NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Интеграционна теория за съзнанието

Брой
28
Рубрика
Подиум
Автор
Александър Панайотов Каракачанов

Интеграционна теория за съзнанието

Александър Панайотов Каракачанов*

УНИБИТ, e-mail: karaka60@gmail.com

 

Abstract: The purpose of this article is a philosophical and privatescientific argumentation of the Integration theory of the nature of consciousness. In its development, the author draws mainly on two achievements of the East-European tradition in psychology and philosophy of the mind. These are L. S. Vygotsky's Cultural-Historical Theory and A. Gavrilov's Relational Hypothesis of the Mind, and through updating and synthesis with the modern neurophysiological concepts of the function of the brain, the author seeks an integrative defi nition of consciousness.

 

Дистанцираният поглед върху история на философията създава впечатление, че философските проблеми са вечни и тяхната постановка само се преформулира през няколко поколения. Но със същата сила остава и усещането, че философските проблеми не се решават, но не защото са вечни, а защото просто отпадат от дневния ред на обществото, чийто хоризонт се е разширил до степен, за да му станат безинтересни отчаяните опити на предходните поколения да открият истината въз основа на зрънцата познание, с които са разполагали. И ако все пак голяма част от философската проблематика все още не е постигната от тази участ, то един такъв възлов въпрос, като „какво е съзнанието" определено е заплашен от нея. Опитът на настоящата статия е, преди това да се случи (в един близък от историческа гледна точка момент), да съчетаем приноса на чисто теоретичната мисъл с постиженията на естествознанието, с което в крайна сметка да допринесем полза за социалната практика. А в последната, колкото и да изглежда неочаквано, наистина има зрееща необходимост, тъй като нуждата от оперативно, практически приложимо определение за същността на съзнанието в близките десетилетия ще излезе на преден план. И това ще стане, от една страна, благодарение на развитието на протезирането на части от нервната система (включително централната), а от друга поради ускоряващото се развитието на сложните кибернетични системи.

В интерес на истината, неврофизиологията, психологията и, колкото и да е неочаквано, философията са на прага да решат проблема със съзнанието и да отговорят на тази предстояща обществена потребност. И това може да бъде осъществено въз основата на няколко теории, две от които са изключителна заслуга на източноевропейската философска традиция. Първо, това е постановката за знаковата опосредстваност на човешката психика, която е крайъгълен камък в културно-историческата теория на Л. С. Виготски, А. Н. Леонтиев и А. Р. Лурия. Второ, това е релационната хипотеза на Аристотел Гаврилов и като последно по ред, но не и по значение, - хипотезата за информационния синтез като физиологична основа на съзнанието, изказана от редица физиолози като Еделмън (Edelman G. M.), Иваницкий А. М. и др.

Нека дадем път първо на естествознанието и се спрем накратко върху хипотезата за информационния синтез.

Съгласно Еделмън (Edelman G. M. 1989) чувството за "аз" и възприемането на пространствено-времевата непрекъснатост на обкръжаващия ни свят възниква като резултат на постоянното постъпване на входа на проекционните полета на мозъка на съхраняваната в паметта информация (вж. фиг.1). При това сигналите от паметта влизат повторно по такъв начин сякаш са били външни. Под различни имена и от различен ракурс тези идеи са били изказвани от много физиолози още през седемдесетте (Blumenthal A.L. 1977, Иваницкий А.М. 1976), като в края на миналия век се оформят включително и по-цялостни хипотези.

Още от 20-те години на миналия век е известно, че усещанията не възникват веднага, а след около 100-150 мс след стимула, т.е. значително по-късно от достигането му до първичните (проекционни) полета на кората на главния мозък, което става за около 30 мс и се регистрира като активност на мозъка към външни дразнения. Това означава, че преди да възникнат усещанията, за сравнително дълго време (от около 70-120 мс) с нервния сигнал се извършва някаква допълнителна обработка. Каква е тази обработка?

