NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ПРОЕКТ НА ГОТФРИД ЛАЙБНИЦ

Брой
34(2016). Водещ на броя: Лазар Копринаров
Рубрика
Тема на броя
Автор
Проф. д-р Борис Филипов Манов (bmanov@swu.bg)

ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ПРОЕКТ НА ГОТФРИД ЛАЙБНИЦ

 

Проф. д-р Борис Филипов Манов (bmanov@swu.bg)

ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград

 

POLITICAL PROJECT OF GOTTFRIED LEIBNIZ

 

Prof. Boris Filipov Manov PhD (bmanov@swu.bg)

South-West University Neofit Rilski" - Blagoevgrad, Bulgаria

1. ВЪВЕДЕНИЕ 

В безспорно впечатляващото творческо наследство на Г. Лайбниц едни от най-слабо изследваните и най-непознатите, особено в българската социално-философска и политологична литература, въпреки тяхната и конкретно-историческа, и теоретико-методологична значимост, са неговите политически възгледи. Причините за това са множество, сред които като определящи могат да се посочат следните: първо, идеите на немския мислител за политиката и политическото устройство на обществото, с малки изключения [1], не са изложени систематично, разхвърляни са в различни записки, писма, документи, по-големи („Нови опити върху човешкия разум") или по-малки („Размишления за метафизиката") завършени (публикувани приживе или непубликувани) произведения или пък „изпълват" духа на други („Теодицея"), което „естествено" затруднява както „отсяването" на тези идеи, така и извеждане на същностното в тяхното съдържание. Като друга причина може да се определи фактът, че Лайбниц и приживе, и след това е познат и известен главно като „юридически съветник" на редица короновани особи, поради което и възгледите му за обществото се познават и изследват преди всичко през „призмата" на неговата юридическа теоретична и практическа дейност. И трето - като се има предвид казаното, макар и по повод на метафизичните възгледи на Лайбниц от Б. Ръсел (Ръсел 1996: 146, 149) [2], великият немски мислител, вероятно поради това, че и политическите му идеи както метафизическите са изпреварили значително своето време, предпочита да ги остави преди всичко за себе си, да не ги систематизира и прави достояние на „широката" публика, защото също така ще остане „неразбран", а публиката - шокирана.

Като се изхожда от обоснования на друго място от автора парадигмално-доктринален подход в историко-политологичните изследвания (Манов 2014) се очертават два проблемни кръга при изясняване на обхвата, съдържанието и същността на политическите възгледи на Лайбниц. Първият обхваща парадигмалната рамка, която определя мисленето за, подхода към и решенията на проблемите на политическото на немския мислител, вторият - изясняването на доктриналното място на политическите идеи на Лайбниц, тяхната система и същността на основните им послания.

 

  1. КОНТЕКСТУАЛНО ПОЛЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА Г.

ЛАЙБНИЦ

Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716) живее в следренесансова и раннопросвещенска Западна Европа, роден е само две години след края на опустошителната 30-годишна католико-протестантска война, свидетел е на раждането на „вестфалския" политически ред, дал началото и утвърдил за повече от 300 години съществуването и противоборството на европейските нации и национални държави, достигнал своята зрялост във времето на превръщането на науката в най-мощната проява на духовното (и практическо) усвояване на действителността от човека. Всичко това предопределя и характера на неговото творчество като цяло и на политическите му възгледи конкретно.

Най-общата характеристика на това творчество е, че то е вътрешно противоречиво, „амбивалентно", в много отношения „компромисно", носи белезите на отиващото си средновековие и настъпващото нововремие, а в теоретико-политологичен план - е проява и създател на раждащата се, но неутвърдена социално-хуманистична политическа парадигма.

Разгледани през призмата на тази парадигма [3] се очертават следните по-важни аспекти в политическата философия на Лайбниц.

Първият се проявява в контекстуалната детерминираност на неговите политически идеи. Лайбниц създава политически проект основан на последователното, макар и „външно" прикрито зад „транспаранта" на „теодицеята", утвърждаване на тезата за всесилността на науката и на научния подход в познанието и човешката практика. Утвърждаване, проявяващо се като начало в преосмислянето на същността, мястото и ролята на Бога в устройството на света и на човешките дела в него. Немският мислител в духа на своето време - Реформацията, Контрарефорамцията и тридесетгодишната война, Инквизицията и процесите срещу Джордано Бруно и Галилео Галилей, - а вероятно и по други - концептуални и личностни - причини, не отхвърля явно и крайно идеята за съществуването на (християнския) Бог [4], напротив - той дори пише цяло, и то едно от малкото публикувани приживе, произведение, главната цел на което е доказване („оправдаване") на Божието съществуване [5]. Определящото обаче, е „рационалното", подобно на Аристотеловото, създало му сериозни проблеми с християнските (католическите) ортодокси, схващане на Бога, разглеждащо го като „Крайна Причина", „Върховен Създател", „Съвършен Майстор", сътворил по своята собствена свободна воля света като съвършен механизъм, най-добрият от всички възможни светове.

Именно този „Бог" е и „образец" както на създадения от него човек, който също е „творец" и „майстор", притежаващ свободната воля да избира между доброто и злото и да „твори" свой „земен", ставащ все по-съвършен свят, така и на най-доборото обществено-политическо устройство, което би трябвало да е подобие на „Божието", където Той е „Върховен Монарх", а с това и „Съвършен Управител" (Лейбниц 1982: 161-162) [6].

Основната причина, създаваща предпоставките за реализацията на „божествената" същност на човека е човешкото познание, което, както Лайбниц многократно подчертава, в резултат на превръщането му в „последния един век" в „научно", разкрива необятни възможности за сътворяването „в най-кратък" срок на „истински рай на земята". Изграждането на този земен рай е главната цел на политическия проект на немския мислител, а разкриването на неговите черти и възможните пътища за постигането му - съставляват структурата на проекта.

