NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

„Минотавромахия”: Пикасо и емоционалното кълбо

Брой
29 (2014)
Рубрика
Minima moralia
Автор
Деница Москова

 

„Минотавромахия": Пикасо и емоционалното кълбо
 

Деница Москова, Югозападен университет „Неофит Рилски"

 

 

„Аз не рисувам това, което виждам.

Аз рисувам това, което мисля."

 

Пабло Пикасо

 

Можем ли чрез съзерцанието на една картина да се „докоснем" до мислите и чувствата, които е искал да пресъздаде художникът? Наблюдава ли се някаква съчетаемост в емоциите, които е изказал творящия и тези, които са усетени от наблюдателите на картината?  Художникът е надарен с прекрасно въображение, което умело може да визуализира на бялото платно, пресъздавайки чувствата и мислите си  чрез багрите на цветовете или безцветието.

Ръката е само инструмент, пресъздаващ емоциите на душата...

Когато заговорим за изкуство, като че ли оставяме за миг разума си в преддверието  на тишината. Изчакващ и необременен от стотиците въпроси, които непрестанно иска да разреши. На преден план допускаме изразът на душата си, защото само тя е способна да се потопи в нереалния свят на реалната емоция. Само чрез душата може да се усети духовността, красотата, смисълът, надеждите и цялостното величие на една картина. Когато съзрем една картина и за миг затворим очи, тогава погледът се „избистря" и съумяваме да „видим" и да усетим това, което е непосилно за сетивата. Дейвид Хюм казва: „Красотата не е качество присъщо на вещите, то е в духът на съзерцаващите ги."

            Бих добавила, че красотата се проявява тогава, когато наблюдаващият премине през съзерцанието на детайла и достигне до цялостната идея и смисъла, който е искал да пресъздаде художникът. Изразът на красотата не се състои непременно в детайлите, чрез които е създадена една картина, а в смисъла, който стои като 3D  изображение и докосва направо сърцето. Чрез сетивността успяваме да определим каква е дадена картина, какво изобразява, с какви средства си е служил художникът, за да успее да е изрисува именно по начина, по който изглежда. Но само чрез „погледа" на душата, бихме могли да достигнем до там, до където би било трудно завръщането без нови усещания, нови емоции, нови изживявания... Картината е изразът на душата на художника, тъй както поемата е за поета.

            И той (художникът) е там, в мрачната стая, осветена единствено от пъстрия порив на въображението. Хиляди мисли и само няколко бели платна... хиляди очаквания, а в действителност изобразен един образ - чудовищен, предизвикващ трепет от ужас и същевременно  страхопочитание - образът на МИНОТАВЪРА. Всеки от нас, когато чуе „Минотавър" в съзнанието му възниква античният митологичен образ на същество с тяло на човек и глава на бик. От гръцките митове сме запознати със символите, които се крият зад този специфичен, страховит и дори зловещ образ, а именно: тирания, деструктивност и скрити желания. Сюрреалистите виждали в образа на Минотавъра олицетворение на неуправляемата сила, която презирайки всички граници на рационалното, се устремява срещу боговете и го отъждествявали със собствения си стремеж към абсолютна жестокост и същевременно абсолютна свобода. В началото на 30-те години на XX век, Пикасо поддържал постоянен контакт със сюрреалистите и е бил силно и трайно впечатлен от древногръцкия, класически мит за Минотавъра. В книгата на Ж. Брасай  „Срещи с Пикасо" е отбелязано, че ако сюрреалистите са почитали това чудовище, защото са виждали в него „противоестественото, свръхчовешкото и свръх-реалното", то Пикасо го е обичал заради „човешката, твърде човешката му природа". Така също Брасай забелязва, че „художникът, създал „Герника", чувствал себе си като родственик на това митологично чудовище, получовек-полубик, като родственик на бика, в който се борят тъмни сили, когато го изкарват на арената на коридата и усещал у себе си същите тези тъмни сили, Пикасо им придава човешки облик." Както и другите повтарящи се образи в творчеството на Пикасо, минотавърът възниква след дълъг период на несъзнателно изграждане на образа. През 1933 година, той създава голям брой графични творби, чийто главен герой е Минотавърът, а в началото на 1935 година създава и завършва цикъла „Минотавромахия" и започва да пише и илюстрира сюрреалистична поезия. Част от изкуствоведите разглеждат „Минотавъра", завършен през 1935 година, като предчувствие за страшни катаклизми - испанската гражданска война, Втората световна война. Но другата половина специалисти свързват символиката на гравюрите повече с миналото на живописеца, отколкото с предчувствието за бъдещето на света.