Първо, постъпващият от вън сигнал (зрителен, слухов или др.) се предава от рецепторите по нервните пътища в проекционните полета на кората на главния мозък, където търпят предварителна обработка. След това те постъпват в асоциативната кора, където сведенията се сравняват с еталона и разпознават. За зрителните стимули това са отделите в долната част на слепоочните дялове, а за кожните дразнения - вторичните и третичните (асоциативни) зони на соматосетивната кора. След това възбудата преминава към енториналната кора, намираща се на вътрешната повърхност на слепоочните дялове и имаща отношение към паметта. Там се определя значимостта на сигнала - неговото отношение към една или друга потребност на организма. След това нервните импулси постъпват към структурите на лимбико-хипокампалния комплекс и подкоровите центрове на емоциите и мотивациите. До този момент схемата на процеса се покрива с тази на рефлекса, но той не свършва до тук. Той включва още едно звено превръщащо дъгата в кръг, а именно връщане на възбудата в кората, включително в нейните проекционни отдели. Така нервните импулси от мотивационните центрове са налагат върху невроните на проекционната кора - върху следите на първоначалната възбуда. Получава се синтез върху коровите неврони на два вида информация - наличната (за физическите характеристики на стимула) и извличаните от паметта сведения за неговата значимост. На този етап, т.е. между 100 и 200 мс се включват и челните дялове на мозъчната кора. По този начин в мозъка тече постоянен процес на съпоставяне на информация от външната и вътрешната среда.

 

Figure 1

Фиг. 1. Усещанията възникват в резултат на цикличното движение на нервните импулси и синтеза им в проекционната кора на сензорната информация със сведенията извличани от паметта. Числата в рамките са милисекунди от предявяването на външния стимул.

Описаният процес съвпада по време с възникването на усещанията, измервани в психологичните експерименти. Изводът, който логично се налага е, че разглежданият механизъм е в основата на усещанията, но вече като феномен не на физиологично, а на психично равнище и изразява субективното изживяване. Полученото като резултат усещане предава не само физическите характеристики на стимула, но има и емоционална окраска.

Тоест, последователното постъпване на информация от рецепторите, води до последващо движение на активация по кръга, което осигурява постоянно съпоставяне на сигналите от външната и вътрешната среда, като този процес се осъществява с период на квантуване от 100 - 150 мс. Това дава възможност редица автори да издигнат тезата, че идеята за кръговото движение на нервната активация съставлява базисния механизъм на субективните психически преживявания и е в основата на континиума (целостта) на психическите преживявания. Освен областите от кората (проекционни и асоциативни полета), подкоровите мозъчни структури, които имат водеща роля са хипокампа (паметта), малкият мозък (двигателната сфера) и таламуса (възприятията).

Важното е, че усещането, чийто физиологичен механизъм се разкрива чрез описаният по-горе процес, е базисен психически елемент, който някои учени определят като „първично съзнание". Според тях връщането в първичната кора на сигналите от вторичните полета лежи в основата на "осъзнаването" на тактилните усещания. Последното се доказва от факта, че съответните регистрирани вълни отразяващи този процес изчезват при сън или анестезия.

Идеята за информационния синтез, като основа за осъзнаването на усещанията, се разпространява в изследванията на редица автори и върху мисленето, тъй като принципът на организацията на нервните процеси при усещането и мисленето е в голяма степен сходен. Разликата е, че в първия случай се съпоставят два потока на информация, а във втория - няколко. Също така, центровете на синтез при мисленето са не в проекционните (първични) зони, както при усещанията, а в асоциативната кора. Интересното е, че при решаването на всички видове задачи, даже такива, които не изискват вербален отговор, на последния етап на мисловния процес възникват фокуси на възбуда в лявата слепоочна зона. В нея е разположен центърът за възприемане на речта (зона на Вернике), което потвърждава важното значение на вербализацията за процеса на мислене. При по-сложните процеси се включват и отделите на фронталната кора. Като цяло схематично процеса може да бъде представен като няколко констелации от групи неврони, обединени в единен фокус на взаимодействие.