 

  1. ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ПРОЕКТ НА ГОТФРИД ЛАЙБНИЦ

Най-краткият път и най-доброто средство за постигането на тази възможно „най-хуманна" цел в човешката история е създаването на „универсална" или „всеобща" наука (Scientia generalis). Ето защо, Лайбниц, който има в тази си идея предходници в лицето на Ф. Бейкън, Р. Декарт, Дж. Уилкинс, не просто я възприема от тях, но си поставя като върховна своя задача да създаде такава наука, защото нейното изграждане би било най-доброто средство за постигане на „благоденствие и справедливост" и „почти сигурно" на дружба и здраве и в редица произведения и писма изтъква, че вече е „почти готов" и в „най-скоро време" ще я представи пред обществото (Лейбниц 1984: 441-2).

В многообразието от идеи на Лайбниц биха могли да се очертаят следните определящи елементи на универсалната наука, водещи към утвърждаването нов тип обществено-политическо устройство:

а) създаването на универсален научен език.

Изобретяването на такъв език, според немския философ, е от решаващо значение за изграждането на един по-съвършен („най-съвършен") социален ред по редица причини като изходна е възможността, че той, тъй като би трябвало да бъде, по подобие на езика на математиката, език на „символите и знаците", би трябвало и да доведе до „икономия" на интелектуални усилия, и което е особено важно, да „гарантира" сигурност и точност, „подобна" на математическите изчисления. „Ако би съществувал някакъв точен език - пише той..., при който понятията биха се представяли в някаква азбука на човешките мисли, тогава всичко, което се извежда чрез разума от данните, би могло да се осъществява посредством някакъв вид математически изчисления, подобни на тези, чрез които се решават аритметични или геометрични задачи." (Лейбниц 1984: 494-495) Поради това (своята точност) този език би довел до избягването на „безсмислени спорове" поради взаимно неразбиране, резултат на „внасяне" на различни смисли в понятията (дискутиращите би трябвало да си кажат: „дайте да пресметнем") (Лейбниц 1984: 494-495).

Втората причина, а тя е не по-малко съществена, се състои в това, че този универсален език ще освободи хората от „човешката немарливост" и, а това е главното, - от „лекомислието" и „произвола" на „придворните" - на всички онези, които решават съдбата на хората и на обществата, които управляват.

Трябва да се посочи специално, че Лайбниц, акцентира именно върху тази втора причина, като отхвърля като необосновани твърденията, че в държавното управление и всички социални дейности използването на такъв „универсален език" е невъзможно и безпредметно, защото те се основават на „предположително" познание (например, военното дело), тъй като и тук става дума за „разумно познание", при това в „много по-висока степен", отколкото при познаване на природата и защитава позицията, че поради това, в същата по-висока степен „е в сила изкуството на най-висшето и най-икономичното използване на човешкия разум с помощта на символите и знаците" (Лейбниц 1984: 430; 497).

 

б) изобретяването на всеобщ научен метод.

Лайбниц обосновава идеята че би било възможно създаването на универсален научен рационален метод, който ще даде възможности за изграждането на универсална наука, която да използва в най-пълна степен най-съвършения научен инструмент -човешкият разум. Създаването на такъв научен метод, както посочва той, е „била негова детска мечта", която в зрелите години, поради „преходността и краткостта на земния живот" се е превърнала в „неизбежна необходимост".

Същността на всеобщия научен метод се състои в „изобретяването на формули или на общи закони", които да осигурят „избягването на хитросплетните на схолостичните дистинкции и двусмислеността на обикновения език" и безпогрешно да водят човешкия разум към постигане на „действителната" истина в природните и обществените науки. При това, за германския философ, ролята на „научната метафизика" за вярното познание на обществото и за правилното му управление от държавните дейци е „велика", е подобна на математиката в естествените науки, защото на основите на нейния метод „е възможно да се установят важни за привеждането в ред на човешките общества изводи". За справедливото и несправедливото е възможно, твърди той, да се изказват също така безспорни съждения, както и в математиката. Но все пак в науките за обществото е трудно постигане на точно знание, както в математиката и затова Лайбниц неколкокротно заявява, че „ако Бог му даде сили и време" ще се заеме със задачата да изобрети подобен на математическия научен метод и за социалното познание (Лейбниц 1984: 451; 1982: 391-393).

в) изграждането на република на учените.

Главният проблем за постигането на очертаните цели за развитието на науката, според философа от Лайпциг, е политически - липсата на организация и ред в научните изследвания и приложението на научните открития в практиката и образованието. При решаването на този проблем „биха се открили възможности да се преодолеят множество злини и безкрайно да се усъвършенства живота". Това е възможно, въпреки че когато става дума за „гражданската област" трябва много да се внимава с „научните експерименти", които са „спорни и опасни, (а по-скоро - и едното и другото)", тъй като „истинската" наука се основава както на опората на експеримента и на историята, така главно на силата на разума. Тук именно се проявява ролята на добрия („великия") държавник, който, за разлика от повечето „управници", които са „некомпетентни" и „гледат на науката „от високо" и като на занимание за „развлечение"", с „най-висшата и действена мъдрост", която би трябвало да притежава и силата на своята власт да насочи услията на учените и държавните органи в посока на ускорено развитие на науката за да се пордобри в кратки срокове общественото устройство и живота на хората (Лейбниц 1984: 463, 447-8, 465).

