NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Фридрих Ницше: критика на християнството и сриването на свръхсетивния свят

Брой
№ 3 (2009)
Рубрика
Анонс
Автор
Атанаска Чолакова

Волята сама по себе си, непознаваемата и единствена воля за живот при Артур Шопенхауер отрича християнството, волята за власт (мощ, сила) на Фридрих Ницше също така го отрича. Ницше обявява не само, че бог е мъртъв, но и че светът има нужда от преоценка на всичко досегашно, което го е вълнувало или което го е пропивало и разяждало отвътре. Зовът на Заратустра не е зов към смърт, а към живот. В християнството Ницше съзира деградацията на човешкото, на това, което е живо, и което се стреми към живот; той говори за упадък на самата живееща същност на човека, на устрема му към съвършенство, към борба, към живот тук и сега. Философът подлага на критика основите на християнството, неговия стремеж към всичко, което е „над" и „отвъд". Тук - в света на Ницше - няма бог, няма живот след, няма чакане на отвъдното, няма рай и ад. Упадъкът се състои в изсъхването на живота и стремежа към нещо, което не е в живота, а извън и отвъд него, в разложението и покоряването на монотонността. Животът се превръща в чакане, той не е живот сам по себе си, а единствено преходна спирка. Бог е мъртъв, защото той просто трябва да умре, за да може погледът да се насочи не нагоре, а надолу към самия човек, към живота на човека като ценност, към волята му за живот, която е дишаща и жива, която не чака, а която е. Майкъл Тенър озаглавява послеслова си към книгата „Ницше" с остроумното „Ницше и застраховка „живот"" като в него споменава как цялата философия на Ницше е едно преосмисляне и оценяване на живота, на стойността му.

 

Къде е критиката на християнството? Състраданието като слабост, като античовешка проява.

Още самата дума „християнство" представлява недоразумение; всъщност - имало е само един християнин и той е умрял на кръста. Самото „Евангелие" е умряло на кръста. Онова, което от онзи момент наричат „Евангелие", винаги е било противоположно на това, заради което той е живял - било е „лоша вест", дисангелие." (1, 217)

Противопоставянето не е противопоставяне на дадена фигура, а на цял криворазбран „идеал", наложил се във времето и откъсващ човека от мястото му, от земното тук и сега, от живота. Критиката е към това, което сякаш се е изродило от изкуствено създадената „висша ценност" на отвъдния живот и състраданието.

В своя коментар „Думите на Ницше „Бог е мъртъв"" Хайдегер интерпретира тези думи като обявяване на смъртта на „свръхсетивния" свят, света на идеите, водещ началото си от Платон насам или „по-точно късногръцкото и християнското изложение на Платоновите идеи насам." (10) Малко по-късно в същата лекция, посветена на Ницше във Фрайбургския Университет Хайдегер споменава - Християнството за Ницше е историческото, световно-политическо явление на Църквата и заявеното от нея желание за власт във формирането на западното човечество и неговата култура на Новото време." (10)

Състрадавайки, отслабваме. Състраданието многократно увеличава загубата на сила..." (1, 181). В този свят ни е нужна операция на слабостите, сила вместо слабост, воля за живот вместо воля за нищо, живот тук, а не там. Проблемът за състраданието е силно критикуван от Ницше, в него философът вижда упадък на човешките инстинкти, на самата воля за живот. Състраданието е равностойно на отслабване, то представлява отричане на човешката същност и на борбата на/за човешкото. Човекът, който състрадава пренебрегва инстинктите си, принизява живота и придава смисъл на слабостта. Затова състраданието трябва да се премахне, слабостта - да се оперира и изчезне. Едва тогава, човешкото, което е същностно ще излезе на преден план, а това човешко от своя страна изключва състраданието, доколкото то е вредно за него. За Ницше то възпрепятства естествения подбор и пречи на живота да протича естествено. Интерпретацията на състраданието като слабост не е съвсем нова във философски план. При Шопенхауер то също е представено като отричащо живота начало, но основният акцент при него е представянето на спасението в християнството като отрицание на волята на живот, а грехопадението - като нейно утвърждаване. Затова и Ницше не подминава в критиката си нихилизма на Шопенхауер, състоящ се именно в подобно игнориране на волята за живот.

Какво е отричал Христос? - Всичко, което днес се нарича християнско." (2, 139

Всичко човешко, което е преминало през институцията, през Църквата вече не е човешко, защото е обект на нещо друго - т.е. всичко присъщо на човека като такъв се подлага на незабавен и неизменен контрол. Къде е човешкото тук? „Отсега животът е устроен така, че без жреца не може да се направи нито крачка; каквито и естествени събития да ставали в живота - раждане, бракосъчетание, болест, смърт..." (1, 203) Естественото губи своята естественост и се превръща в един парад и едно принизяване на естественото, защото то по същество, когато минава през медиатор, вече не е естествено. Животът на човека се детерминира от посредничеството на „жреца", той опрощава, той казва, той заповядва, той определя - т.е. естественото се превръща в посредничество. Църквата става институцията, която оправдава, опрощава и заповядва - къде е естественото? - Няма го, то изчезва с появата на посредника.

