NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

За субект-обектното разделение или има ли в дзен няма антропоморфизъм

Брой
30(2015)
Рубрика
Тема на броя
Автор
доц. д-р Антоанета Николова

 

За субект-обектното разделение или има ли в дзен няма антропоморфизъм

Антоанета Николова

 

Срещите на различни култури, на които сме свидетели днес, непрестанно поставят под въпрос истините, които смятаме за несъмнени и очевидни. Все повече осъзнаваме, че в основата на нашето световъзприятие се намират определени, присъщи на културата ни, модели и нагласи, чиято стабилност не подлагаме на съмнение, но които са озадачаващо несъвместими със също така безвъпросно приемани позиции, произтичащи от други култури. Проблемът за изясняване на изходните позиции и предпоставки става все по-актуален не само за научния свят, но и за ежедневието.

Особено много предизвикателства се крият в срещата между позициите на Изтока и Запада (разбирани не толкова като географски, колкото като културологични обозначения).

Конкретен повод за разсъжденията ми стана изумилата ме разнопосочност в прочита на едно тристишие:

търсещите улици

са с ходила

на хора (Ангел Христов)

Впечатли ме краткостта и яснотата, с която се представяше поглед, присъщ струва ми се на Изтока, който би могъл да се нарече дзен, ако използваме това понятие „в един широк и по-скоро метафоричен смисъл - като максимално проявление на духа на Изтока" (Антов). В случая това е погледът откъм страната на другото, външният поглед, при който като че ли не субектът рисува наблюдаваното, а става проявител, чрез който обектът е в състояние сам да изрази, да покаже себе си.

И така в това хайку изведнъж видях през погледа на улиците. Осъзнах, че от гледна точка на тях самите, от гледна точка на някакво различно измерение, където всяко нещо има смисъл само за себе си, а не само за нас, те не са неподвижни, те също са отправени нанякъде, „търсещи" (подобно на пипала). А начинът да осъществят своето движение е посредством нас самите. Така вместо те да ни служат, ние се превръщаме в тяхно средство, от тази обърната перспектива нашите ходила вървят тяхното движение.

За моя изненада обаче, се оказа, че по напълно безспорен и безвъпросен начин същото тристишие би могло да бъде прочетено по точно обратния начин - не като надмогващ субективизма поглед откъм страната на другото, а напротив - като банален антропоморфизъм - приписване на човешки качества на неодушевеното или виждане на другото не според собствената му природа, а чрез екстраполция на свойствата на самия наблюдател. Дадох си сметка, че това също е адекватен прочит, произтичащ с несъмненост от нагласите на западното светоусещане.

Тогава осъзнах, че и китайските стихове, при които безвъпросно се възхищавах на възможноста „да се погледнеш с всичките очи, с които наблюдават те нещата", биха могли да имат и съвсем различен прочит. Как например да тълкуваме следните стихове от китайски поет Уан Уей:

Сам седя в бамбуковия лес дълбоко.

Докосвам цина си. Отвръща ми протяжен екот.

Потайната гора. Тя не познава хора.

Пристига светлата луна. Взаимно светим.

Или пък стиховете на Ли Бо за планината Цинтин: „Взаимно се гледаме. И на двамата не ни омръзва".

Сладникаво одушевяване на природата? Обсебваща екстраполация на човешкото, силен субективизъм, който не може да излезе извън себе си и проектира навън единствено това, което носи? Или пък напротив, обезличаващ обективизъм, при който природното поглъща човешкото? Наблюдателят ли изопачава обекта, виждайки в него свое подобие, или обектът подчинява наблюдателя, налагайки му своите мерки? Поглед отвътре навън или отвън навътре? Антропоморфизъм или дзен има в тези стихове? И ако е дзен, дали все пак не е и антропоморфизъм, може ли да има антропоморфизъм в дзен и защо т. н. и т. н. Но това са все въпроси за съпоставката между Изтока и Запада.

И философи, и психолози въз основа на наблюдения и експерименти установяват, че има определени разлики в начина на възприятие на източния и западния човек (вж. например West and East, Cultural Differences, https://www.youtube.com/watch?v=ZoDtoB9Abck). Така човекът, формиран от Западната култура, е склонен да разделя и обособява нещата, да ги разглежда сами по себе си, изолирани и като че ли разположени в празно пространство без обкръжението да им влияе съществено, поради което се концентрира преди всичко върху статичността, склонен е да съсредоточава вниманието си в центъра, пренебрегвайки периферията, да поставя самия себе си като отправна точка, от която да наблюдава света като субект обекта.