Ако това е становището на позитивната наука, то как то се съгласува с постиженията на философията по въпроса. Естествено, изглежда абсурдно да се търси някакво обобщаващо заключение имайки предвид неизбродимата литература, автори и концепции по философията на съзнанието. Но все пак нека да си припомним, че независимо от всичко европейската философия (западната и източната традиция) по проблемите на съзнанието се гради върху същността на отношението субект- обект. В западната традиция то преминава през понятията „интенционалност" и „интенционални обекти", имащи своята основа още в средновековната схоластика, а в източната централно е понятието „образ". И в двата случая различната терминология изразява позициите на преобладаващата и в двете традиции репрезентационистки схващания. Българският презентационист Аристотел Гаврилов се противопоставя на репрезентационизма със своя оригинална теория за съзнанието, която той нарича „релационна хипотеза". В нейната основа е схващането на психичното като отношение. За съжаление по ред причини, на който вече съм възможност да анализирам (Каракачанов А., 2013), той не успява да развие силните евристични страни на своята концепция, като изводите от този неуспех е важно да се напомнят:

Невъзможна е съществуването на системата „субект-обект" при дуалистично решение. Системата „субект-обект" е възможна само при монистичен подход.

Невъзможно е непротиворечиво решение на въпроса за същността на психичното, респ. съзнанието ако се разкъсва системата „субект-обект".

Обектът не е външен за възприемащия индивид. Външна за него е вещта, която причинява обекта, като въздейства върху сетивата на индивида. Казано с други думи обекта е част от мозъчните процеси.

В рамките на описваната система „субект-обект", която е вътрешна на индивида, психичното (респ. съзнанието) се разкрива като отношение на субекта към обекта.

Връщайки се към идеята на А. Гаврилов като отношение, за да се запази нейното рационално зърно, то тя трябва да бъде преработена въз основа на горните изводи. За да се отговори на него трябва ясно да се определят тези понятия и да се конкретизират в светлината на съвременните научни постижения.

Средата, която актуално се възприема от субекта ще наричаме обект и в този смисъл можем да се каже, че системата е "субект - обект".

Средата за животните са предметите, с които те влизат във взаимодействие, те са техния "обект". Другото животно е също такъв обект за възприемащия го индивид. При човека обаче положението е коренно различно, характеристиките на двата компонента качествено се изменят. Ако при животните системата, в която се разкрива същността е "субект - обект", то на равнището на човека тя се трансформира в "субект-субект". Тоест средата на човека е обществото, той си взаимодейства не с предмета, който е само опосредстващо звено, а с другия човек.

Изхождайки от тези съображения, а също и от схващането за биологичното и социалното като компоненти на една система, определението, което до тук може да се даде на психичното е, че то е активно отношение на организма към "родовата" си среда, отношение, което се разкрива само в системата „субект-обект", която външно се проявява като „организъм-среда".

Така предложеното определение на психичното е обаче още твърде абстрактно и изисква разрешаването на редица неясноти, като:

  1. Ако психичното е отношение, което се осъществява в системата „субект-обект" (респ."организъм-среда"), то тогава не можем ли да кажем, че психичното (съзнанието) не е свойство само на организма (човека), но и на обекта (средата). Ако е така, то може спокойно да се заяви, че психичното присъства в цялата природа, вкл. неживата.

  2. Ако няма постоянно актуално възприемане на външен обект от страна на субекта, то не означава ли, че тогава отношение на субекта към обекта не може да се осъществи, тъй като системата „субект-обект" е разпадната и съответно индивида ще изпадне в безсъзнателно състояние.

  3. Как да обясним безспорният факт, че от една страна психичното се проявява като външно отношение на индивида към външната среда, което формализирахме като системата „субект-обект", а от друга интроспективно се регистрира като вътрешно свойство на личността - субективно чувство, боравене с интенционални обекти и т.н. Означава ли това, че обектът постоянно „снове", като ту става външен на личността, ту вътрешен. Как да обясним въз основа на предложената схема фактът, че психичното се проявява като вътрешно и външно свойство (вж. фиг. 2).

