Е ОГЛЕДАЛО

Растение с цъфтящи пръсти е животът

Не се обръщайте назад, ще ни настигне

Страхът от сънищата ще ни изяде и ще ни изплюе

Като плява ще ни разпилее

 

Не си мислете за глада, гладът ни храни

Единственият начин да вървим нагоре

В кипящото море от хиляди животи

Изгубени душù край бреговете

Съблечени от чувствата си в своите окови

 

Разпръсвайте се в думите и в тях се веселете

Живейте като за последно, някой взрив ще ни намери

Насред полето на мира ще ни изтрие

Но ние сме закърмени със вечност

Благодарение на това сме живи

 

Да не забравяме за любовта в сърцата

Града с площада с нас да вземем

Прекрасен е с едното си крило в полето

А другото облегнато на планината

 

 

МИНАЛОТО Е ПРИСЪСТВИЕ НА ВРЕМЕ

Идващото е животно, пасящо по пътя си

Човекът в тях е продължението им

 

Да влезем в лабиринта на живота, да се изгубим

Напред или назад, какво значение

Времето ни съхранява в паметта си

Създава и убива едновременно

Стои на едно място и е безкрайно дълбоко

В него ще останат нашите очни кладенци

Да се оглежда в тях, когато си спомня за нас

Когато ни отнася в светлината

Да изписва имената ни с въздушни знаци

Някой ден по тях да ни завърне

Макар че никога не сме си тръгвали

 

 

 

 

НАИСТИНА ЛИ СМЕ КАМЪНИ И ПЯСЪК

Слънцето наистина ли свети само за нас

В океаните на страха ни живот от живота

На другите, минали през нашето време

Наистина ли сме души от бъдещето

Запалени свещи по бреговете на греха

Сенки в дъното на някой изригнал вулкан

Небесни деца и вселени

 

Ние ли сме тези пламтящи звезди

В лудите нощи на дълбокото дъно

Единствени кораби, единствени очи и нозе

Бдящи за всяка стъпка живот на сърцата си

Ние ли сме мелници на думи и на сълзи

Вкопчени в себе си като в стълбове

Забити дълбоко в пространството

 

Ние ли сме посланието на Този, който

Вложи в душите ни своята вечност

Безкраен път от нищото към светлината

Заченати от собственото си безсмъртие

Деца на Бога

 

 

 

 

СЛЯПА Е НОЩТА ЗА СВЕТЛИНАТА

Но слънцето я обикаля при въртежа й

Вървенето по земната повърхност насърчава

Надничането през прозорците на небесата

Запалените свещи на звездите и луната

Проправят път на облаци и клони

В пролуките на сенките звезди

Засенчват отстрани проникващия блясък

И падат в стъпките на шумата в тревата

 

Това е времето, когато се изкачва светлината

В косите й върхът на хоризонта се разтича

Все по-бързо гълта сивотата нощна

Пропада в своя мрак, преди да тръгне

Последната светулка към луната

Хоризонтът е разтворил скута на земята

Между бреговете на деня и на нощта

Пониква слънце

 

 

 

 

 

В ТОВА МОРЕ, КОЕТО НИКОГА НЕ СВЪРШВА

Бях корабът, въртях кормилото и чаках

Да падне първата звезда на дъното във мрака

Да влезе вятърът в платната ми дълбоки

И слънцето под дишащия кръг изгряло

Да тръгне към брега по водното ми тяло

 

Живееше светът, но нямаше до мене никой

Освен поникналия изгрев в звездната утроба

И заедно със него плувахме удобно

Достигахме брега, а той в сърцата ни извикан

Излиташе като стрела, изстреляна нагоре

По острия й връх вървеше моят кораб

 

Бях корабът навсякъде и винаги, не пусках котва

Това, което е море, за мен бе кръгла суша

По нейната вода вървях и слушах

Как никнеше душата ми от всичко по-висока

А корените й въртяха дъното на океана

И правеха море от пясъка, в устата ми останал

 

 

 

 

 

