NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Богохулството е нужно

Брой
№ 4 (2009)
Рубрика
Minima moralia
Автор
Клаус Легеви

Най-важното: Салман Руши надживя поръчката на аятолах Хомейни да бъде убит, разпоредена през февруари 1989. Неуместно наречен „аферата Рушди", този случай назовава скандала, който се вдигна по повод фатвата, наложена от иранския революционен водач върху британския писател за публикувания от него в предходната есен роман „Сатанински строфи", набеден като враждебен на Корана и исляма.Историята на културата познава много претенции на религиозните инстанции да цензурират произведения на литературата и изобразителното изкуство, както и филми и реклами заради тяхното мнимо или действително богохулно съдържание: изгарянето на книги и преследванията срещу писатели са легион. Но никога досега държавният терор не се е насочвал към автор на роман в една чужда държава, както и никога досега една обикновена книга не е била спусък на толкова тежка международна криза.

 

Една фатва е, по-точно казано, решение на мюсюлмански юрист със слабо задължаваща правна валидност.Тази обаче трябваше да предостави вероотстъпника на произвола на тълпите и бандите от убийци по целия свят. Според Елиът Уайнбъргър Рушди беше първият човек извън закона в глобалното село - „човек, за когото вече няма изгнание".Този случай откри нова ера в международните конфликти и демонстрира как религиозните подбуди (или тяхното инструментализиране) могат да предизвикват ескалирането им. Тъй като при религията винаги става дума „за цялото".

 

Дали това не е казус за Самуел Хънтингтън? Не ставаше дума обаче за „сблъсък" на цивилизациите, а за вечната конфронтация между свободата на индивида и една диктатура, която в иранския случай се чувства теократично легитимирана, като при това не зачита нито човешките права, нито националния суверенитет. Посегателството на Хомейни угрижи и предизвика объркване и конфликти включително в ислямския свят, като не може да се подмине фактът, че там нетолерантността е много по-широко разпространена, а правата и свободите са системно по-слабо зачитани, отколкото в други райони по света.

 

С необикновеното обявяване на война от Иран, притиснат по това време до стената, религиозно оцветените културни конфликти намериха своето продължение. Смъртната заплаха срещу Рушди, която действително беше изпълнена при издатели, преводачи и други писатели, никога не е била отменена, нещо повече - беше за последно подновена, когато Рушди получи рицарско звание през 2007 г. По този повод хиляди хора, особено в Пакистан, демонстрираха отново срещу Рушди, който водеше обществен, отчасти даже твърде светски живот и издаваше през годините на преследването нови романи и есета. Смъртни заплахи бяха насочвани от мюсюлмани-екстремисти върху други автори, като например върху произхождащата от Бангладеш Таслима Насрин; на един алевитски културен фестивал през 1993 г. в турския град Сивас тълпата подпали един хотел и 35 души загинаха. Протестите през 2005 г. срещу появилите се в западната преса „карикатури на пророка Мохамед" доведоха започналия срещу Рушди лов на вещици до крайност. За авторитарните режими в ислямския свят няма проблем да насочат усещането за реална дискриминация и малоценност на масите към някой обиден акт на „Запада" и по този начин да ги отклонят от собствената си негодност.

 

Такива произшествия би могло, както беше казано, да бъдат приведени като илюстрации за „сблъсък на цивилизациите" или да го оставят да се случи като самосбъдващо се предсказание. Но линиите на конфликта преминаваха и вътре в „цивилизациите": на Запад между онези, които поставят свободата на съвестта и свободата за изкуството по-високо от приписваната на романите и карикатурите „обида за религиозните чувства", и другите, които смятат забраната на богохулството за миросъзидаващо средство в интер-религиозния диалог. От 70-те години насам левицата, към която някога се е причислявал самият Рушди, се е разцепила във вреда на себе си на едно универсалистко и едно мултикултурно крило, а пък при християните спорът е между интегристите, които се борят срещу исляма, и интегралистите, които го въвличат като съюзник в пренията им с атеизма и секуларизма. В ислямския свят също царят крамоли - голям брой сунитски юристи и теолози не приеха фатвата. И, естествено, имаше мюсюлмани, които бяха ужасени от анатемите, идващи от Гом и Техеран.

