„МИГРАНТЪТ" НА БЪЛГАРСКАТА „ЛЕВИЦА" И ЛЕВИТЕ МИГРАНТИ

Д-р Димитър Ганов (abutor@mail.bg)

Институт за изследване на обществата и знанието при БАН

 

THE „MIGRANT" OF BULGARIAN „LEFT"AND LEFT-WING MIGRANTS

Dr. Dimiter Ganov (abutor@mail.bg)

Institute for the Study of Societies and Knowledge at BAS

 

1. „Мигрантът"

В конвенционалните дискурси и обусловените от тях (или обуславящите ги, което в случая е същото) практики мигрантът от „Третия свят" има два публични образа: на жертва или на ислямист. Първият образ е конструиран от характеристиките на статичен обект, който не притежава (физически, финансови, когнитивни, културни) ресурси и трябва да бъде подпомогнат, нахранен, прегледан, интегриран, като за целта от него се изисква единствено послушание по отношение на евроатлантическите ценности. Вторият образ е конструиран от характеристиките на не по-малко статичен обект, подобен на електронно устройство, заредено с опасен софтуер, което, все едно какви познания, образование и способности притежава, е в състояние да произведе единствено гибел, разруха, опустошение около себе си и трябва да бъде унищожено. Това, което отсъства от тези конструкции, е не просто алтернатива на тези колективни публични образа: отсъства колективна публичност, конструирана от позицията на самите мигранти. Всяка възможна индивидуална активност в „тяхната общност" бива перманентно осуетявана посредством самите механизми за структуриране на публичност, а именно чрез предпоставеното им изключване от „нашата" общност, която е в привилегированата позиция не да ги оценява чрез приемане/отхвърляне, а да ги създава посредством самата си предпоставена привилегированост. Публичното съществуване на мигранта се състои единствено в доминиращите негови образи. Оттук до края на текста това съществуване ще бъде обозначавано с кавички.

Поради тази причина „мигрантът" е разполаган в политическия спектър дотолкова, доколкото бива възприеман като обект на политическа дискусия, а не като участник в политически действия или дискурси. „Мигрантът" е лакмус за политическо противопоставяне, в течение на което от левицата се очаква да го подкрепя по принцип, а от десницата - да реагира „консервативно", съответно се оказва, че на места релациите на политическия спектър с „мигранта" са много по-усложнени или съвсем различни от очакваното, и т.н.; това, което е важно за изследването, са тези промени в левицата, които биват генерирани от отношението към „мигранта".

1. Как „мигрантът" конструира левицата

За разлика от обичайното положение в повечето европейски страни, където традиционната и крайната десница са носители най-вече на „консервативно" или по-точно - на крайно националистическо отношение към т.нар. „мигрантска вълна", в България традиционната левица и различните субекти на крайната десница изповядват сходно ксенофобско отношение към „мигранта", споделяно от определени среди в „класическото дясно", извън които остават единствено ляволибералните тенденции и традиционният десен консерватизъм. Това се дължи на особения статус на конюнктурно геополитическо противопоставяне, което мистифицира действителните социални антагонизми посредством дихотомичната идеологема проамериканизъм /антиамериканизъм. Вследствие на това образци (във всяко отношение) на политическо поведение за българската левица се оказват десният (също във всяко отношение) режим в Русия, чийто модел на стигматизиращо обобщаване на „исляма" и „шариата" бе възприет с лекота и в този случай, и най-вече режимът в Унгария, който години наред управлява с подкрепата на откровено нацистката партия „Йоббик". Външната и вътрешната политика на тези режими по отношение на „мигранта" и в по-общ смисъл на „неинтегрирания" се одобрява точно толкова и от крайната десница в България, вследствие на което именно отношението към чужденците от „Третия свят" унищожава самия смисъл от базовото политическо противопоставяне на модерността, без обаче да премахва причините за възникването на това противопоставяне, защото това е отношение към една идеологема: това, което се премахва, е значението на идеологическите различия.

