NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Религия и толерантност

Брой
34(2016). Водещ на броя: Лазар Копринаров
Рубрика
Подиум
Автор
Доц. д-р Антоанета Николова

Религия и толерантност

Доц. д-р Антоанета Николова (anikolova@swu.bg)

Югозападен университет „Неофит Рилски", Благоевград

 

Religion and tolerance

Assoc. Prof. Dr. Antoaneta Nikolova (anikolova@swu.bg)

South-West University „Neofit Rilski", Blagoevgrad

 

Наред с важните икономически, политически или социални проблеми, които поставя миграционната криза, един от основните проблеми, пред които е изправена Европа днес, е до голяма степен светогледен, културен и идеологически, а именно: проблемът за сблъсъка между различни светогледи и културологични модели, задавани често, дори и не винаги осъзнавано, от религиите. Ето защо въпросът за отношението религия-толерантност и/или за начина, по който религиите възприемат другостта, е от съществено значение за набелязване на критичните моменти във взаимоотношенията, а също така и възможностите за диалог.

Този проблем е изключително широк и обемен. В настоящия доклад ще се фокусирам върху най-общите теоретични предпоставки на типологизирането на религиите във връзка с отношението им към толерантността. Прието е в тази връзка религиите се разделят на две големи групи: изключващи и включващи (exclusive and inclusive). Изключващите религии претендират, че единствени притежават истината, докато включващите религии допускат, че и останалите пътища имат своята валидност. Религиите от Авраамистичната традиция обикновено се причисляват към първия вид, а Източните религии към втория. Тук ще разгледам валидността на това разграничение въз основа на общ преглед на основни положения на християнството, исляма, будизма и индуизма, представни в техните Свещени писания. Ще представя и кратки примери за отношението към толерантността на съвременни привърженици на тези религии, въз основа на извадки от блогове и дискусии в Интернет. По този начин се надявам да дам поглед върху многоаспектността на проблема и невъзможността в крайна сметка религиите да бъдат групирани според едно такова просто и само по себе си изключващо деление.

В Библията могат да бъдат открити показатели както за ексклузивизъм, така и за инклузивизъм. От една страна в Исус ясно казва: „Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене." (Йоан, 14:6). Това твърдение с основание може да бъда прочетено като наличие на един-единствен път за спасение, а именно чрез вярата в Исус Христос. Подобен смисъл имат и следните думи: „Всичко Ми е предадено от Отца Ми; и, освен Отца, никой не познава Сина; нито познава някой Отца, освен Синът и оня, комуто Синът би благоволил да Го открие." (Матей, 11: 27).

Благоволението на Сина обаче е не само единствен, но и достатъчно широк път за спасение: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.", се казва по-нататък в Писанието (Матей, 11: 28). Тук не се поставят разграничения, ще бъдат успокоени всички обременени. Достатъчно е да се научат от Спасителя: „Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си. Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко (Матей, 11: 29-30).

Така християнството представя една идея за универсална любов и милост, които заличават всички различия: „А сега в Христа Исуса вие, които някога сте били далеч, сте поставени близо чрез кръвта на Христа. Защото Той е нашият мир, Който направи двата отдела едно, и развали средната стена, която ги разделяше, като в плътта Си унищожи враждата, сиреч, закона със заповедите му изразени в постановления, за да създаде в Себе Си двата в един нов човек, и тъй да направи мир, и в едно тяло да примири и двата с Бога чрез кръста, като уби на него враждата. И като дойде благовествува мир на вас, които бяхте далеч, и мир на тия, които бяха близо; защото чрез Него и едните и другите имаме своя достъп при Отца в един Дух. Затова вие не сте вече странни и пришелци, но сте съграждани на светиите и членове на Божието семейство" (Ефесяни 2:13-19); „Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса". (Галатяни 3:28)

Тази стопяваща границите универсалност и инклузивност в същото време е ексклузивност, защото включването има определено, ясно, единствено и поради това изключващо всичко друго условие: „чрез Него и едните и другите имаме своя достъп при Отца"; „всички сте едно в Христа Исуса". Затова е прав един протестантски пастор, който казва, че „иронията на тази инклузивност е, че едновременно и необходимо тя изключва всеки, който не идва при Христос, доверявайки се единствено на него за своето спасение" (Luekens)

В своята крайност това разбиране представя протестантския възглед, че спасението зависи единствено от милостта на Бога, а не от нашите усилия: „Иронията на критиците на ортодоксалното християнство е, че в опитите си да бъдат по-включващи, те всъщност стават по-изключващи. Те предлагат това, което християнската теология нарича „праведна работа", което означава, че това, което правим или постигаме, може да заслужи спасение... Така те в крайна сметка стоварват отново товара върху нас, без да предлагат истинска надежда и милост. Това още повече угнетява угнетените, тъй като предлага фалшива надежда за „отличниците" и успелите в света." (същ.) Протестантският проповедник прави следната аналогия: „Ако си в потъващ кораб и ти се предложи спасителна лодка, единствената ти отговорност е да се вкопчиш в лодката. Но ако не вярваш, че корабът ти потъва, няма да има смисъл да търсиш спасителна лодка. Означава ли това, че спасителната лодка предполага разделение?" (същ.)

