NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Западни интерпретации на източния феномен хайку

Брой
30(2015)
Рубрика
Тема на броя
Автор
д-р Людмила Балабанова

 

Западни интерпретации на източния феномен хайку

Людмила Балабанова

balabanova1806@gmail.com

Western Interpretations of the Eastern Phenomenon Haiku

Ludmila Balabanova, PhD, Technical University of Sofia


1. Въведение

Според определението на Енциклопедия Британика „метафора" е подразбиращо се сравнение, за разлика от директното сравнение, като нейните функции варират „от просто подобие до ролята на централна концепция и основен образ". Безспорно това е едно по-широко разбиране на метафората, което я разграничава от сравнението, но не и от други подобни тропи.

Първата причина за голямото объркване по повод на използването на метафората в хайку идва от различните дефиниции и разнообразните аспекти, от които се разглежда понятието „метафора". Най-общо тази причина може да се формулира като:

● Липса на прецизност при употребата на термина, без да се разграничава тесния литературоведски смисъл от по-широкото разбиране за метафората

Втората причина за разногласията по въпроса за използване на метафората в хайку, която ще бъде разгледана в тази статия, идва от:

● Някои случаи на използване на художествени техники, които от гледна точка на западната литературоведска парадигма принадлежат към метафората, но всъщност са израз на специфични черти на Далекоизточната култура или конкретно на хайку:

●● Сюрреалистична образност

●● Синестезия

●● Персонификация

2. Сюрреалистична образност

През втората половина на миналия век има силна тенденция за експериментиране с хайку жанра в Япония, включително и в областта на приложението на метафората, в което ни убеждават много антологии, като например антологията със съвременно японско хайку на Макото Уеда [Ueda, 1976]. Ето един пример от нея, хайку на Канеко Тота:

след бурен спор

излизам на улицата

и ставам мотоциклет

Това, което трябва да се вземе предвид, е често размитата граница между абстрактната метафора и сюрреалистичния образ. Докато в първия случай имаме включени абстрактни понятия, то във втория най-често става въпрос за конкретен образ, поставен в нереална ситуация (а това е толкова близко до прекъсване на връзката, изразено чрез „невъзможна истина"). В западната поезия абстракциите са често срещани („живот", „съзнание", „любов", „болка" „копнеж"), докато в хайку образите са конкретни, дори когато отношението между отделните елементи на сцената не е реалистично. В този смисъл, може да се говори по-скоро за сюрреалистично хайку, отколкото за хайку, включващо абстрактни метафори. Филип Роналд отбелязва:

И хайку, и сюрреалистичната поезия често много зависят от неочаквани „паралелни образи", които, както Брейди правилно посочва, са „форма на метафора... по всички признаци, освен по название". Докато разпространеното мнение е, че писателите на английско хайку ще направят най-добре, ако избягват използването на метафора, би било може би по-точно да се каже, че те трябва да се стремят да минат отвъд нея.

Именно това минаване „отвъд метафората" може да се приеме като минаване отвъд границите на тесния литературоведски смисъл на метафората. И сюрреалистичното стихотворение, и хайку, наблягат преди всичко на образа, но докато в първия случай образът често е дотолкова преекспониран, че изтъкването му граничи със самоцел, при хайку, което е кратко и елиптично, образът е по-естествено поставен и понякога дори може да не се разпознае като сюрреалистичен. Филип Роланд защитава и позицията, че и сюрреалистичната поезия, и хайку водят до преживяване на недуалността. За хайку това е основна характеристика, свързана с дзен, но по същество и сюрреалистичният образ достига до същия ефект, разрушавайки причинно-следствените връзки и често деформирайки времето и пространството. Тази роля, която той изначално играе, достига кулминацията си в хайку. Ето едно хайку на Ясумаса Сода от антологията Цветята на вятъра: 100 съвременни японски хайку:

Отлети пеперуда,

долети -

скалата вече я няма

Тук времето губи своето линеарно значение и този подход на различна оптика, внасяща една парадоксална темпоралност, води до силно преживяване на недуалността, както и до осъзнаване на преходността на Аз-а и света.

Същата идея е изразена и в стихотворението на Баня Нацуиши, един от най-изявените сюрреалистични японски хайку поети.