 

Така или иначе днес мнозина отстъпват пред шумната тълпа.И в свободния Запад често има решителен недостиг на граждански кураж. Някои западни колеги писатели и културполитици не съумяха да се разберат за присъединяване към един апел за солидарност с Рушди и вместо това придирчиво критикарстваха неговия стил на писане и живот; западни дипломати се огъваха, а в същото време забраните за богохулство набираха наново сила във фарватера на критиката на Рушди.

 

Неотдавна патриархът на румънската православна църква се обяви против превода на романа. Заедно с румънския мюфтия и иранското посолство православните румънци приветстваха закона, който предвижда в Румъния да бъдат наказвани „всякакви действия на религиозно опетняване и публично оскърбяване на религиозните символи".

 

Върхът на страхливостта обаче беше постигнат, когато издателство „Random House" оттегли с изпреварваща покорство публикуването на романа „Съкровището от Медина" на Шери Джоунс, тъй като една американска експертка надушила обидни елементи в неговото съдържание. Към това следва да се добави, че вече не се появяват никакви големи вестникарски заглавия, ако някой по-смел издател се реши да публикува творбата и заради това трябва да бъде поставен под полическа охрана, защото (пробудената от нас!) тълпа неминуемо се е почуствала обидена.

 

Все пак така наречената афера Рушди не беше загуба на време и усилия. Рушди живее и пише, не по-малко значимо е и това, че той успя да демонстрира на мюсюлманите на Запад, че една широкообхватна свобода на религията може да бъде гарантирана единствено на Запад и в рамките на свободна демокрация (като дори там непрекъснато трябва да се отвоюва).Тя си остава под заплаха, защото с интернационализирането на ислямската революция глобалните различия все повече се тълкуват като религиозни, а следователно - неотделими конфликти. Изгарянията на книги в английския град Брадфорд се прехвърлиха в предградията на много западни демокрации, където децата на имигранти, достатъчно грамотни, се погубиха в радикалния ислямизъм.

 

Да отговорим на тези хора - както в Румъния, така и в Холандия или тук, у нас, - с културен релативизъм или пък със заостряне на мъртво родените параграфи на цензурата срещу богохулството, означава капитулация. Истинските богохулници са в централите на религиозния догматизъм и фанатизъм. Срещу тях свободните общества следва да противопоставят тъкмо едно богохулство, с чиято помощ вярващите да се научат да понасят самоуверено дори една цинична или безвкусна критика на религията. Хленчът и склонността към насилие на ислямския интернационал показват, колко слаб е той във вярата си; и воденият от турци DITIB (Турско-ислямски съюз) се почувства безцеремонно засегнат от предложението на Гюнтер Валраф да се рецитират „Сатанинските строфи" (всъщност една религиозно открита и дружелюбна към исляма книга) в една джамия.

 

Салман Рушди смята, между другото, че има нещо по-важно от простото оцеляване на един автор - да бъдат четени и дискутирани неговите творби. „Сатанински строфи" - голямо произведение на световната литература, пишещо световна история - тази творба я има като джобно издание на цена, по-малка от десет евро.


(Статията е публикувана на 13 февруари 2009 г. в немския вестник „Ди Велт".

Авторът е директор на Института по културознание в град Есен, Германия. Сред последните публикации на Клаус Легеви са:


"Ein Ort, an den man gerne geht". Das Holocaust-Mahnmal und die deutsche Geschichtspolitik nach 1989. München: Carl Hanser Verlag, 2005.

Die Globalisierung und ihre Gegner. München: C.H. Beck, 2003.

Der Weg zur Moschee. Eine Handreichung für die Praxis. Bad Homburg 2002.)

 

 

 

 

comments powered by Disqus