Интересно би било тук да се направи паралел с индуизма и будизма, които също говорят за спасение и които обикновено са причислявани по-скоро към инклузивните религии.

Будизмът представя необходимостта от спасение като неотложна задача така, както някой, ранен от стрела, трябва преди всичко да намери начин да я извади. В будизма обаче се посочва, че всеки трябва да извърви пътя със собствени усилия, да бъде „светилник на самия себе си", да не вярва дори на думите на един буда, а да ги провери чрез собствената си практика. Проверката чрез практиката обаче отправя към учението като към единствен път: „бъдете опора на самите себе си, убежище на самите себе си, без да търсите друго прибежище, като се опирате на Дхармата, като прибягвате към Дхармата като към убежище, без да търсите друго убежище" (Махапаринирвана сутра). Така Дхармата (учението) всъщност предлага спасителното средство, което, подобно на спасителната лодка, ще ни изведе до жадувания бряг. Така и тук се предлага един път, отворен за всички, но за всички, които го приемат, или същата логика - колкто по-отварящо се, толкова по-затварящо. Едно от направленията на будизма се нарича Махаяна, като самото име означава голяма колесница (или голямо спасително средство), а също така широк път - път за всички, които решат да го следват.

Има все пак една съществена разлика с християнството и другите „ексклузивни" религии. При Източните религии става въпрос не за вяра, а за учение и за закон. „Така стоят нещата", казват будистите, а индуистите наричат учението си „Санатана дхарма" или „Вечният закон", който действа, независимо от това дали го разбираме и го приемаме.

На пръв поглед индуизмът предлага една инклузивна версия на религията. Ето какво се казва в Божествената песен от името на самия Върховносияен:

Какъвто ме мислят хората,

такъв и аз пред тях се явявам.

По безбройните свои пътища

хората стигат накрая до мене.

(Бхагават гита, IV. II.)

Ако се задълбочим в тази идея обаче, ще открием, че проявявайки такава всетолерантност към останалите пътища, индуизмът всъщност ги превръща в разновидности на своя път, а основателите и пророците на другите религии - в аватари на проявения аспект на Абсолютния принцип, така, както го разбира индуизмът. Това, разбира се, също е прочит - прочитът на западния човек, свикнал към разделения, включително и обособяването на самата религия от останалите сфери на духовен живот.

Подобно поглъщане на другите може да се види и в исляма. Според тълкуването на един съвременен мюсюлманин „ислямът е описанието на "духовното състояние" на човека. Това определение не зависи от времето и мястото. Ислям означава да "доброволно да подчиниш волята си на волята на БОГА"... Мюсюлманин е ТОЗИ, който доброволно се предава на Бога. Всички пророци от Адам до Ной, Мойсей, Исус и Мохамед и всички между тях, както и техните последователи, са били „мюсюлмни" и са практикували „ислям" (https://answers.yahoo.com/question/index).

Така, въпреки привидните различия, и четирите религии в крайна сметка претендират да дават единствения верен път. Християнството и будизмът посочват по един-единствен начин за спасение - в християнството чрез упование в Спасителя, в будизма - чрез следване на осмеричния път, даден от учителя, който обаче всеки трябва да измине със собствени усилия. Индуизмът и ислямът превръщат всеки, който се стреми към трансцендентната истина, в свой последовател.

Въпросът за следването на правилния път е и въпрос за истинното знание.

За будизма правилните знания, разбирания и възгледи са в основата на Осмеричния път, а премахването на незнанието (авидя) е едно от основните средства за прекратяване на веригата от обусловености, привързваща ни към сансарния или феноменалния свят.

В исляма и християнството се подчертава, че знанието произтича от вярата. Така в Библията се казва: Но да проси с вяра без да се съмнява ни най-малко; защото, който се съмнява прилича на морски вълни, които се тласкат и блъскат от ветровете. Такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, понеже е колеблив, непостоянен във всичките си пътища. (Яков, 1: 6-8).