Това, което остава извън обозримото идеологическо конструиране на социалната реалност, е конкретният потенциал - индивидуален и колективен, на самите мигранти. Което е особено важно по отношение на левицата, доколкото хипотетичната подкрепа за „мигранта" би трябвало да бъде резултат от универсалните социални каузи, които са иманентно присъщи на лявата идеология - социалдемократическа, радикална, либерална. Това обаче не се случва, защото българската левица, подобно на европейската радикална десница, предпоставя, че социалните придобивки, сигурност, национална стабилност и т.н. са предназначени за белия човек с християнско вероизповедание. Предпоставено е, че извън тази европоцентристка визия за развитие на социума не съществува друга: за „ислямиста" не могат да бъдат валидни нито универсалните „човешки" права, които социалдемокрацията заема от либерализма, нито универсалната социална принадлежност (класова или стратификационна), защото „ислямистът" е, ако не „терорист", то поне „представител на друга култура", лишен от „демократични традиции". Затова не е от значение какви са неговите политически убеждения: той не може да има леви убеждения, още по-малко ляворадикални (какво би могло да означава „леви убеждения" след крайнодесния геополитически базиран завой на левицата, е вече друга тема; но вече имаме достатъчно основания да употребаваме понятието „левица" също в кавички, като идеологически конструкт без реална идеологическа специфика). А когато се бунтуват, не предявяват ясни политически искания: явно затова още през 2005 г., когато се подпалват мюсюлманските предградия в Париж, се оказва, че мнозина от жителите им са с добър социален статус и една от първите запалени сгради е джамията... Изобщо, това се оказват хора, към които не могат да бъдат релевантни обичайните методологически подходи, за да бъде формулирана политическата им идентичност. Между „мигрантите" от войната в Сирия е немислимо да се търсят политически съюзници, още повече че повечето от тях се възприемат от българските „леви" като „предатели", „дезертирали" от сражаващата се против „американската креатура" ИДИЛ армия на Башар Асад. Индивидуалната същност на един мигрант се обуславя изцяло от колективната му етнокултурно-религиозна принадлежност.

Този подход при конструирането на „мигрантската" публичност е характерен не само за България. Google показва, че за леви мигранти се споменава много рядко. Описвайки отварянето на левите организации в Италия към мигрантите от 70-те години до днес, Teresa Cappiali всъщност представя една картина на асимилираща политическа „интеграция", конгениална с доминиращото в ЕС „социално включване". Дори речникът на авторката е либерален: „Заедно с други заинтересовани страни, като например Църквата, основните леви профсъюзи в Италия станаха първият "мениджър на интеграция", предлагайки услуги на новопристигналите и мобилизирайки (ги) в защита на правата на имигрантите за насърчаване на включването им в приемащото общество. Още през 1980 г. левите профсъюзи започнаха кампании за обхващане в профсъюзи на имигрантите и създаване на специални платформи в
техните организации за насърчаване на участие и по-голямо представителство... Освен това, местните леви власти въведоха консултативни органи и политическите партии създадоха платформи за подобряване на възможностите за участие... Ляворадикалните низови организации също се мобилизират в подкрепа на най-уязвимите имигранти и организират мигрантите около подобряването на техните жилищни и трудови условия ... (Cappiali 2015: 9. Курсив - Д. Г.). И това ясно е посочено от самите имигрантски профсъюзни активисти: „Левите все още гледат на имигрантите като на бедни дяволи. Дори нашите (профсъюзни) другари имат това поведение към нас, с изключение на тези, които са живели в чужбина и съответно разбират малко повече нашата ситуация, променят своето враждебно поведение. Това не е никакво отваряне към различието и оттук е голяма бариерата пред включването... Страхуват се от „другия". Страхуват се, че чужденецът ще им открадне работата" (Ibid.: 19-20). Ясно е посочено и отношението към мигрантите като към идеологически конструкт: „Те винаги говорят за нас, никога истински с нас! Когато започва да става наистина включващо, левите партии също профсъюзите - които съгласно речите си би трябвало да са по-включващи от другите - са все еднакви... Ние чувстваме, че реално никой не ни представлява" (Ibid.; 23-24). Това изследване е подходящ пример, защото е едно от малкото, в които са представени гледните точки на имигрантски леви „активисти", но техните гледни точки за съжаление са либерални призми, които изцяло приемат идеологемата за „включването" на „другите", само са разочаровани от нейното прилагане в действителността. Такава е участта вероятно не само на осемте лявомислещи имигранти на Апенините, интервюирани от Cappiali.