Най-ефективно в тези усилия, според немския мислител, би било създаването на своеобразна „република на учените", която би трябвало да осъществи няколко най-важни и дори „неотложни дейности": да изобрети „закони" и формира условия, чрез които да изкорени „егоизма и печалбарството", които в много голяма степен определят дейността в „съвременната" наука", включително и действията на „надарените от Бога с талант", които по този начин ще бъдат принудени да се обръщат към науката не само от стремеж за изгода или тщеславие, а в името на обществената полза и прогрес, защото те (интелектуалният елит!!) са отговорни пред Бога, държавата и обществото за своите действия; да намери средства за „обединяване и синтезиране" и „запазване" на резултатите от труда на учените („да се грижи за това творенията най-изяваните мъже да не изчезват след тяхната смърт") като главните сред тях са изграждането и поддържането на научни библиотеки и създаване на енциклопедия - „инвентарна книга" на „човешкото познание, в която би било включено всичко, което е най-полезно, достоверно, универсално и най-подходящо за определяне на всичко останало", което съставлява съвкупността на човешкото познание; да създаде специализирани научни организации (академии) от нов тип [7], тъй като съществуващите, например, Кралските дружества в Париж и Лондон, в които има много „славни мъже", по различни причини не се занимават с „полезна" наука, а обикновено със самоцелна и без практическа полза, и така носят загуби на човечеството. В тези „нови", включително международни, академии трябва да се привлекат най-добрите учени и да се съсредоточат, систематизират и насочват научните изследвания и така да се постигнат и най-„впечаталяващи" резултати и практически ползи. „Струва ми се - пише Лайбниц, - ако великите дарования, с които днес изобилства света, се обединят, както подобава, за целенасочени провеждания на експерименти, а също така, ако получат в свои ръце клиники, лаборатории и асистенти, образци (minerae) и други златоносни източници за изследвания, тогава даже за няколко десетки години, като се използва правилен метод и се държи връзка с практиката може да се постигне повече, отколкото преди се е постигало за векове", и така „би могло значително да се увеличат удобствата на човешкия живот и да се просветят умовете на хората" [8] (Лейбниц 1984: 432, 436, 428-9, 433-4).

 

г) изработването на механизми за практическо приложение на научните постижения в живота на обществото

Именно практическта „обвързаност" на научните изследвания е и четвъртият основен аспект в концепцията на Г. Лайбниц за „универсалната наука", главната цел, на която той вижда в прилагането на нейните принципи при изучаването, създаването на теоретичен модел и практическото изграждане на най-добро технологично и социално-политическо устройство на обществото. Основаното на разума използване на това, което може да даде и дава „универсалната наука", изтъква Лайбниц, не само ще способства за осигуряване на нови средства на производството и увеличаване на общественото богатство, за подобряване на социалните условия, удължаване на живота и съхранение на здравето, но и за постигане на всеобщето щастие от всички хора в обществото, защото тя включва и такива „елементи" като „науките за нравствеността и за гражданското общество", за „естественото право и общественото благо", които дават знанието за това как да се подобри положението на „поданиците, имащи нужда от значително намаляване на гнета в обществото", а по този начин и как да се осигури „повишаването на благоденствието на самите управляващи" (Лейбниц 1984: 443, 445). Ето защо е необходимо, подчертава философът от Лайпциг, държавниците да отделят специално внимание на развитието и прилагането на науката „във всички области на живота" и определя тази страна на „държавното управление" като главна задача на „добрата политика" (Лейбниц 1983: 394-5) [9].

Пътят за изпълнението на тази задача Лайбниц вижда във формулирането и утвърждаването на универсални принципи и механизми на отношения между хората и техните обществени обединения - държавите.

Изходен и основен универсален принцип е принципът на толерантността [10], чието практическо приложение ще доведе до създаването на качествено нови форми на социалната практика и в отделните държави, и в Европа като цяло. Най-важната и непосредствена задача и проява на утвърждаването на този принцип в живота немският мислител вижда в преодоляването на разделението между християнските вероизповедания и създаването на единна християнска религия. Основанията за това се намират преди всичко в преосмислянето на отношението между разум и вяра. Идващото от миналото догматизиране на превъзходството на вярата над разума е главната причина за бедствията сполетели европейските народи и то трябва да бъде преодоляно. За тази цел като начало е необходимо да се установят границите между разума и вярата, защото „неопределеостта на тези граници несъмнено е породила дълги спорове, а вероятно е причинила и гореми междуособици". Ето защо е очевидно, че докато тези граници не бъдат определени, „споровете ще бъдат напразни", тъй като в самите спорове, в които ще се говори за вярата, това ще става като „се използва разума". „Аз намирам - изтъква той, че всяка секта охотно използва разума, доколкото разчита да получи подкрепа от него", но винаги, когато разумът „изменя" и не дава тази подкрепа, „веднага се вдигат викове, че това е работа на вярата, която е по-висша от разума" (Лейбниц 1983: 518-519).

Именно за да се преодолее тази ситуация трябва да се посочат разликите между и същността на вярата и разума. Разумът е знание получено от усещанията и рефлексията, вярата са откровения съобщени по чудесен начин на хората от Бога. И обикновените хората, и държавниците (кралете и князете) и духовниците в своите действия във всекидневния живот би трябвало, даже и по религиозните въпроси, да се основават на разума и оставят на страна крайните основания на вярата, решението на които са по силата на благостта на Бог. Противното е безсмислено повторение на вече многокротно повтаряни твърдения за Бога, държащи в невежество и заблуждение повече хора от всички други причини (войни, бедност и т.н.) взети заедно и водещи към безкритично „подчинение на лъжовен авторитет", насаждан не само от католическата, но и от протестантските църкви. Ето защо само „разумно" разбраната вяра води към преодоляване на противопоставянето и утвърждане на диалога първоначално между католици и протестанти, а след това и с православието и така трите християнски вероизповедания могат да постигнат съгласие и мир по между си и да поставят началото на изграждането на единния християнски свят (Лейбниц 1983: 510-512). „Стига само всичко наоколо - изтъква Лайбниц - да придобие друг вид..., само да се успокои Европа, да прекрати да се вълува вътре в себе си и да обърне своя поглед в посока, където може да се сдобие с чест, победа, полза и богатство" и така „с чиста съвест и по богоугоден начин... да разшири империята на Христос" (Leibniz G. W. 1963: 74; цит. по Кембаев 2010).