В индуизма вярата и преданността към Божествения източник са само една от разновидностите на възможните пътища към Бога. Наричат я бхакти - религиозна любов и отдаденост. Други такива са знанието (джняна йога), действието (карма йога) и медитацията (раджа йога). Посочвайки знанието като един от основните пътища към Бога, индуистите всъщност изразяват претенцията си към притежаването на върховната истина. Тя е вечна и несътворена, но е направена достояние на хората от зряшите (риши) в божествено откровение и се разкрива в свещените текстове, които се наричат отново с дума за знание - Веди.

Така, подобно на християнството и исляма, индуизмът претендира, че представя най-достоверното знание, получено чрез Божествено откровение. Това знание е несъмнено и трябва да се приеме по силата на авторитета или вярата. В будизма, който не е религия на Божествено откровение, а на постигната и възможна единствено от човешко състояние пробуда, се подчертава, че нищо освен собствения опит не може да даде увереност. Ето какво се казва в Калама сутра:

Калама, жителите на Кесапутта, седейки отстрани, казаха на Благословения: „Някои монаси и брамини, многоуважаеми, посещават Кесапутта. Те излагат и обясняват само собствените си доктрини; доктрините на останалите те презират, ругаят и ги очернят. Някои други монаси и брамини също, многоуважаеми, идват в Кесапутта. Те също излагат и обясняват само собствените си доктрини; доктрините на останалите те презират, ругаят и ги очернят. Многоуважаеми, в нас има съмнение, има несигурност относно тях. Кои от тези преподобни монаси и брамини казват истината и кои лъжа?"

И ето какъв е критерият за отхвърляне според Буда:

Правилно е за вас, Калама, да се съмнявате, да сте несигурни; във вас е възникнала неувереност относно това, което е съмнително. Калама, не действайте според това, което е прието, защото е чуто многократно; нито според традиция; нито според слух; нито според свещени писания; нито според догадки; нито според аксиома; нито според привлекателни аргументи; нито според пристрастие към премисляна идея; нито според привидните способности на някой друг; нито според съображението: „Монахът е нашият учител". Калама, когато вие самите знаете: „Тези неща са лоши; тези неща заслужават порицание; тези неща се критикуват от мъдрите; приети и спазвани, тези неща водят до вреда и зло", откажете се от тях."

Критерият за приемане също се основава на личния опит:

Калама, не действайте според това, което е прието, защото е чуто многократно; нито според традиция; нито според слух; нито според свещени писания; нито според догадки; нито според аксиома; нито според привлекателни аргументи; нито според пристрастие към премисляна идея; нито според привидните способности на някой друг; нито според съображението: „Монахът е нашият учител". Калама, когато вие самите знаете: „Тези неща са добри; тези неща не заслужават порицание; тези неща се възхваляват от мъдрите; приети и спазвани, тези неща водят до полза и щастие", приемете ги и пребивавайте в тях." (Калама сутта)

Източните религии до голяма степен се приемат за толерантни, именно защото се позоват на личния опит и то не на обикновения житейски опит, а на това, което бихме определили като мистичен опит. Характерно за будизма (а също и за джайнизма) е виждането за относителността на различните гледни точки и стремежът да се застане на позицията, която ги вижда във тяхната взаимност. Именно това е позицията на пробудата.

Принципно може да се каже, че колкото повече се разширява знанието, толкова повече се разбира относителността на собствената гледна точка. Това може да се проследи например в отношението към другостта на католическата църква:

„Традиционната католическа позиция, изработена в ранно-християнските векове от Ориген, Киприян и Августин и дефинирана на Четвъртия латерантски събор (1215 г.)" гласи „извън църквата няма спасение". Петдесет години преди откриването на Америка Флорентинският събор (1442 г.) заяви недвусмислено: „Светата Римска църква... твърдо вярва, изповядва и заявява, че никой извън Католическата църква, нито езичник, нито юдей, нито невярващ, нито схизматик ще участват във вечния живот, а по-скоро са осъдени на вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели, освен ако не се присъединят [към Католическата църква] преди смъртта си"... Вторият Ватикански събор накрая обяви (1964 г.): „Онези индивиди, които не по своя вина не познават Ивангелието на Христос и Неговата църква, но въпреки това търсят Бога с честно сърце и се стремят да изпълняват Неговата воля, както е изразена в заповедите на съвестта, в дела, вдъхновявани от действието на Неговата благодат, могат да получат вечно спасение" (Кюнг 2003: 69). Така в католицизма започва да се говори за път и пътеки и да се отчита условността и обусловеността на човешкото познание.