 

Figure 2

Фиг. 2. Психичното като вътрешно и външно свойство.

 

Всичките изброени противоречия са неразрешими и не би могло да се отговори на поставените въпроси ако не се осъзнае простия факт, че изначално обектът не е външен за индивида. Обектът, субектът, цялата система „субект-обект", в рамките на която се осъществява психичното отношение, се намират в главата на индивида. Външна на възприемащия околната среда индивид е вещта. Тя (вещта) въздействайки на сетивата на индивида поражда обекта в неговия мозък. В този смисъл обектът са дразненията, постъпващи в проекционните зони на мозъчната кора.

 

Figure 3

Фиг. 3. Системата субект-обект като вътрешна на индивида.

 

Съответно субектът (при човека) е система от фиксирани отговори, локализирани в различни структури на мозъка - от най-древните, отговарящи за емоциите и най-пряко свързани с хомеостатичните състояния, до социокултурно организирани, филогенетично най-млади структури, формиращи висшите психични функции.

Сега вече става ясно определението на психичното като отношение. То е материален процес, в който се формира отношение (т.е. то е процес на отношение) на субекта към обекта. Психичният акт е еднократен процес, който може да се повтаря многократно.

Както видяхме в началото на настоящата статия, според хипотезата за информационния синтез психичната функция възниква на основата на синтеза на три вида информация:

  • Идваща от външната среда (сензорна) и определяща връзката с външния свят;

  • Извличаната от паметта и свързваща настоящето с миналото, включително личния опит на субекта, като по този начин се осигурява континиума на съзнанието;

  • Идваща от мотивационните центрове на мозъка, като това дава на субекта понятието за жизнен смисъл и лежи в основата на „разбирането", което липсва на компютъра.

Виждаме, че всъщност има принципно съвпадение между хипотезата за информационния синтез теоретичната схема на съзнанието като материално отношение. Неслучайно подчертавам „материално", защото за Аристотел Гаврилов, колкото и да е парадоксално за декларирания от него материализъм, "вътрешно същностно" отношение е непространствено, т.е. идеално. (Гаврилов А. 1970, 76-77)

Акта на психичното се състои в свързването на външния стимул със структурите, където е фиксирана реакцията на този стимул. Затова "минимален" психичен акт е целенасоченото активно действие на организма (още при някои едноклетъчни), опосредствано от състоянието на хомеостазата и с оглед нейното поддържане. При висшите животни и човека тази принципна схема силно се усложнява, като качествената разлика е, че с появата на нервната система се дава възможност за истинска сигнална, а на по-висш етап и знакова организация на психичния акт.

Какво е значението на знаковата организация на психичния акт, ни разкрива теория за знаковата опосредстваност на човешката психика и за знака като оръдие, развита в културно-историческата школа на Лев Виготски, А. Н. Леонтиев и А. Р. Лурия.

Нейната основа се състои в това, че използувайки понятия, вече имащи място в психологията - речевия сигнал (знак) и интериоризацията, тя ги въвежда в контекста на едно ново разбиране на взаимодействието на индивида със средата. То се третира по исторически образец, а не биологически. Това е един отговор както на редукционизма, така и на феноменологичния подход към човека, който спира на равнището на индивида и игнорира социалния характер на индивидуалната психология.

Бихевиоризмът отъждествява мисълта с речевото действие (беззвучната реч) в съответствие със своята основна схема "стимул-реакция". Мисленето, респ. съзнанието, се оказват в пряка зависимост от предизвикващата адаптивни реакции физическа среда. При Виготски оперирането със знаци не се превръщаше в еквивалент на съзнанието, то е средство за развитие и изграждане на последното, тъй като знаците са само опосредстващо звено.

