NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Конфликтът между дигитална и реална демокрация (да помислим за делиберативната демокрация)

Брой
29 (2014)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Д-р Татяна Василева Петкова

 

Конфликтът между дигитална и реална демокрация
(да помислим за делиберативната демокрация)

 

д-р Татяна Василева Петкова

tatianavas@abv.bg

 

„Изгубено е изкуството на демократичния дебат. Следователно - нужни са повече, още повече, възможно най-много дебати"

Джеймс Фишкин


Думите на Джеймс Фишкин ще са ни особено неохходими, за да отговорим на въпроса и да потвърдим тезата, която се защитава в и чрез идеите на делиберативната демокрация а именно, дали тя се явява мост между и опит за париране и разрешаване на конфликтите, които възниквам между като обощен термин „реалната демокрация" на традиционните ни общества, и като обобщен термин „дигиталната демокрация" на модерните ни дигитално-виртуални активни общества.

     Решението, до което ще достигнем е, че делиберативната демокрация е свързващото звено, релацията, с всичките и възможни проявления - която би могла да бъде отговор на това: как би могла да се усъвършенства либералната-демокрация; както и да бъде легитимирано зараждащото се интернет - виртуално гражданско общество в едно цяло.

     Ако по отношение на либералната-демокрация, делиберализмът звуви като положителна и наложителна алтернатива, то по отношение на виртуалното гражданско общество, делиберализмът все още се приема, че  носи предимно пожелателни, дори с доза на утопизъм интенции, които обаче са много категорични и лесно реализируеми.

      Думите си за нуждата от повече възможности за дебати на Джеймс Фишкин (Ackerman, Fishkin 2010) - политолог в Тексаския университет - решава да провери в социален екперимент като събира 343 души във Филаделфия за уикенда на политически дебати, опитвайки се да провери това свое предписание. Хората са били внимателно подбрани, за да са най-близо до актуалната съвършена представителна извадка за населението на САЩ. Събитието е получило и своето название необходимо за подобни форуми, като е наречено: „Конгрес за обсъждане на национални въпроси". Идеята на организатора е, че дебатите не трябва да са запазена територия само за политическите елити и експерти, а именно, че истинската демокрация е точно такива - групи от хора да могат да правят смислен избор, ако им се предостави достатъчно актуална информация по даден казус. Дж. Фишкин стига в крайна сметка и до друг извод: подобни форуми дават много по-точна представа за нагласите на хората от обичайното социологическо проучване. И ако някой се интересува от общественото мнение, той трябва да провежда подобни дебати, а не само да поръчва социологическо проучване.  Дж. Фишкин бил наречен „Дон Кихот". Той отвърнал на идеята с още по-високо вдигнато копие - предложил две седмици преди изборите, да се провежда т. нар. „Ден за дебат". „Денят" да е официално неработен, регистрираните гласоподавате да дискутират проблемите в групи с големина от 15 до 500 души.

     Идеите за делиберативната демокрация бихме могли да открием още в трудовете на амекиканския политик и философ Джон Дюи (1859 -1952), в които той призовава за отказ от идеята за демокрация като  форма, при която доминира мнението на мнозинството, без обаче до това мнение да се е стигнало след общи публични дискусии между различните социални групи - мнозинства, малцинства  и др. (виж. Dewey 2004).

     Американският философ Джон Ролс също разработва и обсъжда подобен делиберативен подход в книгата си: „Теория на справедливостта" (1971), в която авторът разработва модел за общо сътрудничество и договаряне в областта на държавните дела, водещи до всеобщото съгласие на гражданите (виж. Ролс 1998).

     Идеята на Дж. Шифкин за „Деня за дебат", е шокираща със своя идеализъм, но е намерила своите подръжници. Един от тях е професорът по право от „Йейл" Брус Акерман. Неговият аргумент бил, че: „Трябва да се направи нещо драматично, за да се спре изпразването на американската демокрация от смисъл."

     Това опит за връщане към гръцката агора ли е или опит за намиране на нови пътища към демократичтното участие на гражданите в самото правене на демокрация?

     Може би един от пътищата за наистина съ-участие на гражданите в демократичния процес в днешните ни дни, се очертава чрез дигиталната демокрация, което от своя страна е много отворено и лесно възприемчиво, подходящо за идеите на делиберализмма. Дигиталното-виртуално пространство с неговите възможности, е като че ли на път да послужи като медиатор за париране и разрешаването на редица реални проблеми и конфликти възникващи в и чрез реалната ни демокрация - тази която упражняваме и демонстрираме в политико-социалното ни реално съществуване.

     Разбира се, на път са тук да възникнат множество въпроси около думите „реално", „виртуално", „дигитално", като автор не мисля да влизам в обяснителния режим на етимологичните определения на една или на друга дума. Словестната еквиилибристика с етимологията на понятия тук е напълно излишна, защото темата е достатъчно ясна и актуална.