Политическият „еквивалент" на „единния християнски свят", според Г. Лайбниц, е единната конфедерация на християнските държави в Европа. Конфедерация, която (вероятно по подобие на установения в следвестфалска Германия модел) би трябвало да обедини европейските държави, независимо от формата на управление - монархична или републиканска, макар че Лайбниц дава приоритет на монархията, доколкото тя е „образ" на установения от „Върховния Монарх" ред (Лейбниц 1982: 428) (а може би в качеството му на секретар на Брауншвайгските херцози - и по лични причини), и да доведе до прекратяване на военните противоборства и установяване на всеобщ мир в Европа. Идея, която изпреварва с векове реалната история, и която, ако би била реализирана, би спестила огромни разрушения, страдания и жертви на европейските народи, и за претворяването в практиката на която самият Лайбниц полага множество последователни усилия [11].

Изграждането на „обединена" Европа, според немският философ и дипломат, е възможно на основата на два важни принципа: първи, имащ, както ще стане дума по-късно, „метафизически" основания в неговото учение за монадите, проявяващ се във всяка държава и изразяващ се в съществуването на „йерархия на властта", при която на всяко ниво съществува „център на властта", равностоен на равнопоставените му, подчиняващ по-долните и подчинен на по-горните, като най-високо стои „върховната власт" на „върховния управник", която подчинява, координира и управлява държавното цяло. Вторият изисква да се прави разлика между съюз и конфедерация. Конфедерацията е обединение при което, макар че се създават общи структури (например общи войски), се запазва относителната самостоятелност на нейните членове, докато при съюза се образува общо ръководство, разполагащо с върховна власт, „отнасяща се до публичното благополучие" (Leibniz 1988: 60, 57-58). Ето защо, като се съобразява и с реалностите на отношенията между европейските държави, Лайбниц смята за по-възможно в исторически по-близък план създаването на „конфедерация", при която ще се запази относителния (по-голям или по-малък в различините аспекти на отношенията между държавите) суверенитет на отделните центрове на власт и едва по-късно - и изграждане на „Европейски съюз" на християнските народи, който, по подобие на Германската империя или Нидерландия, би трябвало да прерастне в единна държава със съсредоточаващ в себе си върховната власт суверен (Riley, 1973: 91) [12].

Другият не по-малко важен универсален принцип е принципът на свободата. Основанията за универсалността на този принцип за Лайбниц са както „метафизични", така и собствено „научни". За част от първите („религиозно-метафизичните"), вече стана дума - те се намират в предопределената от Божествения създател свободна воля на човека, в дадената му възможност да прави самостоятелен избор между добро и зло и да определя своя жизнен път. Другата част могат да бъдат определени като „метафизично-онтологични" и се намират в главно в учението за монадите. Основната идея на това учение, изложенено в редица съчинения на Лайбниц, а в концентриран вид в написаната вероятно за принц Евгений Савойски и издадена приживе от нейния автор „Монадология" (Лейбниц 1982: т.1, 413-430), се изразява в тезата, че съществуващото е „плуралистично", изградено е от безкрайно количествено-качествено разнообразни независими и деятелни [13] „субстанции" - монади (от гр. monas - единица), част от които са „духовни" - например хората, като съществува и „висша" духовна субстанция - Божествената монада [14] и, че, следователно, и човешкото общество като изградено от духовни монади предполага като своя вътрешна характеристика „плуралистичността" - обединените в едно цяло независими и свободни в своята „субстанциалност" и „самодеятелност" негови членове.

Тази „онтологична" „предопределеност" на свободата, която се търси и обосновава още в бакалавърската работа на младия Лайбниц „Метафизично обсъждане на принципа за индивидуализация", е само „възможност", поради което е нужно да се разкрие механизма на нейното превръщане в „действителност". Според него, макар че това е „един от най-трудните за доказване въпроси" на човешкото познание, този механизъм се проявява в „съвместяването на необходимостта и свободата" (Лейбниц 1982: 312). Предлагайки свое „решение" на този въпрос той, далече преди „класиците" на немската философия, формулира и обосновава идеята за свободата като постигната от разума „позната" необходимост. Това е така, защото именно човешкият разум указва пътя за усъвършенстване на човешката природа и постигане на човешкото щастие. „Разумът без свободата - пише той - би бил напълно безполезен, свободата без разума не би имала никакво значение", защото без да има възможност за действие знанието няма смисъл и даже води към „нещастие", а без знание, човек би бил като в тъмна стая - може да се движи, без да знае накъде и в какво (Лейбниц 1983: 209). Така свободата, от една страна, се различава от „невежествента произволност" на действието, а от друга - се реализира във формата на „степени", които следват и нарастват една след друга в зависимост от нарастването на „познанието и самопознанието" и „деятелността" на стремящия се да постигне „най-доброто" човек (Лейбниц 1982: 307), проявяващ се по този начин не като „сляпо оръдие на необходимостта", а като „съзнателен" и „активен" агент, превръщащ я в действителност. Ето защо и дейността на социума като цяло, и на управляващите, е необходимо да се основава на разумното (научното) познаване на действителността, на неизбежните „граници", които тя поставя пред действащия човек. Противното, „сляпото" или основаното на „традицията" управление е обречено на неуспех. Държавните управници, подчертава в тази връзка философът от Лайпциг, често „смятат властта и авторитета резултат на своя произход или богатсто", но поради своята необразованост са принудени да предоставят делата си на хора „по-знаещи", защото „зрящите винаги водят слепите" и заключава, че „няма по-лошо робство от робството на хората, лишени от разум" (Лейбниц 1983: 528).

