NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Предикат ли e съществуването?: Дж. Е. Мур и Д. Пеърс

Брой
33(2016) Водещ броя: КАМЕН ЛОЗЕВ
Рубрика
Тема на броя
Автор
Анна Бешкова

Предикат ли e съществуването?: Дж. Е. Мур и Д. Пеърс

Анна Бешкова

 

Във философията има дълга традиция, започваща най-малкото от Кант, която разглежда под една или друга форма класически формулирания проблем „Предикат ли е съществуването?". В настоящия текст няма да представя, а по-скоро ще предпоставя, някои станали класически отговори. Целта ми е да изложда в основни щрихи и да направя сравнителен анализ на две статии, съответно на Дж. Е. Мур и Д. Пеърс, с идентично наименование „Предикат ли е съществуването?". Първоначално ще се опитам да проследя връзката между основните идеи и да покажа дали между тях съществува приемственост, а след това да изтъкна някои обърквания и неточности.

 

        1. Дж. Е. Мур, „Предикат ли е съществуването?"

 

Статията на Мур започва с кртични бележки отправени към изложението на У. Нийл, посветено на същата тема. Проблемът е, че не е ясно какво собствено се разбира под „предикат" в логически смисъл за разлика от граматическия смисъл, който се отнася до употребата на определни думи. На първо място, очевидно е, че „съществува" не може да функционира като означава предикат, но глагола „съществува" и неговите производни могат. Следователно въпросът би могъл да се преформулира като въпрос за наличието или липсата на разлика в начина, по който се използва „съществува" в съдържащите го изречения и други обичайни изрази за атрибути като например „червено" и „ръмжи" и т.н.

Приемайки за отправен пукт обичайната езикова практика Мур дава два аргумента, чрез които да се открият критерии за разграничение между обичайните субект-предикатни изречения и граматически имитиращите ги екзистенциални изречения. Първият от тях стъпва на анализа на стандартните форми на категоричните твърдения от традиционната логика като се подлагат на сравнение следните конкретни изречения:

        1. „Опитомените тигри съществуват."

и

        2. „Опитомените тигри ръмжат".

Изречение (2) е двусмислено, то може да бъде преформулирано по различен начин като се добавят кванторите „всеки", „всички", „някои" или „повечето". Каквато и експлицитна форма да изберем обаче, резултатът ще бъде смислено твърдение. Необходимо условие за тяхната истинност е истинността на частноутвърдителното „Някои опитомени тигри ръмжат". По аналогия изречение (1) не би могло да е истинно, освен ако не е истиннно „Някои опитомени тигри съществуват". Разликата се свежда до факта, че (1) не притежава многозначността, характерна за (2), то допуска само частна интерпретация чрез екзистенциален квантор или по-точно чрез „има". Двойката изречения „Всички оптомени тигри съществуват" и „Някои опитомени тигри не съществуват" се намира в отношение на логическо противоречие, което означава, че ако едното е безсмислено, то такова се явява и другото. Очевидно, че частноотрицателното не може да има значение, че то е чиста безсмислица, тъй като би могло да се изрази по-точно чрез „Има опитомени тигри, които не съществуват". Разбира се анализът почива на предпоставката, че глаголът „съществува" се използва в един-единствен смисъл. И така при изразите за атрибути поставянето на отрицанието пред израза в частно твърдение винаги дава смислен резултат. Този критерий не може да се приложи към екзистенциалните изречения и затова „съществува" не е предикат или не обозначава атрибут. Би могло да се възрази, че разграничението не е достатъчно убедително и то всъщност ни разкрива просто разликата между копулативната и предикативната употреба на глагола „съм". Мур ни дава уточнение и в друга посока: на първо място бихме могли да използваме „не съществува" в смисъл на „въображаем" или „не действителен", на второ място в смисъл на халюцинации, които протичат в нечие съзнание в дадения момент. При тези уптореби, които със сигурност са смислени, се променя обаче значението на глагола.