     Факт е, че информационните технологии, още повече след появата и разпространението на Интернет, поставиха основите на едни, както количествени, така и качествени възможности за информираност, избор и действие пред гражданите. Нещо повече, тази дигитална среда освен, че се превърна в гъвкав носитетел на всевъзможни качествено-количествени възможности, се оказа и място, което самите граждани могат да моделиииииииират и модифицират, защото всъщност, те са тези които я създават. Наред с всичко тоова е невъзможно подхода на гражданите към процесът на правене на демокрация, да не се промени. Демокрацията е процес, който не е топизиран „тук" и „сега" в пространството -  демокрацията е средство за постигането на едни или други политико-социални или културно-икономически цели, което означава, че демократичният процес е динамичен, гъвкав, а не статичен.

     Под влиянието на дигиталността се промени и правенето на демокрацията. Наложи се намирането на гъвкав подход при проецирането на демократицния процес. Идеите на Дж. Фишкин за делиберативния подход, се оказаха актуални и в съзвучие с пулса на времето. Какво са те, освен гледане напред в спасително за демокрацията бъдеще? Каквото и да са, ако те се окажат рабогещи, ще се наричат: „Делиберативен демократичен подход" (не от „делиберализирам", а от deliberate - обмислям, обсъждам). Всъщност, Дж. Фишкин и Бр. Акерман не предлагат някякъв нов подход, не са новатори с утопични идеи или такива, които да са намерили панацеята към безпроблемната демокрация, а просто следват естествения ход на нагласите на хората, припомняйки добре работили политико-социални подходи ъпдейтвани за съвременните условия на живот, които лесно биха могли да бъдат пробвани в познатото ни добре практично американско общество. И двамата са единодушни по отношение на тезата, че: „Демокрацията ни върши работа и затова трябва да бъде лекувана и изправена на крака." А тя ни върши добра работа, защото не е просто идеал, а нещото, което дава отговор на основен въпрос: Как да живеем заедно и как това, че живеем заедно, да не бъде проблем, а да ни бъде от взаимна полза?

 

Делиберативната форма на демокрация

     Демокрацията в най-разпространения си съвременен вариант често се характеризира като процедура, при която политическите решения се вземат в съответствие с волята на мнозинството, без затова да е необходимо широко обществено обсъждане, тъй като се приема, че гражданите делегират на свои представители правото да защитават и отстояват техните лични предпоцчитания - това е т. нар. традиционна демократична практика.

     Разликата, която внася делиберативният демократичен подход е, че публичните решения биха могли да станат напълно легитимни, ако преди това са били поставени на широко обществено обсъждане, при което всяка една страна е имала възможността широко и открито да защитава своите аргументи, да изложи своята позиция. Моделът, който Дж. Фишкин предлага, лансира тезата, че така гражданите биха могли да достигнат до едни решения за социално-рационално-политическото си развитие, които най-точно импонират на предсавите им за обществено благо. Така и процедурата, чрез която са достигнали до тези решения, ще е достатъчно легитимно-демократична, та да биха могли да са и доволни от взетите решения - защото процедурата е проецирана от самите тях, т. е. изборът им е съзнанелен. Както пише в своя статия Лъчезар Антонов: „Истинският „делиберативен обрат" в теорията на демокрацията (...) настъпва около 1990 г. (Dryzek 2000: 2) - под силното влияние на придобилата широк академичен отзвук дискусионна теория за демокрацията на Юрген Хабермас и в частност - на изведената от тази теория идея, че при решаването на общите си проблеми, индивидите трябва да разчитат на лублични дебати, в които решаваща рола има единствено силата на по-добрия аргумент.." (Антонов 2014: 101-102)

     Така ако си позволим да използваме понятието на Ю. Хабермас за настъпилия „делиберативен обрат" след  90 - те год. на ХХ в. и то благодарение на помощта на информационните технологии и виртуалното пространство, съобразявайки се все пак с политическите теории, бихме могли да заключим, че: смисълът на демократичната лигитимност се състои в правото на свободните и равноправни и равнопоставени граждани, да участват в публични дебати, в които след критично изследване на базата на аргументи, да се вземат колективни политически решения, които да определят съвместния бъдещ живот на гражданите в политико-социалното пространство. Така делиберативният обрат би имал своето изражение в публичността - ще е налице публична делиберация - отвореност, публичност - всеки, който смята, че дебатът го интересува, би могъл да се включи в него. Подобна теза защитава и Джеймс Бохман: „включване на всеки, засегнат от решението, съществено политическо равенство, включително равни възможности за участие в делиберацията, равенство в методите на вземане на решение и в определянето на дневния ред, свободна и отворена обмяна на информация и основания, достатъчно ясни за разбирането кякто на въпроса, който се обсъжда, така и на мнението на другите и т. н." (Bohman 2000: 16)

    „Делиберативният обрат" както приема Ю. Хабермас би могъл да бъде активен, ако той бъде приложен към всички общости, които се нуждаят от делиберативно регулиране на условията на своя съвместен живот. При условие, че тези общности могат да конституират себе си на базата на делиберацията, те биха изградили едно гъвкаво и активно гражданско тяло (виж. Habermas 1998).

