NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Структуралистки упражнения в чест на Жорж Дюмезил (1898-1986)

Брой
32(2016) Водещ броя: Гергана Попова
Рубрика
Подиум
Автор
Aлександър Лозев

Структуралистки упражнения

в чест на Жорж Дюмезил (1898-1986)

Aлександър Лозев

A Structuralist Exercise: in honour of Georges Dumézil (1898-1986)

Когато в 1978 г. Жорж Дюмезил бива приет във Френската Академия, Леви-Строс го приветства с цялата подобаваща на случая церемoниалност, споменавайки за "автори на творчество, огромно по самия свой мащаб и които отхвърлят приетите безкритично идеи, разместват научните дисциплини, изобретяват между тях други взаимовръзки и преобразуват самите правила в мисловната ни функция" (Lévi-Strauss 1979). Признат от рано за 'корифей' на френския структурализъм, Леви-Строс е могъл да заяви, че нито Лакан, нито Фуко са структуралисти, а само Бенвенист и Дюмезил, но през 70-те за никого не е тайна, че Дюмезил сам рязко се е демаркирал от модна за времето си дума, заявявайки: "не съм, нито трябва, или не трябва да съм, структуралист" (Dumézil 1973:14).

Спорове относно думите несъмнено са заниманието на академиците, но дали изявлението на Дюмезил цели само да отклони повърхностен, журналистически, интерес към неговите търсения или е по-сериозно, може да се спекулира. Факт е, че доста отдавна, в самото начало на 50те, Дюмезил е могъл да опонира някому с аргумент относно Янус и Юпитер, пояснявайки: "те взаимно се нуждаят един от друг, т.е. образуват структура" (Dumézil 1951) Прозрението на Дюмезил от края на 30те г. е, че в индоевропейското културно наследство се набелязват трансформациите на едно постоянно триделно учленяване, а сам Леви-Строс често разяснява, че 'структура' е именно някакъв инвариант. Само няколко години преди острото си изявление Дюмезил уточнява в своя работа: "преобразованията, в математически и леви-стросов смисъл на думата" (Dumézil 1967) Неговата находка, докато бива възприемана в контекста на по-ранния компаративизъм остава предмет на специализиран интерес, в контекста на структуралистката 'мода' тя добива нов облик.

Дюмезил. като филолог и историк е писал много, но неспециализираният интерес се концентрира главно в т.н. трифункционална хипотеза: твърдение, че историческите следи свидетелстват за повсеместна сред индоевропейците представа за организиране на обществото от три 'функции' - на управниците, на воините и на производителите. Че такава представа не съответства непременно на действителността е предварително ясно, тъй като на ранен етап от социално-икономическото развитие подобно общество би било нежизненоспособно. Но именно като някаква менталност трифункционалността изглежда проблематична. Вдъхновеният от фонологията структурализъм е бинаристки: елементарните ментални феномени са сводими до да/не или 0 и 1, така че генерираните от тях структурирания са двуделни или четириделни; триделност би могла да бъде резултат на логическа неиздържаност или пък да е породена не чрез логика, а по аналогия. Дюмезил като филолог и историк видимо се ограничава (и задоволява) с една констатация, за която когнитивизмът на Леви Строс би търсил обяснение [1]. Така се очертават контурите на проблема: дали разглеждането с три компонента е достатъчно изчерпателно или следва да се добавят още - като аргументите за това могат да са фактически или теоретически.

Фактическият материал, който би могъл да е релевантен на това място, oбаче е трудно обозрим, за разлика от по-абстрактните съображения, които са елементарни. Няма съмнение, че в света има триножници, че братята Маркс са трима или че звездите в пояса на Орион са три - това са фактичности. Не би трябвало да има съмнение и че бинарната логика, тази която отчетливо е позната от Аристотел насетне, прилагана систематично, поражда логически класификации, които са винаги с четен брой позиции, две, четири или повече. А логиката е представима графично, т.е. тя е съпричастна със света и не му противостои - само нейното отнасяне към него е опосредствано по начин различен от изброяването.