Вторият аргумент, конструиран от Мур, изхожда от съвременната предикатна логика и по-точно от Ръселовото разбиране за квантификацията и референцията, които накратко ще изложа. Ръсел тръгва от първичното понятие за пропозиционална функция, например „х е тигър", „х е червено" и др. За разлика от пропозициите като „Някои опитомени тигри ръмжат", които са просто истинни или неистинни, функциите могат да са истинни за поне един аргумент, за всички аргументи или за нито един. Тези характеристики Ръсел свързва с модалностите - възможно, необходимо и невъзможно. Смисълът на глагола „съществува" съвпада с идеята за истинен случай на пропозиционална функция. Следвайки Фреге той приема, че „съществува" или в неговата терминология „възможно" може да характеризира само функции, респективно класове, но не и индивиди.В заключение Ръсел започва да третира „съществува" като оператор, който принадлежи на синтаксиса и служи за образуване на общи изречения. Стъпвайки на тази основа Мур предлага някои корекции и излага и своята собствена интерпретация. На първо място от истинните частоутвърдителни изречения следват най-малко две истинни елментарни пропозиции, в които се посочва някакъв обект и се утвърждава, че той притежава определени характеристики. Това ни дава и значението на израза „предикат", а именно, че изреченията, в които той се приписва на реферирания обект са смислени - истинни или неистинни. И така изречения с формата „Някои F са G" и „Някои F съществуват"се различват, тъй като в първото се утвърждава, че функцията „х е F и G" е истнна най-малко за две стойности, докато във второто се утвърждана просто, че „х еF"е истинна за най-малко две стойности.Мур обаче възразява срещу подобно тълкуване, защото според него „съществува" не е идентично с „понякога истинно", и, че „някои F" означава същото като „х е F". Въпреки това втората съществена разлика мужду обичайните предиктни изрази и „съществува" би се свеждала до следното: всеки израз за атрибут може смислено да се припише на възприемаем обект, докато същото не важи за съществува. Да се посочи към нещо чрез „това" и да се каже „Това съществува" не изразява никаква пропозиция, т.е. то е безсмислено. Респективно всяка по-сложна пропозиция като „Това е F и съществува" е напълно лишена от значение.

Във втората част на статията се разглеждат отклоняващите се от правилото употреби на „съществува" като се предлагат няколко примера за смислени екзистенциални изречения. Обобщено аргументите на Мур се основават на модалните твърдения. Бихме могли да посочим към един физически обект и да кажем: „Това би могло да не съществува" или „Логически възможно е това да е съществувало". Но ако нашите твърдения са смислени, то трябва да е смислено и тяхното отрицание, а именно „Това фактически съществува". В опит да намери решение за подобно отклонение, което да бъде консистентно с първата част на статията Мур прави аключението:

„Изглежда, че „Това съществува" (в тази употреба) винаги съставлява част от утвърждаваното от „Това е книга", „Това е червено" и т.н., където „това" се използва по интересуващия ни сега начин; и вероятно част от иманото предвид, когато казваме, че „е книга", „е червено" и т.н., „обозначава атрибут", е, че част, но не и цялото от утвърждаваното чрез която и да е „стойност" на „х е червено", „х е книга" и т.н. е „Това съществува". В този случай „съществува" в „Това съществува" не би означавала атрибут единствено, защото цялото на цялото на това, което тя утвърждава, а не само част, е „Това съществува"." [1]

Как да разбираме централната идея на изложения пасаж? Изглежда, че Мур е предусетил основната идея за значението като употреба и аксиомата на Сърл за съществуване, а именно, че референцията е осъществима, само ако реферираният обект съществува. Така при използването на всяко граматически правилно субект-предикатно изречение не се твърди, но се предпоставя, че означавания обект съществува.

Втория извод от възможността да се предицира смислено „съществува" на обект или сетивна данна, с която се намираме в отношение на запознанство, е, че утвърдителните екзистенциални изречения са винаги истинни, а отрицателните винаги неистинни и това изглежда дава своеобразието на глагола.

 

        2. ДейвидПеърс, „Предикат ли е съществуването?"

 

Според Д. Пеърс две от класическите формулировкинатезата, чесъществуванетоне е предикат,са неточни и затова си поставя за цел да намери тяхната правилна интерпретация, като експлицитно се позовава на статията на Мур и приема, че развива изложените в нея идеи.

Първата, изразена още от Кант, гласи, че съществуването не е предикат, защото не добавя нищо към понятието на субекта. Представена по този начин според Пеърс тезата допуска изключения, тъй като когато кажем, че понятието има случаи в действителността, все пак се добавя нещо, макар то да има своеобразен характер. Нека да си представим ситуация, в която някои казва: „Птицечовките съществуват". Ако това твърдение е вярно, то казва нещо за понятието птицечовка. Макар „съществува" да се отличава от обичайните предикати, все пак това не оправдава заключението, че глаголът не добавя нищо към понятието на субекта.