И макар да ни се струва, че такава позиция е най-естествената, оказва се, че би могло да им и друг поглед. За човека на Далечния Изток всичко е взаимосвързано, всеизпълващата енергия ци осигурява всеобщото взаимодействие на всичко с всичко, така че няма обособени неща, а изменчиви и взаимно обуславящи се процеси. При това от съществено значение е обкръжението, ситуацията на случване, отправната позиция е по-скоро в посока отвън, откъм обекта, като по този начин тя вече е не точка, а кръг или дори в обемен смисъл и сфера. Това кръгово разглеждане всъщност включва като свои подсъставки ограничените виждания през призмата на определен ъгъл, разгръщащи се от позицията на отделния наблюдател.

Тази съществена разлика в построяването на координатната система може да бъде откроена и в смисъла на самия глагол „виждам". В западен прочит той изразява действието от гледна точка на субекта, отношението откъм позицията на наблюдателя навън, или перспективата на Аза. В източния прочит глаголът е по-скоро „да бъде видян", „да се покаже", да се прояви", т.е. нещата се разглеждат от гледна точка на обекта, а не на субекта. Затова, докато западните картини се представят от една фронтална позиция, при която взиращото се око е отправната точка на разгръщата се от неговия център перспектива, на изток картините се рисуват от „птичи поглед", от позицията на едно всеобемащо виждане или от перспективите на самите обекти, сякаш наблюдателят се намира в самите тях, а не отвън.

Затова например в китайските стихове, особено посветените на природата, азът обикновено липсва. Картината се разгръща по един като че ли безпристастен начин, почвайки от по-отдалечените позиции и постепенно приближавайки и очертавайки пишещия, който обикновено също се посочва като че ли отстранено, в трето лице, като например в това стихотворение на поета от династия Тан Лиу Дзунюан:

Стотици планини. Отлитащите птици избледняват.

Сто хиляди пътеки. Изгубват се човешките следи.

Самотна лодка. Старец с тревно наметало

е пуснал въдица срез заскрежените води. (Заскрежена река)

Обикновено този, който е споменат в трето лице, всъщност е самият поет, но и той е не наблюдател, а неразделна част от картината, от цялото.

Но ако има такава разлика в координатните системи и в позицията, от която се възприема другото, възможен ли е наистина поглед от позицията на другото за западния човек? А и за източния? Вижда ли той наистина другостта или вижда по-скоро своята представа за нея? Възможен ли е прочит на другостта? И как можем да разберем какво разбира другият?

В една известна притча от Джуандзъ се казва:

Веднъж Джуандзъ и негов приятел се разхождали по брега на реката.
- С каква наслада си играят рибите във водата! - възкликнал Джуандзъ.
- Ти нали не си риба? - попитал приятелят. - Откъде знаеш наслаждават ли се рибите на играта си във водата или не са наслаждават?

Джуандзъ отвърнал:

- Ти нали не си аз. Откъде тогава знаеш, че не знам дали рибите се наслаждават на играта си във водата.

Могат ли в крайна сметка Изтокът и Западът да осъществят диалог или всъщност всеки води своя монолог, всеки влага различен смисъл, дори когато изглежда, че казват едно и също? А разбираеми ли са тези монолози и до каква степен? Осъществима ли е наистина транслацията на посланията на една култура в друга? Възможен ли е адекватен прочит на чуждото? Или всъщност всеки чува само себе си или най-много онова, за което има готовност? Възможно ли е наистина да видим другия такъв, какъвто е, или срещаме само собствените си проекции? И има ли - от позицията на източната мисловност - изобщо друг, ако всичко е едно, както твърдят упанишадите,

Защото там, където има двойственост, там един помирисва друг, там един вижда друг, там един чува друг, там един говори на друг, там един мисли за друг, там един познава друг. Но когато всичко за него е станало «аз» [атман] , как и кого може той да помирише, как и кого да види, как и кого да чуе, как и на кого да говори, как и за кого да мисли, как и кого да познае?" (Брихадараняка упанишада, 4, 5:15)

И може ли, пак от позицията на източната мисловност, изобщо да се говори за собствена природа на каквото и да е, ако всичко е взаимозависимо, както твърдят и будизмът, и даоизмът? И тогава другият не може да е „сам по себе си" и ние също не можем да сме „сами по себе си", а винаги обусловени:

Това съществува - и онова съществува.

Това поддържа онова.

Без това няма онова.

Това изчезва и онова изчезва" (Самюкта агама сутра)

Затова разделението е винаги относително и зависи от гледната точка:

Всяко нещо в света не може да не е „онова". Всяко нещо в света не може да не е „това"... „Това" е също така „онова". „Онова" е също така „това"... Всъщност има ли „това" и „онова"? Всъщност няма ли „това" и „онова"? (Джуандзъ, За равенството на нещата).

Но тогава има ли основание от позицията на самата източна мисловност изобщо да говорим за източна и западна мисловност? Не изпадаме ли по този начин в клопката на западната нагласа, защото именно тя предпоставя противопоставянето, двуполюсността и антитетичността, докато Изтокът, както посочва Пламен Антов, предлага „една тотална, кръгово-огледална диалектика,... в която положителният и отрицателният компонент взаимно се отъждествяват и елиминират" и която представлява „игнориране на самия антиномичен модел, пребиваване отвъд антиномичното" (Антов).