В Авраамистичните религии като цяло тази обусловеност е още по-очевидна в светлината на Божието всезнание:

Не виждаш ли, че Аллах знае всичко на небесата и всичко на земята? И няма таен разговор на трима, без Той да е четвъртият, нито на петима, без Той да е шестият, и нито по-малко от това, и нито повече, без Той да е с тях, където и да са... Аллах всяко нещо знае" (Коран, 58:7)

Това всезнание и Божие присъствие от друга страна се превръща в обединител, спояващ общуването между хората. То е и моралният императив, направляващ постъпките на хората към доброто:

Ибн Еби-Талиба попитал друг хамам: законодателю на верните, опиши ми хората, които са истински покорни на Бога така, сякаш че ги виждам". Амам Оли отговорил: „Хамаме, имай съзнание за Бога и върши добро" (цит. по Бабич 2005: 72).

Така за религиите въпросът за толерантността не е само въпрос за притежание на истината, а за морално поведение и отношение. В будизма се говори за състрадание - отношението на бодхисатвите или пробудените същества към всички същества от сансарния свят. Състраданието е тясно свързано с мъдростта.

В християнството един от основните критерии за приемане и отхвърляне, за отношение към света и за себеоценка е наличието на любов:

Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува. Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта." (Павел,1 Коритяни, 13)

Като говорим за включващите и изключващите религии и толерантността, не трябва да забравяме, че религията може да бъде разглеждана и като частно дело, и като институция. Ралигиите по света се различават според превеса, който отдават на тези два аспекта. В този смисъл се различават профетични и мистични религии. Профетичните религии са юдео-християнските или Авраамистичните, те са и тези, определяни като изключващи. „Те показват по-голяма склоност към формиране на организации... при тях съществува и силно противопоставяне между формална и същностна толерантност. Тяхна основна грижа е да защитават единството на своите общности... доминиращи в профетичните религии и в техните организации са масите, които до голяма степен ограничават или дори отменят личната независимост на индивида" (Меншинг 2003: 104-5).

Мистичните религии, каквито са Източните, по принцип са и по-инклузивни и толерантни както същностно, така и формално. За мистицизма „толерантността е част от неговата природа, защото той има емоционален достъп до възприятието за единство", включително и на религиите (същ. 104). За разлика от поддържането на строга организационна структура и придържане към фиксирани форми и учения, мистицизмът „остава винаги религия на индивида" (същ. 105), която независимо от догмите е и винаги самоподновяваща се и жива.

Европейските религии принадлежат към профетичните. Но в съвременна Европа проникват източни мистични учения, поставя се въпросът за индивидуалната религия, широко се разискват въпросите за другостта, обдъжда се секуларизма, религията до голяма степен губи институционалните си функции и става частно дело. На този фон религиите, които идват с мигрантите, са изключващи и профетични. Идвайки частно и като че ли изолирано, те все повече се институционализират. Така се получава сблъсък между два процеса, развиващи се в противоположни посоки. И макар че според мен в същността си, на езотерично и мистично ниво, религиите говорят (за) едно и също, на проявеното, „сансарно" ниво, в „човешкото" си въплъщение те могат да бъдат противоборстващи се идеологии.

Оправдано е да говорим за две нива на религиите. Във външното си, институционализирано и формално ниво всички те в крайна сметка са изключващи. В дълбокия си мистичен и не винаги достиган вътрешен план са включващи.

 

Библиография:

  1. Бабич, М., М. Джорджевич, С. Ластстоун, Р. Махмутчехаич, 2005, Толерантност и религиозни принципи, Силистра, Фондация „Демос"

  2. Кюнг, Ханс, 2003, „Една ли е истинната религия? Опит за установяване на икуменически критерий", в: „Християнството и нехристиянските религии" съст И. Мерджанова), Силистра, Фондация „Демос"

  3. Меншинг, Густав, 2003, „Единството на религиите", в: : „Християнството и нехристиянските религии" съст И. Мерджанова), Силистра, Фондация „Демос"

  4. Luekens, Craig, Christianity is the most inclusive (and exclusive) religion

  5. http://www.huffingtonpost.com/craig-luekens/christianity-is-the-most-_b_8975246.html

  6. Tix, Andy The Quest for a Good Life,

  7. https://thequestforagoodlife.wordpress.com/2012/02/12/having-an-exclusive-and-inclusive-faith/

  8. https://answers.yahoo.com/question/index?qid=20070915150356AAfHoJE

 

 

 

comments powered by Disqus