NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Езиковите игри на Витгенщайн: трансцендентални контексти

Брой
№ 4 (2009)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Кристиян Енчев

Съгласно Витгенщайновите „Философски изследвания", под „езикова игра" следва да се разбира в разширен смисъл „цялото, състоящо се от езика и дейностите, с които той е преплетен" (Витгенщайн 1988: 144). Това означава, че доколкото във всекидневния опит ние се натъкваме на ситуации, в които разбирането протича в нетематични и саморазбиращи се дейностни контексти, правилата за употребата на една дума не могат да бъдат откъснати от практическите правила на боравене със съответното нещо, което е референт на думата. Спецификата на имането-на-работа с предмети в един вече трансцендентален смисъл трябва да бъде разбрана и проследена посредством пред-предикатни структури. Но това съвсем не е безотносително към езиковите игри в специфичния за Витгенщайн смисъл, доколкото в структурно отношение дейностите, които обичайно извършваме, се явяват контекст или практическо условие за възможност за протичането на една определена езикова игра и в последна сметка условие за достигане до правилно (в този контекст) разбиране на думи и изречения. С други думи, в тази връзка е наложително „структурно изследване на възможността за артикулиране на определени езикови игри, които в крайна сметка препращат към някакви отпреди налични форми на живот" (Люцканов 2008: 150-151). Това „прото-трансцендентално" съображение (което е възможно да бъде разширено и задълбочено в метафизично-трансцендентален план) дава зелена светлина за издигането на тезата, че зад всяко обичайно и безвъпросно виждане стои някакво „виждане като"1, свързано със съответно „мислене като".

 

Идеята, че дори на предпредикатно равнище опитът има логическа (макар и неконцептуализирана) структура, поражда проблема за нейното адекватно репрезентиране на равнището на концептуалното й проясняване (или метаморфозиране в предикация), доколкото самият този опит, както посочва Пол Ливингстън, е „неизразим в дескриптивни термини", въпреки че е „годен за субстанциално ограничаване на логическите възможности на значението на пропозициите" (Livingston 2002: 268). Следователно, проблемът е следният: как е възможно свързаната с опита реална процесуалност на мисленето (и познанието) да се изрази в логически план така, че да се достигне до концептуално проясняване на „дълбинните" структури на съответния опит (доколкото се схващат като онтологично условие за възможност на логическата пропозиция)?

Във феноменологичната перспектива на „Опит и съждение", ако откъм априорни структури е осъществим контрол върху „имагинативни вариации" и онтологични възможности, то по този начин една структура може да се изрази от „формален закон". Така въпросните вариации протичат в рамките на насочван от съответен концептуален тип открит хоризонт (срв. Husserl 1973: 342, 374-375; Коев 1996: 39-41; Канавров 2003: 193). На тази основа спрямо специфични региони (перцептуални или интуитивни) могат да бъдат посочени „материално-категориални закони" (не фактуални!), чиято „идеално-концептуална структура" се довежда до степен на очевидност в процеса на опрозрачняване. Но, както основателно предупреждава Ливингстън относно тази перспектива, „експлицитните и преднамерени актове на свободна ейдетична вариация са без съмнение редки"; „един текущ процес на пасивен синтез е достатъчен да 'конституира' универсалния концепт, необходим за [предикативния акт на] съждението (Livingston 2002: 255). Доколкото се счита, че свободните вариации на въображението имат напълно произволен характер в хоризонтното „можене да се продължи" по този-и-този начин, би могло да възникне съмнение относно това дали чрез въпросното „силно" участие на въображението в „имагинативни обобщения" може да се гарантира независима от емпирични и психологически фактори еднозначна корелация между материално-категориална и идеално-концептуална структури.

В аналитична перспектива, в която интерпретирането на произхода на опитни понятия избягва имагинативните вариации на Хусерл и приписва на научаването на езика и употребата му в езикови игри водеща „роля в определянето и структурирането" на такива понятия, и също така смята за логически изчерпателни описанията, направени по силата на „правила за употребата на термини и пропозиции" (пак там: 258, 259), феноменологичните пропозиции биват считани за редуцируеми до тавтологии. Но тук се сблъскваме със следната трудност. Ако кажа: „Тази ябълка е червена", то това твърдение имплицира безкраен списък от синтетични положения - „Ако тази ябълка е червена, то тя не е зелена", „Ако тази ябълка е червена, то тя не е жълта" и т. н. Този списък може да бъде сведен без остатък до аналитичното положение, основаващо се на закона за изключеното трето: „Тази ябълка е или червена, или не-червена", само и единствено ако не държим сметка за специфичните за даден светови регион „материални условия за възможността на опитното знание", които „трябва да прибавим към чисто формалната логика на правилността, за да получим една по-строга и по-близка до реалната познавателна ситуация логика на истината" (Люцканов 2008: 150, 151). В този смисъл, „феноменологичните закони, изразени от феноменологични пропозиции, (...) не могат да бъдат формулирани на нивото на обща граматика и зависят силно от специфичния характер на семантичните референти на пропозициите, ограничени от тях" (Livingston 2002: 262).

