NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Борис Манов, Югозападен университет „Неофит Рилски"
Едно от най-разпространените мнения в съвременното научно социално-политическо познание е, че в него се извършва коренна трансформация („революция"), изискваща изработването на нова парадигма на познание и изменение на природната и социалната действителност, парадигма, която отговаря на и изразява същността на съвременния свят, и която би дала възможност за оцеляване и по-нататъшно прогресивно развитие на човечеството. Осъзнаването на тази необходимост започва още в първата половина на ХХ век, като новата парадигма се определя по различен начин - „хуманистична", „антропосферична", „биотехносферична" и др., вкл. и „ноосферична". В настоящето изследване се възприема позицията, че най-точно изразява същността на новата парадигма нейното разглеждане като „ноосферична", тъй като от една страна „ноосферичността" включва в себе си „антропо" и „техно" сферичността и хуманността, а от друга - в най-пълна степен изразява „новостта" на осъществявания поврат - извеждането на преден план на единението на „разумността" с обективния ход на природната и човешката история, единение, водещо и към единение на природата и обществото и превръщането на тяхната история в едиинна природно-социална и социално-природна история.
1.
Понятието ноосфера (сфера на разума) се формулира през 20-те години на ХХ век от френските мислители Едуард Льо Руа и Пиер Тейар дьо Шарден, но получава развитие до цялостна концепция в творчеството на руския учен Владимир Вернадски. Без да се позовава специално на идеите на Льо Руа и Тейар дьо Шарден, но като има предвид тези идеи [1], Вернадски в редица произведения [2] за разлика от своите френски съмишленици и дори в задочна дискусия с тях [3], си поставя задачата да създаде учение за ноосферата не през призмата на „философията и религията", какъвто е подходът в „Човешкият феномен" на Тейар дьо Шарден, а на основата на последователното прилагане на научния подход - формулиране на хипотеза и нейното превръщане в теория чрез логически обосновани обобщения на емпиричните данни от изследванията на „геобиохимичната" еволюция на Земята. „Човекът - изтъква още в началото на своето главно „ноосферично" произведение „Научната мисъл като планетарно явление" В.Вернадски, - както и всичко живо не е самозадоволяващ се, независим от околната среда природен обект." Според него „съвременната философия" не взема под внимание тази функционална зависимост на човека като природен обект и на човечеството като природно явление от жизнената среда. Това е така, защото философията (включително религиозната и мистичната философия) изхожда от законите на разума, който за нея е окончателен самозадоволяващ се критерий. Ученият- натуралист обаче, тъй като изхожда от признаването на реалността при изучаването на света - природата, космоса или световната реалност - не може да приеме тази гледна точка в научната работа. Съвременният естествоизпитател, „био-геохимикът" се основава на връзката на живия организъм с околната среда и се стреми „точно и възможно най-задълбочено да разбере, изрази и установи тази функционална зависимост" (Вернадски 2009: 3-4).
Главната цел, която прозира в работите на руския учен, е преодоляване на „идеализма и утопизма" и доказване на неизбежността от достигането до и неограничеността във възможносттите за развитие на най-висшата „гео" обвивка - ноосферата. По неговите думи, той се стреми да постигне тази цел като „оставя в страни вякакви философски основания" и като се опира единствено на „точно установените научно и емпирично факти и обобщения", чрез които формулира своите „работни научни хипотези". На тази основа като изхожда от своята концепция за биосферата като биогеохимично явление [4] и като има предвид и постиженията на „цяла поредица велики естествоизпитатели-емпирици еволюционисти" - Ч. Дарвин, Д. Дан, Д. Льо Конт и А.П. Павлов, Вернадски, както самият той смята, достига научно обосновано до идеята за ноосферата - сферата на разума (ноос - разум, сфера - обвивка на Земята) . Особено важни в този процес са възгледите на Льо Конт за „психозойската ера" и на А. Павлов за „антропогенната ера", водещи към формирането на идеята за превръщането на човека в „непрекъснато нарастваща" и „все по-могъща геологична сила", която идея ляга в основата на концепцията на В. Вернадски за ноосферата [5]. Ето защо ноосферата, според него, е „ново геологическо явление" на планетата Земя, което е резултат на „много продължителен" и „съвършено незабележим", за „участващия" в него човек, процес и главната характиристика на което е именно факта, че човекът като разумно същество със воята мисъл и действие „за първи път в био-геогенезата се проявява като „огромна геологическа сила" (Вернадский 1988: 506-509).
