NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Онтология на старостта

Брой
36 (2017) Водещ броя: Гергана Попова
Рубрика
Анонс
Автор
Антон Миленов Колев

        Онтология на старостта

Антон Миленов Колев

Студент II курс, СУ „Св. Климент Охридски“ специалност „Философия“, noumenon@tutanota.com

Ontology of the Old Age

 

1.      Въведение в понятието „стареене“

За да разберем старостта като момент от бъденето в света на човека, като екзистенциална преживелица, трябва да схванем понятието за стареенето в неговия максимален обем. Онтологичната проблематика на стареенето е в това, че то е една особена реалност от процеса на ставане на биващото, която има множество проявления. Това подсказва, че тя няма само непосредствена физическа актуалност, а и духовна, което пък прави целта, която сме си поставили, особено трудна. Всъщност всяка реалност от процеса на ставането е особена по дефиниция. Всяка от тях е отнесена и удържана за определен период спрямо целостта на времето, което биващото има. Но стареенето е по-особено поради своето тягостно присъствие във всяка друга реалност. В известен смисъл то е самото ставане. Ако възникването и гибелта са двата предела на битието на биващото, то неговото стареене е онова, което ги свързва и обединява.

Съвременната физика ни казва, че всяко биващо претърпява такъв процес. Според втория закон на термодинамиката, промените на материята във времето са резултат от повишаване в нивото на ентропия на цялото поради случайна загуба в прецизност на молекулярно ниво и значи загуба на функционалност. Но колко точно случайна трябва да е тази загуба, щом се явява като олицетворение на самата неизбежност? Казаното не важи единствено за органичното, макар да сме свикнали зад стареенето да стои именно субектната реалност на живото, а изобщо за всичко ситуирано във време-пространството, включително и самата вселена. Дали ще разглеждаме повишаването на ентропията и неизбежната гибел на всичко в заобикалящия ни емпиричен свят (включително и неодушевеното) тъкмо като стареене, е въпрос на терминология, но ние ще се спрем на него, за да обхванем в максимална степен обема на понятието.

Ако онова, което наричаме живо, старее поради своята вътрешна противопоставеност на различните (било то гени, клетки и прочее), но и онова, което наричаме не-живо старее, то следва процесите в него да се случват поради същите основания. Може да се каже тогава, че щом всичко старее, то биващото-изобщо (без значение дали ще го категоризираме като живо или не-живо) е изградено от неща различни по своите условия, но удържащи по силата на едно общо основание битийното цяло на конкретното. Само така можем да приемем всеобхватността на стареенето. Всяка частица материя, както ни казва физиката и химията, е сама по себе си цял свят (1), който възниква и умира, а значи се удържа в някакво време. Така тази различеност на световете от които е иградено биващото, е не само тяхната абсолютна индивидуалност, но и абсолютната индивидуалност на цялото (доколкото е определяща за специфичните начини на проявлението му), а също и основание за противопоставеност на различното в самия субстрат на биващото. Тяхната различеност по наличност както във времето, така и в пространството, е показателна за тяхната същностна индивидуалност. Значи различното се отъждествява именно в своята цялост, а доколкото е в процес на ставане, то е необратимо. Можем лесно да заключим тогава, че това е основополагаща за самото му възникване като такова, диалектика на биващото. То значи, разбирано като цялостния синтез на партикуларното, като тъждество на различното и постоянно загиващото, трябва да е поле на противопоставянето на тези различности. Но какво именно се случва в това противо-поставяне? Отговорът е очевиден – взаимодействие, което ги издига като именно тази и никоя друга конкретност. Взаимодействието се случва в полето на общата цел на различните и в този смисъл самото биващо като такова е целта на неговите елементи, а значи и полето на тяхното отъждествяване.

Важно е да се разбере, че тук не става дума за така наречения „Закон за единство и борба на противоположностите“, формулиран от диалектическия материализъм. Не говорим за противоположности, а за различности. Различно може да бъде и еднаквото в полето на наличното, точно това се има предвид - различието като различие в наличността, не като абсолютната различеност по същност на индивидуалното. И следователно не говорим за противоречие, което е резултат от съпоставянето на различните основания на противо-положно-стите, а за едно общо основание, резултат от взаимодействието на различните по своята наличност части.  Проблемът на мисленето през идеята на единството и борбата на противоположностите в ставането, е че на нивото на съвременното знание за поведението на микро-частиците, няма как когато говорим за взаимодействие, да говорим за взаимодействие на противоположното (ако го разбираме като достатъчно условие за противоречие, като каквото се представя в тази формулировка), а само за взаимодействие на тъждественото. Обменното взаимодействие, например, е квантовомеханичен ефект, който възниква между тъждествените частици. Да, това е микроскопичен свят, но не трябва ли точно през него да мислим биващото изобщо, ако искаме да разберем онова, което го прави такова?