В рамките на „научните" основания от особено значение e възприемането и подкрепата на обоснованата от Хуго Гроций и Томас Хобс политическа доктрина за обществения договор. Както и в другите направления на своята научна дейност, и тук Лайбниц се проява като оригинален и иновативен мислител. Той не само познава, но и творчески преосмисля и доразвива политическите идеи на своите предшественици, като изрично подчертава, че в своите идеи изхожда и се основава не на някави „предполагаеми", а на обективно съществуващите политически реалности.

Централният въпрос, който немският философ поставя на анализ е въпроса за същността и ролята на суверена в създадената в резултат на „обществения договор" държава. Както в няколкото писма на Лайбниц до Хобс, така и в отделните му трудове, разглеждащи този въпрос, въпреки явното „преклонение" пред авторитета на „най-славния" мъж Томас Хобс [15], на преден план излиза противопоставянето на тезата на английския философ за „абослютната власт" на суверена. Основанията за това Лайбниц вижда главно в две посоки. Първата, въпреки уговорките които прави, е свързана с необходимостта от преосмисляне на схващането на Хобс за обществения договор, което, „както е видно", твърди, че с учредяването на договора „цялото право е предадено от поданиците на държавата". Тази теза за него е приемлива в две отношения: в смисъл, че държавата е длъжна да изгради правов ред, който да създаде условия за преодоляване на присъщата за „първобитното състояние" война на всички срещу всички и да „осигури безопасността" на мнозинството, подписало „съглашението", поради което поданиците трябва да се „подчиняват на управниците"; и в смисъл, че „в държавата не твърде леко и не при малкозначими подозрения" е допустимо да се нарушава договора, защото той има за цел да „предостави най-голямата сигурност" в нея. Извън тези граници е недопустимо „преовластяването" на суверена, както и ограничаването на свободата на поданиците на държавата. Това е така, защото, както посочва във второто си писмо до Хобс философът от Лайпциг, „и в държавата", както и в „естественото състояние" е справедливо да се предотвратява злото като поданниците се противопоставят на „преследвания, когато са невинни" или „непрестанно свирепства произвола на тиранията" на властимащите. Ето защо, изтъква Лайбниц, той смята, че „простият народ би постъпил правилно, ако заради дойстойния живот без страх пожертва своя покой, подчинявайки се на чувствата на негодувание, съжаление и други душевни движения" (Лейбниц 1982: 312-315).

Другото основание за ограничаването на властта на суверена Лайбниц намира в природата на държавната власт - сложността на задачите, които тя трябва да решава и склонността й да се самовъзвеличава и да не търпи ограничения. „Висшата власт, за която говори Хобс", според него, не само не е възможна, но не е и желателна, защото за да се предотвратят опасностите, които тя предполага, тези, „в чиито ръце тя би се намирала, би трябвало да имат ангелски добродетели". Освен това, което е не по-малко важно, е трудно да се предположи, че властниците ще имат знанията и способностите да решават компетентно многобройните въпроси на държавното управление. Ето защо, поданиците имат правото да „следват собствената си воля" и да „решават за собственото си благополучие" дотогава, докато „мъдростта и силата на управника" не ги убеди, че за постигането на „доброто" за всички, е необходимо да подчинят волята си на неговата. А тъй като в реалния живот последното е малко вероятно, възгледът на Хобс има място „само в такава реублика, където царят е Бог", и единствено само на него хората „могат във всичко да се доверяват" (Leibniz 1988: 59-60; 112-114).

 

4. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Оценките за политическия проект на Г. Лайбниц се движат от неговото безусловно поддържане, като дори неговият автор се обявява за един от „щастливците" сред философите (Фейербах 1967), до представянето му за утопичен (фантастичен) (Ръсел 1996), и дори комичен (Волтер 2010). Явно е, че идеите на немския мислител, изграждащи този прект, не само изпреварват своето време, но и са вътрешно противоречиви и даващи основание, както за тяхното възхваляване, така и за отричането и, както е в случая с възгледа за „предустановената хамония" и следващата от него теза, че човечеството живее в „най-добрия от всички възможни светове" (Лейбниц 1982: 409) [16] - до осмиването им. Определящ е обаче оптимизмът на политическите възгледи на философа от Лайпциг. Оптимизъм проявяващ се както в тезата, че човек е способен да „познае и предвиди бъдещето", така и в безграничните възможности, на тази основа, за непрестанен „възход и прогрес на човечеството". А на въпроса, оправдан ли е този „оптимистичен утопизъм"?, може би най-добре е отговорил самият Готфрид Вилхелм Лайбниц: „За да завършим описанието на красотата и общото съвършенство на божествените творения трябва да признаем, че във вселената (Universi) се осъществява определен непрекъснат и свободен прогрес, който все повече издига културата (cultum). Така цивилизацията (cultura) с всеки ден обхваща все по-голяма част от нашата земя... Що се отнася до възможното възражение, че в този случай светът отдавна би станал рай, то да му се отговори не е лесно. Въпреки че много съществуващи неща вече са достигнали съвършенство, от това, че съществуващото е делимо до безкрайност следва, че в безкрайната дълбочина на нещата остават части като че ли заспали, които трябва да са събудят, да се развият и, така да се каже, да се издигнат на по-висока степен на съвършенство и култура. Няма, следователно, какъвто и да е предел на прогреса."