За моето отсъствие

от хиляда години окачвам

водопад

Още образът в първите два реда е нереален в темпорално отношение, макар че носи и реален елемент (става въпрос за табелките или бележките, които се окачват на вратата), но особено последният ред изненадва с прекрасен сюрреалистичен образ, който задълбочава още повече идеята от предишното хайку на Сода, предполагайки не само относителността на времето, но и една атмосфера на трансценденталност, заличаваща границите между обект и субект, между реалност и фантазия. В същото време водопадът, много използван образ в японското хайку, е натоварен с дълбоки значения, на повърхността на които е течащото време. Сюрреалистичната линия в творчеството на Нацуиши достига кулминацията си в неговите хайку за „летящия папа", събрани в книгата му Flying Pope. Ето един пример от книгата:

Сблъсквайки се с ято гъски

летящият папа

внезапно спира

Това хайку съдържа всички характеристики на хайку жанра (киго -„мигриращи гъски"; кире; елемент на изненада) и едновременно с това има всички основания да бъде сюрреалистична поезия. И в двата жанра се предполага, че пространството, оставено за читателя, трябва да е обширно. Какъвто и да е прочитът на такива хайку, „нашето разбиране не може да бъде друго, освен интуитивно, и процесът на разбиране задължително подлага на изпитание нашите конвенционални очаквания".

Аналогията между сюрреалистичната поезия и хайку не се изчерпва с конкретната образност и преживяването на недуалността. Сред формалните прилики може да се спомене, че и двете течения не са само литература, а и организирани движения, което предполага, освен влияние и върху други изкуства, и някаква идеология за начин на живот, макар че идеите им са различни, и в случая с хайку засягат много по-малко социалните реалии. Може да се проследи и известна аналогия относно развитието им, когато на даден етап се поставя важният въпрос за известна рестрикция по отношение на необузданата фантазия. В теорията на сюрреалистичната поезия дискусиите върху отношението на съзнанието към „автоматичното писане" (главното и най-важно откритие на сюрреализма), в смисъл на контрол върху появяващите се свободно от дълбините на подсъзнанието образи, възникват закономерно. Това отношение се променя от манифест на манифест. По подобен начин се интерпретират някои сюрреалистични експерименти в японското хайку, като се говори за ограничаване на автора във вътрешния му пейзаж, при което се раждат хайку, които не носят никакво послание на читателя. На тази тема е посветена статията на Пол Милер, остроумно наречена „Ground Control to the Flying Pope" („Наземен контрол на летящия папа"), като се има предвид Баня Нацуиши и други автори на сюрреалистично хайку.

И макар че западното влияние е много вероятно, когато става въпрос за съвременното сюрреалистично хайку, такива нагласи не липсват в японската традиция, което още веднъж доказва изначалните допирни точки между хайку и сюрреалистичната поезия. Ето един пример от Кобаяши Исса (1763-1827):

Плач на цикада;

Той е точно

Червена книжна вятърна мелница

3. Синестезия

Синестезия (от гръцки syn, „заедно" и aishesis, „усещане") означава смесено възприятие. В съвременната психология синестезията се определя като феномен на хармонично интермодално възприятие, когато в един когнитивен акт възниква налагане на различна по тип асоциация. Това е състояние, при което възприятията се свързват едни с други. Едно сетивно възприятие или идейна представа предизвиква в съзнанието същевременно друга представа, от сетиво, което не е било стимулирано. За някои хора това е напълно реално преживяване, породено от особености на техния мозък. Макар че синестезията не е диагноза, защото такива хора не се смятат за болни, тя е медицински термин, психологическа категория за означаване на определено състояние. При това изглежда, че границата между реалното и въображаемо преживяване на синестезията е размита. Така хора с голямо въображение биха могли да си представят допълнителни сетивни възприятия при стимулиране на определено сетиво. Най-често срещана е връзката между цветове и звуци, но понякога се намесват също миризми, вкусови и осезателни възприятия. Така синестезията се превръща в художествено средство, при което едни възприятия се смесват с други, т. е. в реторическа категория. Трудно е да се определи дали даден автор е надарен с определена свръхсетивност или неговият сетивен „еклектизъм" е съзнателно смесване на сетивните усещания с цел търсене на по-голям естетически ефект. Във всеки случай, както ще видим по-късно, синестезията, като реторическа категория, е с по-широк смисъл от психологическия термин, който я определя като две едновременни възприятия при стимулиране само на едно сетиво. На Запад синестезията се изявява още при романтиците, но достига разцвет в развитието си при символизма, където се налага като своебразен метаезик (естетиката на съответствията на Бодлер, намерила продължение в идеите за съответствие между звукове и цветове на Рембо). Два века по-рано Башо ще напише едно от най-известните си хайку:

