NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Философски концепции в съвременната лингвистична теория и методи на анализ

Брой
№ 1 (2009)
Рубрика
Тема на броя
Автор
доц. д-р Ели Бояджиева, ЮЗУ


Увод: Някои от основните философски проблеми, които стоят за решаване пред съвременната теоретична лингвистика, са отговорите на следните въпроси:

·                    Какво е „език”?

·                    Кое е човешко и кое – животинско?

·                    Защо хората говорят?

В настоящата статия ще се спрем на някои от философските възгледи на менталисткото направление в съвременната лингвистика, на основата на които се развива генеративната теория на езика и чийто родоначалник е американският лингвист Ноам Чомски.

През 1978 г. Джон Лайънз (Лайънз 1978), обсъждайки опитите за дефинирането на понятието език, стига до извода, че да дадеш дефиниция на език е точно толкова трудно и дори невъзможно, както за дадеш дефиниция на живот. И той не дава дефиниция. С чувство за хумор, но и до голяма степен съвсем сериозно, той коментира, че няма принципна разлика между човека и животните и че основните са две и се състоят в това, че: първо, за разлика от животните, хората притежават език, и – второ: когато правят любов могат да се гледат в очите.

Отхвърляйки традиционните дефиниции на език поради непълнота, логическо противоречие или „кръговост”, Чомски дава съвършено нова и неочаквано абстрактна дефиниция, казвайки, че езикът може да се определи като дискретна безкрайност. Съдържанието, което се крие зад нея поставя акцент върху две много съществени за човешкия език характеристики, които го правят различен както от езика на животните, така и от езика на машините, дори от онези най-високотехнологични компютърни изобретения, които могат да се самообучават.

Казвайки, че човешкият език е дискретен, Чомски има предвид това, че той е делим на части и може да се разглежда като множество, състоящо се от определени елементи, които могат да се комбинират в езикови сегменти при което отношенията между отделните типове сегменти може да бъде различно: те могат да бъдат равнопоставени или да влизат в йерархични взаимоотношения. Т.е., езикът има системен вид.

Вторият компонент – безкрайността, се отнася до основната характеристика на човешкия език, а именно неговата креативност, която, перифразирайки Чомски, означава, че човек може да разбере и да произведе изречения, които никога в живота си нито е чувал, нито е виждал, нито е създавал. Т.е., езикът има свойството да се поражда отново във всеки нов езиков акт.

 

Дискусия:

За да проследим аргументите в полза на тази дефиниция е наложително да разгледаме два типа опозиции: човешкият език и езика на животните, както и човешкият език, противопоставен на езика на машините.

 

Човешкият език (ЧЕ) : езикът на животните

Двата вида език несъмнено притежават сходни характеристики: 1. те са естествени явления, които са генетично унаследени, напр. – хората могат да говорят, а котките да мяукат, или кучетата – да лаят; 2. и при човешкия вид, и при отделните видове животни езикът служи за комуникация, т.е. за предаване на определени смисли.

Оттук нататък следват редица разлики, основани на емпирични наблюдения, които са толкова съществени, че отнасят езика на животните и човешкият език към две несъпоставими помежду си системи.

·                    ЧЕ е творчески, креативен. Тази постановка се потвърждава от множество емпирични наблюдения. Животните притежават определен набор от звуци или натоварени със значение движения на тялото, но колкото и голям да е този набор, който варира при различните животински видове, той винаги представлява краен брой. При човека езикът е безкраен и наподобява свойството „безкрайност” на естествените числа. Чомски предполага, че човешкият език се появява паралелно с появата на човешкото осъзнаване за безкрайността на редицата естествени числа, т.е. – с началото на математическото знание, за което ще стане дума по-късно.