(Лейбниц 1982: 410, 289-290)

 

5. БЕЛЕЖКИ

1. Значителна част от по-важните „собствено" политически съчинения на Готфрид Лайбниц е публикувана в Leibniz G.W., Political Writings / Ed. P. Riley. New York: Cambridge University Press, 1988.

2. В т. 3 на своята „История на западната философия" Бъртранд Ръсел при анализа на „езотеричната" метафизика на Лайбниц цитира един отговор на Арнолд до Лайбниц, в който се казва „Откривам в тези разсъждения толкова неща, които ме хвърлят в смущение и които почти всички хора, ако не греша, биха намерили за потресаващи, че просто не виждам от каква полза би било едно такова писание, което очевидно ще бъде отхвърлено от целия свят" и заключава, че като вижда колко зле са приети неговите възгледи Лайбниц очевидно „благоразумно се въздържа от публичното им огласяване" (Ръсел 1996: 146, 149).

3. Подробно за същността на политическите парадигми, техните основни видове, формиране и динамика Вж.: Манов, Б., Парадигми и доктрини в европейската политическа мисъл. Теория и история на политологичната историография. Благоевград, УИ „Неофит Рилски", 2014, 358 с., а конкретно за социално-хуманистичната парадигма - с. 54-148.

4. Нещо, което не прави и неговият не по-малко велик предшественик - французинът Рене Декарт, който в своите „Принципи на философията" („Principia philosophiae" - 1644), вероятно, както посочва С. Тулмин (Тулмин 1994: 97), също от съображения за „сигурност" прокарва тезата, че той като цяло възприема библейския текст за Сътворението, но написаното в „Принципите" се отнася до времето след това, в което природата се развива на основата на обектвни „механично действащи" принципи и закони.

5. Става дума за прословутата „Теодицея" (теодицея е термин създаден от самия Лайбниц и означава буквално „оправдаване на Бога" - от гръцки theos = бог + díke = справедливост), публикувана в 1710 година, в която Лайбниц представя и обосновава своите 4 (онтологично, космологично, за вечните истини, за предустановената хармония) доказателства за съществуването на Бога. Вж. Лейбниц Г.В., Опыты теодицеи о благости Божией, свободе человека и начале зла, Соч. в 4-ых томах. Т.4, Москва, Мысль, 1989.

6. В едно от най-важните му произведения „Разсъждение за метафизиката" Г. Лайбниц пише: „На Бога трябва да се гледа не само като на начало и причина на всички субстанции и на всички същества, но и като на глава на всички личности, или надарени с разум субстанции, и като на абсолютен Монарх на най-съвършената община (cite) или държава (republique), какъвто по своята същност е универсумът" (Лейбниц 1982: 161-162).

7. Самият Лайбниц полага изключителни и последователни усилия за практическо осъществяване на тази идея. Той поддържа връзки с най-видните умове и обществени личности на своето време, включително и короновани особи, които иска да приобщи към идеите и практическите си действия, става действителен член на „научните дружества" в Париж, Лондон и Виена, основава и е пръв президент на Брандербугското научно дружество, което по-късна става Берлинска академия на науките, както и „съосновател", в резултат на преписката и на личното си познанство с руския император Петър I, на Руската академия на науките. По този въпрос по-подробно Вж.: История политических и правовых учений: Учебник для вузов / Под общ. ред. В. С. Нерсесянца (Нарсеянц 2004: 344-346).

8. В края на статията си „За литературната република" енциклопедистът-учен Готфрид Лайбниц след като изтъква, че при правилна организация на науката и систематизация на достигнатите знания „ние сами бихме се удивили на нашите богатства, докато в същото време се оплакваме от бедността ни, без и да се опитваме и да потърсим действителните си възможности", макар и скромно, в подкрепа на тази си позиция, посочва и някои от собствените си достижения. „Аз имам - пише той, - някои открития и нови идеи", които, „би могло да се предположи", че при тяхното уместно и своевременно приложение, „биха били полезни на човешкия род" и изброява - изибретяване на логичическата машина, надхвърлила всички очаквания, нова тригонометрия, много механически открития, свързани с шахтите, часовниците, навигацията, обсадната техника, балистиката и въпросите на държавното строителство, но главното, което той си поставя като бъдеща задача е носочване на усилията към неща „много по-възвишени", които могат да се сравнят единствено с „благочестието на духа и здравето на тялото" (Лейбниц 1984: 433-4).

9. В тази връзка трябва да се посочи, че Г. Лайбниц е един от създателите на просвещенския идел за „просветения монарх". В редица свои призведения и писма той обосновава тезата за това, че в „съвременния" му свят е наложителна високата компетентност на управляващите. Монарсите (но и другите управници) трябва да са високообразовани, включително в областта на точните науки, защото в дейностите по управлението на държавата „съществуват примери, когато толкова много трябва да бъде разгледано и съпоставено", че те, ако искат да „изпълнят своя дълг, а не да разчитат на случая", особено когато става дума за общественото благо, където всяка грешка може да се окаже „съдбовна и гибелна", трябва да имат „енциклопедична" обхватност на знанията и „математичска" точност на своите действия. Същото важи и за управлението на икономическия живот, на производството, военното дело, поради което, тогава, когато монархът се отнася с необходимото внимание към научните изследвания и се основава в своята дейност на техните резултати, управляваната от него държава и „във вътрешнодържавните дела", и в отношенията си с останалите държави „ще се държи на своята собствена сила" и ще гаратира „преумножението" на бъдещите си успехи (Лейбниц 1982: 178-180).