 

Интернет като платформа на делиберативната демокрация

     На Дон Кихот повече прилича онзи британски професор  - Тим Бърнърс Лий, който е изобретател на глобалната мрежа, чието прозвище е „Човекът, който качи света онлайн", и който дълго е мислил, как може да бъде спасена демокрацията, и накрая подарил чрез Интернет, рецептата си на човечеството. В продължение на три години той измислял вариант, тествал го в ума си и откривал слабости, които премахвал в следващия вариант, тествал го в ума си, и откривал слабости и т.н. Така стигнал до целебното решение: както чрез метода на верификацията и фалшификацията, може да бъде изградена дигитална работеща платформа като Интернет, така и биха могли да бъдат писани напр. Конституциите на демократичните общества, т. е. да се пишат от народите, а не от техните избраници, както платформата на Интернет, която се и ще се поддържа от хората по целия свят. В тези конституции, трябва да има всички възможни гаранции срещу това, че избраниците няма да се изживяват, като нищо повече от слуги на народа си (виж. Berners-Lee 2000).

     „Демокрацията, Санчо, е на върха на ко...", конституцията. Недостигът на демокрация е като недостига на енергийните ресурси или липсата на диверсификация при тях. И едното, и другото вещаят по-труден живот. Място, на което безусловно постоянно протичат дебати е виртуалното пространство. Там ФОРУМЪТ е постоянно отворен и актуален. Ако чрез идеите и практиката на изследване на позициите по метода на Дж. Фишкин за формирането на делиберативна политическа култура на хората - на дебатиращите и слушащи - преди дискусиите се изследва равнището на познание от позициите на представителна тяхна извадка на присъстващите на форума, след изслушването на дискусията на експертите, се направи ново изследване на техните позиции като на общата база се направи извод, то в дигитално-виртуалната среда, тази промяна и актуализация на мнения и позиции е много по-бърза, и би могла да обхване неограничен брой лица, без значение на тяхното местоположение в пространството  - това е и един от пътищата на делиберативната демокрация към дигиталната демокрация, чрез която на делиберативен дебаат ще бъдат способни за съучастие максимален брой хора.

     Дигиталната демокрация факт ли е, или просто идея? Близо вече 25 - ет год. дигиталното-виртуално публично пространство е неоспорим и влиятелен фактор, който влияе на човешкото поведение и мислене. Дигиталната демокрация е част от това дигитално пространство, която посредством социалните мрежи, електронните медии и целият информационен обем, който протича през и чрез тях, формират мнението и поведението на рецепиента.

     Всъщност, този вид опит на момента на информационна делиберативна демокрация, в голяма част от света доведе до:

  • реална демокрация в обществата;
  • в други просто послужи като катализатор за зараждане и опит за промяна на отдавна наложени режими и правила - „Арабската пролит", или „Цветните революции", с всичките им плюсове и минуси;
  • в трети, в които реалната социално-политическа демокрация е факт - служи като коректив на властта - САЩ, ЕС, Централна и Южна Америка и пр.

     Нека да не се спираме върху силата на социалните мрежи да организират хората и да ги карат да променят света, макар тови вид свръх-бърза мобилизираща сила на протест, защита или глас, да е едно от най-ярките потвърждение на зародената и вече съществуваща дигитална делиберативна демокрация.

     Този вид демокрация има своите различни измерения, които вече ясно се проявяват:

  • от една страна, пряката и представителна демокрация, се опитват да влияят чрез електроните медии и канали на дигиталната представителна и пряка демокрация, които обаче се различават, както и чрез реалните политически инструменти, да се опитат да приложат конкретни приложения на дигиталните медии в реалната политиката: в дейността на правителството, функциотирането на различните НПО -та или международни организации. Многобройни са примерите. В случая са умести тези, които ангажират положителната политическа световна гражданска общност около социално-културни казуси: онлайн петиции, онлайн набиране на хуманитарни помощи, парични дарения за организации като UNICEF, UNESCO, GREENPEAS и др.;
  • от друга страна, делиберативната дигиталната демокрация има натрупан вече повече от двадесет годишен опит в реализирането на цифровата демокрация в областта на предоставянето на информация, онлайн дискусии, дебати и вземане на решения;
  • освен това, делиберативната дигитална демокрация е електронно участие в реалната политиката - примери за това са: електронните правителства, електронното гласуване и т. н. - това е и един вид легитимиране на делиберативната дигитална демокрация като не просто имагинерен феномен, а нейно институционално-инструментално представяне. Делиберативната дигитална демокрация е предмет на обсъждане от правителствата, както и начин за тяхното ориентирани към съвременното дигитално активно гражданско общество. Делиберативната дигитална демокрация е и своеобразен вид регулатор на и същевременно е, в конфликт с реалната демокрация - напр. проблемът за свободата на медиите. Електронните медии са по-свободни от печатните - това лесно може да бъде проверено като бъдат сравнени електронните издания на вестниците и телевизиите с техните електронни конкуренти, които нямат реално печатно книжно тяло или реален телевизионен канал (Press freedom index 2013).