КАКВО МОРЕ НЕБЕТО МИ ПОКАЗВА

Широко облаците над земята си разтваря

Хоризонтите наоколо го продължават

Вълните му с различна форма се прегръщат

Една към друга ветровете ги люлеят

Издигат върхове и долини, а между тях потоци

От лунна светлина и от димящо слънце

Затворено между крилата на изгряващия залез

И тънката черта на хоризонта

 

Един вървящ огромен кораб

Изпуска парата си и се изпарява

Към някое невидимо пространство

Сред купища листа и клони

Влечуги са отворили уста и се изяждат

По стъпките на въздуха тълпи от хора

Играта на живота продължават

И колко къдрава е днес водата на небето

 

 

 

 

 

 

ОЩЕ ПО-НАТАТЪК Е МОРЕТО

Вятърът един и същ го носи

Онзи вятър, идващ отдалече

С мирис на треви вековни и на слънце

Преди да се роди светът

В разголената твърд на тишината

Когато от окото на водата

Животът се издига до небето

 

Още по-нататък е морето

Изтрита е сълзата му от бреговете

Косите му са сресани на път и плуват

Повдигат дъното на светлината

Отгоре вятърът загатнат и ленив пътува

Почти е тихо и прозрачно

Разчупено е слънцето на хиляди парчета

Водата го повтаря нашироко

 

Още по-нататък е морето

По плажовете крясъците са високи

Напичат синьото небе до бяло

Вървят по думите, туптят в сърцата

Едно дете с коремче голо

С ръка в окото на морето голо

Рисува кръг от хора също голи

Водата ги загребва и отвлича

 

Още по-нататък е морето

 

 

 

 

 

 

В памет на Малина Томова

 

КАКВОТО ЧАКАХ ОТ ЖИВОТА

Имах го от раждането още

Върху покрива на старата ми къща

Отворена небесна книга

Вървях по нея като пеперуда

По цветеца на изплашената зима

Към последната си бяла роза

Цъфтежът ми израстваше в бодлите

Нанизвах своите листа по тях и никнех

Оголвах се, а книгата ме дърпаше нагоре

Да тръгна по душата й и да пристигна

На някоя от нейните вселени

 

Четях и онемявах в думите

И бях в живота си човешки

Една прашинка звездна памет

Но нещо в мен ме караше да бързам

Да въртя педалите по страниците прашни

И всеки миг възкръсване да населявам

А имах само две крила

За другите не знаех

Сега крилата ми навсякъде ме носят

И покривът на къщата ми е отворен

 

 

 

 

 

ВЕТРОВЕТЕ НИ ЩЕ БЪДАТ ДРУГИ

Душата на дъжда ще е зелена пара

Поела във лъчите си небето

Стопено до червен отблясък и красиво

През спомените ни, когато мине

Под стъпките му ще сме пръст и семе

За другата земя, за ветровете други

Които всеки миг ще ни настигат

И пак ще сме щастливи хора

 

Родени без да искаме, случайно сякаш

Но с живи и с кървящи рани

Да тръгнем, нищо че сега ни няма

При сухите стърнища на пшеничените ниви

Нищо че зърната ни са изкълвани

Нищо че кръвта ни е изпита

И времето в сълзите ни е спряло

Да тръгнем за начало

 

 

 

 

 

ПУСКАМ ТЯЛОТО СИ

На всички страни

Ветрило от усещания, пàра живот

Нямам име, не съм имала имена

Изразявам се чрез дихание

Държа сълзи в ръцете си

Утешавам ги

От тях зачевам светове

Правя нови галактики

Съединявам се с тяхното време

Разтварям се в тях

Дишам чрез тях

Дишам вместо тях

Слагам върху покрива на луната

Нова луна

 

 

 

 

ПРЕБРОЖДАМ СГЪСТЕНИЯ ВЪЗДУХ

Пихтиестата маса на небето диша в мен

Краката и ръцете ми са с ципи

На гърба имам усещане за крила

Изправям се

Земята ритмично се поклаща

Търся стабилност

Тялото ми се удължава и свива

Придобива човешки очертания

Мисълта ми оформя действителност

Там има някой

 

comments powered by Disqus