Друга възможна формулировка на тезата гласи, че в екзистенциалните изречения не се казва нищо за обеките, попадащи под субект на термин. Отново според Пеърс има смисъл, в който това не е вярно. Когато се зададе въпроса за какво се говори в едно изречение както например „Няма птицечовки", в което истинно се отрича съществуване, отговорът би бил, че се говори за птицечовките.

Затова може да се каже, че твърденията, че съществуването не е предикат, защото не добавя нищо към субектното понятие и не казва нищо за субекта, се нуждаят от прецизиране.

Целта на Пеърс е да извлече от тях онова съдържание, което нарича „минимална формулировка" и което винаги се има предвид, когато се утвърждава, че съществуването не е предикат. С оглед на поставената задача проблемът се разглежда първоначално по отношение на единичните екзистенциални изречения, а в последствие и по отношение на общите екзистенциални изречения.

Да започнем с единичните и да разгледаме конкретния пример „Тази стая съществува". Изразът „тази стая" се употребява по такъв начин, че ако референцията е успешна, то той имплицира съществуване на реферирания чрез него обект. Тогава в екзистенциалните изречения, ще се утвърждава това, което вече скрито се предпоставя чрез употребата на рефериращи инструменти. Затова утвърдителните екзистенциални изречения представляват „референциални тавтологии". Изглежда, че подобна идея се съгласува с посочените две тези, тъй като в тавтологиите не казва нищо ново, но все пак се говори за субекта. Съответно отрицателните екзистенциални изречения ще представляват „референциални противоречия". Ако изразът „тази стая" е използван успешно, то се предпоставя, че такъв обект има, а отричането на неговото съществуване би било експлицитно противоречие.

Понятиятаза „референциална тавтология" и „референциално противоречие" според Пеърс позволяват да се намери по-прецизна формулировка на предходните две тези. Когато в изказването се реферира към даден обект, за който то е, по такъв начин, че да се имплицира съществуване, то резултатът е референциална тавтология. Затова глаголът „съществува" не добавя нищо ново. Уточненията на двете първоначални формулировки са: „не добавя нищо" означава „не добавя нищо ново", а „да бъде за нещо" означава „да бъде за нещо по такъв начин, че неговото съществуване да се имплицира референциално".[2] Пеърс счита, че това е минимална формулировка, която се съдържа в който и да е вариант на тезата, че съществуването не е предикат или, че е своеобразен такъв.

Тя обаче се нуждае от уточнения най-малкото по три начина.

Първо, субектният израз на единичното екзистенциално изречение може да се отнася до някой или нещо от света на литературата. Тогава ще се имплицира съществуване в този свят, но не и в реалния, и затова ако се утвърждава или отрича съществуване в действителността, получените изречения няма да бъдат референциална тавтология или референциално противоречие.

Второ, може да се утвърждава или отрича съществуване, без да се изпадне в тавтология или противоречие, ако референцията се отнася към един момент във времето, а изречението като цяло към друг. Така например „Мавзолеят вече не съществува" не е контрадикторно изказване.

Третият случай е малко по-сложен. При него се сравняват феноменалния и физическия свят. Нека да си представим, че преживяваме халюцинации, че виждаме например пред себе си кинжал, за който знаем, че съществува само като представа в нашетосъзнание. Тогава изразът „този кинжал" имплицира съществуване на нивото на съзнанието, но не и на нивото на физическата реалност. Затова изреченията, в които се утвърждава или отрича съществуване, не са тавтологии или противоречия.

Когато се добавят тези уточнения минималната формулировка придобива следната форма: ако субектният израз на единично изказване референциално имплицира съществуване, тогава ако глаголът утвърждава съществуване, изказването ще бъде референциална тавтология, а ако глаголът отрича съществуване, изказването ще бъде референциално противоречие, с изключение на тези три условия - импликацията и утвърждаването са относно различни светове, относно различни моменти или относно различни нива (феноменално и физическо). Големят недостатък, който идентифицира Пеърс, е, че анализът се базира на неанализируемото понятие за референция.

По отношение на единичните екзистенциални изречения Пеърс приема, че следва линията на разсъждение, предложена от Мур в статията му „Предикат ли е съществуването?", и се опитва да приложи понятията за референциална тавтология и референциално противоречие и към общите твърдения.