     С прилагането на персоналните компютри и Интернет в голям мащаб през 80 -те и 90 - те год. на ХХ в. електронните медии, макар и във вида си за времето, веднага се обърнаха към въображението на бъдещите наблюдатели, учени и началото на основателите на дигиталните социални мрежи и медии. Те започнаха с повече или по-малко утопични визии за бъдещето, в областта на политиката и общественото стуктуриране - в това отношение делиберативната перспектива се оказа изключително подходяща като платформа за виртуален политически дебат, такъв който може да бъде проециран в реалното.

     Следните характеристики на компютрите като свързани към Интернет, бяха като прояви на революционни или поне трансформиращи последици за демократизацията на политиката и обществото като цяло.

     Интернет се превърна в:

  • интерактивна среда, която ни отклони от едностранната комуникация на съществуващите средства за масова информация;
  • активна и творческа среда, позволяваща на потребителите да се превърнат от зрителите, слушателители и читатели в участници;
  • пряка, директна среда, в която отделните потребители са в състояние да определят от разстояние, това което се случва в центъра на политическия живот, наред с другата информация от реалния политически живот идваща предимно от техния практически опит и традиционните средства за масова информация и масово осведомяване;
  • платформа, на която всеки е равен с другите, но трябва да докаже себе си, преди да бъде приет;
  • мрежова среда, позволяваща колективно създаване на продукти онлайн, а не предимно от индивидуални автори или бизнес, както е в реалното пазарно стопанство - мрежовата търговия, мрежовият маркетинг и мениджмът олесняват дейността на малките, средните и едрите търговци. Дигиталната пазарна икономика е своеобразна мета диверсификация на стоковите пазари от каквото и да било естество да са те. Делиберативната демокрация на мреежовото пазарно стопанство днес е неуспорим факт, както и условие за успешен бизнес - а знаем добре, че икономиката и политиката са неразривно свързани;
  • „мрежовото общество" (термин на Мануел Кастелс) като стратифицираща структура на децентрализация, която е опит за смяна на вертикалната социална йерархия с мрежово общество.