Самите знаци не съществуват нито сами по себе си (като природни същности), нито са наследствено дадени, те съществуват и могат да бъдат предадени само чрез общуването, т.е. те съществуват само социално. Но не в смисъла на някаква идеална същност, която се прикрепя към предмета или даже го формира, а в смисъла, че само в рамките на дадена система (субект - знак - обект), като част от нея, материалният предмет придобива знакова функция. Тази система естествено е социума, в който предметът играе опосредстваща роля като знак в субект-субектните отношения. Зад всяка дума - знак стои конкретна човешка система от дейности и с това се разкрива нейният оръдеен характер.

Определението на знака, което дава самият Виготски, в една от своите статии (Выготский Л. С. 1960) е въз основа на замяна на двучленната структура на анализ на психическите функции с тричленна, която се явява минимална единица, съхраняваща техните свойства. Междинният член, стимулът-средство или психологическото оръдие (т.е. знака) свързва две независими условно-рефлекторни (асоциативни) връзки. Тук се проявява обаче влиянието на Павлов върху Виготски и въобще на физиологичната парадигма на времето. На фона на съвременните възгледи за дейността на мозъка това определение изглежда най-малкото силно опростено и изисква осъвременяване.

От тази гледна точка определението, което дава руската физиоложка Чуприкова (през 80-те години) е далеч по съзвучно със съвременните възгледи. Определяйки спецификата на езиковите знаци - думите, като външни сигнали (знаци), които организират дейността на мозъка, тя отбелязва, че думите на езика са длъжни не само да фиксират, но и изолирано да възбуждат по обратните временни връзки които и да е отделни части на цялостните патерни на възбуда, възникващи при прякото действие на обектите върху органите. В този смисъл езикът притежава значителни от физическа гледна точка свойства. Той дава възможност да се превръща едновременният, цялостен патерн на възбуда, възникващ при възприятието, в последователен ред от няколко слухоречедвигателни патерна, всеки от който се явява като знак-сигнал на едно определено свойство на обекта или определено отношение (Чуприкова Н. И. 1985, 144). В знака (в случая езиковия) като семантична структура се отразява вътрешното физиологическо структуриране на патерните на възбуда. Но тази структура не е присъща на знака като "идеална", тя е присъща на мозъка като интегративно цяло, а знакът е само "особеният" дразнител, който задвижва тази динамична система.

В крайна сметка определението, което според нас е съзвучно със съвременните данни е, че знакът е дразнител, активиращ знаково организираните невронни структури, които съответстват на структури и взаимоотношения в материалната действителност. Основен признак на знака е, че освен да замества (репрезентира) даден обект, той и обобщава. Той е задвижващият елемент на една цялостна система, която ако се разглежда като моментно състояние се състои от два компонента (ситуирани в индивида) - знака (сетивно възприеман дразнител) и знаково организираните невронни структури.

Каква е разликата в такъв случай между сигнала и знака?

И знакът и сигналът са материален дразнител. Но в първият случай той задейства в личността част от социалния опит (вече интериоризиран в "свит" вид), организиран в знаково - понятийна система (със съответните интериоризирани психически и физически стереотипи). Тогава този материален дразнител се възприема като знак. Голяма част от този иницииран социален опит няма пряка връзка с конкретната ситуация, в която го е задействал материалният дразнител - знак. Във вторият случай, когато материалният дразнител не задейства знаково, а рефлекторно организирани невронни структури, то тогава в най-добрия случай, се съотнася индивидуалният опит с външната среда в рамките на нагледната ситуация. Образно казано знакът репрезентира обобщени ситуации без задължителен отговор, а сигналът - конкретна с конкретен отговор.

Знакът по своя същност е не просто заместител на един предмет с друг. Той е обобщение, което е в основата за формирането на абстрактните понятия. Той е не само "предметно" обобщение, а обобщение на множество форми на поведенчески реакции. Така субектът се поставя в ситуацията да избира, като по този начин произволността става неизбежна. Това вече е съществена крачка към създаване на предпоставки за разкриване същността на съзнанието.