            Когато човек за първи път види картина на Пикасо, определено изпитва естетическа обърканост и неразбиране на абстрактността, която се излъчва от нея. Но картините, на които е изобразен образът на минотавъра, някак от само себе си подсказват и разкриват дълбокия и силно повлияващ смисъл, който съдържат. Те съумяват да „докоснат" като че ли с перце душата на съзерцаващият ги.

            Първата картина, която заслужава нашето внимание от поредицата: „Минотавър в различни сцени" е именно: „Глава на минотавър". На пръв поглед оставаме с усещане за страховития, предизвикващ уплах цялостен образ, който е изрисувал Пикасо. Но тогава вниманието ни се спира върху погледа на минотавъра. Сякаш пронизващ, съсредоточен в една посока, напомнящ за наблюдението на поредната жертва, както когато лъвът се подготвя да нападне набелязаната плячка. Но този поглед ме кара да се замисля, какво ли е искал да „каже" чрез него Пикасо, когато е изобразявал именно очите? Нима този поглед не е само прилягащо и очаквано допълнение към цялостния образ на минотавъра? Има ли нещо друго, което е искал художникът да внуши на наблюдаващият чрез именно този поглед? Този поглед по някакъв нереален начин напомня за дълбоко скрития страх, който би могъл да изпитва минотавърът. Страхът, че ще бъде отхвърлен заради зловещия си образ.

            Със съзерцаването на първата картина любопитството на наблюдаващия  нараства и се отправя устремно и нетърпеливо към следващите  образи от поредицата.

            Картините, озаглавени „Минотавър на арената" и „Умиращ минотавър", създават у наблюдателя смесица от емоции: страх, наслада, радост, удоволствие и пр. Във въпросната втора картина виждаме как хората наблюдават умиращия минотавър и как ликуват над тази смърт. Но в първата картина е изобразено момиче, което докосва умиращия минотавър и това издава тъга, защото макар и чудовище, смъртта на минотавъра поражда и състрадание. А у нас, наблюдателите, оставя кълбо от емоции, подобно на нишката на Ариадна, което за миг обърква дори собствените ни чувства, породени от наблюдаването на въпросните картини. Преминавайки към следващата, отдавна оставили настрана логическите си съображения, единствено въоръжени с „любопитния поглед на духа", се натъкваме на картина, наситена с различни образи, всеки от които остава различен отпечатък върху нашата емоционалност. На пръв поглед виждаме трима наблюдаващи трагичната опасност, която е надвиснала над опитващият се да избяга от ръката на минотавъра уплашен до смърт кон. Две момиченца, гледащи отвисоко, ненамесващи се, безсилни пред силата и решителността на минотавъра и бягащият мъж, изкачващ се на безопасно място по стълбата на бягството. Но тази картина, излъчва не само страх, но и смелост: смелостта на момиченцето, държащо свещ, чрез пламъка на която като че ли се надява да заслепи минотавъра или да внесе малко светлинка в тази тъмна, трагична, навяваща страх сцена.

Пикасо представя и втора картина, изобразяваща минотавър с умиращия кон. Болка, тъга, страх са първите думи, които би изрекъл всеки от нас, когато я види за първи път. Протегнатите ръце издават безпомощността. Желанието за намеса и помощ и в същото време страх, безсилие и заблуждаваща активност, защото протегнатите ръце изразяват недоволство, но и липса на смелост за намесата в това трагично събитие.

            Ако досегашните картини породиха в нас смесица от емоции и чувства, то тя се засилва още повече в мига, в който се докоснем до картините, на които са изобразени „Девойка до спящия минотавър" и „Минотавър, наблюдаващ спящата". Когато наблюдаваме някой, докато спи, се сливаме изцяло с тишината, която обгръща стаята с топлата ласка, породена от спокойствието на спящия пред нас. Абстрахирани от зловещия образ на минотавъра, остава само тишината, спокойствието и загрижеността в двете изображения. Красотата заменя отвращението, загрижеността -  безразличието, спокойствието - страха, а любовта стои над омразата.

            Ако картините, за които говорих досега излъчваха смесица от емоции - страх, болка, тъга, спокойствие, загриженост, то в последната, „Минотавър целува момиче", се появява нов момент на бликаща емоция и като че ли е последната капка в чашата, завършеността от вълшебството и съчетанието на изтънченост, красота и чувства, а именно страстта. Голотата, храната, виното, момичето, свирещо на хармоника, седнало до минотавъра, който целува девойката, пресъздават обстановка, пренаситена с наслада, страст и удоволствие.

            Красотата, силното емоционално въздействие, които докосват наблюдаващия поредицата от картини на Пикасо, изобразяващи различни сцени с минотавъра, оставят дълготраен и съществен отпечатък върху естетическите възгледи на всеки, който е имал удоволствието да се докосне до творчеството на великия Пикасо.

 

Деница Москова е студентка по философия в Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград

 

 

comments powered by Disqus