Една езикова игра протича в специфично светово обкръжение. Ако продължим в трансцендентално-онтологичен дух, преди всеки конкретен досег с подръчно пособие ние сме вече отнапред кинестетично подготвени като телесно поведение и със съответен пред-предикатен захват на мисленето. Като кинестетична и мисловна типика ние вече сме насочени към специфичното „за-да" на който и да е предмет като подръчно пособие (в което се състои изпреварването при обозначаването - Bedeuten). Свободното вариране е ограничено от феноменно удържаното съдържание, от което още не е освободен предикат, но е налице подготовка за такова освобождаване. Така обобщението в понятие е пред-решено от тези структури, те фундират разработването на възможности при изтълкуването. Именно в разгръщането на тълкуването езиковите игри угасват в понятието, но тяхното условие за (не)възможност се оказва структурата на опита. Самото научаване на езика и употребата му, ако ги разгледаме в горната перспектива, са трансцендентално контекстуализирани, доколкото са обвързани с въпросното онтологично условие.

Но, дори и по този начин да сме отстранили проблема за „силното" участие на въображението с оглед на „имагинативни обобщения", остава нерешен въпросът: как са възможни регионално-световите кинестетични и мисловни типики на „виждане-като" и „мислене-като" и съответните на тях идеализационни постижения извън седиментните ограничения на хоризонта, в чийто граници протича езиково-игровата дейност?

Въпросните седиментни ограничения, съгласно Хусерловото съчинение „Формална и трансцендентална логика", се състоят в следното. Репродуктивното припомняне е условие оригиналното съзнание за нещо да бъде следвано с необходимост от "ретенционално съзнание" за даденото нещо като "току-що било" по силата на един непрекъснат синтез (Husserl 1969: 318); в този смисъл е уместно да релативизираме границата между оригинални и модифицирани модуси на съзнание за нещо и с оглед на това да приемем нещо като "оригинална модификация" (пак там) - "оригинална" по силата на приета за начало отправна точка в темпоралния поток, а "модификация" по отношение на едно абсолютно първоначало на даденото в модус "опит". Но при ход "назад" в спомена с цел генетично проясняване на нещо се натъкваме на граничен модус - безсъзнателното като граница, с приближаването към която отслабва до изчезване открояването на нещо като дадено с някакви забележими особености. Безсъзнателното за Хусерл се явява "субстрат от седиментирани очевидности, който като хоризонт придружава всяко живо настояще и показва [когато бъде "събуден"] своя собствен, непрекъснато променящ се смисъл" (пак там: 319).

Да съдим по нов начин за нещо означава в една езикова игра да създаваме нови конфигурации на базата на стари, вече седиментирани такива в даден определим субстрат като негови пасивно притежавани "обраствания" със смисъл. Когато съдим на основата на "съждения-аперцепции", тоест "пасивно приети категориални мисли, идващи в нашия ум", това според Хусерл е възможно "индиректно, на основата на наши подобни по-ранни формации" (пак там: 325) и по този начин аперцептивният вторичен ефект се изразява в афектирането на универсалния субстрат-граница (безсъзнателното) от спецификата на ситуацията, с оглед на която новата категориална формация се разглежда по аналогия с предишни формации. „Интенционалните импликации" като налични в една модифицирана оригиналност на съденето в дадена ситуация, следователно, се оказват в пряка зависимост от отчетливостта на спомените и по този начин се оформя седиментната структура на един конкретен хоризонт. В такъв случай всяко ново нещо, което в езиковите игри може да бъде мислено като друго нещо и вече носещо един такъв хоризонт, по законите на „ейдетичната асоциация" и „асоциативната конституция", включващи „закона за аперцептивно формиране" (пак там: 321), се приписва към обема на едно понятие чрез съответен на аналогията начин на представянето му, получен чрез абстрахираща процедура. Това изисква провеждане на абстракцията или като "акт, откриващ нещо, което равномощно присъства в много неща", или като акт на отнемане на дадено качество от множеството от качества на само един предмет и удържането на именно това качество "в абстрахиращата дейност позволява компарацията и рефлексията" (Денков 1994: 204, 207). И така, при Хусерл в определен смисъл седиментната структура на хоризонта обуславя идеализационните постижения и следователно и езиково-игровите такива.