·                    ЧЕ не е продукт на имитация. Обратно на схващанията на други философски школи в лингвистиката като бихейвиоризъм и енвиронментализъм, менталистите отхвърлят идеята, че децата имитират езика на възрастните и по този начин усвояват език. Практиката показва, че те създават свой собствен език, както на лексикално, така и на граматично (морфологично и синтактично ниво), които конституират различен от този на възрастните индивиди език. Нещо повече, редица експериментални психолингвистични изследвания на детския език и езиково поведение доказват, че децата са тотално невъзприемчиви към инструкциите на родителите си, които целят поправянето на граматичните грешки в ранния детски език. Тези наблюдения водят да извода, че усвояването на лексиката и граматиката на даден език е естествен и независим от околната среда процес.

Чест аргумент от страна на неизкушената в областта публика е: „Да, но папагалите говорят”. Вярно е. Тази птица притежава физиологичната способност да произвежда дискретни звукове. Но следват два въпроса, чийто отговор е очевиден:

От колко изречения се състои „езикът на говорещия папагал” – 10 -100? Ако е изключително надарен – 1000? Но въпреки това 10, 100 и 1000 са краен брой езикови прояви.

Второ, дали говорещият папагал в естествена, лишена от човешко присъствие среда, е говорещ? И ако е – на какъв език говори – на английски, испански или друг някакъв? Папагалът на испанския конквистадор най-вероятно говори испански, а на английския пират – английски. Т.е., в състояние ли е говорещият папагал да проговори някакъв език, без да е принуден да го направи при определени обстоятелства или без да е подложен на специална тренировка от някое човешко същество? Отговорът най-вероятно е „Не”.

·                    ЧЕ е способен да отразява абстрактни темпорални феномени. Всеки един човешки език, от съществуващите между 3500 езика при по-песимистичните статистики и 6500 – при най-оптимистичните, (срв. Кристъл 2007), притежава граматични или лексикални средства, с които изразява разликата между минало, настояще и (много често) бъдеще, дори онези езици, които не притежават глаголни форми за минало време като напр. китайски и някои индиански и ескимоски езици.

Въпрос: Кога любимият ви и изключително умен котарак ви е разказвал за прекрасната ангорка на съседката, с която се запознал миналата вечер на лунна светлина до комина на покрива, облят от лунна светлина?

·                    ЧЕ притежава инструменти за назоваване на абстрактни понятия, дори и несъществуващи артефакти. Всеки човешки език притежава названия (най-често думи) за абстрактни понятия като философия, свобода, живот, извратеност и пр. Приказките, написани или разказани на всеки човешки език, изобилстват от фантастични същества като вили, самовили, еднорози, тролове и пр. В кой животински език се наблюдава подобно явление? Досега поне няма емпирични доказателства за съществуването на такава възможност.

·                    ЧЕ може да не бъде развит в естествена езикова среда. При нормални, естествени условия езикът се появява при всички нормално-родени и генетично здрави деца, които се отглеждат в нормална (без физически или психически отклонения) семейна среда средно на възраст около 1 година и 2-3 месеца. Всяко дете на тази възраст, независимо от културните или социалните условия, в които живее, проговаря човешки език. Няма никакво значение дали живее в сламена колиба някъде в Катманду, или е престолонаследник на кралски трон. И двете деца на тази възраст започват да продуцират дискретни звуци, които, подредени по определен начин носят (за тях) определен смисъл. Този неоспорим факт идва да покаже, че езикът е част от човешкия геном, тема на която ще се върнем по-надолу. В този смисъл човешкият език не зависи от външни или вътрешни стимули. Той е естествен етап от биологичното израстване на човека.

·                    ЧЕ обаче, зависи само частично от наличието на външна езикова среда. Всъщност, само индивидуалният език зависи пряко от наличието на конкретна езикова среда. Поради тази причина човешките деца проговарят езика на средата – български, английски, японски и пр. Но всяко дете, независимо къде е родено, (преместено в различна от оригиналната при раждането му езикова среда), проговаря езика на актуалната среда, а не „родния” си език. Езикът на животните не зависи от средата по никакъв начин. Котетата, „осиновени” от кучета, не се научават да лаят, нито кученцата – да мяукат.

