NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

След 26 август 1914: 100 години с Хулио Кортасар

Брой
28
Рубрика
Minima moralia
Автор
Димитър Ганов*, Институт за изследване на обществата и знанието, БАН abotur@mail.bg

     В разказа „Нощта, възнак“ на Кортасар героят катастрофира с мотоциклет. Пристига полицейска линейка, полицаите се смеят, пожелават му всичко хубаво, не е сгазил много жената на светофара, сестрите се шегуват, хирургът нежно поема скалпела. Нещо се губи, има пропадане в паметта между катастрофата и болницата, но какво толкова. Нощем човекът се стряска на кушетката от кошмари, все сънува, че е мотек1,  преследван от ацтеките, защото те имат такава игра. Накрая те го залавят и го повеждат на дълъг път към жертвеника. Все по-често попада в кошмара и за все по-кратко време се събужда. Накрая се оказва, че е сънувал катастрофата и болничната кушетка, а всъщност е мотек, и не скалпел, а ножът на жреца е срещу него! Той отчаяно се е опитвал да избяга и го е постигнал с пропадане в бъдещето.

     Но какво е това бъдеще? Ако си зададем този въпрос, и недотам изкушените в магическия реализъм читатели може да поспрат, преди да попитат „това възможно ли е“, „правдоподобно ли е“, „той как успява да си представи света такъв, какъвто е днес, Кортасар не пише, че е гадател“… Дали така си представя света мотекът? „Дълга, обточена с дървета улица, с малко движение и големи вили, градините им стигаха чак до плочниците, едва очертани от ниски живи плетове“2. Няма високи огради и gated communities, явно тук цари мир и любов, няма социално разслоение и битова престъпност, може би затова полицаите са ангажирани със задачата да ръководят Спешна помощ. И да се усмихват лъчезарно на сбогуване. Министерствата са „розовото“ и ‚бялото“, възприемат се естетически, като част от пейзажа.  И медицинските сестри са толкова мили. За разменна стойност изобщо не става дума, тоест никой не иска пари. Съседът по легло нежно дава съвет, когато болният крещи насън. Нож? Това може да бъде само скалпелът на хирурга, човека, който трябва да ви върне към живота, така прекрасен…

    Дали това е бъдеще по отношение на средновековието на мотека, или нашето настояще? Дали това е Мексико от 1956 г., когато излиза Final del Juego („Краят на играта“, сборникът, в който е включен La noche boca arriba – „Нощта, възнак“)?  Или Аржентина от последните години на първото управление на „левия“ неофашист Перон – гигантска безработица, инфлация, уволнение и затвор за непокорните, смазвани до кръв стачки, закрила за нацистки престъпници, заробване от американския, френски, британски капитал? Или бомбардировките на Пласа де Майо и клането в Леон Суарес след Revolución Libertadora през 1955 г.3, отмяната на последните социални реформи и репресиите срещу синдикатите? Не, очевидно не! Такова настояще не съществува. То може да бъде единствено сън, каквото и се оказва.

     А в „съня“, който се оказва реалност, „неговата единствена възможност беше да се укрие в най-големия гъсталак на селвата“4; и след като това не помага, мотекът и не помисля да окаже съпротива, докато го водят към жертвеника, да се опита да избяга, защото са му отнели амулета и следователно е безпомощен: в своето време той мисли, както подобава на това време. Затова избягва не в пространството, а в друг хронотоп, където мисълта, въображението му лети като мотоциклет. Той не открива този хронотоп с гадаене, с умения за предсказване на бъдещето: сам го създава.  Събитията не следват линейния си ход, защото той изгражда логиката на статуквото. За да бъде тя взривена, е нужно да се сблъскат два хронотопа: самият сблъсък унищожава конвенцията. „Нощта, възнак“ обозначава преобръщането на нещата в мрака, трансформирането на самия чудовищен мрак „сред кладите“, които не му контрастират, а го обезкрайностяват,  в добра тъмнина, която остава извън операционната зала, извън болничната стая, и носи успокоението на неконтраста, подчертаващ силата на оттеглящия се за кратко, властвал цял ден свят на светлината, топлината, свободата, „в болничната нощ“, „в меката заобикаляща го мрачина“, където „върху нощната масичка шишето с вода напомняше мехур, прозирен образ върху синкавата сянка на големите прозорци“5. Тези видения на обречения, на умиращия сякаш продължават неговата битка и след трагичния финал на разказа, обръщат възнак хода на действието, защото не можем да ги забравим: те оцеляват, недосегаеми за ножа на жреца, който може да гадае бъдещето, но то е бъдещето на неговия хронотоп, от който той не може да избяга: безкрайното повторение на едно и също, „цветистата война“, в която се побеждава „врагът“ (тоест човешкият дивеч), за да се принесе като жертва-гарант за бъдещи победи (тоест за поредния успешен „лов на хора“, който да осигури материал за поредните жертвоприношения и т.н.) Порочен кръг, от който не може да избяга и преследваният, докато се чувства „вътре, в свещеното време“6 на лова; докато сам не промени правилата на играта така, че да не могат да го преследват.

