В Евангелие на Йоан  се казва: ”И светлината свети в тъмнината; а тъмнината я не схвана.”(Библия, Йоан, 1: 1-18). Шест века преди раждането на Христос като Спасителя, един забележителен философ и учител на човечеството – Лаодзъ, ще започне своята „ Книга за пътя и неговата сила” (Даодъдзин) с думите, „тъмнина сред тъмнината – портата към всички тайни”. В  писмената версия текстът  звучи като: ”Вратата, която е врата, не е вратата, която е Вратата. Вратата, която не е врата, е врата, която е Вратата.” С тези редове на китайския философ Лаодзъ и на библейския текст се проблематизира питането: Дали наистина „Изтокът” и „Западът” никога не могат да се срещнат?

Настоящият текст прави опит да докаже тази среща чрез деконструиране на името”Бог” и „ Дао” като свръхимена и свръхименуване в контекста на идеите на Жак Дерида. Предположението ни е, че свръхименуването е основа на всяка Поезия, независимо от жанра й или принадлежността й към определена традиция, било Западна или Източна.

Тръгвайки от класическото” хайку” на Източния свят, можем да посочим следните характеристики на жанра в неговия японски вариант ( вж. З. Харизанова, 2009):

- Каруми: лекота на изказа

-Хосами: детайли в изложението

- Юген:мистичен, загадъчен тон и атмосфера

- Уаби: бедност, красота, липса на обстоятелственост

- Саби:самота, усамотеност като водещо настроение

- Шиори: отчаяние и меланхолия като тоналност

- Фукъо: игривост, неочакван обрат в стиха като финал

За Людмила Балабанова,  (2008) „хайку” е интернационално изкуство, доближаващо го до възможността да си служи с невербални изразни средства. Причината за това авторката посочва в:

- относителна независимост от конкретния език

- специфични художествени средства, които не произлизат пряко от езика

- силна връзка с живата реалност, стигащо до уникално смесване на изкуство и живота

При Антоанета Николова, (2008), ”хайку в своята диалектична троична логика представлява основна, най-проста изконна и съдържаща в себе си потенциите холистична форма”. Синергетичността на източната мисъл преодолява, според авторката,  дуалността и позволява да се открои асиметрията, като пробив към вертикалата на безкрайността.

Изискванията  към японското „хайку” недвусмислено  показват, че то предполага ред, който е част от симетрията.в изкуството. Универсалността на „хайку” е по-скоро по отношение архиктектониката на текста, характерен за кратките форми, а не на съдържанието. Ето защо точно съдържанието на хайку в западното мислене променя неговото звучене като:

” Ако тиквите можеха да говорят,

сигурен съм,

че щяха да бъдат Реакционери.” (Ричард Райд, по Д.Ланю, 2008)

В посочения текст на американският поет започва да прозира, отвъд обрата в стиха, логическото и асоциативното мислене, които са типични за западното мислене. Синергетизмът и холизмът  не са изобретение на източното поетично мислене, а задължително условие за всяка истинска поезия.Свеждането на кратката източна форма до  набор от определения и изисквания, които да подчертаят нейната уникалност, рискуват да изведат на предна позиция по-скоро нейната универсалност на стихосложение изобщо като вид жанр. А жанровата специфика поставя акцента преди всичко върху формата, която винаги е консервативна. Промяната на съдържанието, обаче, променя рано или късно формата, доколкото „хайку”  в западен вариант нарушава нейното статукво и неприкосновеност на източно изкуство, дори когато спазва  сричковия порядък. В Интернет може да се срещне и  шаржиране на хайку като:

„Алцхаймер.

Всеки ден се запознавам

с нови хора”

            Едно добре написано хайку в западен образец предполага и нова интерпретация или начин на четивност, предопределени от щампата на мислене в асоциации или причинно-следствени връзки. Асиметрията и канона на обрата са характерни за белия стих  във всичките му превъплъщения на такъв. Изглежда, че Словото преодолява всяка граница чрез изкуството. Поезията, обаче, е единственото изкуство, което не позволява универсализиране на  изказа. Ето защо всеки стих и неговият превод създава в контекста на интерпретацията   възможност този процес да бъде интерпретация без край.

              Би могло да се докаже обмяната на форми между Запада и Изтока в контекста на деконструкцията на Жак Дерида. В „ Освен името” (1995)   Дерида разглежда  текстовете на известния схоластик  Ангелиус Силезиус  като част  от„негативната теология” във Философията на   Средновековието. Ще се опитам да направя паралел между текстовете на Силезиус и посланията на Лаодзъ в рамките на един  символичен деконструктивизъм:

        

            Името в „търсене на невъзможното”

Името  като свръхименуване на „Бог” или „Дао”е  „възможността на невъзможното (по-невъзможно от невъзможното) , което като такова е също възможно”  или казано с думите на Силезиус:

„ Върви, където не можеш.