Кое е по-вредно от всеки порок? - Да се съчувства на слабите и сакатите - християнството..." (1, 179)

Чрез съчувствието и състраданието животът не се утвърждава, а се отрича. Слабостта е съчувствието към слабия, но слабият няма воля за живот и стремежи, има само примирение и чакане на отвъдното. Чрез чакането животът деградира, той става преходна спирка, не се оценява и не се прониква в същността му, която е именно самото изживяване. Недооценяването на „тук" и „сега" се превръща в изходен пункт на стремежа към нещо извън живота, примирението се явява добродетел и точно на това се противопоставя Ницше, заявявайки, че е нужна не добродетел, а доблест и повече сила, повече воля за власт. Оценката трябва да промени своята насока от слабостта, преходността и смирението към това, което поддържа живота и кара човек да се чувства жив, към живота заради самия живот. „Усещането за сила, волята за власт, могъщество." (1, 179) - ето това е доброто и тук трябва да се постави акцента, като се смени досегашното утвърждаване на слабото и се постави ново начало, силно начало. Богът за Ницше не е персонификация, а олицетворение на досегашното, на слабото, на отрицанието на живота; затова за да се оцени наново живота, бог трябва да умре. Докато „бог" съществува това просто не може да стане. Животът сякаш е изгубил своята същност, сякаш първичната му цел е променила насоката си и се устремила другаде - някъде отвъд, затова и толкова гръмко звучи смъртта на бога, защото тя води до крах на старите ценности, на това, което е било. Човек започва да се чувства несигурен, чрез смъртта на бог той остава сам. Сега човек се явява сам за себе си и трябва да мисли сам за себе си, той няма как да вдигне глава и да търси отговор отвъд, вече не може да стои смирен и да чака. Смирението, което досега му е било угодно, се изпарява и човекът трябва да живее - не за даден висш идеал и отвъдна цел, а заради самия живот и неговото осмисляне. Изживяването на живота тук се явява единствената ценност на живота, обратно - допреди бог да умре то е оставено настрана, пренебрегнато е, защото човек не живее заради живота, а за нещо, което е извън живота и поради това обезценява самото изживяване.

За Ницше християнството е олицетворение на всичко, което отрича живота, щастието и доброто на човека. То е противопоставяне на „висшия тип човек"] християнството се е противопоставяло на този тип човек като всички негови ценности е определило като грехове, като го е заклеймило и избутало на заден план - отрекло и анатемосало.

Колкото повече християнството е ставало народна религия, толкова повече то се е вулгаризирало и варваризирало..." (5, 248)

Критиката на философа е насочена към духовенството, към свръхсетивното, към църквата като институция, към жреца. Омразата към жреца, възприеман като посредника, като този който казва, който взима, както материално, така и душевно, е силно изразена,. „...жрецът, определя ценността на всичко; „воля божия" той нарича средствата, с които се постига и поддържа такова състояние..." (1, 202-203). На друго място в „Антихрист" Ницше дори го определя като „ценител на бифтеците" (1, 203) придобити чрез „волята божия". На човека не му е нужен свързващ елемент, не му е нужен някой, който да проповядва и да казва какво е отвъд, да го води към дадена цел, защото самия човек е цел, той се явява целта сама по себе си.

Философията на живота на Ницше може да се синтезира в утвърждаването на живота, а не бягството от него. В християнството той открива именно това бягство, стремежа към нещо, което само по себе си е отрицание и противопоставяне на живота. Бог трябва да умре, за да може човек да живее живота - да го изживява. Акцентът пада върху човешкото живеене на този живот, а не върху примирението, смирението и чакането на отвъдното - надеждите по едно нищо. Преоценката на ценностите е необходима, защото само чрез нея човек ще насочи погледа към себе си и своя живот, към волята за власт, която е същностна за живота, която е естествена. Всичко, което не е естествено се подлага тук на критика, то трябва да бъде отстранено, трябва да се сложи край на античовешкото, на това, което разяжда вътрешния стремеж към воля за власт - т.е. на всичко, олицетворено в християнството. Това за философа е упадък, това е слабостта и тя трябва да изчезне чрез смяна, чрез крах на старото и възкачване на живота, но не някъде извън, а тук. Човек трябва са спре да се взира в небесата и да престане да бъде смирен, той трябва да обърне погледа си и да види, че всъщност живота е в живеенето му.

 

Литература

  1. Ницше Ф. Залезът на кумирите. Изд. Захари Стоянов. С. 2004 г.

  2. Ницше Ф. Воля за власт. Изд. Захари Стоянов. С. 2009 г.

  3. Ницше Ф. Тъй рече Заратустра. Изд. Захари Стоянов. С. 2003 г.

  4. Канавров В. Размирието на разума. Изд. Св. Кл. Охридски. С. 1994 г.

  5. Паси И. Философски портрети. Изд. Фондация КОМ. С. 2007 г.

  6. Тенър М. Ницше. Изд. Захари Стоянов. С. 2006 г.

  7. Грание Ж. Ницше. Изд. Одри. С. 2000 г.

  8. Макгейл И. Великите мислители на Запада. Изд. Библиотека 48. С. 1992 г.

  9. Шопенхауер А. Светът като воля и представа. Изд. Захари Стоянов. С. 2008 г.

  10. Хайдегер М. Думите на Ницше „Бог е мъртъв". Интернет

 

(Атанаска Чолакова е студентка по философия в ЮЗУ „Неофит Рилски")

 

 

comments powered by Disqus