Ще бъде съществен пропуск ако в изложението си за културно-историческата школа не се спрем на естествена и закономерна аналогията между знака и оръдието. "Така както употребата на едно или друго оръдие диктува целия строеж на трудовата операция, подобно на това характерът на употребения знак е онзи основен момент, в зависимост от който се конструира целия останал процес." (Выготский Л. С. 1960, 160). Тоест и оръдието и знакът превръщат непосредствените връзки на индивидите с външния свят в опосредствани, като по този начин социализират (очовечават) психиката.

Важно принципно положение е, че езикът (вокална или писмена система от знаци) и предметът в човешката култура не са готови форми на поведение, които само трябва да бъдат усвоени чрез подражание, т.е. те не са само нагледи. Предметът за зрелия човешки индивид е не само някаква осезаема материалност, но той е свързан с множество модели на боравене или взаимодействие с него и въобще цялостни ситуации със съответната палитра от свързани с тях психични състояния. Той практически е знак за най-малко дузина възможни модели на поведение. Затова в периода на онтогенезата той се превръща в нагледно обобщение и е в основата на началните форми на мислене "нагледно-действената и нагледно-образната". Знаковостта и зараждащата се "понятийност" обаче могат да бъдат разгънати само в рамките на система, която максимално да се абстрахира от материалните форми на предметите и едновременно с това да отразява техните реални връзки и взаимоотношения. Такава система е езикът с неговата граматична и синтактична структура.

В крайна сметка ако предметът се възприема като знак (да не забравяме, че всеки знак има материална форма), то той е стимул, който може да инициира множество от интериоризирани форми на поведение. Възможността да бъде избрана една от тях е ключът за разбиране на една от "загадките" на човешкото поведение - неговата произволност, която е в основата на свободата на действие! Ако в ранната онтогенеза интериоризацията на тези форми става чрез нагледи, то на следващия етап езикът дава възможност това вече да се извършва опосредствано, на базата на сформираните понятия и системата на връзки между тях (граматиката и синтаксиса).

Основна заслуга на Културно-историческата школа е, че чрез знаковата характеристика на човешката психика попълни онова "липсващо звено", което не достигаше на човекознанието, за да прехвърли моста между физиологията и психиката, между биологичното и социалното. Едновременно с това, Културно-историческата школа дава основа за разграничение на човешките от животинските характеристики на психичното и съответно на съзнанието.

Появяването на новото качество - човешкото съзнание се дължи на окончателното налагане на знаковия принцип на организация на структурите на мозъчната кора и цикличния процес на информационен синтез, но вече при водещата роля на асоциативните полета. И всичко това е възможно, естествено, при едно значително нарастване на капацитета на различните структури и на целия мозък като цяло. Тук още веднъж трябва да подчертаем огромното значение на знаковата организация на структурите на кората, чиято филогенетично заложена потенция за структуриране зависи от онтогенетичното развитие. Основа за последното е човешката култура, която е знаково организирана, за разлика от нагледно-телесната на най-висшите животински видове. Разшифроването на тази култура и нейната интериоризация за детето става чрез общуването с възрастния, което от физиологична гледна точка е дълготраен процес на знаково структуриране на невронните структури. Това знаково структуриране се изразява най-вече в постигането на изоморфност на невронните структури на структурата на съответната знакова система - най-често естествения език или негови заместители (език на глухонемите и др.). Голяма степен на знаковост притежава самата система и подсистеми на социално общуване, поведенчески стереотипи, лицевите изрази и т.н., но нито една от тях не може да се доближи до аналитичните и синтетични възможности на естествения език.

След като разкрихме същността на съзнанието, нека да се спрем накратко и на най-трудно дефинируемата негова интроспективна характеристика - субективността.