М. Кастелс дава следното определение за мрежово общество: „Мрежата е съвкупност от взаимносвързани възли. Възелът е точка, в която една крива пресича самата себе си. Ако говорим конкретно, това какво представлява един възел, зависи от вида на специфичните мрежи, за които става дума. Това са фондовите борси с техните помощни центрове за съвременни услуги и системата на глобалните финансови потоци. Това са националните съвети на министрите и членовете на Европейската комисия в политическата мрежа на ЕС. Това са полетата с кока и мак, нелегалните лаборатории, секретните писти за приземяване, уличните банди и отговарящи за прането на парите финансови институции на наркотичния трафик; който прониква в икономиките, обществата и държавите по целия свят. Това са телевизионните системи, развлекателните студия, графичната компютърна среда, новинарските екипи и мобилните устройства, генериращи, предаващи и приемащи сигнали в глобалната мрежа на новите медии като основа на културния израз и общественото мнение в информационната епоха." (Кастелс 2004: 452). Според него мрежата проектира и конституира нова социална морфология на обществата ни. Взаимното преплитане и вплитане на мрежите модифицира по един първичен начин действията и резултатите в производството, опита, властта или културата. За М. Кастелс именно „мрежовото общество" е база за формирането на глобалното модерно общество, както и начин дилеберативната демокрация да може да стане достъпна теза в политическото пространство. По този начин именно мрежовото общество ще е следващият стадий в общественото ни развитие, след информационното общество на 80 - те / 90 - те год. на ХХ - ти век.  Той смята, че технологиите не са достатъчни, за да дефинират модерното общество. Културните, икономическите и политическите фактори, свързани помежду си са именно тези, които образуват мрежовото общество, те са и тези, които го дефинират. За да се достигне до него, то трябва да бъде подготвено от информационното, с помощта на по-бързия и лесен достъп до информация, в каквато и да е посока и насока, което при всички случаи променя живота на обществата, който става по-свободен, по-лесен и по-синхронизиран. М. Кастелс пише: „През последната четвърт на двадесети век в световен мащаб възникна един нов тип икономика, която аз наричам информационна, глобална и мрежова с цел да разкрия нейните основни отличителни характеристики, както и да подчертая тяхното взаимно преплитане. Тя е информационна, защото производителността и конкурентоспособността на нейните единици или стопански субекти (било то фирми, региони или държави) зависят в основна степен от тяхната способност да генерират, обработват и прилагат ефективно базираната на познанието информация. Икономиката е глобална, защото ключовите дейности на производството, потреблението и стокооборота, както и техните компоненти (капитал, труд, суровини и материали, управление, информация, технология, пазари) са организирани в глобален мащаб. Тя е мрежова, защото при новите исторически условия генерирането на производителността и осъществяването на конкуренцията става посредством и в една глобална мрежа на взаимодействие между бизнес мрежите. Тази  нова икономика възниква през последната четвърт на двадесети век, защото революцията на информационните технологии осигурява необходимата материална база за нейното изграждане." (Кастелс 2004: 82) Информационното общество посредством процесите на преработка и преобразуване на информацията оказва влияние върху всички форми на човешката жизнедейност и прави възможни установяването на неопределен и неограничен брой връзки между различните сфери, както и между сегментите в различните дейности. Възникват мрежово и дълбоко взаимозависими икономическа, политическа, социална, културна и всякакъв вид системи, които с все по-голям успех прилагат и ще прилагат постиженията и напредъка в областта на технологиите, познанието и управлението за целите на самата технология, познание и управление. Ян ван Дийк (Dijk 2006) по-скоро говори и разглежда „мрежовите общности" като специфична форма за социализиране, социалност и съответните следствия от тях. Изследванията му са свързани със социологията на информационното общество и със социалните аспекти на новите електронни медии. В по-късно свое произведение неговите идеи еволюират до изводите, че социалните неравенства, които са неизбежни и непреодолими в обществата ни, ще доведат до неравенство и не еднакъв достъп до дигиталните и електронни носители на какъвто и да е род и вид информация (вж. Dijk 2005). За Ван Дийк „мрежовото общество" е такава структура на социално конструиране, която съчетава социалните и медийните мрежи, и създава своеобразни хоризонтални социални структури, които „нацепват"  основните социални структури и първичния начин на организация в тях на всички нива (общностно, групово, индивидуално). Той прави паралел между този тип ново общество с масовото общество, което е вторично структурирано от групите, организациите, сдруженията, организирани около физическата близост. Ако за  М. Кастелс мрежите са тези, които стават базисния елемент на модерното общество, за Ван Дийк тези елементи са все още индивидите, групите, организациите и общностите, които са обвързани от мрежите. Да, информацията формира основите на съвременното общество, тя го глобализира, виртуалността подпомага и подкопава лимитирането в обществените структури, но и тя го сегментира - мрежите го разделят на различни организационни форми и инфраструктури на едно вторично ниво. Според Ван Дийк се получават паралелни мрежови структури. Някои от предимствата на мрежовата структура, които описват и  характеризират мрежовото общество са: предимство на мрежовите обекти, независимо дали те са определени области от действителността или обществото като цяло, е че имат „способността" да еволюират в посока към оптимизиране на разходите във вид на материални ресурси, усилия или обществена енергия. Най-честата форма, в която се проявява това, е промяната на относителната тежест и значение на отделните, включени в мрежата фактори. Така онези „възли" в мрежата, които на предишните етапи са имали ключово значение, получават нова „роля". Това свойство е жизнено важно, защото позволява на мрежовата структура да оцелее и да се адаптира най-добре към променените условия. Липсата на един, подчиняващ мрежата център, я прави не само по-адаптивна към изменящите се условия, но и много по-резистентна към неблагоприятни изменения, както вътре в нея, така и в средата; Мрежата е принципно невъзможно да се управлява с познатите от времето на силните национални държави и дори на глобалния капитализъм методи. Засега острият сблъсък на подобни нови структури от мрежовиден тип с познатите отдавна и значително по-удобни за поддържане на контрол йерархизирани структури предстои, но изглежда неизбежен. Въпреки че тук или там възникват огнища на напрежение, засега не може да се посочи изявен победител. Вече съществуват индикатори, че мрежовата структура е по-жизнена и шансовете са на нейна страна. Аргумент за това дава и спорът кой да управлява Интернет. Опитът на САЩ да продължи да контролира световната мрежа чрез корпорацията ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers) се натъква на все по-решителна съпротива от страна на Европейския съюз, а и на много страни и потребители от Азия и Африка. Временното решение на този спор е обсъдено на Световната среща на информационното общество на ООН през ноември 2005 г. за създаване на Форума за управление на Интернет (IGF). Той е сформира в средата на 2006 г. и e дал възможност всички важни въпроси на световната мрежа, да се решават от широк кръг заинтересувани страни в една нова структура. Но на практика засега остава открит въпросът как може да се контролира и управлява една мрежовидна структура, която няма единен център. Мрежата е най-адекватната структура за оптимизиране на синергичния ефект на цялото (подобна теза има Боб Меткалф (вж. Metcalfe 2000). Тази структура е много по-адекватна по отношение на икономиката, на новите технологии и бързо променящите се пазарни условия, отколкото всяка друга структура.