За разлика от броенето, генерирането на триделни модели най-често следва някаква тривиалност от типа 'два края и среда'. Педантизмът на логиката би уточнил: това са вероятно три интересни елемента - примерно, в една пръчка точките, където прилагане на сила уравновесява гравитацията или онези, които задават симетрия. Геометричната отсечка се описва от две особени точки, краищата, и множество неособени, вътрешните, от които по един или друг начин може да се избира някоя. Те. подялбата е особени/неособени и тривиалният избор е: всички от първия род и една от втория. Да се твърди, че средата поделя на две, не е напълно логически коректно, тъй като премълчава към кой дял се отнася тя самата; за това след гръцките математици прецизното изказване е винаги за "по-голямо" и "не по-голямо" (а не за "по-голямо" и "по-малко").

Йерархизирането, изразено чрез родове и видове, лесно показва как биха могли привидно логически да се получат три елемента - третират се еднообразно - изброяват се - единия род и два вида на другия: някаква изчерпателност може да е налице, но едно родово-видово различаване бива пренебрегнато. Философите са се занимавали достатъчно с този род некоректност и някои дори са стигнали до идея за легитимирането й, настоявайки, че валидни разсъждения могат да се провеждат без или срещу логиката, което да се нарича 'диалектика'. От 'дивото мислене', което Леви-Строс изследва, и до днешните компютърни технологии, няма разногласие, че там където две определения не достигат, уточнение и разширение се постигат чрез ново измерение, което отново е бинарно поделяно.

Напомнянето на тези прости и отчетливи положения би могло да е ползено при дискутирането на дюмезиловата трифункционалност - дали тя е израз на аналогия или пропуска нещо. А също и като предупреждения за изкушението някаква аналогия или просто изброяване до три да бъде 'допълнено' до структуралистко 4.

В геометрията на кръга (гр.: цикъл) една подялбата на 4 равни части е възможно най-проста и такова е възприетото в геометризираната астрономия разбиране за четири сезона. Физиката на ежедневието е по-комлицирана: две отчетливи сезона и преходно време между тях. За ранните земеделци изглежда 'сезоните' може да са били три, макар и по по-други причини: пролет, лято и есен са свързвани с определени дейности като последният сезон преминава неотчетливо в бездействие. Така гръцките Ори са три, а четири елемента се намират с изброяването на една нула или празно място. Сходно отношение личи в римския календар, който брои месеците от март до десетия, 'декември', оставяйки първоначално някакво безименно време, за което по-късно ще призове двуликия Янус, затварящ и отварящ цикъла. А в дискретизирания цикъл изпъква отчетливо проблемът за съотнасяне на траенето и броенето, които са линейни и безкрайни, и регулярната им конструкция от краен брой елементи - един от тях се оказва двойствен, първи-и-последен; така, например, при четири принципно еквиваленти позиции се организират тройки, отделяни от един двусмислен граничен компонент (..c, х, a, b, c, x, a ..).

Ако една величина е проекция (функция) на цикъл, тя осцилира, като се движи между екстремуми, минавайки през средна стойност, т.е. симетрията на един пълен цикъл включва минимум, максимум и две средни стойности . Двойката екстремуми очевидно са различни, докато средните имат еднаква стойност - онова, което ги различава е някаква динамика или насоченост. Елементарни примери са денят и нощта или пък сезоните. Изобилието от светлина задава онова, което се нарича 'ден', оскъдицата й - нощ, а между двете има някакъв сумрак; и, всички знаем, на (статичната) снимка трудно се отличават изгрев и залез. Разглеждайки нещата по този начин може да се стигне до някакво разбиране, че има три 'неща' - голямо, малко и средно, макар че оригиналният модел за пълно описание би включвал родовете на различното и еднаквото, всеки с по два елемента - това с оглед на статиката и обратно с оглед на динамиката. Продължителност на деня, сезони или съответните температури, една и съща схема е универсално осезаема за обитателите на умерените ширини.

Изглежда е въпрос на метафорическа сръчност произволно подбрана троичност да бъде преведена в термините на дюмезиловата трифункционалност: примери не липсват, безразборното четене неминуемо се натъква на тях, но за издирване на автори и препратки е нужно търпение. Дали 'произходът' не в трите измерения на света, или в трите човешки възрасти, или пък в трите части на душата? До нас са близките, там далеч - враговете, горе - висшите сили; на четири, два или три крака, юношество, зрялост и старост - възрастите са пак три; вегетативна, сетивна и разумна част на душата, корени, ствол, цвят, пак е същото...