·                    ЧЕ може да има различни конкретни прояви. Всеки човек при нормални условия проговаря конкретния език на актуалната заобикаляща то среда. Но в течение на времето хората могат да усвояват и други конкретни езици, различни от първия език. Животните не могат да владеят чужди езици – конят не може да мяука, въпреки че в гега на известния Мирча Кришан от 60 г. претендира, че говори чужди езици, което показва, че човешкият език притежава различна основа, базира се на съвършено друг принцип в сравнение с езика на животните, и е естествен феномен, който е специфичен само и единствено за човешкия род.

 

Човешкият език (ЧЕ) : Езикът на машините

Човешкият език се различава от езика дори и на „най-умните” машини поради една единствена, но много-съществена причина, а именно, че:

·                    ЧЕ е независим от външни стимули. Езиковата среда не е външен стимул, а само условие, предпоставка за появата на естествения език. Машините, дори самоусъвършенстващите се, са принудени да действат по определен начин и то в строго определена среда и по определен ред на операциите, обикновено зададени от човека. В същите условия, при същите стимули човек може само да бъде склонен или да мотивиран да прояви езиково поведение, но не е принуден да го прави, докато пред машината не стои такава алтернатива, тя не може да решава. Езикът е въпрос на избор за човека, но не и за машината. За нея той е необходимост.

Опитите за генериране на човекоподобен език от страна на машина вървят в две основни посоки. От една страна, в областта на изкуствения интелект е известен експериментът на Алън Тюринг да симулира естествено езиково поведение при машина[2], от друга – това са многобройните програми за машинен превод. И в двете посоки опитите датират от приблизително от края на 40-те години на 20 в. и опитите продължават, без досега да има някакъв видим успех в усвояването на близко до човешкото вербално поведение от страна на машините.

Един прост пример за неспособността на машините да проявяват езикова интелигентност, подобна на човешката, е невъзможността на текстообработващите компютърни програми да различават смислово омонимите. Ако дадена дума е с правилен правопис, това е достатъчно условие за приемане на смисъла на думата в контекста, което, естествено, често не е вярно, т.е спелчекърът няма да поправи „но” на „на” тъй като и двете са заложи в лексикона и за компютъра са верни, независимо от смисъла.

Нещо повече, редица опити в областта на изкуствения интелект показват, че машина, която е в състояние да се справи с теста на Тюринг, и която е в състояние да симулира успешно човешки диалог, много вероятно всъщност само следва някои скрити и интелигентни правила, изобретени от човека. В този смисъл машините, поне засега, са зависими изцяло от средата и стимулите (човешките инструкции), които се подават отвън. [3]

·                    Машините не са в състояние да разбират смисли и да проявяват творчество.

В този смисъл те не могат да превеждат, въпреки редица опити за въвеждане на машинен превод, особено в епохата на глобализация и нуждата от огромни количества превод в световен мащаб. Вярно е, че са създадени програми за машинен превод, които се ползват широко в рамките на ЕС, но те превеждат краен брой изречения или фрази с висока фреквентност и ограничени в определен функционален стил (юридически или финансов). Със сигурност обаче, и дума не може да става за машинен превод на художествена, а дори и на научна литература, който да постигне правилността и адекватността на човека-преводач.

Ето един пример за машинен превод от български, който ми попадна съвсем наскоро и чийто резултат на английски е: Explain it is meaning the present anglicisms as well as the ways for their adaptation to the bulgarian language middle. Езикът е до такава степен изопачен, че дори не може да се възстанови значението на оригинала.

Общият извод, до който достигат менталистите въз основа на горепосочените емпирични факти, изглежда засега необорим, а той е, че човешкият език е феномен, който се наблюдава само при човешката раса, т.е. той е специфичен за вида Homo Sapiens Sapiens. Всички останали „езици” – компютърни и животински, са единствено средство за комуникация, докато при човека езикът е свързан с разума и съзнанието, със способността да мисли и да натрупва познание.

 

Проблемът за възникването на човешкия език.

Така поставен, въпросът за спецификата на човешкия език логично води до онтологични въпроси, например този за неговото възникване. Този въпрос обаче, изненадващо не занимава менталистите. Както каза Чомски в своите лекции от Манагуа от 1988 г.