 

     Както пише Ван Дайк (виж. Van Dijk 2013), от една страна, ефектите на цифрова демокрация често са били формулирани от гледна точка на общия оборот, което означава, че една дибелеративна демократична революция в политиката и държавното управление, или технологично решение на основните проблеми на политическата активност и доверието на гражданите в управлението, би било полезно. От друга, че цифровата демокрация също е била разглеждана като инструмент, че само чрез нея ще се преобърне и ще се стигне до правилното упражняване на полезните социални политики и начини на вземане на политически решения. Това е така, защото предположението, че среда като  интернет е демократична сама по себе си е малко погрешно. Логично е, че сами по себе си технологията не може да бъде свободна стойност, но сами по себе си предопределя посоки, структури и начини за управление, които биха могли да съдействат за съзнателно свободно мислене - т. е. цифровата среда да служи като платформа на делиберативната дигитална демокрация.

     През последните 35 ет год. сме свидетели на четири вълни на тези очаквания, всички те са базирани на списъка с характеристики, отбелязани до тук:

  • През 80-те години на ХХ в. перспективата „teledemocracy" излезе на преден план, както пишат напр. Артъртън (Artirtan 1987), Бекер (Becker 1981) и Барбър (Barber, 1984). Атинската агора се явява най-важния източник на вдъхновение за идеята, че в мрежите гражданите ще могат да изпълняват политиката и да определят какво ще се случи в центъра на обществото, като го наблюдават първо, от своята кабелна теилевизия, а в последстие, и от интернет комуникациятата и връзки. Очакването още тогава било, че премахването на космическите бариери чрез Интернет-комуникационните-технологии чрез техния централизирано-центран капацитет без конкретен център, ще съдейства и ще позволи формирането на форми на пряка демокрация без посредници като партии и представители, та дори да се стигне до ненужността от правителствата;
  • В началото на 90-те години на ХХ в. се появи гледната точка на виртуалната общност (виж. Rheingold, 1993). От тази гледна точка, нарастването на „Usenet"-групите и другите онлайн общности се предполагаше, че ще стимулира както като цяло онлайн общността чрез общностни интереси, така и стимулирането на съществуването на онлайн общности, които да са в подкрепа на съществуващите физични общности. Главното очакване е, че тези виртуални общности биха могли да съдействат за възстановяването на т. нар. „загубена общност" в съвременното общество, което означава криза на традиционното село и квартал като комуникация, общителност и близост.
  • Началото на новия век бе времето на Интернет истерията след масовото разпространение на Интернет в обществото. Тук виденията за „Нова демокрация" се оказаха, че са еквивалентни на визията за „новата икономика" (виж. Shapiro 2000). Основната идея е перспективата за масово участие в политиката и вземането на политически решения чрез интернет. В някои „видения" - тези на футуристите, гражданите могат дори да заобикалят институционалната политиката в държавата, за да създават свои собствени социално-политически решения и политическа реалност. От гледна точка на правителствата, първите експерименти са правени в онлайн консултации и дебати на граждани обмисляли плановете на правителството. Основното очакване е, че така ще се разшири участието на гражданите и желанието им да бъдат наистина активен фактор в политическия живот и решения, дори да бъдат по-скоро само виртуално активни.
  • Днес близо вече 20 - ет год. от началото на новия век и след масовото спуквне на „Интернет балона", сме свидетели на всевъзможни популярни Web перспективи (виж. O "Reilly 2004). Свидетели сме на рязкото покачване на участието в и използването на Интернет чрез и от креативни потребители, които произвеждат и проецират неговото съдържание. Все още обаче остава очакването, че тепърва ще бъде генерирано от потребителите на виртуалната мрежа, желанието като съучастващи виртуални граждани да допринесат повече за разработването на всевъзможни политики: с онлайн петиции, уеб блогове и сайтове, социални мрежи, гражданска виртуална журналистика, обучение и т. н. Някои наблюдатели дори говорят за „състояние, генерирано от потребителите", т. е. за създаването на „мета рационален разум", който да бъде плод на зароденото и развиващо се делиберативно демократично виртуално гражданско общество, което постоянно да актуализира-генерира „мета-разумната същност" (виж. Leadbeater and Cottam 2008), (виж. Frisssen, 2008), (виж. Paparachissi, 2009).

     Както виждаме, истинската идея за делиберативната дигитална демокрация като цяло е много стара. Тази идея не е толкова насочена към дигиталността като такава - технологиите в случая служат като среда, която да даде възможност, този вид „мета" или „повече" демокрация делиберативната, да се реализира. Тя е идея за това, че демокрацията е преди всичко дебат преминаващ в диалог и че демокрацията не би трябвало да бъде налагана, контролирана, а самата тя да се проецира от нас хората, така че да бъде самодостатъчна, подобно на автопилота в самолет - компютъризирана машина, която управлява самолета по възможно най-правилния начин, като пилотът би трябвало да се намеси в управлението на машината само в кризисна ситуация, както и не кара пътниците, да мислят по въпроса, дали самолетът трябва да свие на ляво или на дясно.