Мрак над морето -

Смътно бели

Гласове на диви гъски

Някои автори отнасят синестезията към метафората в тесен смисъл, други смятат, че е художествено средство, сродно на метафората (тропа от метафоричен тип). При всички случаи синестезията е свързана с пренасяне, т. е. носи метафоричен характер (съществува и терминът синестетична метафора). Тя принадлежи към групата с директно пренасяне, тъй като връзката между двете възприятия е споделено усещане на автора, при което не се предполага елемент на херменевтично участие от страна на читателя (за разлика от групата на тропи с условно пренасяне като алегория и символ). Пренасянето при синестезията е изключително разнообразно. За това изследване е важно да се установи има ли разлика в подхода на западните и далекоизточните поети към синестезийното пренасяне. В стихотворението си „Гласни" Рембо създава един узаконен код на съответствие между гласните звукове и цветовете, изразяващ стремежа на западното мислене към диференциране и класификация. Напротив, синестезията в хайку е резултат от силния стремеж към интегриране, към виждане на една стереоскопична картина, стимулираща всичките сетива едновременно - имаме усещането, че всички сетива са слети в едно, способно да преживява света в неговата цялост. Докато на Запад се наблюдава по-голямо съвпадение между психологичесския и реторичния аспект на понятието (нещо като художествена имитация на мозъчната аномалия, както при Рембо звукът се придружава от представа за цвят), в хайку се срещат форми на синестезия, при които има друг тип смесване на сетивни възприятия, чрез техните качества. Ето едно такова хайку на Башьо, в което уханието има качествата на звука - едно пренасяне между звуково и обонятелно възприятие:

Камбаните стихват.

Еква в нощта

Дъхът на цветя.

Тук нямаме придружаване на едно сетивно възприятие от друга асоциация - не се предполага, че дъхът на цветя се придружава от звук, а само че замества звука на камбаните и че усещането за него е внезапно като екване на звук. Можем да заключим, че има едно отместване от класическото определение за синестезия, което се покрива с психологическото преживяване, като по-скоро имаме идея за сливане на възприятията на по-дълбоко ниво, резултат на интегриране на качествата на околния свят и преживяването му като единна цялост.

4. Персонификация

От всички видове метафорични пренасяния най-често срещано в хайку е пренасянето, което се определя като персонификация (олицетворение). Тук обаче отново се срещаме с различен подход на източното и западното мислене към една и съща тема. На Запад персонификацията е свързана с явен антропоцентризъм, който не е характерен за далекоизточния мироглед. Още от Протагор (485 - 410 пр. Хр.), чиито думи „Човекът е мярката за всички неща" често се цитират, антропоцентрическият възглед за света заема основно място в западната култура. От друга страна, в източната философия съществува съзнанието за човека като един от многобройните аспекти на истинската Реалност. И така, в основата на персонификацията на Запад лежи разбирането за централното място на човека в света и съзнанието, че нито една реалност не е пълноценна без въвеждане на човешките измерения в нея. Точно обратният подход е характерен за Япония, където под влияние на анимизма, който е в основата на традиционната японска религия Шинто, съществува вярата в одухотвореността на всички обекти и явления в природата. И докато в западната литература персонификацията наистина е пренасяне на човешки качества върху жива и нежива природа, т. е. има характер на метафора, в хайку се отразява разбирането на японците за света. В този случай за пренасяне можем да говорим само формално, от гледна точка на западния реторичен инструментариум, но всъщност пренасяне няма, а дълбоко вкоренена вяра, че цялата природа е одухотворена, а човекът е само част от нея. В Япония едно старо дърво се почита, както се уважава възрастен човек. Следващите две хайку на Башьо са естественият израз на вярата в одухотворения живот на природата:

Цъфти

старата сакура,

спомня си отминали дни

Спи върбата -

може би сънува,

че в славей се преражда.

Многобройни са примерите на анимизъм в хайку стихотворенията на Исса, разгледани подробно в статиите на Дейвид Ланю „Животни, любители на красотата, в хайку стихотворенията на Исса" и „Животните и шинто в хайку стихотворенията на Исса".