Емили Лайл, фолклористка и келтовед, в течение на годините е обяснявала и допълвала схемата на Дюмезил по различни начини (Lyle 2004). В случая, когато твърди, че триделната структура е свързана с поколенията, нейната идея заслужава известно внимание. Серията "син, баща, дядо" (или дядо, син, внук) може да се приеме като ограничена отгоре от едно определено небитие - това на неживия прародител, докато отдолу тя е все още неопределено отворена. Така тя изглежда разумно допълнена до 4 и би могло да се отбележи, че реалната сила е при по-младите, символната - при техните предшественици. Но както и да се погледне, тази идея контрастира с познатото от Леви Строс (Lévi-Strauss 1952), според което невръстните и покойниците са били приемани за част от обществото без да са хора [2].

От доста време Ник Алън също постоянства в своето схващане, че дюмезиловата функционалност следва да се допълва, макар да личи известно колебание относно конкретни детайли (Allen 1999; 2001; 2014; 2015). Основно, той предлага една външна 4-та функция, която евентуално и да се поделя на две. В един от вариантите той препраща към историята, считаща, че към кастите, 'цветовете' (vаrna) са спадали индоевропейски заселници, а местното население е останало извън триделната система: за него той сочи като подходяш цвят черното, което да е по-скоро липса, но то по-късно да е заместило предполагаем тъмен цвят на вайшите [3] (Allen 1998). В друга форма неопределeната добавъчна функция 'други' има освен девалоризаран аспект някаква трансцендентност и тогава тя се добавя като най-висша и пета категория. Тази схемата видимо е сходна с трите поколения допълвани от невръстните и покойниците. Давайки си сметка, че традиционното време е циклично, Алън допуска също и че в някакъв четиритактов цикъл тройките отчетливи елементи са отделяни от четвърти, който може да се трактова двойствено (Allen 2001). Убеден в своето разбиране, той успява да намери различни пентади от герои и божества, които пък свързва по-нататък с разпределените около център четири посоки на света (Allen 2014; 2015).

Жан Одри, професор по санскрит с отявлено нестандартни теории (Haudry 1987), предлага една по-интересна аналогия: трите функции са както трите цвята на небето- черно нощем, бяло денем и червено при развиделяване и здрачаване, което е и цветовата символика на индийските касти [4]. Подобна конструкция, при която четириделна схема се редуцира на триделна, несъмнено е релевантна в настоящата дискусия. Но проблемът който веднага изпъква, е че червеният цвят устойчиво е свързан с воинската функция, а именно в нея не се набелязва двойнственост, каквато има при суверените и при стопаните. Няма съмнение, че Митра и Варуна олицетворяват първата функция именно като двойка, но също и че близнаците Ашвини традиционно са свързани с прехода между ден и нощ. Ако функциите са действително три, а една или две от тях са представени в двойки, то за вдъхновяващи модели компонентите могат да варират от три до пет: земя-вода-въздух, два коня теглят колесница, направлявана от колар; петте пръста на всяка ръка и дори числото 10 са изкушение за още по-спекулативни допълващи реконструкции [5].

Доколкото разглежданията отпращат към някакво неизвестно и незасвидетелствано минало, съвсем не е трудно да се изобрети и ход, довел от някаква бинарна опозиция към триделност. Изглежда правдоподобно да се предположи, че на един ранен етап на уседналост общностите са могли да долавят земеделие и война като някаква практическа антитеза - пример за конкретна логика, типична в изявяваното от левистросовкия структурализъм. Обратимите в отрицание определения лесно се трупат: ежедневие/ събитие, живот/смърт и т.н. От конкретното съдържание същевременно се съобразява, че бързите действия при схватки изискват решителен експерт-лидер, докато стопанските дейности са по-успешни когато са предварително и подробно обмисляни и почиват на натрупан опит - такива са споменаваните и от Дюмезил обобщаващи характеристики celeritas и gravitas (Dumezil 1948). Но, предполагаемо, най-добрите водачи в битка не са били непременно най-мъдрите стопани, нито пък безпроблемно е бил прехвърлян авторитет от едната област към друга. Така предположението естествено навежда към идеята, че за двете антитетични практики е имало и различни 'вождове' - едно разумно разделение на компетенциите. Противопоставянето лидер/маса, активност/пасивност или нещо подобно, се добавя към първоначалното поделяне земеделие/война, така че се учленяват 4 елемента, примерно: земеделци, воини, управник, стратег.

