NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Да мериш със своя аршин, или как езикът интерпретира Другостта

Брой
№ 4 (2009)
Рубрика
Подиум
Автор
Милена Левунлиева

The paper focuses on the linguistic interpretation of the attitudes of the self towards the Other determined by the characteristics of the lexicon. It is based on linguistic data on word, phrase and idiom level as well as on an analysis of relevant proverbs in English and Bulgarian. The goal of the research is to compare the images and metaphors underlying these expressions to the effect of establishing the zones of disparity and overlap in the interpretation of Otherness in the languages under discussion. Its starting point is the assumption that the necessity to accept the Self in order to accept the Other and communicate successfull, and the subsequent projection of Self-perception on the way we conceive of the Other are influenced by the lexical content of our personal narrative, which is in turn structured by the lexicon available in the mother tongue.

 

Общуването е онази човешка дейност, в която най-ярко, макар и нерядко най-двусмислено, се кодира отношението към Другия. В този смисъл общуването е действен, активен поток от информация, в който всяко послание генерира отклик и последващо послание в непрестанен процес, обусловен от минали контексти и бъдещи очаквания. Убежденията, взаимоотношенията, поведението и реакциите, предизвикани от него, представляват и същността и функцията на тази размяна на послания. На пръв поглед той е структуриран като последователен обмен на идеи, породен както от ситуационно определена необходимост, така и от желанието за споделяне. На практика обаче елементите му не се изчерпват с отделните стъпки, които Аз-ът предприема съзнателно или несъзнателно, за да постигне диалог. Процесът на общуване е по-скоро огледало, което отразява и едновременно с това влияе на начина, по който Аз-ът се съотнася с Другия във и чрез езика.

А единственият начин да общуваме е да приемем света на Другия като част от нашия свят и нашия живот и да превърнем съ-съществуването с Другия в съ-живеене. Това означава, че общуването е също и способност да преодоляваме заплахата от приемането на Другия (Стаматов 2005: 349).

Подобно приемане предполага вътрешна дихотомия, характеризираща процеса, тъй като той включва приемането на Другостта заедно с произтичащата от това заплаха за самоопределянето на Аз-а. Крехкото равновесие между приемането на Другия и самоопределянето предполага постоянно противопоставяне на два типа отношения: начинът, по който Аз-ът вижда себе си, и начинът, по който определя Другия.

В изразяването или загатването на тези отношения намесата на езика е най-осезателна по две причини: а. като източник на културно специфична информация (Teliya, Bragina 1998), той неминуемо кодира и нагласата към Другия в рамките на една култура; б. начинът, по който говорим или по-скоро начинът, по-който езикът ни позволява да говорим, често има оценъчна функция, постигната не само с помощта на езиковата експресия, но и чрез интонацията и премълчаването.

Самоуважението и себеприемането са фундаментални за общуването. Ако Аз-ът няма адекватна самооценка, резултатът е недоверие както към себе си, така и към Другия. Именно тази житейска ситуация е отразена в поговорки като Аз баща си не вярвам, че тебе ли (букв. I do not trust my father, let alone you), Две риби се пекат на огъня, а една друга не си хващат вяра (букв. Two fish bake on the same fire but have no trust in each other), Аз бога мъчно вярвам, че тебе ли (букв. If I have no trust in God, how can I trust you).

Не е изненадващо, че на английски език няма точни еквиваленти на тези умотворения. Все пак в английската фразеология има лексикални единици, които носят подобно значение. Така например, когато двама души са попаднали в една и съща заплетена ситуация, от която сякаш няма изход, се казва, че те са в една и съща лодка (in the same boat). Метафората, която предава общата съдба като простраствена близост (в тигана - в една лодка), е характерна и за двата езика. На английски език обаче, за разлика от български, не се загатват недоверие или предателство. Образът, който стои в основата на експресивното значение, е метафоричната проекция от семантичното поле Пространство (в сл. морето) върху семантичното поле Ситуации (в сл. неприятности). Същият образ за затрудненото положение, представено като водно пространство или водоизточник, лежи в основата на голям брой други фразеологични единици (be up in the creek, be in dire straits, be in hot water, wade in deep water(s) - изпадам в затруднено положение, загазвам; be out of one's waters - плувам в чужди води; pour oil into troubled waters - наливам масло в огъня; waters of forgetfulness - смърт, забвение; be in low water - без пари съм).