”Въпросът как е възникнал човешкият език е загуба на време […] Възможно е да е настъпила някаква генетична мутация, която да е снабдила човека със способността да „възприеме” дискретната безкрайност, която е тясно свързана с математиката.” (преводът е мой – Е.Б.) Следователно, такова решение оставя отворен отговора както за вярващите в който и да е Бог, така и за следовниците на Дарвиновата теория. Езикът може да е дар божи, да има божествен произход. Не напразно, може би, Библията започва с: „В начале бе Бог. И Бог бе Слово. И Словото бе Бог”. А може да е резултат от еволюцията на видовете. Тази дискусия не е важна за същината на езика. Важното е, че той е принципно различен от езика както на животните, така и от езика на машините.

 

Рене Декарт и съвременната философия на езика

Философските основи на противопоставянето човек : животно и човек : машина по отношение на езика може лесно да се открие в метафизичните схващания на Рене Декарт, който значително се отклонява от класическата Аристотелева традиция за отношението между формата и съдържанието, в която е възпитаван, и от които, според Аристотел, се състои тялото. За Аристотел съдържанието (субстанцията) е това, което остава постоянно, докато формата придава на тялото онези признаци, които го характеризират. От друга страна съзнанието (mind) е принципът на живота.

За Декарт тялото е едно цяло, субстанция, която има само геометрични признаци, които могат да бъдат определяни като големина, форма и движение. Според Декарт множеството жизнени функции се обясняват като физическа организация на органичното тяло. В този смисъл съзнанието (мисълта, mind) не е принцип на живота, а принцип на мисленето. То включва както разума, (подобно на рационалната душа при Аристотел), така и много други неща.

Най-експлицитно вижданията на Декарт са представени в последната част на неговата Картезианска програма (Дискурс, V), където той дискутира проблемите на биологията.[4]

Според него от субстанцията и движението, ако субстанцията успее да се организира по подходящ начин, може спонтанно да се породи живот. По този начин всички жизнени функции (с изключение на мисълта и разума) трябва да се обяснят не чрез душата, а чрез движението. Според него съществува една единствена душа и това е разумната душа, която притежават хората и ангелите, но не и животните. Така човекът е органична машина, която е свързана с рационална душа, докато животните са просто машини, тяхното поведение е чисто механично и те не са в състояние да притежават какъвто и да е съзнателен опит.

Както се вижда, животните са в една категория с машините и двете заедно се противопоставят на хората. Дали такова противопоставяне е вярно от обща философска, религиозна, екологична или друга гледна точка е дискусионен проблем. Факт е, че Декартовата дуалистична концепция отговаря на емпиричните наблюдения по отношение на езиковата дарба на хората, за разлика от животните и машините, при които такава липсва.

 

Епистемологични проблеми при усвояването на човешкия език или „проблемът на Платон”.

Една от основните разлики между човека от една страна и животните и машините от друга по отношение на феномена език е , че хората се раждат с потенциал за усвояването (разбирането и продуцирането) на език. Как „знаем език” е по същество епистемологичен проблем, който е формулиран от Чомски като „Проблемът на Платон” в книгата му „Размисли за езика” (Чомски 1975) и който е по-известен във философията на езика като „аргумент, произтичащ от недостига на стимула” (argument from the poverty of stimulus). Бъртранд Ръсел (Ръсел 1945) го формулира по следния начин: „Как е възможно човешките същества, въпреки своите повърхностни, лични и ограничени контакти със света, да знаят толкова много, колкото знаят?” (мой превод – Е.Б.)

Дискусията за вроденото знание е основна тема в Платоновия Диалог „Мено”, където необразованото дете, водено от учителя Сократ, се оказва, че знае принципа на Питагоровата теорема. Основният извод на Сократ е, че знанието не зависи изцяло от обучението или образованието, т.е – то не е резултат на външен стимул. За да има знание, не е необходимо да се знае какво е знание. Възниква логичният въпрос: има ли обяснение за онова, което запълва празнината между опита и знанието или как се може да бъде обяснено неосъзнатото знание? Изводът на Платон, вложен в думите на Сократ е, че: да – съществува знание, което е априорно, т.е – извън опита, и което, следователно, поради липсата на друго рационално обяснение, трябва да е вродено.