Гледай,  където не виждаш,.

Слушай, където нищо не шуми,

ни отзвучава, така си там, където Бог говори” (Дерида ,1995, с.35).

            За Лаодзъ „неопределимото”, наречено Дао, е отвъд звука, отвъд формата или възможността да бъде уловено. Трите неопределими неща се обединяват в едно и са винаги отвъд въображението. Те са самото изначалие  и същността на Дао е възможността да го познае, защото:

„ Погледнато отгоре, не е светло,

Погледнато отдолу не е тъмно.

Непрекъсната нишка, неописуема,

тя се връща към нищото” (Лаодзъ, 14 стих, стр. 18).

Така двата текста изглеждат сродни в свойте послания на питането как се нарича най-невъзможното, което е възможно? Дали не се нарича, „неопределимото, което се връща към нищото”, като всяко име, което иска да бъде нещо, но се оказва нищо в желанието да бъде отвъд името?

За Жак Дерида свръхименуването на името е възможно само там, където името липсва. За Лаодзъ:„неуловимото и непостижимото е тъмно, мрачно, и все пак вътре има същност. Тази  същност е много истинска и вътре в нея има вяра”( Лаодзъ, 21 стих, стр.25.).

            Поетичното име като всяко именуване е разположено между пораждането и завръщането на името към същността. Последната, обаче, не е знание, а вяра. И това я прави истинска. И като продължение  на идеята, думите на Свети Августин: ”Искам да създавам истината в сърцето си пред теб в изповедта и в моята книга (курсива мой), пред многобройни свидетели” ( по Ж.Дерида, 1995, стр. 24). Истината  като изповед и свидетелството в книга(та), е Слово което търси свидетелства за себе си. Религиозният феномен в случая е добра основа за обяснение на поетична творба, независимо от жанра и времето, доколкото името и именуването са свидетелства за безимеименното наречено „Бог” или „Дао”.

 

            Пустинята на името

Пустинята е подходящ символен код за всяко поетично говорене. За Жак Дерида тя е „парадоксална фигура на апорията”, защото не предполага нито път, нито пътека, която може да бъде очертана. Преминаването на апорията е възможността да се отвори път и се отиде отвъд, където езикът говори сам себе си. В западното мислене и в контекста на „негативната теология” това е възможно единствено чрез името Бог, като „безкрайно опусиняване на езика” (Дерида ,1995, стр. 58). То е име, което не именува нито „това”, нито „онова”. В рамките на източната мисъл – Дао на Лаодзъ, всички противоположности са относителни, а „всичко „това” е също „онова”, а всяко „онова”, е също така „това”. По този начин там, където „това” и „онова” не се противопоставят, се намира оста на пътя. (Ан. Николова. 2009, с.191). И казано, с думите на Лаодзъ, „ той оставя „онова” и избира „това”. Срещата на Изтока и Запада се оказва „пустиня на езика”, който именува себе си като език. Протооснованието на поетичната творба, независимо от жанра или стила, е тъкмо ”пустинно време” на езика, който отказва да бъде език, в търсене на езика. Пустинята не е дори място, а вместимост, където езикът приютява сам себе си в опитът да бъде Слово: „Мястото и Словото са едно и също, и ако не бе мястото, (на всяка вечна вечност),  не би имало и слово.” (Анг. Силезиус, по Ж.Дерида, 1995, стр. 61.) За Дерида Словото е място, където е невъзможно да се отиде, като отвъдното на името в името.  Затова и името „Бог”, и „Дао” са винаги отвъд себе си, а самото именуване е трансцендентално  по своята същност, и в този смисъл е движение: „ Великото Дао тече навсякъде” (Лаодзъ , стих 34, стр.38). В този контекст творческото писане на хайку в западен вариант е опит да се преодолее апорията „Изток-Запад” в търсене на Словото, което е преодоляване на всяко име в свръхименуването. Свръхименуването е действие, доведено до своя смислов предел като „не-действие”

 