 

Ако сега обаче направим опит за виртуалистка корекция на изложените по-горе разсъждения, съгласно която удържащото е самата форма на мисленето2, ще постигнем нов, трансцендентално-метафизичен момент в разбирането на езиковите игри. Именно самото трансцендентално като такова може да бъде характеризирано като „базисна знаниева идеализация" (Канавров 2003: 212) на отключилата собствената си употреба чиста форма, чрез която са възможни в един вече производен смисъл идеализационни постижения на основата на реалната мисловна процесуалност в рамките на седиментно обвързан хоризонт. С оглед на гарантирането на транс-предметността и транс-съдържателността на априорното във виртуалистко-метафизически план, е важно „обособяването на метафизиката на познанието като общ идеализационен топос за тематизиране на чистите форми на познанието" (пак там: 192). С това е осъществима крачка отвъд седиментното ограничение "като условие за разширяване „хоризонта на можене" (Könnenshorizont)" (Коев 1996: 41) в метафизираната предопитност, предпредикативност и безкрайна откритост на виртуалното като едно напълно отрицателно понятие. От виртуалистка гледна точка „микро-трансценденталната" позиция, държаща сметка за формите на живот, които отнапред обуславят езиковите игри, намира своя фундаментален завършек в трансцендентално-метафизичното преразглеждане на идеализационните постижения без риск да пострада тяхната съдържателна специфика. Критико-историческите кристализации на опита на равнището на критическите онтологии (или: съдържателни трансцендентални логики) имат валидност на обоснован опит. По този начин разгръщането на езиковите игри остава в трансцендентално схванатите граници на критическите онтологии, но без опасност от изпадането в зависимост от едно, по израза на В. Канавров, „блоково мислене".

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

Husserl, E. 1969. Formal and Transcendental Logic. Martinus Nijhoff, the Hague.

Husserl, E. 1973. Experience and Judgement. Investigations in a Genealogy of Logic. Routledge & Kegan Paul, London.

Livingston, P. 2002. Husserl and Schlick On the Logical Form of Experience. Synthese 132: 239-272.

Витгенщайн, Л. 1988. Избрани съчинения. Наука и изкуство, София.

Денков, Д. 1994. "Приложение". В: Кант, И. Логика. ГАЛ-ИКО, София, сс. 161-216.

Канавров, В. 2003. Критическата метафизика на Кант. Фабер, В. Търново.

Коев, К. 1996. Видимостта: феноменологични контексти. ИК "Критика и хуманизъм", София.

Люцканов, Р. 2008. „Бележки към понятието за логическа форма". В: Проблеми на логиката, кн. 8: Логика и социум, съст. М. Табаков, Н. Обрешков, А. Апостолов, К. Енчев. ИК „Св. Иван Рилски", София, сс. 140-156.

1Витгенщайн различава два вида употреба на думата "виждам" - от една страна, когато обозначаваме непосредственото възприятие и, от друга - когато обозначаваме начина, по който възприемаме нещо. Когато казвам "Виждам това" и "следва описание, скица, копие" (Витгенщайн 1988: 355), тогава очевидно съм намерил начин да съобщя нещо, което наблюдавам така, че моят начин на наблюдение остава тематично незасегнат - описанието, скицата или копието в този случай пряко се отнасят до възприеманото нещо и като такива "угасват" в него, защото нямат за цел нищо извън съобщението на наблюдението. Напротив, когато казвам "В тези две лица виждам подобие" (пак там), очевидно съм превърнал в тема начина, по който възприемам чертите на двете лица така, че забелязаното подобие между тях за мен е станало очевидно. Но последното не е пряко наблюдение, макар и да се отнася към него - съгласно Витгенщайн, първоначално разглежданото лице преди установяването на подобието "не се е изменило", въпреки че "все пак го виждам различно"; в това се състои така нареченото от автора "забелязване на аспект"(пак там).

2"Ако мисленето се ограничи до индивидуалния човешки акт, без да се теоретифицира като философски концепт, тогава едва ли една субективна способност и процесуалност ще може да понесе отговорностите на един теоретичен принцип" (Канавров 2003: 212).

(Д-р Кристиян Енчев е научен сътрудник в секция "Логика" на ИФИ - БАН.)

comments powered by Disqus