Отнесен към езика и езикоусвояването, проблемът на Платон в съвременната генеративна лингвистика се редефинира като „липса на входящи данни”, термин на Ноам Чомски. От епистемологична гледна точка може да се каже, че граматиката е ненаучаема, имайки предвид почти нулевите входни езикови данни, предоставени от естествената езикова среда, единствените с които децата разполагат при началното усвояване на езика. Възможният непротиворечив извод е, че знанието на езика е априорно и съществува извън опита, т.е. – то е вродена способност.

 

Теорията за универсалната граматика (УГ)

Основавайки се на презумпцията за унаследеността на човешкия език, базирана на недостатъчността на стимула, Ноам Чомски лансира идеята за съществуването на универсална граматика, която е част от вроденото априорно и генетично унаследена знание на езика, с което човешките деца се раждат (Чомски 1965). Разпространеният термин в лингвистиката за този феномен е „езико-усвояващо устройство” (Language Acquisition Device – LAD), което е генетична характеристика на мозъка при човешкия род.

Забележително е, че повече от 35 г. по-късно, през 2001, в резултат на изследвания на човешкия геном по съвместен англо-американски проект, хипотезата за съществуването на езико-усвояващо устройство, която през годините е една от най-честите мишени за противниците на теорията, внезапно намери своето емпирично доказателство. Учени от МТИ и Оксфорд успяха да изолират езиковия ген, който нарекоха “forehead box P2” или накратко FOXP2, който предизвика бум във философията и науката за езика. Според досегашните разкрития генът се формира при ранното ембрионално развитие и участва във формирането на онези части на мозъка, които управляват говора и езика.[5]

Така централната идея в съвременната лингвистика – тази за съществуването на генетично унаследена универсална граматика, която може да се дефинира лингвистично като сбор от принципи и параметри, характерни за човешкия език, се оказа емпирично доказана.

Неизбежната връзка между несъзнателното и унаследено човешко предразположение към езика, което е по същество неосъзнато знание от една страна, и опита, т.е. – влиянието на обкръжаващата езикова среда, от друга, сега е известна в теоретичната лингвистика като аналитична триада, представляваща уравнение от вида: универсална граматика + езикова среда = индивидуална граматика.

 

Проблеми в теорията за Универсалната граматика

Естествено, наблюденията върху света пораждат и някои въпроси, свързани с УГ. Един от тях е следният: ако приемем за вярна хипотезата, че човешката склонност към език е ограничена от биологичните свойства на човешкия вид, тогава логично следва изводът, че езиците би трябвало да са много подобни. Как да обясним тогава огромното разнообразие от езици в света, вариращи между песимистичните 4500 и най-оптимистичните 6000? (Кристъл 2007)

 

Видове език в съвременната философия на генеративната граматика

Решението на този проблем е представено най-експлицитно в книгата на лингвиста-философ от CUNY Питър Лъдлоу „Философия на лингвстиката” (Лъдлоу, 2002). Обобщавайки възгледите на Н. Чомски, той въвежда понятията вътрешен (I-language) и външен (E-language)[6], като първият е универсалната човешка способност за език, а вторият е индивидуалният език.

І-език не е говоримия или писмен език (независимо кой), а е по-скоро вътрешно присъща система, която е част от биологичния ни геном. Този език е по-скоро структури от данни, подобни на компютърна база данни, с която човешките същества се раждат и която, между другото, служи и за комуникация (LAD, УГ).

Е-език – външният език е социално-обектна структура, която е отговаря на определи конвенции и индивидите могат да усвоят различни степени на компетентност в своето знание за и употребата на този социален обект. При Е-езикът може да влияят фактори като образование, обучение в къщи или в училище, богатството на езика на заобикалящата среда. Това са онези конвенционални езикови системи, които служат за комуникация (конкретен, индивидуален език).