            Свръхименуването като   „не-действие” на действието

Свръхименуването е винаги конкретно за разлика от името, което е абстрактно. За да разберем неговата същност, отново ще си послужим с деконструкция: „Конкретната молитва не иска нищо. Тя иско Бог да даде по-скоро самия себе си, отколкото да даде, каквото и да било, някакви дарове.” (Дерида, 1995, стр. 59). Даряването на бог в молитвата е отдаденост на бога, защото: „ Аз съм като бог, и бог е като мене. Той не може да бъде над мене, аз не мога да бъда по-долу от него“. (А.Силезиус, по Ж.Дерида, 105, стр.78). Молитвата е онова място в свръхименуването, където Бог и човек се отъждествяват, за да бъдат Слово. В този смисъл Словото не е дар, защото последният предполага реципрочност, а отказ от всеки дар, който е самото даряване. „Бъди наистина цялостен, и всичко ще дойде при тебе”( Лаодзъ, стих 22, стр.26). Молитвата като отхвърленост на дара в даряванета не е бездействие, защото „връщането към източника е неподвижност” (Лаодзъ, стих 16, стр.20). Тя е „не-действието” като отвъдност на действието. Смисълът на молитвата като свъхименуване на бога, не е да дадеш, за да получиш, доколкото всяка молитва е безвъзмездна като съвършен дар. Тя  се дава, не за да бъде чута, казана или  изпълнена като воля и решение на Бог. Тя е  съ-общимостта на човек и бог  в средоточие на душата, наречена Слово. Или казано с думите на Жак Лакан „ Искам от теб да откажеш това, което ти поднасям, защото това не е то.” (по Вение, 2000, стр.77 ).Чрез молитвата бог и човек разменят местата си, за да бъдат Слово. Словото е началото на времето и пространството, бивайки „не-време” и „не-място на името „бог” или”дао”. Чрез молитвата човек чува тишината като слово. Чрез молитвата бог чува своя собствен глас, който се  се завръща там, където бог заличава сам себе си, за да бъде Словото. В творческото писане, във всички възможни жанрове и стилове,  се сбъдва молитвата да бъдеш слово отвъд словото, като безкрайно  полагане на ословесяванато на душата, която разпознава себе си като Слово. Ето защо за първоначалата като името ”бог” или „дао” жанрът, правилата , съображенията, стиловете, школите, епохите на поетическия  изказ са като „чучела”, казано в понятиятя на Лаодзъ,  доколкото: „Дао, което може да бъде изказано, не е вечното Дао. Безименното е начало на небето и земята” (Лаодзъ, стих 1, стр.5).

 

                  Свръхименуването като  „игра без име”

        В диалог с  Витгенщайн П. Хойнинген - Хюне твърди, че  „Изводът на Витгенщайн, че играта няма свойства, които да са общи  за всички игри, и които заедно да конструират дефиниця  на „игра”, не е подкрепено чрез генерален аргумент.”( П.Хюне, 2008, стр. 42 ). За автора съществува такава дефиниция за понятието „игра” при минимум две условия: ”играта контрастира със сериозните процеси от реалния живот и  игрите имат структурни  прилики с тези сериозни процеси от реалния живот, които са смесица от действие и шанс.” В началото на текста направих  характеристика на японската кратка поетична форма „хайку”, която е такава като набор от изисквания  от векове. Сред тези изисквания са парадоксът, обратът, изненадата, които са все превъпъщения на играта и игровото начало в изкуството. Поетичният изказ и жанр ” хайку”, и в западния, и източен вариант, са доказателство, че играта и в изкуството се играе по правила, но няма всеобща дефиниция за „играта на хайку”. И причина за това е, че изкуството като такова отказва да се подчини на дефиницията  за „игра”,  особено когато знае правилата, нарушавайки ги по правилата (с езика на Бурдийо) или чрез правилата.  Изплъзването на играта от „правилата на играта”, (което според мен е единственото сериозно условие за дефиниция на играта) в изкуството, наречено хайку, го превръща винаги в  нова игра, като игра без име. В именуването на „Бог” и „Дао”  последните  са доказателство, че чрез собственото си име бог играе с творението, наречено бог, като начало на безименното, доколкото „ дао, което може да се назове  не  е  вечното Дао.”( Лаодзъ, стих1, стр 5). И това е първото правило на всяко поетично изкуство, което борави не с имена, а със Словото, което е не просто отвъд името в именуването, но и преди името като негово условие. Затова  « никога няма да разбера, хайку ли е хайку , което никога няма да напиша”

Литература:

1.      Балабанова  Людмила , 2008,,” Един поглед върху световното хайку като интернационално изкуство” сп. Философски алтернативи, кн. 5-6., 129-136

2.      Вание Ален, 2000 „Лакан”, изд. Лик. София.

3.      Дерида Жак, „ Освен името”, 1995,” Освен името”, изд. СОНМ.София.

4.      Лао Дзъ,  1994,„ Книга за пътя и неговата сила.Тао те кинг”, изд. Хелиопол, София.

5.      Ланю Дейвид ,2008, „Първите американски майстори на хайку: Дж.Керуак и Ричард Райд” ,сп. Философски алтернативи, кн.5-6.

6.      Николова Антоанета, 2008, „ Хайку и предизвикателствата пред съвременното мислене” сп. Философски алтернативи, кн.5-6. 120-124.

7.      Харизанова Зорница, 2009, „ Някои философски и естетически подходи в традиционното японско хайку,” сп. Философски алтернативи, кн.6, стр.199-206,

8.      Хойнинген-Хюне Паул,2008, „ Бележки върху понятието за игра”, сп. Философски алтернативи, кн.5-6., стр 41-45.

* Веска Гювийска е доктор по педагогика, доцент в Педагогически факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски” - Благоевград