2.
Ноосферата е върхов етап на един обективен, естествен процес на биогеоеволюцията на планетата. Този процес продължава множество милиони години, проява е на еволюционния процес на „живите вещества", като в последните хилядолетия - 10-20 хиляди години, се наблюдава „интензивно нарастване на влиянието на едно видово живо вещество - цивилизованото човечество - върху изменението на биосферата", водещо към преминаване на биосферата в ноосфера. Преминаване, което не е „случайно явление", зависещо от волята на човека, а е „стихиен природен процес", подтовян от обективния „еволюционен процес", чието „най-ярко навлизане в геологичната история на планетата" се наблюдава от началото на ХХ век. Ето защо, ноосферата е и „неизбежен", закономерно настъпващ етап в еволюцията на биосферата, което означава, че в историята на всички народи, населяващи земята „ще се извършват събития", водещи към, а не противоречащи на достигането до този етап (Вернадски 2009: 13-14, 39).
Осъществяването на процеса на формиране на ноосферата се основава на две взаимосвързани предпоставки: „развитието на науката" и „основания на нея социален труд на човечеството". Развитието на научното знание има дълголетна история. То се формира в продължителна „борба" с другите две главни прояви на „разумността" на човека - религията и философията, господствали от най-дълбока древност и определяли подходите за познание и промяна на природната и социалната действителност. Но, според В. Вернадски, по различни причини, и главно поради своя „идеологически характер" те са водели към разделяне и противопоставяне на човечеството, не са успели, а и не са могли, въпреки изполването на насилие, както се случва при налагането на една или друга „религиозна вяра" или на „държавните идеологии" да създадат, основано на разума средство, за „духовно единение на човечеството". Ето защо като единствената действително разумна форма на човешката духовност се проявява науката, която към началото на ХХ век създава „силата", способна да създаде „единството на човечеството". Това е така, защото като ново духовно явление науката от този период „за първи път в историята на човечеството" се проявява в нова форма. От една страна - „под формата на логическа задължителност и логическа неоспоримост в основните й постижения", и от друга - „под формата на универсалност - в нейното покоряване на цялата биосфера". Така науката се реализира като стихиен процес с геологичен характер, който създава нов етап историята на биосферата - ноосферата (Вернадски 2009: 36, 72).
Ролята на науката в създаването на ноосферата се проявява в няколко основни направления.
Първо в това, че с революцята, която преживява в края на ХІХ и началото на ХХ век науката обхваща цялата „Вселена" - от микрокосмическото (субатомното равнище) през планетарното (изучаването на и проникването във всички „земни сфери" - гео, био и атмосфера) до макрокосмическото („Космоса") равнища на действителността. Така човешкото познание става безгранично и човешкият разум придобива възможност да постигне тайните на съществуващото (Вернадски 2009: 150-152).
Второто направление се проявява във факта, че науката придобива „глобален характер", тя обхваща цялата планета. Ако в предишните периоди, вкл. след ХVІІ век, науката е била развивана от отделни личности („учени") и в отделни, често не контактуващи един с друг, научни центрове, то през ХХ век тя става интернационално явление, резултат на обединената дейност на учените, университетите и изследователските центрове намиращи се във всички точки на земята. „Научната мисъл и научната методика" са израз на „съвкупността на човешката мисъл в човешкото общество", те са „единни за всички, сега обхващат цялото човечество, разпространяват се по цялата биосфера, превръщат я в ноосфера" (Вернадски 2009: 50, 99).