Вярата във вродения биологичен характер на езика, който е свързан със способността на човека да мисли рационално води и до следваща стъпка – определянето на основната функция на езика. Според менталистите (понякога определяни като нативисти) това е когнитивната функция, пряко следствие на съществуването на І-език. Не напразно, според Чомски, (който възглед прозира и в дефиницията на Лъдлоу за Е-езика), комуникативната функция, която е основна в школата на функционализма, се приема от менталистите само като страничен ефект след появата на истинския, вътрешен човешки език. Водещата езикова функция е когнитивната, докато комуникативната е вторична и появата й е плод на случайност.

 

Вместо заключение

Теорията на Н. Чомски за универсалната граматика и вродеността на езика, и по-специално някои от основните принципи, на които тя се базира, не са лесно опровержими, тъй като почиват на очевидни факти. Дори най-яростните му противници не могат да не се съгласят с някои основни постановки в теорията. Отдавна мина времето, когато генеративизмът се възприемаше като ексцентрично, елитарно и до голяма степен интелектуално-декадентско течение в лингвистиката и философията.

Въпреки моето собствено самоопределение като генеративист, мое лично убеждение е, че езикът като човешки феномен е много по-богат от всяка теория, която цели да го обясни и да го опише. Езикът е толкова богат и многоизмерен колкото е животът. „Гледна точка” е онази единствена точка до размерите на която се стеснява хоризонтът за хората с гледна точка. Елементарните познания по геометрия показват, че за да можем да виждаме минимум хоризонт, са ни необходими поне две (гледни) точки.

И затова, според мен, всички теории за езика – философски и частно-линвистични, формални и функционални, разглеждат този необхватен феномен – езика от различни гледни точки. И всяка една има право на съществуване, тъй като всяка една хвърля светлина върху една или друга малка частица от онова, което наричаме човешки език и чрез което се отличаваме от останалата жива и нежива природа. Това не е научен конформизъм, а търсене на рационалната основа, базирана на емпирични факти и доказателства, чрез които поотделно и заедно можем да постигнем разбиране на това, какво е език и защо сме различен биологичен вид.

 

Цитирана и използвана литература:

Брунер, Кени 1965 . Bruner, J. S., & Kenney, H. J. Representation and mathematics learning. In L. N. Morrisett and J. Vinsonhaler (Eds.), Mathematical learning. Monographs of the Society for Research in Child Development, 30 (Serial No. 99).

Декарт 1988. René Descartes. The Philosophical Writings Of Descartes in 3 vols. Cottingham, J., Stoothoff, R., Kenny, A., and Murdoch, D., trans. Cambridge University Press.

Кристъл 2007. Crystal David. Words, Words, Words …, OUP

Лайънз 1981. Lyons John. Language and Linguistics, CUP

Лъдлоу 2002. Philosophy of Language, CUNY Press

Meno:Introduction 2004. Farlex, Inc. 15 Mar. 2006.

Платон 2002. Plato". Encyclopaedia Britannica. (2002). 

Платон 2006 Plato: (427 B.C.-347 B.C.). 2004. Farlex, Inc. 15 Mar. 2006.

Ръсел 1945. Russell, Bertrand. The History of Western Philosophy. New York, NY: Simon and Schuster

Солсо 2005. Solso, Robert L., M. Kimberly MacLin, and Otto H. MacLin. Cognitive Psychology. 7th ed. Boston, MA: Allyn and Bacon, 2005.

Chomsky 1975. Chomsky Noam. Reflections on Language. New York: Pantheon Books.

Chomsky 1965. Chomsky Noam . Aspects of the Theory of Syntax. MIT Press

Chomsky 1984. Chomsky Noam. Modular Approaches to the Study of the Mind. San Diego: San Diego State University Press, 1984.

Интернет-източници

http://en.wikipedia.org/wiki/Language_gene

http://plato.thefreelibrary.com/Meno/1-1

http://classics.mit.edu/Plato/meno.1b.txt

http://en.wikipedia.org/wiki/Language_gene

"Computing Machinery and Intelligence" 1950, Mind IX (236): 433-460, ISSN 0026-4423





comments powered by Disqus