Да разбираш не е състояние,

то не е желание, нито съпричастност, нито състрадание.

То е да се вместиш там, където нямаш място,

където твоето тяло не пасва.

И ако в тази провинция, така безогледна,

можеш да заживееш,

значи нещо се е случило.

Нещо просто,

като музика, като поезия,

без цена.

 

Помирение

 

Всички знаем това е така.

Тези неща не пораждат съмнение.

А кое е това и как е така?

Но понякога в едно вдъхновение просто заставаш сам,

просто заставаш без утешение.

И тогава това и така стават ясни и прости.

Заминаваш насам и натам.

 

И внезапно всичко е твоето собствено.

 

Самотата на нашето утре

се промъква днес с увереност,

която ни смалява

и ни погребва в страхове.

Привижда ни се хоризонт от нищо,

без обещания, безкрайно утре,

в което някога ще се събудим…

Във празни стаи,

скъсани картини

и избелели очертания.

Но странното в тъгата е това,

че тя обърква времето –

И днес е утре,

а пък утре – днес.

И времето с обратната стрелка

убива ни със пожелания.

Но ние знаем, то си има измерение,

пределно ясно, без съмнение е,

че посоката му е една.

Ако загубим тази вяра,

ще сключим сделка със съдбата,

в която всичко е едно.

Ще липсват вероятности да тичат в

посоките безкрайни на света,

А ще се връщат да заничат

във нещо днес,

 

превърнало се в утре.