Третата и може би най-важната проява на науката като „ноообразуваща" сила е тази, че тя прониква във всички сфери на живота на човека и обществото, променя ги качествено и всеобхватно, а по този начин се превръща в основа на „социалния труд на човечеството". Още със своето зараждане научното знание си поставя задачата не са мо да „обясни" света, но и да го „промени", да осигури независимостта на човека от „обкръжаващата го жива природа". По-късно, по времето на Фр. Бейкън например, то „ярко издига идеята за властта на на човека над природата" като своя цел, но едва в най-новата история, в резултат на интензивното развитие на всички области на научната мисъл, „приложното значение" на науката придобива първостепенна важност и определя нейното функциониране и развитие. С нарастването на възможностите за прилагане на научното знание и с разширяване на сферите на приложение възникват нови приложни науки, развиват се нови направления на техниката и технологиите, което ускорява и задълбочава приложното значение на науката, „нейния смисъл на ноосфера" (Вернадски 2009: 33, 27, 100).
Особено важни са два аспекта на приложението на науката при създаването на ноосферата. Първият се проявява в това, че науката създава „нов облик" на заобикалящия човека свят. Като прилага постиженията на научното знание в своята дейност човек създава съвършено нови явления в природната действителност - нови растителни и животински видове, нов ландшафт, променя посоките на течението на реките, влия върху климата, открива нови източници на енергия и т.н. и по този начин „създава и нова история не само на човечеството, но и на Земята" (Вернадски 2009: 32-34, 173, 24). Вторият аспект, произтичащ от първия, се изразява в навлизането на науката в ежедневния живот на хората, научните постижения се превръщат в елемент на „обикновените реални явления" и във фактор „мотивиращ поведението на личността". Така научнообоснованата „разумност" се свежда до всяка една дейност в живота на отделната личност и обществото като цяло, пронизва всички прояви на социалната действителност (Вернадски 2009: 36, 68).
3.
Възникнала на основата на развитието и приложението на научното знание в социалната дейност на хората ноосфера си отличава със следните основни характеристики:
Ноосферата е такъв етап в развитието на биосферата и на нейната на-висша проява - човешкото общество, при който „човечеството в своя живот става единно цяло". „Единността" се проявява приди всичко във факта, че за пръв път в историята на Земята човекът обхваща цялата биосфера, достигал е и се е разселил върху всички географски зони на планетата, при което „не е останало нито едно място на Земята, където той не би могъл да живее, ако това би било необходимо за неговото съществуване". Освен това, единността е свързана и със създаването на нова информационна и комуникационна среда, при която благодарение на „успехите на научното мислене и мощната техника", на радиото, телевизията и другите средства за събиране, обработка и разпространение на информацията на практика във всеки момент човек може да получи сведения за ставащото по света или да установи връзка с всяка точка от земното кълбо. И накрая - на основата на усъвършенстването на транспортната техника човек придобива необозрими възможности за преодоляване на разстоянията във „физическото" пространство, позволяващи придвижване и превоз на хора и товари за броени часове до всяка дестинация на земята (Вернадский 1988: 508).
Ноосферата се отличава с това, че тя е свързана с внасянето на научност при функционирането и управлението на цялостния живот на обществото. Ако в историята на човечеството „разумността" си е пробивала път в борба със стихийното протичане на социалните процеси, то с навлизането в етапа на ноосферата благодарение на научното познание на обществената действителност става възможно като се използват неговите достижения да се преодолее стихийността и се достигне до съзнателно, научно обосновано планиране и управление на дейността на обществото. Научността чрез „съзнатаелната държавна научна работа" навлиза във всички „прояви на държавния живот" на хората, води към „рязка промяна" на структурата, функционирането и целите на обществото. Изходен пункт на тази промяна е осъзнаването и утвърждаването, както в държавните ръководства, така и в мосовото съзнание, на разбирането, че науката е „творческа сила", назаменима с нищо при „бързото и масово" създаването „на народното богатство". Ето защо в интерес на държавата и държавните ръководства е не само да не се противопоставят на развитието на науката, а напротив, от една страна, със всички средства (организационни, финансови и човешки) да помагат за нейното развитие, а от друга - да се стремят да прилагат нейните постижения в различните социални дейности, включително в държавното управление на обществения живот (Вернадски 2009: 102, 100, 103).