Оттук се придвижваме към може би най-големия проблем. Оказва се, че хората и организациите с конвенционално леви позиции по отношение на мигрантите днес са принудени да споделят ляволибералните идеологеми за „отварянето на вратите". И осъзнавайки това, част от лявата интелигенция се разграничава от популярната позиция на европейската левица. Дори ляворадикален теоретик като Славой Жижек, който подчертава как за това „отваряне" се говори с ясното съзнание, че самото функциониране на капиталистическата машина го прави неосъществимо, в същото време твърди, че едно от табутата, от които съвременната левица трябва да се откаже, е идеята, че самото споменаване на „европейските ценности" е "идеологическа форма на европоцентричен колониaлизъм" (Zizek 2016: 18), защото днес е универсален („глобален") капитализмът, а не левицата, и в частност това се изразява в настоящия му отказ от „европейските ценности" и възхода на авторитарния му „азиатски" модел. Жижек твърди, че в момента някои от тези „ценности" - егалитаризмът, базовите човешки права и държавата на благоденствието - са подходящо оръжие срещу глобалния капитализъм, дори самият марксизъм бил европоцентричен; и днес е неадекватно да се мисли, че да защитаваш своя „специфичен начин на живот" е израз на „расизъм или протофашизъм" (ibid.: 18-19). Очевидната непоследователност на Жижек, известен най-вече като критик на въпросните "ценности" в качеството им на идеологеми, със сигурност е съзнателна и най-вероятно се дължи на тъжното обстоятелство, че в съвременната ситуация истинският интернационализъм е този на транснационалните корпорации, и парадоксално единствената възможност да се работи за лявата кауза е тя да бъде топологически разпределена и в крайна сметка геополитически ангажирана. Крайно неприятно е (въпреки че Жижек далеч не изоставя класовия подход във фундаменталното си разбиране за мигрантите), че един краен марксист се изравнява, макар и само до определена степен и изцяло в сферата на теорията, с българските „леви" и стига дотам, да приравни „цялата идея за комунистическо Освобождение" към либералните идеологеми, които в качеството си на такива работят много успешно за транснационалния капитализъм („глобален" е неолиберално, квазихоризонтализиращо социалните отношения понятие) именно защото биват възприемани като ляволиберално приемливи и противостоящи на неолиберализма. Сроден с този начин на мислене е и митът за добрата държава, която с все по-крехките си сили се опитва да брани гражданите си срещу глобализацията и в някои скандинавски островчета, както и в Швейцария, е пожънала своите успехи, които „мигрантът" идва да отнеме на белия човек с леви убеждения, да го лиши от европейската социална държава.

Осъществяването на „дестигматизация" на имигрантите посредством разделянето им на меритократичен принцип е също либерален подход, успешно приложен още преди повече от век в Англия спрямо работниците от различни браншове и с неравностойни умения, вследствие на което икономоцентрично ориентираната „класова солидарност" понася тежък удар - процес, описан още от Кауцки). Примерът, който дава Nicholls, е за имигрантите с нередовни документи (undocumented), които по същество са част от нелегалните имигранти и в този смисъл нарушават законите на страните, в които пребивават, но дори при тях може да се намери начин за реабилитация чрез своеобразен образователен ценз: undocumented youths, които са студенти, да се обявяват за deserving, за разлика от undeserving immigrants (Nicholls 2014: 40). Това е приложимо не защото европейските ценности изискват висококвалифициран труд, а не експлоатация на нископлатена работна ръка (такава те очевидно изискват и именно затова Германия отвори границите си), а защото създава разделение сред имигрантите и зависимост от „приемащото" общество. С такива методи за неравномерно и комбинирано интегриране съвременният капитализъм показва, че се отнася към „мигранта" като към хомогенен идеологически конструкт, който подлежи на „разбиване" точно в това си качество: не вие ще ни отнемете нашето, а ние ще ви приемем дотолкова, доколкото сте причастни към нас, „умните и красивите". За транснационалния капитализъм, който по-правилно от Харт и Негри оценява опасния освободителен потенциал на неудържимото движение на труд в световен мащаб, е особено полезно „авангардът" на гастарбайтерите да ги изостави. Либералният подход в по-висока степен използва потенциала на „мигранта" в сравнение с поведението на българската „левица", която не допуска дестигматизиране на идеологемата (осъзнавайки обаче много добре, че в емпирично отношение ще се намери начин за "интегриране" на нелегални и легални евтини работници в компаниите на крупните „леви" бизнесмени). Доколкото българската „левица" е в кавички, не е в неин интерес „мигрантът" да премахне своите; да се чуе публично неговият глас - защото се предполага, че социално-политическата му роля, особено в описания тук контекст, е логично да е склонен към развиване на леви убеждения... Съществуват ли леви мигранти в България? Най-вероятно да, и в перспектива още повече, но не съществува политически субект, който има интерес да ги разпознае.

 

Библиография:

1. Cappiali, T. M. 2015. Immigrant Activism and the Role of Left-Wing Allies in Exclusion. Carlo Alberto Notebooks, No. 443.

 

1. Nicholls, W. J. 2014. From political opportunities to niche-openings: the dilemmas of mobilizing for immigrant rights in inhospitable environments //Theory and Society. Renewal and Critique in Social Theory. Volume 43, Number 1: 23-49.

 

1. Zizek, S. 2016. Against the Double Blackmail. Refugees, Terror and Other Troubles with the Neighbours. Penguin Random House UK.