     По същия начин делиберативната дигитална демокрация води държавата към възможно най-доброто оптимално развитие, без да се допитва в ненужни случаи до хората, които нямат мнение по този или онзи въпрос. Тоест това е триумф на разума върху популизма, дори би могло да се каже, че е триумф на разума върху самия опит на обществото за демокрация. Нещо повече, това е триумф на изкуствения разум върху естествения. В редица случаи напоследък става ясно, че изкуственият разум има превес над естествения разум, който е много зареден с психологически емоции, и именно на това залага популизмът.

     Голямата трагедия на демокрациите ни днес е, че те зависят твърде много от популизма и това, което би могло да помогне на хората да развиват своите демокрации по един много по-непопулистки, по-свободен начин е чрез делиберативната демокрация, както и чрез нейната дигитална форма - т. е. съучастието в свободното рационално общуване, обсъждане и дебатиране по въпросите и проблемите на демократичния граждански процес във виртуалното пространство.

     Възникват множество въпроси: Какви ще бъдат тези компютри, които ще ни управляват и в крайна сметка, кой стои зад тях? Това дибелеративно дигитално управление до какви конфликти ще доведе в реалността? Ще има ли конфликтна точка, в която да се срещнат и изчистят различията между дигиталната и реалната демокрация, които все пак не са напълна делиберативна основа, дори би могло да се каже, че за съжаление делиберативността все още е много пожелателна за демократичния процес, в повечето т. нар. „либерално-демократични общества"?

    Някога Уинстън Чърчил беше казал, че: „.Казано е, че демокрацията е най-лошата форма на управление, но не сме открили по-добра. (It has been said that democracy is the worst form of government except all the others that have been tried.) ", това е истина със стара дата, когато У. Чърчил го е казал през 1947 г. не сме имали такива компютри, каквито имаме в момента, не сме имали технологийте които притежаваме сега, а идеята за изкуствения интелект е била теза само във фантастичните романи. Но от дните на У. Чърчил е останала и друга негова мисъл: „Империите на бъдещето са империи на разума. (The empires of the future are the empires of the mind.)". Тоест принципната разлика от днес, с всичко, което е било вчера е, че имаме такива възможности, с които преди това наше си човечеството никога не е разполагало. Това е знак, че трябва да се замислим за хилядите възможности, които ще имаме утре - защото най-важното вече е направено - поставени са основите на виртуалното пространстнво.

     Нещо повече, ако използваме по-голяма част от мозъчния си капацитет, както правят делфините в сравнение с нас хората (използваме до 8 % от възможностите на мозъка ни) - напр. делиберативната дигитална демокрация би могла да бъде един от стожерите, които да ни подтикнат за по-голяма мозъчна активност. Защото зад тези компютри днес, стоим ние реалните хора и демокрацията, която искаме да имаме в реалните ни общества, е за нас самите. Трябва да се постараем да приложим свободата на поведение, себеизразяване, които проецираме във виртуалното, да ги приложим и в реалното пространство. Това ще бъде и пътя да се върнем към „изкуството на демократичния дебат" (израз на Дж. Фишкин), защото не бива да забравяме, че дебатът е формата на разговор, в който се стига до някаква истина, полезна норма или разумно решение. Поражда се уместният въпрос, дали делиберативната форма на дигитална и реална демокрация, няма да обезсмисли съществуването на правителства, на международните и  неправителствени организации? Отговорът е в положителна посока, макар все още подобен отговор от гледна точка на днешния ден, да звучи като утопична идея или футористична предпоставка.

     Да ще ги обезсмисли, но хората умишлено са ги създали тези форми на контрол и управление, защото не са намирали друг начин да ограничават, да контролират и да влияят над самите себе си. Чрез делиберантивната форма на дигитална демокрация, хората биха могли, да се посветят на много по напредничави идеи като: усвояването на космоса или опознаването на океанските дъна - или да се научим като хора да мислим предимно за истинските неща около нас, и вътре в нас, а не за политика, и за конфликтите, които поражда реалността ни с недалновидните политико-икономически решения вземани от управляващите държавите ни политици. Решения, които непосредствено се отразяват на социалното ни битие и бъдеще. Човечеството има много сериозни въпроси за разрешаване, на които би могло да посвети своя интелект, а не на това, кой точни ни управлява - както напр. когато летим на самолет, в повечето случаи изобщо не помним, какво е било името на пилота, който го е управлявал, макар той в началото на полета ни, да ни се е представил и да ни е пожелал: „Приятен полет!". Така и ние трябва да мечтаем, да живеем в държави, в които да не ни се налага, да знаем и помним името на нашия президент или министър председател, по същия начин, по който не помним или не знаем името на пилота на нашия самолет. В повечето случаи научаваме и се интересуваме от името на пилота на нашия самолет, само когато самолетът е катастрофирал, и то в случай, че ние сме останали живи.