10. Освен „теоретични" съществуват и конкретно-исторически и даже личностно-биографични предпоставки за извеждането на толерантността като водещ принцип в политическите възгледи на Лайбниц. В исторически план определящи са както неизживените травми от Тридесетгодишната война (факт, който дава отражение и в идеите на някои от най-влиятелните съвременници на немския мислител като англичанина Джон Лок, например), така и постоянните заплахи за мира, имащи различни причини и прояви. В личностен - това са обстановката на веротърпимост в двора в Хановер, където „мирно" са съжителствали изповядващи котолицизма, лутеранството и калвинизма представители на владетелското семейство, както и задачите, които е изпълнявал Лайбниц като секретар и дипломатически пратеник на херцога на Хановер - Ернст Август, сред които е имало и такива, свързани с проучването на възможностите за подготовката на уния между протестантския и котолическия свят. По-подробно за биографията на Г. Лайбниц Вж.: Великие мыслители: Жизнь и творчество философов и мыслителей, www.bibliotekar.ru/filosofia/42.htm

11. Много показателен е неговият опит да предложи на тогавшния крал на Франция - Людовик XIV, Кралят Слънце - да осъществи поход в Египет, където да „разгроми „неверниците" мюсюлмани, да разшири своето кралство и да докаже силата на своя пълководчески талант и прослави френското оръжие". Опит, имащ като непосредствена цел предотвратяването на твърде възможна война на Франция срещу раздробена Германия, а като далечна - изнасяне на военните действия далеч от Европа и установяване на траен мир на континента. Любопитното в този опит е, че той не остава само „на книга", а Лайбниц успява да получи дипломатическа мисия и да замине за Париж с цел да убеди Краля Слънце в целесъобразността на своя план. Мисия, която Лайбниц, въпреки че по различини причини остава в Париж за почти четири години, не успява да изпълни. По този въпрос по-подробно Вж.: Кембаев Ж. М., „Египетский план" Готфрида Вильгельма Лейбница как один из этапов развития политических и правовых теорий объединения европейских государств (Кембаев 2010).

12. Както посочва О. Башкина, в практически план като възможен „начинател" на изграждането на „обидинена християнска Европа" Лайбниц е виждал Людовик XIV, като в споменатия вече „Египетски план", го е призовавал най-настойчиво „да подари на човечеството „хилядолетна империя"", в която биха отсъствали войните и насилието и биха били гарантирани мира и стобилността, и в която, като се прилагат достиженията на науката, всички усилия на хората „биха били насочени към подчинение на природата, борба с болестите, изобретяване на машини, реформиране на теологията и провото" (Башкина 2015: 101).

13. Деятелността, разбана като самодеятелност е може би най-важната характеристика на монадите, която извежда на преден план Лайбниц, и която според него, ги отличава от „атомите на древните" - Демокрит и Епикур. Безспорна истина е, изтъква той, че „всяко съществуващо" и, следователно, и монадите, се намира в състояние на „непрекъснато изменение", при което „естествените изменения на монадите изхождат от вътрешен принцип, тъй като външна причина не може да има влияние вътре в монадите" (Лейбниц 1982: 414). Години по късно Хегел също извежда на преден план това схващане на Лайбниц, като посочва, че главното свойство на монадите, е че те са „дейни", че съществуват „според законите на дейността", а поради това съдържат в себе си и свободата, защто „Свободата е спонтанността, която се изразява в това, че всичко, което се развива във всяка монада, е нейно иманентно развитие; свободата е само една съзнателна спонтанност" (Хегел 1966: 428).

14. И.С. Нарски посочва, че във възгледа на Лайбниц за Бога се очертават две тенденции: една, при която Бог, е „предел" в прогреса на монадите, но не е монада; и друга - „предел", който също е монада, най-съвършена и притежаваща цялата пълнота на абсолютното знание (Нарский, И.С., 1972: 117-118). Без да се влиза в подробен анализ на мнението на Нарски, може де се посочи, че това различие у самия Лайбниц е трудно фиксируемо и даже да съществува е израз на „амбивалентността" на историческия контекст и следващата от него противоречивост във възгледите на немския философ. Би могло да се приеме, за разлика от казаното от руския философ, че може би собствената позиция на Лайбниц е по-близка до приемането на „теистично-атеистично" схващане на Бога-монада, изпреварващо по-късното схващане за Бога като точката „Омега" на френския теолог и философ Пиер Тейяр дьо Шарден и обединяващо в себе си, както ортодоксално-теистични - например „личностното" разглеждане на Божествената монада, така и „научно-еволюционистки" моменти в себе си (Относно учението на П.Т.дьо Шарден Вж.: Манов 2014: 324-342).

15. Открити са две писма на Г. Лайбниц до Т. Хобс: първото е датирано от 1670, а за второто се предполага, че е от 1674. В първото писмо във връзка с политическото учение на Хобс, Лайбниц пише: „Не ми е присъщо да лаская, но всички, които са могли да се запознаят с Твоите трудове в областта на гражданските учения (in civili doctrina), заедно с мен признават, че нищо не може да се добави към тяхната забелижителна, въпреки краткостта им, убедителност; нищо не може да бъде по-завършено и полезно практически, отколкото съдържащите се в тях определения." Но, въпреки тази „висока оценка", бърза да добави, че той не е от тези, които „злоупотребяват до умопобъркване" с „изведените от Хобс теореми" и допускащи по този начин „големи грешки", включително с отнасящите се до „положенията за съобществата", носещи в „просторечието" названието „държава" (Лейбниц 1982: 107).

