NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Поезия

Брой
№ 4 (2009)
Рубрика
Poiesis
Автор
Мария Кръстева

***

 

Дъждът... Потънали в небесни капки клони,

натегнали от сълзи на ангели,

от стихналост пред светлото чистилище

на Божията тъга и благослов.

Поели в шепи небесния товар и лекота,

отсъствието на света за миг пред

присъствието на Небето.

Бавно се напояват земните ни устни,

тялото на природата с отвъден плач.

Дъждът... Едно дете излива душата си

отгоре над мен, каквато вече

не съм отдавна.

Онова дете все бягаше от сянката си,

а слънцето го стигаше в хралупата

на пострадалата му душа и само

дъждът го сливаше със себе си.

Къде си малко, стихнало, разбиращо

издън недрата небесната печал,

къде в сърцето ми си се укрило...

Дъждът... Мълчанието бе твоето укритие

от раздиращите думи на света,

до който не достигаше гърмът отгоре.

И може би да се смълча пред този дъжд

и някъде ще те намеря, босоного, светло,

сияйно като в майчина роса

окъпано, понесло като сияещо хвърчило

струната на тази дъждовна нежност,

забравило за клопката, за примката,

за черните бездомни улици

и за премачканото си сърце на тротоара.

Дъждът... Уми следите на бездомието.

Остана само ти в сърцето ми,

за да ми напомниш, че сърцето ми си ти,

и винаги, когато се смълча, ще те намеря,

eдинствената моя душа, умита от дъжда

и осенена от гълъби.

Аз имам дом във себе си сред всеки дъжд.

 

 

 

***

 

Изплува паметта дълга хралупа,

където дните се крият смълчани, притихнали.

Малка е пустинята за теб,

кратка е. Макар и вечно разгръщана.

Хоризонтите са се свили на кълбо

и не искат да се повдигнат сутрин,

нито вечер да се смълчат в милувка.

От далеч ме гледа животът ми

сякаш не вярва на себе си.

 

 

 

***

 

Клоните попиват жадно този дъжд

опиянени като в сън

от който не могат да се пробудят

син е мракът зад стъклото ми

в невидими отблясъци окъпан

като съзнание, което се пробужда

за миг и съзерцава спомен за вечността

разсипала се в малки светли капчици

 

 

 

***

 

Тиха нощ, светилото потрепва

като сълза на ангел в този земен сън,

дърветата навън тръпнат

усамотени и сънуващи за други

нощи и дихания тук, където за малко

сънувам себе си такава, каквато бях

или пък бих могла да бъда.

Родила съм света от неизвестното

в душата си, не съм го срещала,

не съм се разминавала със него,

не съм го съзерцавала от някаква

скала над пропастта.

Неведомото в мен

е съчинило тази нощ,

обгърнало я е в диханието ми

и е извлякло акомпанимента на мъглата,

за да ме смълчи и стихне.

И за да бъде всичко истинско

изпратило е звук на окарина

по този лунен лъч

да ме пробуди.

 

 

 

***

 

Ще стигне ли тази пътека,

понесена от последните

два лъча пред залеза,

ще стигне ли тази пътека,

белязана от следите на скреж,

където мъховете стават

все по-кафяви и почти невидими,

ще стигне ли тази пътека

за мига на припомняне,

който нося зад притихналата

пустош на пейзажа.

Ще стигнат ли стъпките

да ме родят от забравата,

която наричах проглеждане.

Ще стигне ли удължената сянка

на този късен следобед

да извървя непознатата същност,

от която съм се оттеглила,

за да се отдам на лунните

вълшебства на времето.

Ще стигне ли този неведом миг,

отронен от хаоса

да намеря неведомото,

отронено в мен от вечността.

 

 

 

***

Припомни ме

от диханието на

мокри миналогодишни листа

от белотата на светлината

прогледнала през прозореца

Припомни ме

от стъпките които

се отдалечават в нощта

Припомни ме

отпреди времето

откъдето само ти

си ми спомняне

 

 

 

***

 

Пак е бяло и обвито

от отвъдна мекота

не е спряло времето

нито се е повторило

нито пък е протичало

сякаш не е било

пак е бяло и пада сняг

тъмни локви просветват

и разтварят снежни петна

пак е бяло уютно и стихнало

пак е същата улица

същата вечер

и същия сняг -

Просветнала

между две мигновения

сянка от вечност

 

 

 

***

 

Пада здрач.

Дърветата в алеята чернеят

като средновековни копия

на рицари, забравени в музея.

Под стъпките е кал и киша.

Светът е толкова далеч, че сякаш

го съзерцавам от средновековен

спомен, който не желая

да си спомня.

Светът е толкова далеч, че сякаш

аз не го живея, а той ме съзерцава

от някакво пространство,

в което няма спомени.

А преживяното небе не е дори

спомен от спомена, изгубено завинаги.

И пада здрач.

И както споделям стъпките си

с кишата и дори не мисля

за тази толкова отдавнашна

несподеленост на света,

едно дърво засвети пред очите ми:

бяло, осияно и неземно.

Хоризонт - сред копията,

строени в душата ми.

 

И стъпките ми продължават

в здрача, капнал като листо

от белия, мистичен клон

на вечността.

 

 

 

***

 

Сънувам себе си,

все себе си сънувам непозната.

От някогашната,

сияйна от любов -

до чезнещата,

прегъната от болка.

От глината на сънната ми

същност

изникват образи,

които не познавам

и живеят като сенки

в мен, превръщайки

ме бавно в съня,

от който са се родили,

прекосявайки ме бавно,

забравяйки ме,

изчезвайки ме

в своята съноподобност.

 

Петелът три пъти пропя.

Невероятно време

за пробуждане.


(Мария Кръстева е поет и преводач, д-р по филология, преподавател в Нов български университет. Автор на стихосбирките „Тебе поем" и „Диагонални светлини".)

 

 

comments powered by Disqus