NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Изкуството на Алвару Кампуш

Брой
36 (2017) Водещ броя: Гергана Попова
Рубрика
Вавилон
Автор
Рикардо Рейш

Изкуството на Алвару Кампуш

Рикардо Рейш (1)

 

Поемата е проекцията на една идея, изразена с думи посредством емоцията. Емоцията обаче не е основата на поезията – тя е само средството, с което идеята си служи, за да се обърне в думи.

За разлика от Кампуш, аз не откривам основната разлика между поезията и прозата в особената предразположеност на съзнанието. В изначалната употреба на думите е заложено едно средство, подчинено едновременно на емоционалното и на интелектуалното. Всяка дума съдържа и идея и емоция. Затова в никоя проза, дори и в най-строго научната, никога не липсва поне частица емоционален заряд. Нито пък съществува възклицание, дори и най-чувственото, в което да не привиждаме поне основните насоки на някоя идея.

Би могло да се твърди, например, че възклицанието Ах! няма никакъв интелектуален елемент. Но няма Ах просто така, без връзка с нещо предшестващо. Или да приемем Ах като изговорено – тогава в интонацията на гласа се съдържа породилия го смисъл и затова идеята е свързана с дефиницията на това чувство; или Ах отговаря на някаква фраза, или благодарение на нея се образува, и е проявление на една идея, която тази фраза е предизвикала.

Във всичко, което се отнася до поезията и прозата, има  и идея и емоция. Поезията се различава от прозата само по това, че избира едно ново външно средство, отвъд думата, за да проектира идеята с думи посредством емоцията. Това средство е ритъмът, римата, строфата; или всичките, или двете, или само едното.  Но по-малко от едно не мисля, че е възможно.

Идеята, служейки си с емоцията, за да се изрази чрез думи, очертава и определя тази емоция, а ритъмът или римата или строфата се явяват проекция на това очертание – те са утвърждаването на самата идея посредством емоцията, дотолкова, че ако идеята не я очертае, то емоцията би се разляла и би се загубила самата възможност за изразяване.

Тъкмо това, според мен, се случва с поемите на Кампуш. Те са едно разливане на емоцията. Идеята служи на емоцията, а не я доминира. И човекът – поет или не, у когото емоцията доминира над интелигентността, се връща в предишни етапи на еволюцията, когато способността да се въздържаш още спи в зародиша на съзнанието. Не е възможно обаче изкуството, което е продукт на културата, сиреч на висшето разгръщане на самосъзнаването, да е толкова по-висше, колкото по-голямо е неговото подобие с проявленията, характеризиращи по-нисши стадии на мозъчната еволюция.

Поезията е по-висша от прозата, защото изразява не една по-висока степен на емоция, а точно обратното – изразява една по-висша степен на нейното доминиране – преодоляването на объркаността, която емоцията естествено ще изрази (както правилно казва Кампуш) чрез ритъм, рима или строфа.

Тъй като душевното състояние, при което поезията се създава е наистина по-чувствено от онези, при които по естествен начин се създава прозата, необходимо е поетичното състояние да се подложи на по-строга дисциплина от тази, която се прилага при прозаичното състояние на мисълта.

В смисъла, в който Кампуш казва, че са изкуствени ритъмът, римата и строфата, може да се каже, че са изкуствени волята, която поправя дефекти, редът, който контролира обществата, и цивилизацията, която свежда егоизма до неговата обществено приемлива форма.

На прозата, най-истинската проза – научната или философската – тази, която изразява идеи и само идеи, не е необходима голяма дисциплина, тъй като в самото обстоятелство, че тя се състои само от идеи, има достатъчно дисциплина. В прозата с повече емоционална широта, с каквато се характеризира реториката, или пък в онази с описателен характер, трябва да се обърне повече внимание на ритъма, на изложението, на организацията на идеите, тъй като те се намират там в по-малко количество и не представляват основното в разказа. В преднамерено наситената с чувства проза обаче – онази, чиито емоции биха могли да се представят с еднаква лекота и с поезия – трябва повече от всякога да се внимава в подреждането на разказа и ритъма, чрез които се съставя изложението. Не става дума за ритъм, определен като при поезията, защото прозата не е поезия. Това, което Кампуш всъщност прави, когато пише поезия, е да пише проза с ритъм с по-големи паузи по ритмични съображения, като поставя тези моменти с по-големи паузи в края на стиховете. Кампуш е всъщност един голям прозаик, прозаик с добро познаване на ритъма; но този ритъм, с който така добре си служи, е ритъмът на прозата и прозата, с която си служи е онази, в която са въведени – освен обикновени препинателни знаци – и една голяма специална пауза, която Кампуш, подобно на други преди него, е решил да представи графично като линия, прекъсната в края посредством една друга вмъкната линия, което всъщност представлява един стих. Ако Кампуш, вместо да прави това, беше измислил някакъв нов препинателен знак – да кажем вертикална чертичка (/) – за да обозначи този вид пауза, показвайки ни така, че става дума за същата пауза, каквато е паузата в края на стиха, не би се получило друго произведение, нито би се породило объркването, в което ни въвлича.

Дисциплината е естествена или изкуствена, спонтанна или премислена. Това, което различава класическото изкуство – това на гърците или даже на римляните – от псевдо-класическото изкуство, като това на французите във вековете на обучението им, е, че дисциплината на първите се корени в самите емоции, в хармония на душата, която естествено отхвърля прекаленото, макар да го чувства, а дисциплината на вторите се корени в усилието на съзнанието да не позволява да се чувства над едно определено ниво. Псевдо-класическото изкуство е хладно, защото е просто едно правило, докато в класическото – напротив – има емоция, тъкмо защото е хармонично.

От това, което Кампуш казва, почти може да се заключи, че обикновеният поет чувства спонтанно с щедрост, естествено изразена в стиховете, каквито всъщност самият той пише; и след това, като се размисли, удържа емоцията с прекъсвания и поправки, и други осакатявания или промени, като се подчинява на едно външно правило. Никой обаче не е станал поет по този начин. Дисциплината на ритъма трябва да се учи, докато се превърне в част от душата – стихът, който емоцията предизвиква се ражда подчинен на тази дисциплина. Естествено хармоничната емоция е естествено подредена емоция; естествено подредената емоция е превърнатата в подреден ритъм емоция, защото тъкмо емоцията произвежда ритъма и подредеността, тъй като те се съдържат/намират в самата нея, а подредеността се съдържа в ритъма.

В словото интелигентността поражда фразата, емоцията и ритъма. Когато мисълта на поета е възвишена, т.е. образувана от идея, предизвикваща емоция, тази мисъл сама по себе си е хармонична посредством уравновесеното сливане на идея и емоция, и заради благородството на двете предава това равновесие и в емоцията и в чувството на фразата – и така, както вече казах, фразата, подчинена на дефиниращата я мисъл, я търси, и ритъмът, подчинен на добавената от мисълта емоция, я предоставя.

 

                                                                                                          Превод от португалски: Калин Коев

 

Бележки:

1.  1. Алвару Кампуш и Рикардо Рейш са два от хетеронимите на Фернанду Песоа.

comments powered by Disqus