16. „От вишечайшето съвършенство на Бог следва - пише Лайбниц, - че при създаването на универсума той е избрал най-добрия план, съединяващ в себе си най-великото разнообразие и най-великия порядък. По най-икономичен начин той се е справил с мястото, пространството, времето; с помощта на най-прости средства той е произвел най-големи действия - най-голямо могъщество, най-голямо знание, най-голямо щастие и най-голяма благост в творенията, каквито въобще са достъпни на универсума. Тъй като всички възможности в Божия разум според мярата на своите съвършенства се стремят към осъществяване, то резултатът от всичките тези стремежи трябва да бъде най-съвършен действителен свят, какъвто изобщо е възможен." (Лейбниц 1982: 409).

 

Библиография:

Лейбниц Г.В., Соч. в 4-ых томах. Т.1, Москва, Мысль, 1982, 632 с.

Лейбниц Г.В., Соч. в 4-ых томах. Т.2, Москва, Мысль, 1983, 682 с.

Лейбниц Г.В., Соч. в 4-ых томах. Т.3, Москва, Мысль, 1984, 734 с.

Лейбниц Г.В., Соч. в 4-ых томах. Т.4, Москва, Мысль, 1989, 554 с.

Leibniz G.W., Political Writings / Ed. P. Riley. New York: Cambridge University Press, 1988, https://www.amazon.com/Leibniz-Political-Writings-Cambridg

Leibniz G. W. Bedencken welchergestalt Securitas publica interna et externa et status prasens im Reich jetzigen Umst nden nach auf festen Fup zu stellen // Die Idee Europa 1300 - 1946. Hrsg. R. H. Foerster. Munchen, 1963.

Башкина 2015: Башкина, О., Г. В. Лейбниц о разделении суверенитета, Социологическое

обозрение, 2015, т. 14, №, 3, с.93-105. https://sociologica.hse.ru/2015-14-3/161121497.html

Волтер 2010: Волтер, Кандидт или оптимизмът, София, Кама, 2010.

Кембаев 2010: Кембаев Ж. М., „Египетский план" Готфрида Вильгельма Лейбница как один из этапов развития политических и правовых теорий объединения европейских государств, История государства и права, 2010, N 2 www.center-bereg.ru/l1979.html

Манов 2014: Манов, Б., Парадигми и доктрини в европейската политическа мисъл. Теория и история на политологичната историография, Благоевград, УИ „Неофит Рилски", 2014, 358 с., а конкретно за социално-хуманистичната парадигма - с. 54-148.

Нарсеянц 2004: История политических и правовых учений: Учебник для вузов / Под общ. ред. В. С. Нерсесянца. - 4-е изд., перераб. и доп. - М.: Норма,. 2004. - 944 с. library.khpg.org/files/docs/1380635715.pdf

Нарский 1972: Нарский, И.С., Готфрид Лейбниц, Москва, Мысль, 1972.

Ръсел 1996: Ръсел, Б., История на западната философия, Т. 3, Съвременна философия /От Ренесанса до логичиския анализ/, София, Издателска къща „Христо Ботев", 1996.

Тулмин 1994: Тулмин, С., Космополис. Скритата програма на модерността, София, Калъс, 1994.

Фейербах 1972: Фейербах, Л, История философии, в 3 т.; Т. 2. М., 1972.

Хегел 1966: Хегел, Г.В.Ф., История на философията, Т.3, София, Издателство на БКП, 1966.

Великие мыслители: Жизнь и творчество философов и мыслителей, Г.Ф. Лейбниц - биография и книги Лейбница, www.bibliotekar.ru/filosofia/42.htm

Riley 1973: Riley P. The Origins of Federal Theory in International Relations Theory. Polity,

vol. 6, no 1, pp. 87-121. Позоваването е по: Башкина, О., Г. В. Лейбниц о разделении

суверенитета, В.: Социологическое обозрение, 2015, т. 14, №, 3, с.99.

 

Произведения на Г. Лайбниц, цитирани и използвани в изследването:

Лейбниц Г.В., Соч. в 4-ых томах. Т.1, Москва, Мысль, 1982:

Письмо к Гоббсу - с.с. 107-112;

Славнейшему мужу Томасу Гоббсу - с.с. 112-115;

Рассуждение о метафизике - с.с. 125-164;

О приоумножений наук - с.с.164-203;

Порядок есть в природе - с.с. 234-236;

О глубинном происхождение вещей - с.с. 282-291;

Два отрывка о свободе - с.с. 307-318;

Начала природы и благодати, основанные на разуме - с.с. 404 - 412;

Монадология - с.с. 413-430

Лейбниц Г.В., Соч. в 4-ых томах. Т.2, Москва, Мысль, 1983:

Новые опыты о человеческом разумении автора Системы предустановленной гармонии - с.с. 47 - 546.

 

Лейбниц Г.В., Соч. в 4-ых томах. Т.3, Москва, Мысль, 1984:

Заметки Г.В.Лейбница о жизни и учении Декарта -с.с. 159-165;

О литературной республике - с.с. 425-435;

Начала и образцы всеобщей науки - с.с. 435-445;

Элементы разума - с.с. 446-461;

Некоторые соображения о развитии наук и искусстве открытия - с.с. 461-480.

Лейбниц Г.В., Соч. в 4-ых томах. Т.4, Москва, Мысль, 1989:

Опыты теодицеи о благости Божией, свободе человека и начале зла -с.с. 49-519.

Leibniz G.W., Political Writings / Ed. P. Riley. New York: Cambridge University Press, 1988:

Меditation on the Common Concept of Justice - p.p. 45-64;

Principles of Pufendorf - p.p. 65-77;

Caesarinus Fürstenerius (De Suprematu Principium Germaniae) - р.р. 111-121.

comments powered by Disqus