Следващ, изключително важен момент е внедряването на достиженията на естественонаучното и социалнонаучното познание, обосноваващи възгледа за биологическото и социалното единство и равенство на всички хора на земята. Биологическата основа се намира във факта, че „всички представители на Homo sapiens", всички раси имат еднакви и общи характеристики и могат да дават смесени потомства. Социалната основа се проявява в това, че историческия процес е резултат от социалната дейност на „всички хора на планетата", на творческата активност на „най-широките народни маси". Утвръждаването на принципа за равенството на хората е предпоставка за съзнателното провеждане в живота на обществото и на идеите за изграждане на справедливо обществено усройство, гарантиращо равнопоставеността и свободата на всеки член на обществото (Вернадский 1988: 508-509).
Научното обхващане на социалните процеси е свързано и с утвърждаването на принципа на демократизма в обществото. За Вернадски не подлежи на съмнение, че социално-научното познание недвусмислено показва, че бъдещото научно-обосновано устройство на обществото е възможно единствено чрез най-широката демократизация на социалните процеси. В предходните етапи до голяма степен демокрацията е била по-скоро красива фраза отколкото реалност, но в новите условия старият „Raison d'etat", основан на господството на аристократизма и централизма отива безвъзвратно в историята и на негово място неизбежно и закономерно се налага новото разбиране за демократичното държавно устройство. Това е така, защото съвременният етап в общественото развитие, при който, както беше показано, науката навлиза във всички дейности и сфери на обществото, категорично изисква и предполага създаване на социални условия, даващи възможност за най-широко участие на все по-голямо количество хора в в създаването и разпространението на начните знания, т.е. за все по-пълно демократизиране на обществото. Освен това, процесът на „демократизиране на държавната власт" в етапа на ноосферата е неизбежен и защото по своята природа „науката е дълбоко демократична", в нея няма „нито юдеи, нито елини" и тя задължително води към осъществяване на промяна в структурата на държавата - „заздравяването на нейната демократична основа" (Вернадски 2009: 101, 96, 107).
Третият същностен процес, който характеризира ноосферата е създаването на такова обществено устройство, което постига „хармония" вътре в обществото и „хармония" на взаимодействието на обществото и биосферата. В.Вернадски вижда възможността за изграждането на такова устройство в масовото и всеобхватно използване на постиженията на различните клонове на научното познание - естествознание, техника и технология, медицина, социални и хуманитарни науки, включително на философията и „художественото" познание. При което не трябва да се смята, че става дума за създаване на „утопични картини на бъдещия социален строй", а за „научна обработка" не само на „социалното бъдеще", което безусловно е една от задачите на научното познание на обществото, но и за използване на „могъщата и неизбежна сила на науката" за изграждане в социално-политическото настояще на „правилното социално устройство, което дава максимум щастие и пълно задоволяване на основните материални потребности на човечеството". Изграждането на това устройство е възможно, то не трябва да се отлага, защото „научната работа на човечеството" е достигнала такова ниво, което предлага средствата, които „да дадат смисъл и цел на съществуването на човека и да го избави от ненужни елементарни страдания тук на Земята - като глад, нищета, убийства във война, болести" (Вернадски 2009: 105), [6].
Достигането до този, основан на научното познание и научното управление социален строй, както и на все по-ускоряващото се нарастване на науката във всичките й измерения ще се създадат и условията за установяване на нов тип отношения на човека с биосферата - отношения на хармония и единство. Предпоставки за това са перспективите за реализиране на произтичащите от достигането да етапа на ноосферата идеи за „държавно обединение на човечеството" и за създаването световен „научен мозъчен център" на човечеството. Основана на обединението на силите на световната научна мисъл и световното научнообосновано управление на човечеството, бъдещата дейност на обществото ще бъде „планова и единна дейност" за хармонично „овладяване на природата" и закономерно и неизбежно ще доведе до създаването на „една единствена, всичко завладяваща съвкупност - човек и природа, не като отделни явления, а като единно органично цяло" (Вернадски 2009: 101-102, 112-113, 180, 173).
4.
Утопична ли е тази идея за бъдещето на обществото? Утопична ли е идеята за ноосферата?
Самият Владимир Вернадски отговаря по два начина на тези въпроси. При единия от отговорите той изтъква, че дори да има утопичност в учението за ноосферата, то това не е толкова лошо, защото тази утопичност е свързана с извеждането на преден план на ролята на нуаката, което само по себе си е положително, тъй като способства за „осъзнаването на основното значение на науката за благото на човечеството" (Вернадски 2009: 108).