Дотук стана ясно, че стареенето като процес е самото ставане на биващото, доколкото неговото битие е оставено на произвола на собственото си ставане. То е онова, което се случва в резултат на взаимодействието на различните по своята наличност, но тъждествени по своята цел и същност части, които го изграждат. Поради това, че може да се върнем към  тези моменти от чисто физическо естество, е важно да направим една уговорка - занапред ще разбираме всички частици във вселената като различни по налично битие, но еднакви по същностно, доколкото тяхната същност е вече сама по себе си някакво биване във времето и пространството.

 

2.      Стареенето като безусловно в битието на живото и по-специално в това на човека

За да продължим да разгръщаме понятието, трябва да се прехвърлим от универсума на биващото изобщо, в под-универсума на органичното. В живото процесите на стареенето се случват с различни темпове. Поради по-ниските нива на ентропия на цялото, скоростта с която се повишават е много по-голяма. Затова и едно дърво старее по-бързо от един камък. За разлика от стареенето на вселената например, което можем да мислим но не и да виждаме, стареенето на живото се случва пред очите ни, както и неговият крах. Вероятно  затова и самото живо е толкова пленително. В неговата мимолетност, проблясва неговата красота. То се явява за малко на хоризонта на биващото, а в мащабите на вселената – за секунда. Така стареенето има битийно конституитивна функция спрямо самата живост на живото и по-специално – спрямо неговото битие във времето и начин по който се явява в него. Няма да се спираме обстойно на този въпрос, защото онова, което действително ни интересува се крие в субективното преживяване на същностното битие на понятието и неговата съзнавана цел – гибелта, а не в неговата чисто обективна необходимост. А това означава, че трябва да търсим в човека.

Дотук стареенето се схвана като запратена по посоката на една пределност стрела. Тогава неизбежно се изправяме пред въпроса за пределността на стареенето на живото и до нашата основна грижа - а именно, какво и как е стареенето за човека, а сетне – какво и как е старостта като екзистенциален момент за човека, разбиран като аболютното съзнание за изтичащото време. Или иначе казано - какво е времевеенето като еднопосочност и как човек се отнася спрямо него, как удържа себе си в изтичането му, заедно с всичко онова, което изтича с него.   За да разгледаме тези въпроси, трябва да се отнесем към човека като към екзистенция или ако щете – към човека като битие-към-смъртта (по известната формулировка на Хайдегер). А значи към неговото субективно из-живяване на стареенето, втъкано в самото из-живяване на живота. Тъй като едно сериозно проучване изисква далеч по-дълбоко и мащабно разгръщане на определени етапи на човешкото битие, тук ще бъдат само набелязани основните от тях, за да можем да достигнем до относително точно понятие за старостта като модус на човешкото екзистиране в света. За целта ще допуснем един хипотетичен представител на нашия вид, чрез който с груби контури ще очертаем някой важни моменти от същността ѝ.

Стареенето е открито за човек, защото самият той е негов реален субект. Реален, доколкото човекът се отнася към стареенето си, а не просто да го понася, както например това прави животното. Той взима участие в това ставане чрез планирането на собственото си съществуване в отдалечеността от тук и сега. В този смисъл човекът има времевеенето си и разполага с него, затова и говорим за съ-старяване. Но нека първо обърнем внимание на началните етапи на стареенето, за да разгърнем тази планираност. В детските и младежките години на нашия хипотетичен индивид, самото стареене се чувства като празник на битието му. В тях той се ориентира, израства, започва да се уподобява на другите и така става част от света на хората. Можем да наречем този начален етап от стареенето на индивида, ставането на човека човек. Тук самото стареене има себе си като израстване. В субектa на стареенето то се чувства като благо, доколкото му позволява да се изправи лице в лице срещу другите като равен. А за родителите да речем, израстването на тяхното дете е радост, но дали съзнателно или не – в него те виждат да прозира стареенето и по-точно битието-към-смъртта, каквото всъщност е. За разлика от детето, смъртта и нейният предвестник - стареенето, в тях те не са просто някаква абстрактна детерминанта, за която са чували, а са абсолютното знание за неизбежната гибел на биващото. Докато детето израства и се вписва в човешкия свят, това знание не е важно. Макар и да пита относно смъртта, отговорите, които детето получава са изпразнени от смисъл химери. Те прелитат край ушите му и се спират доколкото изискват да бъдат чути, не разбрани. Но заедно с вписването в света и отпадането на изискването да бъде постоянно одобряван като човек и най-вече като възрастен, към нашия вече младеж прииждат и въпросите за това какво е светът на хората, от който е станал част. Идва и най-важният от тях - какво означава да живееш? Въпросът, в който без значение от отговора, който ще се даде, се съдържа самото стареене и изтичане на времето.