От номиналистка гледна точка има само хора разбира се; но еднo моментно деление разграничава едно множество и две конкретни личности, т.е субстанциалните компоненти са три. Чрез колективните представи, по-абстрактно или sub specie eternitatis, има преди всичко една общност, която познава двете си роли, на стопанин и на воюващ, и знае, че във всеки момент има лидер - позиция заемана в различни моменти, исторически краткосрочно или дългосрочно, от различни личности: от тях остава онова, което след Дюмезил е суверенна функция и която, за разлика от другите две, е подчертано двойствена. Митра - Варуна, Тир - Один, Фидий - Юпитер и пр., всеки път една позиция е свързана с дълготрайност и договори, а другата - с действия и власт. Разпознаването на воина - командир е тривиално, докато разбирането на вещера е по-проблематично; но все пак достатъчно е да се отчита, че владеенето на календара и броенето са били привидно свръхестествени умения, видимо позволили за обособяване на някаква жреческата функция [6]. Признаването на лидерство е нещо по-абстрактно от дейностите бой или земеделие и вероятно това прави по-леко смесването, което теорията свежда до единство на функцията. Но това, което не би следвало да се пренебрегва е, че в случая има едно функционално определение, примерно: 'лидер', докато общността, която е една, има две функции - да воюва и да произвeжда. Броенето на функции стига до три, когато се пренебрегва родово-видовото различие лидерска/нелидерска, т.е. към рода 'лидер' се добавят видовете 'воин' и 'земеделец'. Аналогично е броенето на компоненти: към двете лидерски единици се добавя като още едно цялата оставаша съвкупност на общността. Изглежда сякаш тази обърната симетрия на логически приблизителности е създала този убедителен код.

Цялата монография Митра-Варуна, която Дюмезил издава още в 1940 г., е посветена именно на двойната суверенна функция, на нейните два, отчетливо различни, аспекта. Изложението демонстрира, че между двата компонента на суверенността разликата е не по-слаба отколкото между другите две функции, земеделие и воюване, но тя се трактова в друг регистър: правото и силата. В последна сметка моделът, който се очертава е несъмнено нещо по-софистицирано от бинома 'овчар-стадо', при все че един редуктивен анализ може да се върне към него; но, образно казано, овцете пасат, а не воюват, и при друга функция на стадото е нужен друг водач. По-прагматично, подобна метафора не успява да скрие докрай понятието за собственост, било на стадото, било на пасбището - освен ако не се приеме, че овчарят е всесилен, но тогава юрисдикция, договори, права и пр., изчезват пред една непонятна власт. Едва в европейското просвещение бива изговорена антитезата договор - сила, която при модерното държавно устройство намира решение в разделението на властите. Ретроспективно то може да бъде разчетено като 'политеизъм', коренно различен от фигурата на моно-архическия повелител, в който да е източник на неразбираема власт. Когато насилственото присвояване на готови блага е по-рентабилно от натрупването им, централизирането на властта предлага осезаеми практически преимущества. При достатъчна продуктивност на труда стават възможни робовладелческите и феодалните структурирания, за които трите функции се йерархизират и дори се въплъщават в касти или съсловия.

Двете страни на суверенната индоевропейска функция оставят като че ли повече следи отколкото монистичните виждания са склонни да признаят. Маршал Салинс, който е преди всичко антрополог, в своя неотдавнашна работа обръща специално внимание на познатото от Спарта 'двойно царуване', което прекалено лесно е било подминавано като моментна историческа аномалия: вместо допълваща се, двойката суверени може и да е симетрична (Sahlins 2011). Идеята за двойственост във функцията така се оказва дори по-широко разпространена, като се проследява не само през Ромул и Рем до двама консула в предимперския Рим, но и в средновековната доктрина за двете тела на царя. Докато Дюмезил констатира паралелизъм между ведическия пантеон и римската официална история, Салинс се ангажира и с взаимното превръшане на митологически структури и историята: ако в индоевропейската суверенна функция магическото и прагматическото са разпределени, това позволява чрез незначително прихлъзване завоевателите да се легитимират, претендирайки за божествен произход. Tемата за изначална двойственост, предавана от митологически близнаци, обаче е отчаяла и Леви-Строс и Дюмезил (Lévi-Strauss 1991; Dumézil 1994), така че, предсказуемо, и този път краткото й (пре)разглеждане задава колкото отговори толкова и въпроси. Зад проблема за близнаците прозира проблемът за равноправния договор: какви интереси и обстоятелства определят неговото спазване/нарушаване и при какви последици. За Дюмезил, вероятно както и за мнозина други, схващането за система без йерархия изглежда трудно постижимо [7] - историята на идеите има свой исторически контекст, който я прави повече или по малко приемлива.