При вторият отговор Вернадски се стреми да покаже, че съмненията за утопичност на идеята за ноосферата са неоснователни, че те имат своите корени в обръщането към миналото на човечеството, което изобилства с примери за „неразумността" на човека, че не отчитат коренния поврат, който се извършва в историята с разгръщането и „реалното приложение на научните постижения" в живота на общество и превръщането по този начин на науката в мощна „геологична сила". Учението за ноосферата не е утопично, защото се основава на обективния научен анализ на еволюцията на гео и биосферата на Земята и е резултат на задълбочени „научно-емпирични обобщения" [7]. На основата на този анализ и на тези обобщения може категорично да се приеме като напълно научно обоснован, а не като „художествено създаден и разкрасен", изводът, че „цивилизацията на „културното човечество" - доколкото тя е форма на организация на новата геологична сила, създала се в биосферата", е неизбежен и закономерно настъпващ етап в развитието на планетата. Еволюцията на биосферата неминуемо достига до този етап, но и човешката цивилизация не е застрашена от „самоунищоженение", в резултат на развитието на науката, „тъй като цивилизацията е голямо природно явление, отговарящо исторически, по точно геологично, на създалата се организираност на биосферата". Като достига до образуването на ноосферата като висша степен в развитието на човешката цивилизация биосферата „с всичките си корени се свързва с тази земна обвивка (с ноосферата)", състояние, което дори в някаква сравнима степен, не е съществувало по-рано в историята на човечеството (Вернадски 2009: 104, 39-40). Ето защо, заключава в статията си „Няколко думи за ноосферата" великият руски учен и хуманист Владимир Иванович Вернадски, въпреки че представяното бъдеще на човечеството в учението за ноосферата може „да ни изглежда като възможно приказно мечтание", човек може уверено да очаква това бъдеще, защото то е изразаз на обективния ход на историята и всъщност „едва сега започва", човечеството „едва сега навлиза в етапа на ноосферата", като дори в началото си този етап разкрива необозрими простори пред човека, пред когото „се откриват все по-широки и по-широки творчески възможности" и той „може и е длъжен да преустрои със своя труд и мисъл" своя живот и историята на човечеството (Вернадский 1988: 509-510).
1. В статията си „Няколко думи за ноосферата" В. Вернадски посочва, че именно Е. Льо Руа - виден „френски математик и философ бергсонианец" в лекциите си в Колеж дьо Франс през 1927 г. въвежда понятието „ноосфера", излезли през същата година и в самостоятелна книга под заглавие "L'exigence idealiste et le fait d'evolution", P., 1927, 196 р. (Вернадский 1988: 509, 512)
2. Макар че „предпоставки" за формиране на концепцията за ноосферата могат да се намерят във възгледите на В.Вернадски още през 20-те години (например статиите „Науката като геологическа сила" („Наука как геологическая сила" (1920)) и „Автотрофност на човечестното" („Автотрофность человечества" (1925)), за което говори и твърдението на Е. Льо Руа, че „тласък" за разработването на неговата собствена концепция са дали лекциите на руския учен, четени в Париж през 1922/23 година, самият Вернадски употребява понятието „ноосфера" за пръв път през 1931 г. (статията „Изучение явлений жизни и новая физика"- Изв. АН СССР. Сер. 7, ОМЕН- 1931- N З, с. 403-437) като в явен вид развива идеята за ноосферата след средата на 30-те години на ХХ век - главно в непубликуваната приживе работа „Научната мисъл като планетарно явление" - „Научная мысль как планетное явление" (публикувана в двутомника „Размышления натуралиста", Москва, 1975-1977, кн.1 и 2) и в статията „Няколко думи за ноосферата" - „Несколько слов о ноосфере" (1943) - Успехи биологии, 1944, т.18, вып.2.
3. Като пример в това отношение може да се посочи категоричната позиция на Вернадски за невъзможността научно да се докаже идеята за абиогенезата, както „дискусията", която той води с представителите на някои „философски системи", които защитават подобни тези или разглеждат разума „като една от главните постоянни прояви на реалността" (каквато позиция може да се открие у П. Тейар дьо Шарден), (Вернадски 2009: 206, 185-188).
