NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Веселин Петков Босаков, ИИОЗ - БАН,
Assoc. Prof. Dr Veselin Petkov Bosakov,ISSK, BAS
email:vesobos@abv.bg
1. Парадигмата
Осветляването на характеристиките на политическата култура, на нейната същност и определители може да се осъществява в контекста на различни парадигми. В зависимост от парадигмалната перспектива обяснението на явлението е различно и е свързано преди всичко с твърдения от онтологически, епистемологически, методологически и предметотеоретичен характер. Настоящият анализ е обвързан със схващането, че същността на обществото се конституира от действията на хората, от тези действия се изгражда обществения процес. Основен обект на изследване са индивидуалните действия, осъществяващи се в конкретни социални ситуации. Иначе казано, налице е тенденция социалните цялости да се свеждат до индивидуалните действия. По този начин кристализира една от същностните характеристики на очертавания тук парадигмален хоризонт, а именно - онтологическия индивидуализъм, заключаващ се в тезата, че реално съществуват единствено действащите индивиди.
Участието във всекидневния живот разкрива основни черти на човешките действия, една от които е фундаментална и се крие във факта, че това са съзнателни действия. Човешкото поведение не е поведение, което може да се обясни с помощта на бихейвиористичния модел „стимул-реакция". Следователно, при изследването на социалния свят социологът не може да се абстрахира от състоянията на съзнанието, от „субективния аспект" на социалния ред, понеже единствено действията на човешкия индивид се характеризират със съзнателност и целесъобразност.
Въпреки, че реално съществуват само индивидите, които сами формират собствените си действия, все пак са налице и определени надиндивидуални зависимости и закономерности. В своите действия човек се ръководи от обществено кристализирали образци и норми на поведение и ако този факт се пренебрегва от изследователя, той няма да е в състояние да опише и разбере смисъла на човешките действия. Така се очертава друга същностна характеристика - методологическия холизъм, т.е. необходимостта от взимане под внимание на историческия процес, културните образци и състоянията на общественото съзнание.
Основен метод на изследване на функционирането и развитието на социалния ред, чиито главни елементи са индивидуалните и автономните човешки действия, зависими от надиндивидуални закономерности, е научното разбиране. В историята на социологията се срещат различни наименования на този метод. При Дилтай - Verstehen тясно свързано с Erleben и Nacherleben, при МакАйвър и Знанйецки - imaginative reconstruction, при Кули и Осовски - емпатия, при Кмита - хуманистична интерпретация и пр. Според нас „да разбереш" не означава единствено да проникнеш в психическото състояние на действащите индивиди. Подобно проникване е само част от процеса на разбиране. Разбирането на нечие действие е свързано преди всичко с културната идентификация на това действие, т.е. с достигането до определения му от културата смисъл. Идентификацията се осъществява винаги с помощта на типологизация, а решаващи при типологизацията са социалният опит на изследователя, неговото обществено придобито знание и конкретният му практически интерес. Естествено, предпоставка за подобна процедура е убеждението, че носителят на наблюдаваното действие е човек, който по силата на изпълняваните от него социални роли се подчинява - поне в определена степен - на културните норми и образци, битуващи надиндивидуално. Едва във връзка с идентификацията възниква проблемът за възпроизвеждане на индивидуалното съзнание, намеренията и мотивите на действащия. Обхватът на такова възпроизвеждане зависи от практическата, ситуационно обусловена необходимост, което подчертават в различен контекст както Гофман, така и Шютц. Възпроизвеждането на индивидуалното съзнание винаги е повече или по-малко конкретна типологизация, т.е. обхващане на индивида в по-общи категории. Накратко: разбирането се състои преди всичко в идентификацията на действията на партньорите посредством приписване на тези действия на типологизиран културен смисъл. Това изисква разкриване на мотивите на действието и съпровождащите го състояния на съзнанието.
2. Триадата „ценности-социализация-социален ред"
2.1.Ценностите
Ценностите са начало на човешкото съществуване. Те са праначало. Човешкият живот протича в свят на ценности, направлява се и се осмисля от ценности. Политическото действие като вид социално действие е ръководено от смисъл и пряко или косвено - от ценности. Кардинална функция на ценностите е да легитимират социалните и политическите действия (индивидуални и/или групови). Обезценката на ценностите води до криза в обществото, единственият изход от която е преоценка на ценностите. И понеже ценностите са въпрос на избор - поради свойството си да не са подвластни на природната каузалност - налаганите и вменяваните по принудителен начин ценности не се въплъщават в блага,т.е тяхното обезценяване е неизбежно. Обезценените ценности взривяват имунната система на човека/групата/обществото. Загърбването на политиката като ценност е симптом на тежко социално заболяване (Фотев 2009: 11-21). Като цяло изследванията на ценностите показват морален упадък и дефицит на социални и политически ценности. Социолозите обясняват тази негативна тенденция с преходния период, който е поставил цели генерации, социализирани за един тип общество - социалистическото - в нови реалности, изискващи радикално отстраняване на конфликтните полета на една вече компрометирана социализация.