     Унасянията на сънуващия стават все по-кратки и резки, събужданията – все по-болезнени, докато и сам разбира, че “чудният сън е бил другият… в който бе ходил по чудноватите широки улици на някакъв учудващ град с червени и зелени светлини, които горяха без пламък и дим, с огромно метално насекомо между краката си“7. Преди смъртта си мотекът за пръв път се помества в двата хронотопа едновременно. В реалността си спомня съня, вече без да разбира неговите означаващи, спокойствието, излъчвано от светлините на светофара, които не горят, не изгарят пленници, не сигнализират за дебнеща опасност на хоризонта, а осигуряват безопасност. Реалността е станала твърде силна, мотекът си е спомнил кой е. В началото на разказа Кортасар го нарича „той – нали за самия себе си, за да мисли, нямаше име“8. Известно е, че в съня хората приемат положението си за естествено и безвъпросно. Но истината тук е по-дълбока. В реалността името на мотека е неговата племенна принадлежност, която предопределя социалната и житейската му съдба. В съня-мечта хората не се делят на ацтеки и мотеки, на преследвачи и преследвани. Има само пострадали и помагащи. Самата мисъл на героя ражда революция, променя съдбата „с един скок“.    

     Ускоряването на интензитета в редуванията на сън и реалност не е просто кинематографичен похват в жанра художествена проза. Отчаяната настойчивост на повторението, с която мотекът скача от ацтецкото светилище към болничната стая, няма нищо общо с обреченото повторение на „свещеното време“, което предопределя профанното с безотказна митотоворческа категоричност – ловът на хора и разделението между хората са митологеми на „жреческия“ елит. Непримиримостта на мотека напомня  революционното повторение, за което говори Дельоз, защото тя е обещание за нови битки на други хора със статуквото след затварянето на последната страница. Както „превземането на Бастилията празнува и предварително повтаря всички Федерации9“, така скокът на мотека от един хронотоп в друг предхожда (като задаващо вярност и съпричастност към себе си Събитие – както би казал Ален Бадиу) всички други дълбоко лични бягства на жертви, които по този начин ще се превърнат в борци. И когато много хора, пратени на жертвеника, осъзнаят какво Събитие ги повтаря, другият хронотоп няма да бъде вече само мечта. 

     На 26 август 1914 г. в Брюксел, „сред кладите“ на воюваща Европа, се ражда великият аржентински писател, работил като такъв най-вече в изгнание, Хулио Кортасар. Режимът на Перон, военната хунта, управлявала след Revolución Libertadora, и следващата хунта, която залива с бетон деца, не му позволяват да живее в Аржентина. Но неговият спасителен хронотоп не е „демократична“ Европа (най-вече Париж), където се установява, а светът на съпротива срещу потисничеството и социалните неравенства, който Кортасар създаде в собствените си книги. Тези вълшебни обективи, които като фотолентата в „Апокалипсис в Солентинаме“ запечатаха не безкрайно възпроизведените митологеми, съчинени от господстващото статукво, а истината за ежедневното, профанно жертвоприношение на милиарди хора. Няколко години след „Нощта, възнак“ ляворадикални активисти (Montoneros) създават организация, която определя себе си като перонистка – заради значението на някои социални идеи на режима, на които той самият не остава верен. Подобно значение и участ имат и щурмът на Бастилията, и „социалистическите“ революции на XX в. И Хулио Кортасар подкрепяше докрай тези в Куба и Никарагуа, въпреки че не подкрепяше окървавения източноевропейски социализъм. Заради Събитието, което обетова Спасението на поробените.



БЕЛЕЖКИ

1 Мотеки – племе, покорено от империята на ацтеките.

2 Кортасар, Х. 1978. Нощта, възнак. Във: Всички огньове, огънят. Прев. Р. Стоянов. Изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив: 46 . 

3 Revolución Libertadora – популярно название за военния преврат срещу аржентинския президент полковник Хуан Перон. След опита за военен контрапреврат през следващата година се случват гореспоменатите кървави събития.

4 Пак там: 47.

5 Пак там: 51.

6 Пак там: 49.

7 Пак там: 52.

8 Пак там: 46.

9 Дельоз, Ж. 1999. Различие и повторение. Прев. И. Кръстева, В. Градев.  Изд. „Критика и хуманизъм“, София: 16.


* Димитър Ганов е доктор по философия, главен асистент в Институт за изследване на обществата и знанието на БАН.

comments powered by Disqus