 

Литература:

 

1.Антонов 2014: Антонов, Лъчезар. „Развитието на информационно-комуникационните технологии и новите хоризонти пред делиберативната демокрация"  - в сборник „Дигитална култура и общество"; Изд. „УИ "Неофит РилскиБлагоевград 2014 г.ционно-комуникационните технологии и новшти хоризонти пред делиберативната демокрация"", Благоевград 2014 г.

2. Кастелс 2004: Кастелс, Мануел. „Възходът на мрежовото общество"; Изд. „ЛИК" София 2004 г.

3.Ролс 1998: Ролс, Джон.  „Теория на справедливостта", Изд.  „С. А", София 1998

4.Ackerman, Fishkin 2010: Ackerman Bruce and Fishkin James, Why the Lib Dems do well out of TV debates, Theguardian.com, Thursday 29 April 2010 13.48 BST <http://www.theguardian.com/commentisfree/series/general-election-2010-cif-at-the-polls> (достъп към 10.11.2014)

5.Arterton 1987: Arterton, Christopher F. Teledemocracy: Can Technology Protect Democracy? Newbury Park, CA: Sage. 1987

6.Becker 1981: Becker, T.L. „Teledemocracy: bringing power back to the people‟, Futurist, 15 (6): 6-9. 1981

7.Barber 1984: Barber, B.J. Strong Democracy: Participatory Politics for a New Age. Berkeley, CA: University of California Press. 1984

8.Berners-Lee 2000: Berners-Lee, Tim. Weaving the Web: The Original Design and Ultimate Destiny of the World Wide Web, 2000

<http://www.amazon.com/Weaving-Web-Original-Ultimate-Destiny/dp/006251587X > (достъп към 10.11.2014)

9.Bimber 2003: Bimber, B. Information and American Democracy: technology in the evolution of political power. Cambridge: Cambridge University Press. 2003

10.Buhman 2000: Buhman, James. Public Deliberation. The MIT Press Cambrige

11.Dewey 2004: Dewey, John. Democracy and Education Courier Dover Publications, NY2004<http://www.google.bg/books?hl=bg&lr=&id=19ajcXf4MCYC&oi=fnd&pg=PA1&dq=john+dewey,+democracy&ots=lHtw4rRjEb&sig=bBgVn9LyNR1DviNQBeU6B1iWkwA&redir_esc=y#v=onepage&q=john%20dewey%2C%20democracy&f=false> (достъп към 10.11.2014)

12.Dijk 2005: Dijk, Van, Jan. "The Deepening Divide: Inequality in the Information Society"; SAGE Publications Ltd   2005

13.Dijk 2006: Dijk, Van, Jan. "The Network Society"; University of Twente, Netherlands, SAGE Publications Ltd   2006 

14.Dijk 2013: Dijk, Van Jan and Jan A.G.M (2013). Digital Democracy: Vision and Reality Public Administration in the Information Age: Revisited', IOS- Press, 2013 <http://www.utwente.nl/gw/vandijk/research/itv/itv_plaatje/Digital%20Democracy-%20Vision%20and%20Reality.pdf > (достъп към 10.11.2014)

15.Frissen, V. A. J. (2008). The E-mancipation of the citizen and the future of e-government: Reflections on ICT and citizens‟ participation. In A. Anttiroiko (Ed.)

16.Habermas 1998: Habermas, Jurgrn. Between Facts and Norms. The MIT Press Cambrige

17.Leadbeater, Charles and H. Cottam (2008). The User-generated State and Public Services 2.0. Available on 1-28-2010 at: <http://www.charlesleadbeater.net/archive/public-services-20.aspx> (достъп към 10.11.2014)

18.Metcalfe 2000: Metcalfe, Bob. "Internet Collapses and Other InfoWorld Punditry", 2000

19.O‟Reilly 2005: O‟Reilly, T. "What Is Web 2.0". O'Reilly Network. <http://www.oreillynet.com/pub/a/oreilly/tim/news/2005/09/30/what-is-web-20.html.Retrieved September 17, 2010 > (достъп към 10.11.2014)

20.Paparachissi, Z. (2009). The virtual Sphere 2.0: the Internet, the public sphere and beyond. In: A. Chadwick & Ph. Howard (Eds.).

21.PRESS FREEDOM INDEX 2013: 2013 WORLD PRESS FREEDOM INDEX: DASHED HOPES AFTER SPRING

<http://en.rsf.org/press-freedom-index-2013,1054.html> (достъп към 10.11.2014)

22.Rheingold, Howard (1993) The Virtual Community: Homesteading on the Electronic Frontier. Reading, MA: Addison-Wesley.

23.Rojo, A. and Ragsdale, R. (1997). Participation in electronic forums, Telematics and Informatics, 13 (1), pp. 83-96.

24.Shapiro, Andrew (2000). The Control Revolution: How the Internet is Putting Individuals in Charge and Changing the World We Know. New York: Public Affairs.

 

 

Д-р Татяна Василева Петкова е хонорован преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград

 

 

comments powered by Disqus