Другите две поговорки могат да се предадат съответно с изразите not to trust smb. an inch/yardstick и trust smb. as far as one can fling (throw) a bull by the tail (букв. не се доверявам и на инч, доверявам се толкова колкото мога да завъртя бик за опашката). Докато първата сe използва за определена ситуация, в която някой буди недоверие, втората има по-скоро препоръчителна функция и се характеризира с обобщеност на значението, типична за поговорките. Въпреки сходството в значението на фразеологичните единици в двата езика, образите, чрез които се постига то, са съвсем различни.

Един поглед към интерпретацията на Другостта в българския фолклор може да обясни причините за това разминаване. Образът на Чужденеца в българската устна традиция не е еднозначен. Той може да бъде просяк, изпратен от Бог, за да провери вярата ни; свръхестествено създание, коeто може да причини страдание и смърт и по чисто езически обичай трябва да бъде омилостивено, или просто някой другоселец. Във всички тези случаи обаче Другостта се определя спрямо норма, а тази норма е Аз-ът, който обитава място, чийто сакрален център е домашното огнище, домът, близките, даже селската чешма и махалата. Всичко извън това свещено място, което според М. Елиаде примитивните народи постоянно пресъздават както чрез ритуала, така и чрез основните човешки дейности (Елиаде 2001: 28), е девиантно, анормално и носи страдания и неволи (Георгиева 2003).

Именно тази представа за Другия е кодирана в поговорките за доверието. Първата ( Аз баща си не вярвам, че тебе ли) поставя ясна граница между свещения център, част от който е семейството (Аз баща си не вярвам...), и всичко останало, включително и Другия (... че тебе ли). В тази поговорка Аз-ът проектира собствената си слабост върху Другия. За да направи това обаче, той се самоизключва от свещения център. Едва тогава става възможен и паралелът с Другия. Това е начин да се запази нормата ненарушена. Еквивалентната английска фразеологична единица not to trust smb. an inch/yardstick (не се доверявам и на инч, ни най-малко не се доверявам) използва съвсем различна метафора, за да предаде значението за неспособността да се изпитва доверие. Разбирането на този образ може да се свърже с етимологията и семантичната структура на лексемите, изразяващи оценка на някого по отношение на неговите надеждност и достойнство (over-/underestimate, over-/underrate, undervalue - под-/надценявам, belittle, dwarf - омаловажавам). Значението на корените на повечето от тях, както в български, така и в английски език, е свързано с измерване (на тегло или големина). Представките пък ориентират това измерване по вертикалата и асоциират положиелната оценка с понятието Високо, а отрицателната с понятията Ниско и Долу. С други думи, стойността на човешкото същество може да се мери и има количествен еквивалент. В случая с фразеологичната единица not to trust smb. an inch/yardstick (ни най-малко не се доверявам), метафоричният образ, на който се дължи експресивността й, е аналогията между абстрактното понятие надеждност и обектите от материалния свят, които имат количествени и пространствени измерения. Излиза, че в плана на изразяване това понятие се приема като конкретно и следователно за него можем да съдим обективно.

Важен аспект на интерпретацията на Другостта в българския, а и в английския език, е идеята, че Другият никога не ни е равностоен; той никога не е до, а е под Аз-а някъде надолу по вертикалата. Поговорката Аз бога мъчно вярвам, че на дявола ли ще вярвам демонстрира това по няколко начина. На преден план излиза контрастът между божественото, което символизира свещения център, и дяволското, което се идентифицира с Другостта. И отново Аз-ът е изключен от свещения център, този път поради липса на вяра. Скритото послание на поговорката е свързано с факта, че освен отрицание на божественото, сатаната е и символ на Долната земя, т. е. на всичко чуждо и различно. Тук не става дума за невяра в бога, а за недоверие към себе си и другите. Като отрича свещената норма, Аз-ът престава да бъде част от групата, с която се идентифицира, и се отказва от способността да вярва, да споделя и да живее социално пълноценен живот.

На пръв поглед английският еквивалент на поговорката trust smb. as far as one can fling (throw) a bull by the tail предава посланието чрез сравнение между способността да се изпитва доверие и невъзможно действие (въртя бик за опашката). Но докато английската лексикална единица може да се използва като предупреждение с превантивна цел, прагматичната функция на българския еквивалент е съвсем различна. Поговорката се отнася до човек, който няма вяра нито на себе си, нито на тези около него.