2.2.Социализацията
Още Дюркем твърди, че свободен индивид е социализираният индивид. Извън обществото човек е или животно, или Бог. Но той не е нито едното, нито другото. Обществото, надраствайки ни, се намира в нас, понеже може да съществува единствено в нас и чрез нас. Социологическият реализъм на Дюркем е релационистичен реализъм, който приема реалното съществуване на среда, заварвана от индивида като „готова" и приемана постепенно в процеса на социализирането му. Твърдението, че обществото надраства индивида, трябва да се допълни с „разбиран като още несоциализиран биопсихически организъм". Колкото по-социализиран е човек, толкова в по-малка степен обществото е външно спрямо него. Само човек, който е интериоризирал надиндивидуалните норми и ценности, но не като наложени му (насила) отвън, а като свои собствени, може едновременно да живее в общество и да е „свободен" от общество. Индивидуализацията е базисна характеристика на здравото общество. Но индивидуализация не в смисъл на индивидуализъм, атомизиране, и/или изтъкване на Аз-а, а индивидуализация, предполагаща колективен и нормативен стил на живот. Че процесите на социализация оказват влияние върху политическата култура са го забелязали още Алмънд и Върба, но в Гражданската култура те посочват единствено, че младите усвояват модерните културни образци, а не тези на родителите си. Освен това подчертават, че личният политически опит на възрастните е по-важен за формирането на политически нагласи, отколкото социализацията в ранна детска възраст (Алмънд, Върба 1998).
У нас социализационният процес, обслужвал едно друго общество - тоталитарното - все още не е сменен от социализационен процес, който да благоприятства припознаването на другите като партньори. За поколението, живяло в лъжа, е характерно, че публичното говорене винаги е различно от мисленето и собственото мнение. Реалният проблем на българския преход е, че е реализиран от хора с изначален морален дефицит. В политически план това е свързано с качеството на политиката и политическата култура. Промяната на качеството на политиката и политическата култура е възможна единствено и само чрез активно изграждане на нови социализиращи практики, формиращи колективни и нормативно действащи индивиди.
Компрометираната социализация генерира полета на конфликти между семейство и училище, образование и труд, социална реализация и политическа позиция, фиксирана по оста „поданик - гражданин" (Гълъбов 2012). В стадия на вторичната социализация, детето се изправя пред необходимостта от постигане на минимална съизмеримост между семейството, където е протекла първичната му социализация и институционалната среда на училището. В този стадий вероятността за изпадане в състояние на познавателен дисонанс е голяма. Същото важи и за постигнатите в хода на образователната система резултати, защото последните не са съизмерими с шансовете на младия човек за трудова реализация. Процесът на социализация се компрометира и от отказа от постигане на споделена реинтерпретация на миналото, ориентирана към настоящето. Отлаганите, пренебрегвани и потискани конфликти, не могат да осигурят надеждна база за реинтеграция в едно променящо се общество, в което социалната и политическата компетентност са продукт на отсъствие на активна мрежа за гражданско образование (Гълъбов 2012).
Образованието включва два компонента - обучение и възпитание. Обучението включва овладяването на учебния материал, придобиването на знания за определени факти от заобикалящия ни свят, а възпитанието - създаването на определена ценностна система. Когато историческото образование, например, е поставено под натиск да изпълнява патриотизираща функция, тогава се появяват системни проблеми, защото училището е призвано не да индоктринира, да внушава и втълпява мисли и чувства, а да изгражда информираност и морална компетентност. Призивите учебното съдържание да бъде така подбрано или така представено, че то по своя характер гарантирано да предизвиква патриотична емоция не е нищо друго, освен стремеж към рационализация на тази емоция, а това вече е идеологизация.
От миналото неизбежно може да бъде представен само контурът, защото всички детайли за цялата история не са известни дори на професионалните историци, но дори това смътно очертание може да бъде вярно, а не показвано през кривото огледало на героизацията или виктимизацията на българския народ и на преките или косвени обвинения към други народи. Намесата, избирателното отношение, модифицирането на учебното съдържание с единствената цел то да стане по-патриотично, неизбежно води до изкривяване на историята, до превръщането ѝ в една ако не откровена лъжа, то поне в полуистина. История, в която българската кауза винаги е справедлива, а чуждата - никога, в която българите винаги са доблестни и героични, а другите коварни и подмолни, история, която е съставена единствено от бляскави победи и незаслужени страдания, и която приписва на българите толерантност, а на другите - нетърпимост - това не е истинска история. История, която не е истина, не е история, а митологема, пропаганда, манипулация (Къдрев 2014).
