NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

„Младохегелианците“

Брой
32(2016) Водещ броя: Гергана Попова
Рубрика
Minima moralia
Автор
Нонка Богомилова

„Младохегелианците“

Нонка Богомилова

    ИИОЗ – БАН, nonka_bogomilova@mail.bg

Винаги ме е впечатлявала интелектуалната смелост на проф. Иван Кацарски  да се ангажира в творчеството и монографиите си с големите теми на философията на историята, на социалната и философската антропология. Да припомня някои от тях: възникването и формирането на капитализма (Дългият път през лабиринтите на историята – 1989 г.), същността на тоталитаризма  (Тоталитарният социализъм – 1994 г.), формирането и еволюцията на човека (Размирният Едем -  2002 г. и  Родът  homo -  2004 г.). На този едър тематичен фон,  в контекста на тези големи и вечни философски проблеми, на които е посветено  досегашното творчество на Иван Кацарски, особено в монографичната му форма, Младохегелианците. Интелектуалци пред сфинкса на времето (София: Парадигма, 2015)  на пръв поглед изглежда  като различно, трудно обяснимо  отклонение.

Монографията анализира един малък и кратък отрязък от  многовековния историко-философски процес, свързан с определена традиция, пост-хегелианската и с нейното проявление в тесния интелектуален кръг на младохегелианците в краткото време на съществуването на този кръг – от 30-те до средата на 40-те години на XIX век. Но всеки, прочел книгата, вярвам, ще се съгласи, че тя не е парадоксално отклонение, а е органично вплетена в духовната тъкан на творчеството на проф. Кацарски. Тук, в този малък интелектуален кръг, в този кратък исторически отрязък, в идеите, борбите и живота  на няколкото видни фигури на младохегелианското движение,  като че ли се оглежда и проявява  вечната и неумолима съдба на философията, изповядвана от философи с характер и с хуманистични идеали, издигани  във враждебна на тези идеали среда: да остане не само незабелязвана, неразбрана и нереализирана, но да се превърне  в опасна и неумолима  карма за собствените им „поломени съдби“. Ето как самият автор определя един от  важните аспекти на своята изследователска задача: „Това е и разказ за интелектуалци от първа величина не само в чисто интелектуален, но и в интелектуално-морален план. Каквито и недостатъци да имат като личности, те са чужди на лицемерието и половинчатостите на типичния днешен добре осигурен интелектуалец. Те казват каквото мислят, каквото и да им струва това. Те са непреклонни, когато са уверени в своята истина. Но когато почувстват, че действителността е на път да ги опровергае, или че теоретичните аргументи на противника са по-силни, те смело се променят – готови са дори да поемат по нов път или просто да замлъкнат.“ ( с. 9 ). 

Седемте портрета на най-значимите представители на младохегелианското движение, представени в книгата – Арнолд Руге, Давид Щраус, Лудвиг Фойербах, Бруно Бауер, Макс Щирнер, Мозес Хес, Август фон Чешковски – са ги обрисували  като уникални в идейно и екзистенциално отношение фигури и същевременно като  формиращи  интелектуален кръг с общосподелени фундаментални ценности – разума, свободата, достойнството на човека. В обрисуването на тези портрети читателят може да разслои и разнищи множество пластове, които авторът е миксирал и споил внимателно и целенасочено. Идеята за свободата и достойнството на човека, надмогнал всички трансцендентни  сили и понятия – не само Бог, но също така и господстващите над него философски абстракции  („човешка природа“, „държава“,  „род“, „морал“, „разум“) отива „опасно“ далеч в интерпретациите на Макс Щирнер и Бруно Бауер.  

Но Иван Кацарски не остава само при концептуалния аспект от многопластовите портрети на младохегелианците. Повечето от тях работят усилено, за да направят своята философия достояние на повече хора – чрез преподаване, чрез издаването на популярни списания, чрез оригинални монографии, някои от които донесли завидна известност на авторите си и претърпели множество издания. Обвързването на идеята с конкретен, постижим (според самата нея) социален идеал е и красиво, и опасно: чрез този синтез тя уязвява и настройва срещу себе си наличното като несъответно на идеала, от една страна, а от друга – поставя собствената си мощ в зависимост от въплъщаването на този идеал в конкретна  социална наличност. Обследвал добре консервативните тенденции и обрати в „конкретната социална наличност“ на  Прусия от този период, и особено  след краха на революцията от 1848 г., проф. Кацарски проецира сбъдналата се за идеята опасност от крах на идеала върху живота и съдбата на всеки един от седмината младохегелианци. Защото техните философски идеи и философски идеали, както умело показва авторът, са имали своята вкорененост не само  в социалното,  но и в екзистенциалното им битие. Ударът върху идеята, крахът на идеала се оказват също и  крах на кариерата, на статуса, на житейската им съдба.

Иван Кацарски  не портретува персонажите си просто като телесни опаковки на застинали идеи, като идеални герои или като достойни за съжаление жертви. Неговите философски образи (да използвам този адаптиран за случая литературоведски термин) са сложни, често противоречиви, някои от тях непоследователни в своите идеи и идеали: като например Давид Щраус, който за да се спаси от пълна изолация изменя на първоначалните си убеждения, изложени в първото издание на „Животът на Исус“; като Бруно Бауер, първоначално радикален дисидент, по-късно преминал на консервативни позиции; като Мозес Хес, тръгнал от идеята за комунизма като морален феномен и за свещената човешка история, за да достигне до расистки национализъм. 

Още важни, макар и образно казано, тънки пластове на изследването на Иван Кацарски ще останат неотбелязани в този кратък публичен прочит: семейният произход, характерологичните особености, вероизповеданието, несбъднатите или сбъднати любови и много други човешки, твърде човешки щрихи в неговите младохегелиански портрети. Но именно те, заедно с всички други, представени от проф. Кацарски техни черти,  ги превръщат от критикувани и обикновено подценявани у нас  за дълъг период от време  предшественици на Маркс, в живи, земни хора, и същевременно във философи с главно „ф“. Макар че сфинксът на собственото им време ги изяжда, както е в митологичния сюжет, Сфинксът на Историята, на историята на идеите се оказва победен: последвалото развитие на философската антропология, екзистенциализма, психоанализата, философията на религията, теологията  се оказва белязано  и от техния дух. А „философският динамит“ на техния бунт срещу пренебрегналия идеалите свят ще взривява периодично социалното статукво през следващия век.     

В ръцете на читателя е едно интересно, многопластово и навременно историко-философско и социокултурно изследване, изпълнено на високо професионално равнище.

comments powered by Disqus