Примерите, които предлага Мур за да открие разликата междус ъществува и останалите предикати, както вече беше казано са „Всички опитомени тигри ръмжат" и „Всички опитомени тигри съществуват". Понятията за референциална тавтология и референциално противоречие способстват да схванем защо те нямат идентична логическа форма. Изразът „всички опитомени тигри" референциално имплицира съществуване и затова глаголът не добавя нищо ново. Напротив, в първия пример атрибутът „ръмжи" добавя нещо ново към понятието за опитомен тигър. Би могъл да се придаде смисъл на подобни екзистенциални изречения, ако се вземе под внимание първото уточнение.

Мур също така разглежда и двойките частни изречения - „Някои опитомени тигри ръмжат" и „Някои опитомени тигри съществуват". Макар че в този случай и двете изречения да имат напълно недвусмислено значение, между тях е налице съществено различие. Към първото може да се добави изразът „а някои не", докато към второто това е невъзможно. Фразата „някои тигри" референциално имплицира, че има тигри в света, и когато добавим, че те ръмжат, ние сякаш разделяме множеството на тигрите на два подкласа в зависимост от наличието или отсъствието на признака. Изглежда сякаш нещо подобно се случва и по отношение на екзистенциалните изказвания. Това обаче не е така, тъй като тогава сложното изречение ще се състои от една референциална тавтология и едно референциално противоречие. Този резултат би могъл да се избегне, ако се разгледа второто уточнение на тезата.

Дори да може минималната формулировка да се отнесе и до общите изречения, тя за Пеърс страда от един съществен недостатък, а именно, че зависи от неанализираното понятие за референция. Не е ясно кога изразите имплицират референция и кога не.

 

Заключение

 

В заключение бих искала да кажа, че според мен Пеърс не успява да прецизира идеята, че „съществува" на е предикат, и, че неговата теза в най-добрия случай е приложима само към референциалните, но не и към атрибутивните употреби на термините[3]. На първо място Пеърс не следва Мур, а само забележките относно отклоненията във функционирането на „съществува" от втора част на статията. Мур се придържа изцяло към класическата Ръселова интерпретация, според която „съществува" може да се предицира смислено само към класа или понятието, но не и към попадащите под него конкретни случаи. Именно тази идея лежи в основата на двете „неточни" формулировки, които Пеърс претендира да прецизира. В неговата интерпретация обаче се съдържа очевидно недоразумение. „Не добавя нищо към понятието" означава, че термините са от различни степени, а именно понятието може да се отнася към индивиди, докато „съществува" може да се отнася само до понятия, но не и до частните им случаи, точно заради това то не е за тях. Например изречението „Съществуват тигри" не е тавтологично, тъй като се базира на емпирични изследвания. Аналогично „Кралят на Франция не съществува" не е противоречие, защото определеното описание не се използва референциално. Основната идея на Ръсел при разработването на анализа е да може смислено да се говори за нещата, които нямат битие. Уточнението „да бъде за нещо по такъв начин, че неговото съществуване да се имплицира референциално" както ще покажа, също не помага, тъй като става неясно какво изобщо имаме предвид под рефриране чрез употреба на квантори. Тезата на Пеърс е защиима, само ако се допусне, че изрази като „всички тигри" и „някои тигри" имат самостоятелно семантично значение, което се явява техен референт, а това свой ред означава да приемем нещо като множества. И на последно място определените описания могат да се използват по два различни начина, които Донелан нарича референциална и атрибутивна употреба тъй като при него се има предвид само един възможен случай на употреба. Референцията може да се осъществи чрез погрешно описание и тогава не би следвало тавтологична съществуване на описания обект.

Ако изобщо анализът на Пеърс се приеме, той изглежда е приложим само към индексикалните изрази, които винаги претендират да имат реферативна функция в комуникацията.

Използвана литература:

 

Донелан, К., „Референция и определени описания", Философия на логиката II, Изток Запад, С., 2008

Мур Е. Дж., „Предикат ли е съществуването?", Философия на логиката (ранна аналитична философия), УИ „Св. Климент Охридски", С., 2003

Pears D. F., 'Is Existence a Predicate?(1)', PhilosophicalLogic, ed. P. Strawson, Oxford University Press, O., 1967

[1]Мур Е. Дж., „Предикат ли е съществуването?", Философия на логиката (ранна аналитична философия), УИ „Св. Климент Охридски", С., 2003, стр. 160

[2]Pears D. F., 'Is Existence a Predicate?(1)', PhilosophicalLogic, ed. P. Strawson, Oxford University Press, O., 1967, p. 98

[3]За разграничението между референциална и атрибутивна употреба виж Донелан, К., „Референция и определени описания", Философия на логиката II, Изток Запад, С., 2008

 

comments powered by Disqus