NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

КНИГА ЗА ГОРЕЩИТЕ ТОЧКИ НА ПЛАНЕТАТА

Брой
30(2015)
Рубрика
Анонс
Автор
доц. д-р Лазар Копринаров

 

Книга за горещите точки на планетата

Лазар Копринаров

Предпочитам книгата пред телевизионния екран. Нямам сили да тичам със скоростта на информационния поток, където най-много за 30 минути ще трябва да разбера какво са си казали Путин и Обама, кое село е погълнато от вода, колко грандиозен бил концертът на Слави, с кого се е залюбил този или онази и т.н. Някога Сол Белоу беше писал, че светът лежи с огромна тежест върху нас. Вероятно от това се е оплаквал нобелистът - сведенията за света ни поглъщат в себе си и сред тях се чувстваме като рибка в търбуха на огромен кит. Затова предпочитам бавното четене пред бясната скорост, с която телевизията ни разнася по повърхността на нашия свят. Правя това лично обяснение, за да се оправдая, че съм гледал само някои от телевизионните репортажи, които са послужили за основа на книгата на Светослав Иванов. Но когато ми попадна тази книга, любопитството ме накара да я прочете, питайки се как пише човекът от екрана. Не останах разочарован. Обратно, бях силно впечатлен.

Не са много телевизионните журналисти, които умеят добре да говорят и заедно с това задълбочено да мислят върху онова, за което говорят. Зад човека от екрана винаги има група хора - едни режисират темата и събеседниците, други подготвят сценария, трети диктуват в ухото. Затова наричаме журналистите от екрана лицата от екрана. Тяхната изява няма как да не е колективен труд. Книгата е нещо друго - тя е индивидуална проява. Авторът носи лична заслуга и отговорност за успеха или за провала на написаното. Светослав Иванов има дързостта да ни даде шанс не само да го гледаме като „лице", но и да го четем, т.е. да следваме стъпките на неговото мислене.

„Там, където загинаха дърветата" не е от журналист, който обича удобното, жълтото, лустросаното. Интересът на Светослав Иванов не е насочен към срещите на върха, където има голяма политика, но и много суета. Той не е съблазнен от форумите, в които участват световните лидери. Интересуват го последиците от решенията на тези лидери - как те отекват в живота на обикновения човек. Както сам казва в книгата си, ходи до местата, където има „разруха, мръсотия, хаос, прах, вятър". Дори и когато е в Лондон, не разказва за красивия град, а за ислямските сборища и джамии, за интервютата си с един от помощниците на Саддам, за срещата с опасен чеченски лидер, за разказа на бивш затворник от Гуантанамо.

Основната тема на тази книга е всекидневието и манталитетът на обикновения човек в най-горещите точки по света. Тук е уместно да обърна внимание на подзаглавието на книгата - „10 пътеписа от най-горещите точки на света". То напълно отговаря на съдържанието на книгата, но може да предизвика и заблуда. Авторът не се изявява нито като пътешественик, нито като военен кореспондент. Не е пътешественик, който се захласва по чуждата природа или по културните забележителности на далечни страни. Той обаче не е и военен кореспондент, макар че на местата, които го интересуват, много от хората загиват от бомби, а не от естествена смърт. Въпреки че пътува до горещите точки на света, той не пише за сражения. В текста за Афганистан говори с голяма досада и малко насмешливо за необходимостта да носи бронежилетка.

Това е книга на журналист, който за разлика от много други свои колеги знае и държи на мярата. Не си позволява крайни и директни оценки, освен за войните, насилието, убийствата. Когато пише за решението на САЩ да се намесят в Афганистан, той казва много деликатно: „едно неособено умно решение". В тези няколко думи няма категоричност, няма надменната поза на съдника, макар че в тях се съдържат и отношение, и оценка. Но това отношение е само подсказано, не е натрапено.

Перото на Светослав Иванов е много подвижно - движи се не само от образ към образ, но и от образ към синтез. След като те увлича в разказа за нещо конкретно, той се спира за момент, застава сякаш на крачка разстояние и прави обобщение. Като разказва за премеждията си по пътя към Мосул и за екзекуцията на двамата български шофьори в Ирак, той задава въпроса защо религиозният фундаментализъм процъфтява в Близкия изток и му дава следния отговор: „Има само едно нещо, което е по-лошо от това да си беден и да не си свободен. Това е да си беден, да не си свободен и да си неграмотен. Най-ужасната комбинация. И екстремистите знаят как да се възползват от нея." Светослав Иванов не се блазни от възможността да теоретизира, но същевременно не оставя читателя съвсем сам и само на нивото на случката.

„Там, където загинаха дърветата" е книга с тъжното заглавие. Не би могло да бъде иначе, защото на нейните страници се разказва за жертвите на насилието, за спазмите на диктаторския фанатизъм, за вледеняващата сила на страха, в края на краищата - за войните и техните бедствени следи върху човешките съдби. Това е книга, която започва с един мощен символ - с разказа за едно изсъхнало дърво в Ирак, върху което хората са забивали пирони, когато са искали да се сбъднат мечтите им или да се излекуват от болките си. Би могло да се каже, че цялата книга е за това дърво - разказва за болките и надеждите във всекидневието на хората в Афганистан, Ирак, Ливан, Палестина, Либия и т.н. Т.е. за хората в тези най-горещи точки на света.

Светослав Иванов, Там, където загинаха дърветата. Десет пътеписа от най-горещите точки на света", София: ВАКОН, 2015, 238 с.

 

 

 

comments powered by Disqus