Днес младите хора са заобиколени от различни източници на информация и откритието, че това, на което са били учени в училище, е нещо между лъжа и полуистина, скалъпено, за да ги накарат да мислят по определен начин, лесно се превръща ако не в омраза, то поне в отхвърляне на всичко научено, даже и на това, което е било вярно. А оттук до нихилизма е само една крачка.Младите, социализирани след 1989г. са пазарно ориентирани, потребителски настроени и потопени в интернет-общуване. Преминаването от пазарна икономика към пазарно общество прави от политиката стока, която се предлага на „политическия пазар". Това е причината отношението към политиката да става враждебно, респ. инструментално. Надеждата е в активния гражданин, но той не се самопоражда, а се нуждае от образователно и възпитателно усилие, от добър пример и личен опит. Интернет-мрежите са нов мощен социализиращ фактор. Формират се ад хок групи по конкретни проблеми, създават се онлайн общности, подписват се електронни петиции, а политическата блогосфера формира мнения, нагласи, готовност за участие. Флаш-моб, окупирай, графити култура и др. са нови форми на активност, които са зададени от социалните мрежи и са част от т.нар. дигитална политическа култура. Но въпреки че социалните мрежи създават предпоставки за по-голяма информираност и повече действеност, те не повишават непременно познанията за политиката, за нейната същност и функции. Нивата на участие в граждански организации, както и избирателната активност остават изключително ниски. Налице е възходяща онлайн гражданственост и низходящо офлайн участие.
2.3. Социалният ред
„... Вечният проблем на политиката е какви да бъдат институциите, т.е. социалният ред, и каква може да бъде допустимата им принудителност, за да не се разпадне обществото, а оттам да стане невъзможен човешкият живот, как да се променят институциите и редът да се възприема като общо благо, с какви средства и по какъв начин да се поддържа социалният ред в обществото като цяло и т.н. Впрочем проблемът за реда в обществото като цяло е фундаменталният политически проблем." (Фотев 2001:30).
Всяко социално действие, насочено към установяването или промяната на социалния ред е политическо по своя характер. Социалните действия, подобно на другите видове действия, са аксионормативно структурирани дотолкова, доколкото кореспондират с определени културни образци и доколкото позволяват да бъдат класифицирани съгласно тези образци. Приликите и разликите между социалните действия зависят преди всичко от образците, съгласно които са определяни и оценявани главните им обекти, както и нормите, които трябва да се спазват при извършването на тези действия. Разбира се, както и във всички други области на културата, действия, които не кореспондират с образците и нормите, са причина за възникването на отделни блокови проблеми. Функционално-взаимозависимите социални действия на разнообразните индивиди и/или групи се свързват в аксионормативно организирани системи от различна големина, сложност, обхват и времетраене. Социолозите, политолозите и етнолозите са изследвали редица дълготрайни системи, подчиняващи се на културните образци на взаимодействие между хората. Написани са много трудове за брака и брачните отношения, отношенията между владетел и подчинен, работодател и работник, лидер и привърженик и др. Немалко внимание е отделено и на сложните системи от взаимозависими социални действия, извършвани от много индивиди, образуващи организирани социални групи - законодателни групи, административни групи, политически партии и др. Съществуват две основни конфигурации на социален ред (порядък): 1. Съответствие на действията с културните образци и 2. Функционална зависимост, обединяваща конформистките действия в система. И двата порядъка са аксионормативни. В зависимост от положителната и/или отрицателната нагласа на субекта по отношение на социалното действие, могат да бъдат обособени два типа действия: акомодация и опозиция (Znaniecki 1936:72-74). На тях съответстват два основни метода на социално действие: метод на позитивното убеждение и метод на негативното принуждение. Например, ако аз се отнасям към някого положително и искам да му въздействам социално, трябва да съм готов за евентуална модификация и на своята система от ценности в резултат на реакцията на моето въздействие. И обратното, ако предпоставям непроменливостта на ценностната си система, в стремежа си към нейното реализиране посредством въздействие върху другия, ще се отнасям към него отрицателно. С други думи, в момента на започването си действието е или акомодация, или опозиция. Затова пък в процеса на своето протичане, то е или повече акомодация, или повече опозиция. Обектите на социалните действия имат обектно-субектен характер, т.е. променят се както под влиянието на други обекти, така и в резултат на собственото си действие; освен това могат да въздействат като субекти на първичния субект на действие. Обектите на всички останали културни действия имат само обектен характер, т.е. могат да се променят единствено под влиянието на външни фактори, каквито са действията на субектите (Znaniecki 1952: 664).