Субективността, като възприемане на "отделност", "уникалност", "собствено Аз" с единствено "личен достъп", съзнателно преживяване и т.н., е създавала най-много проблеми при опитите й за обяснение от "трето лице", като обективно явление. Както посочихме по-горе, човешкото съзнание е процес на цикличен информационен синтез на равнището на висшите психични функции, т.е включва филогенетично най-младите мозъчни отдели, чийто структура е знаково организирана. Също така при онтогенетичното знаково структуриране на невронните мрежи, съответстващо на структурите на интерсубектната знакова система (най-често естественият език), се сформира и понятието за собствено "аз", което е изключително широко по обхват с оглед с различните културни и емоционални наслоения. Съчетанието на интроспективно регистрираните висши процеси на съзнанието, където понятието "аз" е почти винаги в една или друга форма включено, едновременно с нисшите форми на съзнание (усещанията) създават това уникално за нас (но практически характерно за всеки нормално развит човешки индивид) преживяване на субективност.

Нека да не забравяме, че самите процеси на цикличен информационен синтез стават с много висока честота и интроспективно не могат да бъдат регистрирани. Така също и много трудно могат да бъдат разграничени актовете на усещанията от възприятията и затова последните в психологията в някои случаи ги отнасят към елементарното мислене.

Като цяло преживяването "субективност" представлява интроспективно слято възприемане на три фактора:

  • на нисшите процеси на осъзнаване1;

  • на висшите процеси на осъзнаване;

  • понятието "аз", представено на физиологично равнище като знаково организирани невронни структури.

В заключение е интересно да си припомним, че още Д. Хюм в своя трактат за човешката природа говори за субективното чувство (аз), което е най-важен елемент на субективния опит. Според него то е в резултат на движението на възприятието по линията на събитията на миналото. Но Хюм счита, че възприятията са твърде мимолетни и несвързани едно с друго и затова не могат да обезпечат чувството за "аз". Съчетанието обаче на двете равнища на съзнанието според нас решава този проблем.

В каква степен Хюм се доближава до реалния смисъл на понятието съзнание и до колко са повлияли неговите виждания върху последващото развитие на проблема е въпрос на история на философията. Но основното значение на възгледите на Хюм за съзнанието са в това, че те са едно от доказателствата за силата на човешката абстракция и надежда за небезперспективността на съжителството на частнонаучното и философско познание.

 

Цитирана литература

  1. Blumenthal A.L. The process of cognition. Prentice Hall. N.J: Engelwood Cliffs. 1977.

  2. Edelman G.M. The remembered present. A biologocal theory of consciousness. New York: Basics Books, 1989. 346 pp.Nigel J.T. Mental Imagery, Philosophical Issues About,

  3. Выготский Л.С. Развитие высших психических функций. М.,1960

  4. Гаврилов А. Диалектико-материалистическият монизъм и теорията на отражанието. В: Ленин и някои проблеми на марксистката философия. С 1970

  5. Иваницкий А.М. Мозговая основа субъективных переживаний: гипотеза информационного синтеза // Журн. высш. нервн.деят. 1996. Т. 46. N 2. C. 241.

  6. Каракачанов А. Теорията на съзнанието на Аристотел Гаврилов - принос и противоречия. NotaBene, бр. 26, 2013 (4), NotaBene-bg.org ISSN 1313-7859

  7. Чуприкова Н.И. Психика и съзнание как функция мозга. М. 1985

 

*Александър Каракачанов е доктор по философия, преподавател в УНИБИТ.

 

1 Под нисши форми на съзнание разбирам това, което Еделмън (Edelman G. M.) означава като "биологично съзнание" и е съпоставимо с осъзнаването на усещанията при човека. В случая се визира тази част от процеса, която се регистра с латентност на вълната от порядъка 150-200 мс, а не по-късната при която вече се включват висшите психични функции и осъзнаването става на основата на развита знакова система - най-често естественият език. Тези два етапа са трудно разграничими интростективно, но са съпоставими с психологическите термини усещане и възприятие.

comments powered by Disqus