Изложението в Митра-Варуна не оставя място за съмнение, че зад разкриваните конструкции лежи проста логика, а не аналогии или изброяване. Обичайна част от всеки по-мащабен анализ е конструирането на бинарни дървета, което се намира както в диалозите на Платон така и в съвременните алгоритми. Най-простият диерезис днес се разбира и като пример за фрактална конструкция, откъдето и главозамайващите аналогии откривани между различните нива, били те на социологията или на митологията. Недвусмислен пример от текста на Дюмезил (Dumezil 1948:65) скицира индийската идеология: категорията хората е поделенa на попадащите в системата на кастите, т.н. 'дважди родени' (dvija), и оставащите отвън - 'шудрите'; на свой ред в кастовата схема са поделени 'силите' (ubhe virye) и вайшия, на един трети етап самите сили са поделени на воини и суверени, като последните са раджи и брамини. Изчерпването се постига с четири неравнопоставени крайни дяла, като в структурата схемата 'един род + два вида от другия' се повтаря на три различни нива.

Индийското общество и Пантеонът, описани от Дюмезил

 

 

 

брамини раджи

 

 

Воини

суверени

 

вайшия

сили

шудри

дважди родени

 

 

 

 

Митра - Варуна

 

 

Индра

 

 

Ашвини

 

Х

 

Водещите триади в архаичния и капитолийския римски пантеон

 

 

 

Фидий Юпитер

 

 

Марс

 

 

Квирин

 

 

 

 

 

 

 

Юнона Юпитер

 

 

Минерва

 

 

 

 

 

 

Както заглавието на монографията подсказва, Митра и Варуна изчерпват универсума: според една крилата фраза "онова, което не е на Митра, е на Варуна". В социални термини животът в/на обществото е договор, който се спазва или нарушава; нарушаването е от компетенцията на Индра и поддържането - от тази на Ашвините.

При разглеждането на съответните римски еквиваленти е достатъчно отчетливо, че Юпитер и Марс, въпреки своята популярност, не изчерпват универсума и, както Дюмезил дава да се разбере, те задават само едната негова половина. С добавянето на Квирин картината обаче изглежда пълна - той е сякаш достатъчен да скрие липсата на Фидий. Симетрично пък, при капитолинската триада, Юпитер и Юнона, с добавянето на Минерва, създават привидна изчерпателност [9].

'Структура и събитие' е една от централните теми на френския структурализъм, дискутирана в края на 60те. Митра - Варуна е заглавие, което сякаш предварително я е кодирало, но в текста на книгата се отбелязва, че темата съвсем не е новост в дневния ред, тъй като след Ницшевото Раждане на трагедията съпоставянето на познатите имена Аполон и Дионис е станало общо място в културологическия дискурс (Dumézil 1948:121). Отключващото прозрение на Дюмезил обаче се натъква на трудно преодолими усложнения когато се обръща към Древна Гърция и, съответно, разглежданият от него материал остава по-скоро чужд на философстващите теоретици. Дюмезил пък остава чужд на извежданите от тях абстракции.

Бележки:

[1] Mетодът на Дюмезил е представен от Жан Одри (Haudry 1987a); за сравнение с Леви-Строс вж. (Littleton 1974)

[2] В двойствената структура на сувeренната функция, така както Дюмезил я представя, имплицитно е включен темпорален аспект (мигновено/ траещо), който предварително обезсилва подобни 'разширения' (вж. по-долу)

[3] Тази реконструкция не следва универсалната последователност предположена от Бърлин и Кей (Berlin 1969).

[4] Изгрев/залез изглеждат като образцова митическа опозиция и предположението, че тя се снема (диалектически) като цвят, превръща структурата в аналогия; остава фактът, че трите цвята са първите от класификацията на Бърлин и Кей (Berlin 1969).

[5] Освен книгата на Лайл (Lyle 2012), примери за други случаи и други числа са упоменати от Литълтън (Littleton 1974).

[6] Ритуалното съобразяването с календара е по-скоро своеобразен "природен договор", отколкото фантазъм за "природен закон" според възгледите развивани от Мишел Сер (Serres 1990).

[7] Нетранзитивно отношение може да нареди в цикъл съвкупност от (поне) три елемента без никой от тях да е привилегирован.