Политическото действие е насочено към установяване на общи правила. „... Всяко политическо действие има следователно в самото себе си насоченост към знанието за благото: за добрия живот или за доброто общество." (Фотев 2001:34) Властта като възможност за влияние върху поведението на другите е цел на политическото действие, доколкото то се стреми към налагането на някакви общи правила. В този смисъл, политическата власт е асиметрично отношение, опосредствано от ценности, насочено към установяването на социален ред. Границите на политическото съвпадат с усилието, насочено към установяването на социален ред: „... политиката... формира реда в обществото като цяло, реда като благо за всички членове на обществото и за всички негови жизнени сфери без изключение." (Фотев 2001:46).
3. Типология и/или идеален тип
Сред най-успешните типологии на политическата култура, доказали стойността на аналитичните си приложения, се нареждат типологията на Алмънд и Върба - „патриархална култура", „поданическа култура", „партиципативна култура" (Алмънд, Върба 1998), типологията на Елазар - "индивидуализъм", "морализъм", "традиционализъм" (Elazar 1972), типологията на Ингълхарт - "материализъм", "постматериализъм" (Inglehart 1977) и типологията на Уилдавски - "йерархизъм", "егалитаризъм", "индивидуализъм", "фатализъм" (Wildavsky 1990). Тук няма да се спирам на белезите и характеристиките на отделните типове политическа култура. Това, на което искам да обърна специално внимание са опитите на изследователите да адаптират идеите на Макс Вебер за идеалните типове и на тази основа да изграждат типологии на политическата култура. От 60-те години на миналия век насам се наблюдава тенденция националната политическа култура да се определя като синтез на „идеални типове", а не на осреднен вариант на съществуващите индивидуални политически нагласи. И това се прави без да се вникне в смисловата натовареност на Веберовата методологическа теза за идеалните типове. „Идеалният тип" се приравнява до познавателната процедура, обхващаща идеализацията (обобщението) и степенната конкретизация. Подобно смесване говори за едно единствено нещо - липсата на методологическо самосъзнание. Веберовите идеални типове не са оцветени оценъчно и нямат връзка с каквото и да е „съвършенство", освен с чисто логическото. Те не са родови понятия, т.е. не са съвкупност от черти, „обслужващи" всички предмети, принадлежащи към определен тип предмети. Не са и статистически средни. Не са постоянна същност на нещата, откривана постепенно в процеса на изследване. Идеалният тип е конструиран от изследователя инструмент и има за цел да структурира аморфната сама по себе си действителност като по този начин прави възможно нейното разбиране. В своята понятийна чистота идеалният тип не се намира в емпиричната действителност. Елементите на идеалния тип имат емпиричен произход, но те са стилизирани и свързването им в единна мисловна картина съставлява напълно изкуствено образувание (конструкция). Колкото повече изследването явление се приближава до идеалния тип, толкова повече то се поддава на разбиране от избраната гледна точка. Ако даден идеален тип се окаже неевристичен и не способства за тълкуващото разбиране на емпиричните реалности, във връзка с които е бил мисловно конструиран, то той трябва да се изостави и да се изгради друг идеален тип, който да се изпробва отново в емпиричното изследване. Идеалните типове не са „фалшиви" или „истинни". Те са само интелектуална игра за познанието на конкретни културни явления, тяхната структура, първична обусловеност и значение (Weber 1968: 191,205).
ЛИТЕРАТУРА
Алмънд, Г., Върба, С. 1998. Гражданската култура. Издателство. София: ГАЛ-ИКО.
Гълъбов, А. 2012. Социология на политическото действие. София: НБУ.
Къдрев, П. 2014. Вълкът, козата, зелката и патриотичното образование. http://librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2546&Itemid=1000
Фотев, Г.(съставител). 2009. Европейските ценности в днешното българско общество. София: УИ „Св.Климент Охридски".
Фотев, Г. 2001. Граници на политиката. Социологически трактат. София: ЛиК.
Elazar, D. J. 1972 (2nd edition). American Federalism: A view from the states. New York: Thomas Y. Crowell.
Inglehart, R. 1977. The Silent Revolution. New Jersey: Princeton University Press.
Thompson, M., Ellis, R., Wildavsky, A. 1990. Cultural Theory. Colorado: Westview Press.
Weber, M. 1968. Soziologische Grundbegriffe. Gesammelte Aufsatze zur Wissenschaftlehre. Tubingen: J.B.C. Mohr.
Znaniecki, F. 1936. Social Actions. Poznan, N.Y.: Farrar&Rinehart.
Znaniecki, F. 1952. Cultural Sciences, Their Origin and Development. Urbana: University of Illinois Press.
Доц. д-р Веселин Петков Босаков работи в ИИОЗ - БАН,