Подобна проекция на характеристиките на Аз-а върху Другия е кодирана и във фразеологични единици като measure the other's corn with one's own bushels, measure the others by one's own yardstick (меря другите със своя аршин). Образът, залегнал в основата и на българския израз и английските му еквиваленти, пренася на ново ниво словната метафора за количественото измерение на ценностите, изразена в лексеми като под/надценявам (over-/underestimate), омаловажавам (dwarf, belittle), големея се и т. н. На фразеологично ниво тази метафора, доловима само при структурно-семантичен анализ, се превръща в стереотип.

Така например, лексеми и фразеологичните единици от типа go up in the world (издигам се), clamber for success (катеря се по стълбата на успеха), be head and shoulders above the others (едни гърди напред съм), be on the crest of the wave (на гребена на вълната съм) се базират на асоциацията между значимостта и издигането нагоре по вертикалата. Повечето от тях нямат нито положителна, нито отрицателна конотация извън тази, която по подразбиране свързва успеха с лукса, парите и славата. Значителен брой лексикални единици обаче и в двата езика могат да означават или да загатват прекалено високото самомнение на Другия за себе си. Така uppish и uppity (навирил нос), stuck-up, stuffed shirt, big-headed (надут),be too big for one's breeches (държа се на голямо), blown up with pride (възгордял се), as proud as a peacock (надут като пуяк), look down on someone (гледам някого отвисоко), think too high of oneself (имам високо самомнение) изразяват неодобрение от това, че някой е прекалено горделив, самодоволен или презрителен. Отрицателната им конотация и в двата езика до голяма степен се дължи на образа на прекомерния размер или височина, които уж характеризират Другия или отделна част от тялото му. Този образ всъщност предава положителната самооценка на Другия, която Аз-ът счита за нереална и подвеждаща.

Асоциацията между характеристики като височина и размер от една страна и надеждност и значимост от друга, типична и за двата езика, свидетелства за пресечна точка в картината на света, кодирана в тях. Нещо повече, лексемите, които доказват съществуването на това сходство имат експлицитно оценъчен характер. Въпреки че могат да се отнасят както за оценяващия Аз, така и за оценявания Друг, в рамките на дискурса те се превръщат в семантично специализирани колокатори, в основата на които стои метафорична проекция от света на конкретното към този на абстрактното, от семантичнато поле на обектите с техните пространствени характеристики към семантичното поле на характеристиките на човешката индивидуалност.

Като коментира връзките между оценъчната лексика и механизмите за метафоризиране, Пенчева отбелязва, че тя образува фон за изграждане на метафорично значение, при което "поради подчертано оценъчния си и интерпретативен характер, метафорите нямат за цел просто да запълнят празните клетки в езиковата семантика, а целенасочено да изразят отношението към Обекта" (Пенчева 2001: 229). Следователно общуването е не само съ-живеене, както беше отбелязано в началото, но и познание. То се осъществява от Аз-а като познаващ субект и Другия в ролята на опознаван обект. Проекцията на собствените характеристики на Аз-а върху непознатия и далечен Друг превръща този процес на познаване чрез общуване в процес на метафоризация. Само че тук, субектът и обектът на метафорична интерпретация постоянно разменят ролите си, защото активно участват във взаимното си опознаване. Освен това езиковите метафори сами по себе си не винаги имат оценъчна функция, докато метафоричната проекция, транспонирана в общуването, наред с информация винаги предава и отношение.

 

 

 

Цитирана литература:

Георгиева 2003: Георгиева, А. Образи на Другостта в бъргарския фолклор. ИК "Гутенберг", София.

Елиаде 2002: Мирча, Е. Митът за вечното завръщане. Захарий Стоянов, София, стр. 28.

Пенчева 2001: Пенчева, М. Човекът в езика. Езикът в човека. УИ „Св. Климент Охридски", София, стр. 229.

Стаматов, Минчев 2005: Стаматов Р., Б. Минчев. Психология на човека. ИК "Хермес", Пловдив, стр. 349.

Телия, Брагина 1998: Teliya V., N. Bragina. Phraseology as a Language of Culture. Its Role in the Perception of a Collective Mentality. In: Phraseology: Theory, Analysis and Application. Clarendon Press, Oxford, 55 - 75.

 

Лексикографски източници:

 

Kunin, A. V. (1984). English-Russian Phraseological Dictionary. Русский Язык, Москва.

Минков, Ц. ред. (1963). Българско народно творчество, т. 12. Български писател, София.

English proverbs and sayings http://www.learn-english-today.com/Proverbs/proverbs.html

 

(Д-р Милена Левунлиева е преподавател по английски език в ЮЗУ "Неофит Рилски".)

comments powered by Disqus