[8] Когато материята е предварително известна, диерезата може да бъде изложена, така че да изглежда като някакъв магически синтез, а пък стремежът към логическа систематичност често е бил заклеймяван като схоластика и някакви опасения вероятно са предопределили изложеното в книгата на това място.

[9] Другояче казано, по-рано присъствието на Квирин се проектира 'нагоре' и скрива отсъствието на един Фидий, докато после Юнона се проектира 'надолу' и скрива липсата на Квирин. Пълната картина е в трудовете на Дюмезил и по-специално поредицата Jupiter, Mars, Quirinus, (Dumézil 1974; 1941-48).

 

Библиография:

(Allen 1998) Nick Allen, Varnas, colours and functions, expanding Dumezil's schema, Zeitschrift für Religionwissenschaft 6 (1998): 163-77.

(Allen 1999) Nick Allen, Hinduism, Structuralism and Dumézil ; in E.C. Polomé (ed) Miscellanea Indo-Europea. [JI-ES Monograph No. 33.], pp. 241-260. Washington: Institute for the study of Man

(Allen 2001) Nick Allen , The articulation of time: some Indo-European comparisons, Cosmos 17/2 (for 2001): 163-78 online

(Allen 2014) Nick Allen, Нeroes and Pentads, Bulletin of the Institute of Classical Studies 57.1, 1-19.

(Allen 2015) Nick Allen, Vedic Sacrifice and the Pentadic Theory of Indo-European Ideology, Religions of South Asia 9 (1), 7-27.

(Berlin 1969) Brent Berlin and Paul Kay, Basic Color Terms: Their Universality and Evolution, Berkeley: U. of Cal. Press.

(Dumézil 1948) Georges Dumézil, Mitra -Varuna, Paris: Gallimard.

(Dumézil 1941-48) Georges Dumézil Jupiter, Mars, Quirinus, vols I-IV, Paris: Gallimard.

(Dumézil 1951) Georges Dumézil, "Jupiter, Mars, Quirinus" et Janus, Revue de l'histoire des religions, t. 139, 1951. n°2, p208-15, online.

(Dumézil 1967) Georges Dumézil, Lecture de Tite-Live. Suivi de Les transformations du troisième du triple, Cahiers pour l'analyse, v.7 (mars 1967) online.

(Dumézil 1973) Georges Dumezil, Mythe et épopée III, Paris: Gallimard.

(Dumézil 1974) Georges Dumézil, La religion romaine archaique, Paris: Payot.

(Dumézil 1994) Georges Dumézil, Le Roman des jumeaux - Esquisses de mythologie, (éd. posthume par J. Grisward), Paris: Gallimard.

(Haudry 1987a.) Jean Haudry , Linguistique et mythologie comparée, L'Information Grammaticale, N. 34, 1987. p. 3-8.online.

(Haudry 1987b.) Jean Haudry , La Religion cosmique des Indo-européens, Milan et Paris: Archè / Les Belles lettres, (Études indo-européennes).

(Littleton 1974) C. Scott Littleton, "Je ne suis pas... structuraliste": Some Fundamental Differences between Dumezil and Levi-Strauss, The Journal of Asian Studies, Vol. 34, (Nov., 1974), No. 1, p. 151-8 online.

(Lévi-Strauss 1952) Claude Lévi-Strauss, Le Père Noël supplicié, Les Temps Modernes, mars 1952, pp. 1572-90 online (превод).

(Lévi-Strauss 1979) Claude Lévi-Strauss, Réponse au discours de réception de G. Dumézil, (le 14 juin 1979) online.

(Lévi-Strauss 1991) Claude Lévi-Strauss, Histoire de Lynx. Paris: Plon.

(Lyle 2004) Emily Lyle, Which Triad? A Critique and Development of Dumézil's Tripartite Structure. Revue de l'histoire des religions, tome 221, n°1, 2004. p. 5-21; online

(Lyle 2012) Emily Lyle, Ten Gods: A New Approach to Defining the Mythological Structures of the Indo-Europeans, Cambridge Scholars Publishing.

(Sahlins 2011) Marshall Sahlins,Twin-born with greatness The dual kingship of Sparta, HAU: J. of Ethnographic Theory 1 (1): 63-101 online.

(Serres 1990) Michel Serres, Le Contrat naturel, Paris: F. Bourin.

comments powered by Disqus