Така истинската позиция на Изтока, дзен нагласата, не би следвало да е центрирана нито в единия, нито в другия полюс, нито в субекта, нито в обекта, нито отвън, нито отвътре. Акцентът е взаимността. Неслучайно и в двата китайски стиха, които споменах, присъства йероглифът за двупосочност в отношенията. Осъзнаването на тази взаимност и излизането извън капана на дихотомиите е важна стъпка към просветлението.

Аспект на тази взаимност е разбирането, че всяко нещо или по-точно всеки процес се разкрива винаги в определена взаимовръзка, в определено отношение, а не сам по себе си. Именно отношението прави възможно да се разбере какъв ще е той, а цялостта на взаимовръзката определя характеристиките на отделните компоненти:

„Ако нямаше „друг", нямаше да има „аз"(非彼無我)...

(Този пасаж може да бъде прочетен и по друг начин - „без друг щях да съм не-аз" с отрицание пред „аз", което съответства на специфичното, свръхутвръждаващо даоистко отрицание, което откриваме при такива понятия като „не-знание" и „не-правене" - или делението аз-другите е характерно за нивото на множествеността, докато за по-дълбокото ниво на единството не може да се говори нито за „аз" нито за „друг")

Но това също така означава, че при всяко ново взаимоотношение компонентите са различни и затова всеки процес може да бъде видян по нов, различен начин.

Ето защо при експериментите, за които споменах, се оказва, че хората с източна нагласа възприемат един и същ обект по различен начин взависимост от средата, в която го виждат, докато за западната нагласа той е непроменим, самодостатъчен, независимо от промените в средата.

От тази гледна точка, от позицията на взаимоотношенията, наистина улицата ще бъде една, когато осъществява движението си чрез човешките ходила, но навярно вече ще е друга, когато това би станало чрез птичи крачета или котешки и кучешки лапи например. Така че в определен смисъл във въпросното стихотворение може би наистина има антропоморфизъм - четене чрез взаимовръзката с човешкото. Но това не е проектиращия се еднопосочно навън антропоморфизъм, не е налагане на човешката форма, а осмисляне на формата, в която се проявява взаимоотношението. Улиците тук се придвижват именно с ходилата на хора.

Взаимоотношението може да бъде разкрито и в друга посока. Например в следното тристишие от същия автор:

Твоето тяло -

спомен

за вълна (Ангел Христов)

Тук не природното има човешка форма, а напротив - човешкото е изваяно според природното. Разбира се, може да се каже, че това е съвсем банално представяне на извивките на човешкото тяло. Несъмнено, тук присъства подобието и възниква усещането за вълнообразни форми. Но това не е просто подобие, а е нов прочит, ново разбиране, ново разгръщане на това, което Е човешкото тяло, защото то е променено, то е разгърнато по нов начин след досега си или взаимоотношението си с вълната. Ако досегът бе примерно с трева, разгръщането щеше да е по-различно.

И все пак не е ли това самозаблуда? Как човек може да разбере другостта и то така, че да вижда през нейните очи?

Отговорът на Изтока е, че това не може да стане нито чрез сетивните възприятия, нито чрез логическите умозаключения. Нито чрез основаващата се на сетивата емпирия, нито чрез основаващите се на разума идеи. Но има и трета възможност, която можем да наречем интуиция, вчувстване, следване на Пътя, сливане с Дао. При нея не са необходими думи, не са необходими действия.

Затова притчата за Джуандзъ и възможността му да разбира радостта на рибата, която обикновено спира именно дотам, докъдето я цитирах, всъщност продължава:

Хуей Шъ казал: «Аз не съм ти и разбира се не знам това, което ти знаеш. Но и ти не си риба и несъмнено не можеш да знаеш в какво е нейната радост.»

Джуандзъ казал: «Да се върнем към началото на нашия разговор. Ти ме попита откъде знам в какво е радостта на рибите - значи ти вече знаеше, че знам, затова ме попита. А аз знаех това, като стоях тук, до река Хао" (Джуандзъ).

 

Използвани източници:

West and East, Cultural Differences, https://www.youtube.com/watch?v=ZoDtoB9Abck

Пламен Антов, Диалектическият поврат: Иван Цанев в Априлската поезия. Дзен http://www.svobodata.com/page.php?pid=10290&rid=61

Джуандзъ, „Джуандзъ"

„Поезия на планините и водите. Китайска пейзажна лирика", ИК. „Стигмати", 2003

 

Доц. д-р Антоанета Николова е преподавател в Югозападен университет „Неофит Рилски"

 

 

comments powered by Disqus