4. Учението си за биогеомичната основа на биосферата В. Вернадски излага за пръв път във вече споменатите „парижки" лекции от 1922/23 г.. Част от тези лекции са публикуване в книгата „Очерки геохимии", М.-Л., Госиздат, 1927, 368 с..
5. Трябва да се посочи, че в съвременната „антиноосферична" литература се оспорва или отхвърля не само съществуването на концепция (Кузнецов, Понкин: 2009), но дори използването на термина „ноосфера" от В. Вернадски. Л.Фесенкова например пише: „В текстовете на Вернадски това понятие („ноосфера" - Б.М.) не се въвежда" като неговата употреба след Льо Руа и Тейар дьо Шарден се възражда и дори става „масова" значително по-късно - „едва през 1970-те години" (Фесенкова 2008: 141, 143). Явно е, че подобни твърдения са резултат на стремежа да се защити една или друга авторова теза, но влизат в явно противоречие с възгледите на самия Вернадски, което личи от цялото вътрешно противоречиво изложение в статията на Фесенкова, включително във факта, че само две страници след цитираното твърдение авторката посочва, че „ и така Льо Руа формулира термина „ноосфера" в 1927 г., а Вернадски го използва в 1930-те години" (Пак там: 143).
6. Тук е важна следната бележка: В.Вернадски при обосноваването на идеята си за възможността за изграждане на хармонично и справедливо обществено устройство на различни места посочва, че такова общество навярно би съответствало на социализма, вкл. „съветския социализъм", като включително изказва и мнението, че „научното" разбиране на ноосферата, което „произтича от био-геохимичните представи, е в пълно съзвучие с основната идея, пронизваща „научния социализъм"" на К. Маркс (Вернадский 1988: 510; Вернадски 2009: 107). Трудно е да се прецени до каква степен тази позиция на Вернадски е израз на собственото му разбиране за ноосферата или е резултат на политическите влияния на „съветския демократичен строй". По вероятно е второто, тъй като както сам посочва в свое писмо до Б.Л. Личков от 1940 г. той „слабо познава Маркс" (Вернадский 1980: 40), а в ръкописа на така и непубликуваната приживе работа „Научната мисъл като планетарно явление" отхвърля категорично „диалектическия материализъм" на марксизма като „анахронизъм" и вреден за развитието на научното познание (Вернадски 2009: 239-244).
7. В „Научната мисъл като планетарно явление" В.Вернадски обстойно осъществява обективен научен анализ на еволюцията на гео и биосферата и образуването на ноосферата и прави на негова основа множество „научно-емпирични обобщения", сред които могат да се посочат тези от стр. 45-46, в които той доказва „стабилността на ноосферата" и „изключването на възможността за самоунищожение на човешката цивилизация", от стр. 160-180, в които очертава „практически безграничните" възможности за съществуване на човечеството, които разкрива развитието на научното познание и приложението на неговите постижения в живота на
хората - овладяването на нови видове източници на на енергия, заселването на нови територии на земята, намирането на нови технологии за осигуряване на изхранването на могократно по-глямо отколкото то може реално да достигне населението на Земята, както и неизбежността на установяването на обществено устройство основано на „съзнанието за единство и равенство на всички хора" на планетата (Вернадски 2009: 45-46, 160-180).
Вернадский 1980: Вернадский, В.И., Переписка В.И.Вернадского с Б. Л. Личковым, 1940-1944, Москва: Наука, 1980, 224 с.
Вернадский 1988: Вернадский, В.И., Философские мысли натуралиста, Москва, Наука, 1988, 520 с.
Вернадски 2009: Вернадски, В., Научната мисъл като планетарно явление, София, Фондация „Акад. Сава Гановски", 2009, 247 с.
Кузнецов, Понкин 2009: Кузнецов, М.Н., И.В. Понкин, Гражданско правовая,
конституционно правовая и уголовно правовая охрана нравственности, Москва,
ИГКОП, 2009, 704 с.
Фесенкова 2008: Фесенкова, Л.В., Ноосферное мышление и современная экологическоя ситуация, В: Высшее образование в России, 2008, с.141 - 148.
Доц. д-р Борис Манов е преподавател във Философски факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград