NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Етноси и политики: дебати и социални практики
Нонка Богомилова
Abstract: The paper analyzes varieties of aspects of "ethnos - politics" relation: notion of ethnos definitions in the contemporary debates; the ethic localism trends; the conflict generating factors; human rights issue; the legal aspects of the ethnic rights; the typology of the ethnic groups; the role of the state, etc.
Keywords: ethnos, ethnic groups, ethnic rights, ethnic conflicts
1.Етносите - „въобразени общности" или „живи същества"
Активните дискусии около понятията „етнос", „нация", „идентичност" и връзката им с понятията „държавност", „национализъм", „общност" и др., нестихващи и до днес, се свързват от изследователите с два общи теоретични подхода: 1) есенциалисткия подход, който обвързва първата група понятия и феномени с наличието на онтологически субстрат, и 2) психологическия/ антропологическия подход, който ги приема като субективен конструкт (Gillis 1994: 44).
Макар че сред изследователите на тези проблеми съществуват различни визии за характера на връзката между нацията, етноса и държавата, самата обвързаност на тези понятия и феномени не се поставя под съмнение. Някои изследователи говорят за „семейство" от свързани, но аналитично различими феномени..." (Eller 1999: 7); „констелация на свързани, но отделни феномени..." (Eller 1999: 16).
Сред авторите, които споделят идеята за човешките общности (включително и на изброените тук) като субективен конструкт, като формирани на основата на различни човешки психологически сили - вяра, убеждение, въображение, стремеж към признание - са Б.Андерсън, З.Бауман, Е.Хобсбом и др.: „етничността е субективно „съзнание", дори когато се основава или апелира към „обективни" или споделени културни и исторически маркери." (Eller 1999: 9).
Обикновено изследователите, дефиниращи етноса и свързаните с него понятия като психологически и политически конструкти приемат, че в означаваните от тях феномени има заложен силен манипулативен потенциал, способен да обслужва разнообразни интереси и идеологии (Gillis 1994: 44).
Голяма част от аргументите на другата гледна точка по тези въпроси, приемаща етносите като обективно съществуващи исторически феномени, можем да открием у френския изследовател Ролан Бретон , за който етносите, етническите идентичности са основните ценни и реални форми на групирания на човешките същества.
В книгата си „Етнополитика" той остро критикува разбирането, според което етносите и нациите са въобразени общности, възникнали на емоционално-психологическа основа, произволни групирания на хора, водени от своите потребности за признание и утвърждаване. Обръщайки внимание на факта, че тази позиция се споделя предимно от американски изследователи, той привижда зад това високомерната идеология на американизма по отношение на малките народи и етнически групи. Според него тя е израз на слабостта на американската културна социология, на нейното презрение и непознаване на етническите общности. Според самия Ролан Бретон "Етносите, народите и нациите са живи същества ... в симбиотични или конфликтни отношения с държавите" (Бретон 2002: 50), тези най-хладни от хладните чудовища (Бретон 2002: 53).
За разлика от други автори, които приемат етноса като предмодерно образувание и път към нацията, която е иновативно "впрягане на предмодерните масови стремежи и чувства към местни и семейни привързаности" (Смит 1991: 109), Р.Бретон приема, че между тях има обвързаност и плавен преход - нацииите се формират от народи, които са извоювали независимостта си.
Специфична е и гледната му точка по отношение ролята на държавата по отношение на етническите образувания - държавата, националността и гражданството обезценяват богатството на културните различия и деликатните механизми на самоопределението (Бретон 2002: 25). Р.Бретон не споделя и широкоразпространената гледна точка, че гражданството е своеобразна „панацея" против национализма, етноцентризма и расизма и окачествява привилегироването на гражданството по отношение на другите идентичности като „агиография на крайните победители", като могъщ национализъм на тези, които управляват света (Бретон 2002: 19).Според него етносът е обективно съществуваща културна единица, ценност и онтологически субстрат на нацията и той следва да бъде съхраняван и подкрепян политически, юридически, интелектуално.
Но в съвременността стремежът към етническо самоопределение и „чистота" по отношение на другите етноформирования в границите на държавата, етническият елемент се превръщат в конкурентен и ерозиращ държавността конфликтогенен фактор, особено в „периферните" страни.
2. Конфликтогенен потенциал на етническото самоопределение
Прилагането на подобен теоретичен подход в условията на засилващи се в последните десетилетия процеси на етническо самоопределение и автономия не се приема като безспорно в практически смисъл от американския социолог Джеймс Спикард. Той предлага по-нюансирана гледна точка по въпроса, анализирайки конфликтния потенциал на интензифициралите се в съвременността борби за етническо самоопределние, етническа „чистота" и др. Констатирайки, че "етническият национализъм играе все по-голяма роля в световните дела през последните няколко десетилетия" (Спикард 2010: 128), той разделя мотивираните от него етнически конфликти на три типа: най-мирният се реализира в страните от ядрото на световната икономика - Белгия, Испания, Канада, Великобритания. Вторият тип, по-опасни етнически конфликти се реализира в полупериферните и периферните региони на глобалната система - като напр. в страните от бивша Югославия, където „Хората бяха принудени да се идентифицират с етническите си групи в по-голяма степен, отколкото със своите идеали, семейства, занятия, и с което и да е друго измерение, на което преди това са се радвали." (Спикард 2010: 129). Авторът преценява като още по-опасна борбата за „чиста" етничност в периферните страни - Руанда, Афганистан, Ирак, Сомалия.
Според него във всички тези случаи борбата за етническо самоопределение прикрива икономическата изостаналост, бедността и неравенствата в тези страни и политиците често си служат с понятието „етнос" като интелектуална рамка за създаване на удобни за тях разделения и междуетнически конфликти.
Определящата роля на икономическата ситуация, на бедността и неравенството, за които етническия въпрос служи само като фалшива фасада, се споделя също така от З.Бауман. З.Бауман посочва, че въпросите на секса, на етническите и религиозните вражди елиминират дебата за материалния недоимък "като най-дълбок източник на всички неравенства и на цялата несправедливост."(Бауман 2003:127). Ъ.Гелнер не споделя напълно гледната точка на З.Бауман, че основната конфликтогенна сфера е икономическата, материалното неравенство. Същевременно той отхвърля и идеята, че етническите и културните различия формират тази основна конфликтогенна сфера. Според него те стават повод за противопоставяне и конфликт само в случаите, когато "етническите (културни или други отличителни белези) са видими и подчертават разликите в достъпа до образование и до власт" (Гелнър 1999: 128).
Повечето от изследователите на тези проблеми констатират единодушно усилването на тези процеси и тенденции в съвременността, но се различават съществено по интерпретациите на причините за това.
Според Д.Спикард това е отслабването на значението и функциите на съвременната държава, което поражда избуяването на различен тип локализми - етнически, религиозни, културни - с различен ефект върху съдбата на макрообщността в зависимост от това дали тя се намира в центъра или в периферията на глобалната система: „.Ако намаляващото значение на държавата в глобалното ядро прави етническия локализъм възможен, колапсът на държавата прави въобразената етническа солидарност изключително важна за оцеляването в периферията." (Спикард 2010: 130).
Други автори, като Р.Бретон, например, обръщат внимание на другата страна на отношението държави - етноси като конфликтогенен фактор - унифициращата роля на държавата, на взаимодействието й с национализма като исторически и съвременен факт. Ролан Бретон приема етноса като обективно съществуваща културна единица, като ценност и онтологически субстрат на нацията, по отношение на който национализмът има негативни конотации - той е форма на унификация, на обезличаване на етническото разнообразие, особено когато се практикува от държавата и по-специално от държавите световни свръхсили. Според него съществуват три вида национализъм - суверенен национализъм, държавен национизъм и национализъм на подчинените и владени общности (Бретон 2002: 23). Първия и втория вид той критикува и отхвърля като нехуманни, определяйки ги с понятието „държавен тероризъм".
Етническият елемент, културната специфика в процеса на образуването на нацията-държава, в епохата и в контекста на национализма е бил подкрепящ елемент, макар и „въобразен", счита Ъ.Гелнър: "Мъртви езици се съживяват, измислят се традиции, реставрират се антики от доста съмнителна проба" (Гелнър 1999: 77); "Културните останки, използвани от национализма често се оказват произволни исторически находки" (Гелнър 1999: 78); "Всеки стар отпадък може да послужи за целта" (Гелнър 1999: 79). "Етничността на практика навлиза в политическата сфера като "национализъм" във времена, когато икономическата база на обществения живот изисква културна хомогенност или цялостност (но не и безкласовост) и когато обоснованите с културата класови различия стават вредни, докато в същото време етнически обагрените постепенни класови различия остават търпими." (Гелнър 1999: 125).
3. Ролята на религията
Повечето автори, изследващи конфликтогенния потенциал на борбата за етническо самоопределение обръщат внимание на вторичната, допълваща и инструментализирана от страна на етническия интерес роля на религията в тези процеси. Тази гледна точка коренно се различава от други, нашумели идеи с ранга и претенцията на нова „философия на историята", които вменяват на религиите и религиозните разделения главната отговорност за възможни локални и глобални конфликти в настоящето и бъдещето.
Авторите, представени тук в нашия „виртуален дебат" са единодушни в позицията си, че религията не е основният конфликтогенен фактор в етническите противопоставяния, тя може да бъде подкрепящ, усилващ в едни случаи силата на конфликта, но в други случаи може да действа отслабващо и умиротворяващо. Така например според Харф и Гър "религията рядко е единствената или най-важната причина за етнически конфликт. Напротив, религиозните различия обикновено се съчетават с етнически конфликти, основани на национални или класови различия, или ги подсилват. Например конфликтът на палестинците с Израел е националистически, подсилван от религиозните различия." (Харф, Гър 2004: 49). Д.Спикард е още по-категоричен - според него религиозните и етническите разделения често се използват от властимащите, особено в полупериферните и периферните страни за прикриване на по-дълбоките противоречия в техните общества - икономическите, политическите (впрочем споделяна и от редица други автори гледна точка): „Техните западащи държави излагат хората на опасности, срещу които те конструират религиозни и етнически примордиализми. Те не решават проблемите им, а всъщност правят хората изложени на и отворени към демагогия." (Спикард 2010:131), стават форма на „колективен искейпизъм от реалностите на социалния живот." (Спикард 2010:129).
Всъщност тези позиции са израз и следствие от една широкоразпространена гледна точка сред изследователите, приемаща секуларната форма на модерно общностно обединение - националната държава - като окончателно изместила/заместила теократичната му предмодерна форма.
4. Историческа обусловеност на етническия локализъм
Редица автори датират началото на тези световни процеси доста преди промените в Източна Европа от 90-те години на миналия век, които обърнаха вниманието на изследователите върху регионалната им специфика. В изследването си „Етнически конфликти в световната политика" Б.Харф и Т.Гър обръщат внимание на факта, че исканията за права на етнически и религиозни групи причиняват повече жертви днес, отколкото всеки друг конфликт след ВСВ. Те причиняват и огромни бежански потоци - през 2002 г. 2/3 от 15-те милиона международни бежанци в света бягат от етнополитически конфликти и репресии (Харф, Гър 2004: 23), а броят на държавите с големи етнически войни устойчиво нараства от няколко в началото на 50-те години до 31 в началото на 90-те години на 20-ти век.
Според Харф и Гър интензифицирането на етническите кнофликти става основно от 1950 до 1989 г., тоест доста преди края на Студената война и в този смисъл не споделят мнението, че избухването на етнически конфликти се датира след края на Студената война. Според тях експлозията на етнически конфликти в края на Студената война е следствие от по-ранна тенденция - 60-те години на 20-ти век и е израз на напрежението между държави, стремящи се да консолидират и разширят своята власт и етнически групи, стремящи се да защитават своите интереси. Така "Началото на новото хилядолетие напомня периода след ПСВ, когато разпадането на стария ред е последвано от раждане на много млади държави, избухване на етническо насилие и възход на диктатори и идеологии на национализъм - Балканите, Кавказ, Близкия изток, Централна Африка - времето на предизвикателствата продължава." (Харф, Гър 2004: 37).
Р.Бретон търси началото на тези процеси още по-назад в историята и ги свързва с деколонизацията и националноосвободителните движения през 19-ти и 20-ти век в Африка, Азия и Америка, в резултат на които се образуват множество нови държави. По подобен начин разпадането на Османската, Австро-унгарската и Съветската империи и изкуствената подялба на колониалните територии между бившите им метрополии допълват множащата се общност на младите самостоятелни държави (Бретон 2002: 20).
Именно в тези процеси авторите единодушно намират историческите корени на съвременните етнически конфликти. Според Харф и Гър съвременните етнически конфликти са наследство от създаване на империи, колониално управление, робство, миграция на работна сила. В рамките на империите по-слабите народи са били използвани и потискани; колониалното управление също е пораждало съперничество между отделните групи. Историческите спомени остават задълго в съзнанието на народите, предават се от поколение на поколение и определят трайността на съперничествата и конфликтите. Приоритетното използване на имигранти и фаворизирани етнически групи като персонал в държавната бюрократична машина също е създавало основание за дългогодишно съперничество, обобщават авторите. "Миграцията на европейците през целия колониален период, признават авторите, е причина за етнически бунтове и масови кланета, а също и за изселване или геноцид на местни народи" - едно тежко историческо наследство от антагонизъм и неравнопоставеност, което подхранва съвременните етнически конфликти (Харф, Гър 2004: 41).
5. Една типология на етническите формирования
Б.Харф и Т.Гър се опитват да приложат един по-диференциран, гъвкав и динамичен подход към етническите формирования в зависимост от техния социален статус в рамките на държавата и в зависимост от характера на стремежа им към признание и самоопределение. На базата на този подход стават по-ясни причините за усилващия се конфликтогенен потенциал на етническия въпрос днес.
Първият тип са „етнонационалистите" - относително големи и регионално концентрирани етнически групи, живущи в границите на една държава или на няколко съседни държави, които целят извоюване на автономия или независима държава. Авторите са установили, че повече от 100 етнополитически групи участват в такива движения, 70 от които във въоръжени конфликти за национална независимост или за обединяване с братски групи в други райони на света, като 22 от тези малки войни се водят през 2003 г. (Харф, Гър 2004: 42). Към този тип авторите причисляват шотландци, баски, латвийци, албанци, канадци от френски произход и др., обикновено водещи кампании за широка автономия с политически средства, но някои от тях имат потенциал и за насилие.
Вторият тип са „местни народи" - северноамериканските индианци, наори в Нова Зеландия - потомци на първите обитатели на завладени или колонизирани региони, представители на този тип има също така в Азия - в Североизточна Индия, в Бангладеш, остров Нова Гвинея. Те обикновено са подложени на етноцид - планирано разрушаване на културата им, но през 70-те години възниква глобалното движение на местните народи и ООН разработва Универсална декларация за правата на местните народи (Харф, Гър 2004: 43).
Авторите определят „етнокласите" като етнически или културно отличаващи се малцинства, които представляват обособен социален слой и имат специализирана икономическа роля в обществата, в които живеят - етнически групи, наподобяващи класи. В развитите страни повечето етнокласи са потомци на роби или имигранти, които извършват "черна" работа, нежелана от доминантните групи - африканските потомци във Великобритания и Северна Америка, турците в Германия, корейците в Япония (Харф, Гър 2004: 45). Те не се стремят към независимост и автономия, а към равноправно икономическо и политическо положение.
„Враждуващите общности" Харф и Гър определят като етнически групи, които не целят автономия или освобождаване от дискриминация, а поделяне на политическата власт с други групи. Най-често са разположени в африканските държави, а също така в Близия изток и в Азия - Ливан, Пакистан, Малайзия (Харф, Гър 2004: 46).
„Доминиращите малцинства" според тази класификация са вид етнокласа, типична повече за миналото - културно отличаващи се управляващи групи: африканерите в ЮАР преди 1993 г., управляващите тутси, подчиняващи селяните хуту в Бурунди.
6. „Негативните прийоми" на етнополитиката
В този смисъл етническият елемент, особено когато е в малцинство представлява сериозно предизвикателство за целостта и сигурността на държавата, поради което негативните прийоми на етнополитиката по отношение на тях са често срещащо се явление в историята. Р.Бретон класифицира в няколко групи тези негативни прийоми (Бретон 2002: 110-113):
Тук той поставя на първо място концентрационните лагери, използвани от испанския терор в Куба, от британската армия срещу африканерите (1899 -1902), от съветския ГУЛАГ, от фашисткия поход срещу евреите и циганите и др., превърнал се в геноцид - физическо унищожение на етноса (докато етноцидът е запазване физически на етноса, но заместване на културата му с чужда, какъвто е случаят с американските индианци; лингвоцидът пък е отчуждаване от майчиния език и задължително обучение по чужд език).
Разместването на народи, прехвърлянето и размяната на население също са част от негативните прийоми на етнополитиката, прилагани в историята от различни държави по отношение на многобройни народи и етноси. Р.Бретон дава пример и с Балканите - след Балканските войни 270 000 българи, 550 000 турци и 1.3 млн гърци са репатрирани. След прекрояване на балканските граници през 1939 и 1941 г. 230 000 унгарци, 320 000 румънци, 60 000 българи, 30 0000 сърби, 70 000 хървати, 90 000 гърци остават в чужди територии. Между източноевропейските страни се подписват договори за трансфер на население - така например през 1944-1946 г. 1 800 000 поляци се разменят срещу 500 000 украинци, а 80 000 чехи и словаци срещу 10 000 украинци. През 1950 г. България експулсира в Турция 160 000 турци с цел етническо хомогенизиране на държавата.
Депортирането е друг често прилаган прийом, за което Р.Бретон припомня следните случаи: Хитлер депортира 6 000 000 евреи, а през 1939 г. 1 500 000 поляци се изпращат от Сталин в Сибир като антисъветски елементи. Цели народи колективно се наказват от Москва, обвинени в сътрудничество с окупаторите - 400 000 чеченци, 100 000 ингушети, 100 000 калмуки, 50 000 балкари, 200 000 кримски татари. Земите им се заграбват, народите са изтрити от картата, имената им изчезват отвсякъде.
Етническото прочистване е агресивен процес на обедняване на човешкото биоразнообразие, на генотипния капитал, пример за което Р.Бретон дава с прочистването на албанците от сръбските власти южно от Ниш през 1878 г., а през 1941 - 1944 г. хърватите прочистват Босна от сръбско население (прочистването, макар и с други „герои" и жертви се повтаря отново през 90-те години на 20 век); Червените кхмери в Кампучия, издигнали лозунга „Една нация, един език" през 1975 - 1979 г., избиват всички други малцинствени етноси.
Холокостът, джихадът, кръстоносните походи също са част от жестокия арсенал негативни прийоми на етнополитиката, обобщава Р.Бретон (Бретон 2002: 113).
7. Политико-правни аспекти на етническия проблем
В статията на известния американски социолог Джеймс Спикард "Религия, човешки права и глобална култура: 12 години по-късно" се разискват въпросите за различните видове човешки права, като етническите се сързват с т.нар. от него трети вид права - груповите права. Авторът припомня основния документ в защита на човешките права - Универсалната декларация за човешките права на ООН от 1948 г., но припомня също така и редица случаи на нейното нарушаване, включително от подписали я страни.
Коментирайки философията на този фундаментален документ с общочовешка стойноскт, Д.Спикард обръща внимание на двата типа права, защитавани от него, към всеки от които е проявявал предпочитание един от двата големи политически блока, на които е бил разделен света след Втората световна война. Така наречените "права от първо поколение", индивидуалните права, защитаващи отделната личност от всевластието на управляващите - „правото на живот, свобода и сигурност на личността; на признаването на индивида за личност пред закона; на равенство пред закона, свобода на мисълта и изразяването" - са прокламирани и уважавани на Запад, макр и, както пише авторът, не винаги да са били прилагани и практикувани (Спикард 2010:120). Така нар. "второ поколение права" - правото на осигурен социален живот, на справедливо заплащане, на обединяването в професионални организации, на образование и на грижи в ситуация на болест, инвалидност, напреднала възраст и други прояви на намалена жизненост", пък са били „запазена марка" на Съветския блок (Спикард 2010:120).
Посочвайки иронично, че в немалко случаи и двете поколения човешки права са оставали само на хартия, авторът обобщава: „През четиридесетте години до колапса на Съветския съюз, Изтокът се подиграваше със Западното лицемерие, докато Западът отричаше Източните идеали." (Спикард 2010:121). Същевременно Д.Спикард обръща внимание на факта, че във взаимообвързания свят не е възможно да съществуват изолирани „острови", прокламиращи и практикуващи само единия, или само другия вид права. По ирония на обстоятелствата се оказва, че всеки един от двата противостоящи си свята - комунистическия и капиталистическия - са работили повече или по-малко за създаването на съвременния глобално свързан свят: "Не е случайно, че комунистическият свят поддържаше правата от второ поколение, и че Западът поддържаше правата от първо поколение. Независимо от диктаторския си характер, комунизмът поддържаше идеала за взаимообвързаната човешка общност, с която всеки е свързан и е отговорен за всеки. И независимо от цялата им антикомунистическа реторика, капиталистите създадоха ред, който свързва хората по целия свят, макар и без икономическо и социално равенство и без взаимната отговорност, които бяха планирали.... Ако човешките права от първо поколение предлагат идеология, която подкрепя индивидуализма, правата от второ поколение предлагат идеологическите основания за социалната обвързаност, без която глобалното общество е невъзможно. Така, човешките права от първо и второ поколение символизират двата стълба на нашия глобален социален порядък: неговото отношение и с индивидите, и с тяхната взаимообвързаност." (Спикард 2010:121).
На този ретроспективен културноисторически фон авторът ситуира и един нов тип права - груповите - така нар. „трето поколение права", към които той включва и правата на културните и етническите групи, които те защитават често в противовес и дори в конфликт с правата на други групи и с държавата. Така появата на исканията и претенциите за реализация на групови права като че ли влиза в противоречие и дори се опитва да доминира другите два типа права - индивидуалните и глобалните: „Изтъкването на групите изглежда да омаловажава и индивидите, и глобалните връзки. То като че издига локалното над глобалното. "(Спикард 2010:127), обобщава авторът.
Но каквито и да са размишленията и опасенията в рамките на един теоретичен дебат, така нар. „трето поколение права", груповите, и по-специално етническите, вече имат своето място в международното право. На тези въпроси обръщат внимание Б.Харф и Р.Гър в интересното си изследване.
Според идеите на Б.Харф и Р.Гър, представени в книгата им "Етнически конфликт в световната политика", политико-правният статут на етническите групи в международното право се основава върху следните принципи и разбирания и държи сметка за отговорните субекти на защитаваните и регулираните права (Харф, Гър 2004: 169-175):
1. Юридическото признаване на етническите групи е средство за разрешаване на споровете между тях, както и между тях и държавата „по системен и цивиливизован начин"; те също трябва да се признаят като субект на международното право (Харф, Гър 2004: 170).
2. Етнокласите и враждуващите общности обикновено се стремят към задоволяване на исканията в рамките на самата държава, докато етнонационалистите, местните народи и някои религиозни групи „изискват специален статут в международното право" (Харф, Гър 2004: 170). Докато конфликтът е в рамките на държавата, той е обект на нейното право, но когато излезе извън рамките й, той става обект на международното право.
3. Комисията по човешките права към ООН през 1992 г. одобрява проект на декларация за "Правата на индивидите, принадлежащи към национални или етнически, религиозни и лингвистични малцинства", която дава на групите специален статут в унисон с международното право. Но тази позиция същевременно дава и повече пълномощия на държавата, която е законният субект, отговорен за спазване правата на малцинствата (Харф, Гър 2004: 171).
4. Тази декларация налага на държавите да изпълняват "задълженията и ангажиментите към международните договори и споразумения, по които те са страни": Всеобщата декларация за правата на човека, Конвенцията за предотвратяване и наказание на престъпленията на геноцида, Международната конвенция за премахване всички форми на расова дискриминация, Международната конвенция за граждански и политически права, Международната конвенция за икономически, социални и културни права, Декларацията за премахване на всички форми на нетърпимост и дискриминация въз основа на религия или убеждения и Конвенцията за правата на детето (Харф, Гър 2004: 171).
5.Много съвременни етнически и религиозни групи се самоосъзнават и се борят за специален статут и толерантно, недискриминационно отношение от страна на държавата, а в конкретни случаи търсят и отделяне от нея. Такива искания обикновено срещат съпротива от държавата, която се саморазбира като обединение на граждани, които имат еднакви права пред закона (Харф, Гър 2004: 173).
6.Конвенцията за геноцида от 1948 г. е пръв и базисен международен документ, който засяга и прави опит за решаване на въпроса за груповите права. Тази конвенция „разграничава 4 вида групи - национална, расова, етническа и религиозна", но не и политическа (Харф, Гър 2004: 174). Проекто-декларацията на ООН от 1992 г. също посочва национални, етнически, религиозни и лингвистични малцинства. През 1995 г. е подготвена за подписване от държавите-членки на Съвета на Европа Конвенцията за защита на националните малцинства (Харф, Гър 2004: 174).
7. Документът, приет на срещата в Копенхаген на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа през 1990 г. утвърждава следните права на принадлежащи към национални малцинства хора: а) да упражняват човешките си права без дискриминация; б) да използват майчиния си език; в) да създават и поддържат собствени културни, образователни и религиозни институции; г) да практикуват своята религия; д/ да създават и поддържат трансгранични контакти „с онези, с които споделят общ етнически или национален произход, културни или религиозни убеждения (чл. 31 и 32)" (Харф, Гър 2004: 174).
8. Задълженията на държавите-членки в същия документ са да "защитават етническата, културната, и лингвистичната, и религиозната идентичност на националните малцинства в рамките на техните територии..." (чл.33); държавите "осъждат тоталитаризма, расовата и етническата омраза, антисемитизма, ксенофобията и дискриминацията срещу всеки, както и преследването по религиозни и идеологически причини. В този контекст те също признават специфичния проблем на ромите (циганите)." (чл.40) (Харф, Гър 2004: 174-175).
Макар че като цяло авторите на изследването се отнасят позитивно към напредващите процеси в международното право по отношение на защитата на етническите права, те отправят и някои критики към тях с препоръки за усъвършенстване (Харф, Гър 2004: 175)., по-специално към ключовия документ от Копенхаген, а именно: а) отсъства ясна дефиниция на понятието "национално малцинство"; б) основен субект на приложението на документа е националното законодателство; в) идентичността е вменена като въпрос на личен избор (чл.3, параграф 34), но същевременно изборът не може да е произволен, той "е неделимо свързан с обективни критерии, съответстващи на идентичността на даден индивид" (чл.3, параграф 35).; г) така определяните идентичности не следва да оправдават различни нарушения "включително на принципа на териториалната цялост на държавите" (чл.37); д) идеята за обективните критерии намалява правото на индивида на самоопределение на идентичността, оставя го в право на държавата; е) липсата на ясна дефиниция на етническите групи също дава големи права на държавите да решават коя от тях има право на статут на национално малцинство и коя - не (Харф, Гър 2004: 175).
Заключение
Макар че по изложените проблеми се водят оживени дебати и в тях се изказват доста различни, често противоположни мнения (някои от които бяха представени в настоящия материал), участниците в тези разноречиви дебати все пак изразяват единно мнение по въпроса, че проблемите на етническите формирования, на техните права, борбата им за достойно място в рамките на макрообществото следва да бъдат уважавани и същевременно регулирани от държавата в името на баланса между трите поколения права - индивидуалните, глобалните и груповите.
Литература
Бауман, З. 2003. Общността: търсене на безопасност в несигурния свят. София: ЛИК.
Бретон, Р. 2002. Етнополитика. София: Одри.
Гелнър, Ъ. 1999. Нации и национализъм. София: Панорама.
Смит, А. 1991. Националната идентичност. София: Кралица Маб.
Спикард, Д. 2010. Религия, човешки права и глобална култура. Дванадесет години по-късно. Философски алтернативи, № 5, 120-134.
Харф, Б., Т.Гър. 2004. Етнически конфликт в световната политика. В.Търново: РИК БИ
Eller, D. 1999. From Culture to Ethnicity to Conflict. Ann Arbor: The University of Michigan Press.
Gillis, J.1994. Memory and Identity: The History of a Relationship. In: Gillis, J. (ed.). Commemorations. The Politics of National Identity. Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 3 - 24.
Нонка Богомилова е д-р на философските науки, професор в Институт за изследване на обществата и знанието - БАН