5. Заключение

Дори да приемем, че синестезията и пeрсонификацията са тропи от метафоричен тип с директно пренасяне, които принадлежат към обобщеното понятие метафора в тесен смисъл, можем ли да направим извода, че такава метафора е сред характерните за хайку художествени средства (всъщност синестезията се среща много рядко в хайку, по-голямо е присъствието на персонификацията). Какво е грешното в този подход? Първо, опитът ни да описваме едно явление на култура, различна от западната, посредством западната литературоведска парадигма. Метафората е дефинирана на Запад и дефиницията ѝ носи белезите на западния подход към света - рационален и белязан от стремежа към диференциране и анализ. В подхода на далекоизточната мисъл се открива обратният стремеж към интегриране и разглеждане на явленията в тяхната цялост. Метафората е понятие, което може да се сравни с лошо ушита дреха за описанието на хайку. Метафорични пренасяния, които съвпадат със синестезията или принципите на анимизма, могат да бъдат описани и като метафора в тесен смисъл. Но „дрехата" на метафората приляга добре само на тези места. Ушита по западния стандарт, тя съвсем не е по мярка на източното явление хайку. И тук стигаме до втората грешка - толкова разпространения на Запад метод на индукцията. Да се смята обаче, че щом в хайку се откриват примери, които могат да бъдат класифицирани като метафора в тесен смисъл, то всяка такава метафора е добре приета в хайку поезията, е един абсолютно погрешен извод. В математиката това се нарича метод на непълната индукция (когато се изследват само част от елементите на едно множество и се прави извод за дадена негова характеристика) и е известно, че така са направени много погрешни изводи.

И така, ако все пак се опитваме да разглеждаме един далекоизточен феномен посредством западния литературоведски инструментариум, трябва да бъдем изключително прецизни и да не забравяме различията между западния и източния подход към явленията.

Д-р Людмила Балабанова е преподавател в Технически университет, София

"Metaphor." Encyclopedia Britannica Online. <http: //www.britannica.com/eb/article-9052289> (последен достъп 12.05.2011)

Този въпрос е разгледан в книгата: Балабанова, Людмила. Хайку: водно конче под шапката (Силата на неизговореното). - София : Боян Пенев, 2014, Част III, Гл. 1, т.4, с. 198.

Ueda, Makoto. Modern Japanese Haiku : An Ahthology. - Toronto University of Toronto Press, 1976, с. 261.

Виж Балабанова, Людмила. Хайку: водно конче под шапката (Силата на неизговореното). - София : Боян Пенев, 2014, Част III, Гл. 1, т.2, с. 157.

Rowland, Philip. "Surrealism and Contemporary Haiku - or Surreal Haiku?". World Haiku 2005, Edited by World Haiku Association. - Tokyo, Publisher: Nishida-shoten, 2004, с. 109.

Нацуиши, Баня, съст. Ива Венкова и Димитър Стефанов (прев.). Цветята на вятъра: 100 съвременни японски хайку. - София : Библиотека 48, Матом, 2001, с. 90.

Natsuishi, Ban'ya. A Future Waterfall: - Winchester, Red Moon Press, 2004, с. 15.

Natsuishi, Ban'ya. Flying Pope. 127 Haiku. - Cyberwit.net, 2008, с. 38.

Rowland, Philip. Цит. съч., с. 111.

Miller, Paul. "Ground Control to the Flying Pope". Modern Haiku, Vol. 41.3, Autumn, 2010.

Issa, Kobayashi in Rowland. Цит. съч., с. 114.

Башьо, Мацуо. Съст. и прев. Братислав Иванов. 100 хайку. - София : Изток - Запад, 2012, с. 21.

Виж Балабанова, Людмила. Цит. съч. с. 125.

Башьо, Мацуо. Хайку. Съст. и прев. от японски Людмила Холодович. - София : Еквус Арт, 1996, с. 69.

Башьо, Мацуо. Съст. и прев. Братислав Иванов. Цит. съч. с. 63, 60.

Ланю, Дейвид. „Животни, любители на красотата, в хайку стихотворенията на Исса". Литературен вестник, бр. 30, 2012, с. 12.

Ланю, Дейвид. „Животните и шинто в хайку стихотворенията на Исса". Литературен вестник, бр. 29, 2013, с. 9.

 

 

 

comments powered by Disqus