Идват и първите сблъсъци със самия предел на времето, което живото има – срещата със смъртта. Нашият младеж значи, е станал човек. Заедно с това той е станал и една история, не „на измислен, на възможен, на идеален или изобщо несъществувал, а на действителен, неповторим, жив човек“ (Хесе 1988: 255). Съзнанието за собствената историчност е съзнание за едно изтляващо битие, не просто някакво, а тъкмо неговото. То е съзнание за стареенето като разходката из живота, която трябва да приключи. Това напомня скръбта на крайността, по израза на Хегел. В тази съзнавана и скръбна темпоралност трябва да се вмести цял свят, не онзи там, а друг – с по-малки мащаби но далеч по-важен – светът, в който сътворяваме себе си и собствената си история. Всичко в историята на човечеството е породено тъкмо от нашето съзнание за екзистенцията ни като пределна. Затова и Хайдегер ще каже:

„Смъртта е битийна възможност, която самото Бъденето-ето-на [Dasein] когато и да било трябва да поеме. Със смъртта самото Бъденето-ето-на си предстои в своето най-собствено Можене-да-бъде [Seinkönnen]. […]  Когато като тази възможност Бъденето-ето-на си предстои на самото себе си, то е изцяло препратено към своето най-собствено Можене-да-бъде. […] Така смъртта се разбулва като най-собствената, безотносителната, неизпреваряемата възможност. Като такава тя е едно отличително предстоене. Неговата екзистенциална възможност се основава на това, че Бъденето-ето-на е същностно разкрито на самото себе...“ (Хайдегер 2005: 193).

Смъртта, разбирана като отличително пред-стоене, е сигурността, опосредована от самата разходка из живота (тоест от другото на смъртта). Разкривайки се на самото себе си като предстоене, Бъденето-ето-на се разпознава именно като исторично. То е крайното битие разбрало собствената си крайност, саморазгръщащо се в нея, като нерядко дори успява да прелее, да трансцендира собствения си предел – да стане над-времево. Тук човекът е вече във възрастта, в която действа за да остане в света на другите след смъртта си - той започва да твори, да създава от себе си свят, в който нещо от него ще се запази. Нещо ще продължи, поне частично, неговото бъдене-в-света - дори когато той, като ето тази плът и кости, вече няма да бъде част от него. Тук самосъзнанието за стареенето, изтичането на даденото ни време и смъртта като битийната възможност, която „когато и да било трябва да се поеме“, се сливат в едно кохерентно цяло. Те са различните проявления на едно и същото ставане на живота, а в неговата осъзнатост човекът като екзистенция се бунтува срещу собствената си темпоралност. Значи стареенето, доколкото е съзнавано, е съзнанието за едно от-минава-не. Но какво от-минава, какво се превръща от настояще в от-минаващото откъм сегато в миналото? Самият той. Трябва да се направи избор, но какъв? В този миг от най-висше екзистенциално естество се разгръща свободата на човека като избор на това кой да бъде - избор за следата, която трябва да остави в света, в който е и в който ще потъне. Надживяването на собствената му смърт не може да стане в името на едно отвъдно битие. То трябва да стане в името на ето това  тук битие – общият с другите свят. Значи трябва да стане за другите. Следата, която ще остави, трябва да има своето бъдене в него и да го носи като свой създател. Тъкмо тук се разгръща творческият замах на човека като осъден на свобода, по думите на Сартр, чрез който той трябва да запълни това време и да остави тази следа. Ние сме осъдени да из-живеем живота си в света заради нашата захвърленост в него. Но в това наше съществуване е отпървом положена абсолютната празнотата на едно битие, което трябва да се запълни. Изкуството, философията, науката, създаването на семейство и всяко човешко занимание изобщо, са един стремеж да се запълни собственото битие със смисъл, да се запълни празнотата с пълнота, а значи и да се продължи непродължимото – самият субект, който малко по малко изтлява, сиреч старее.

 

3.      Старостта като постоянстващото настояще на самосъзнанието за смъртта

Докато бунтът все още кипи в екзистенцията, докато продължава да нашепва „Няма време, действай!“ и той продължава да създава собствената си история, тялото започва да се поддава на изтичащото време, започва да се „отпуска, о-мало-мощено в старостта, като постепенно се стопява в нея“ (Асенов 2014: 170). Противостоенето на вътрешно конституиращите го, чисто материални основания, започват да се поддават на онази повишаваща се ентропия. Тук е и една от най-големите драми на човешкото битие изобщо. Тялото на човека като битийна наличност се стопява поетапно в старостта, макар човекът като ек-зистенция, като ето ме все още тук, да жадува за история, за  действие. Този своеобразен тоталитаризъм на тялото е открай време втъкан в самото ни разбиране за старостта. Тялото забравя какво е можело, отказва отново да може, докато духът помни, тъгувайки по този отказ. В това противостоене на различните по желание и възможност, в тази „случайна загуба на прецизност“, тялото се оказва по-силното в своята слабост точно поради наличността си, която въпреки всички усилия на духа накрая го сломява. Постепенно стесняващия се хоризонт на телесното съществуване, в който властва небитието, се разпростира над всяка възможност за мислене на съществуването изобщо. Това води до едно противоречие породено от противостоенето на непосредствено наличното и същностно духовното начало на човека (2). А именно, как да се избяга от поетапното стопяване на тялото, а да се спаси другото му, онова което не се явява в хронологичното време като „Аз“? Или иначе казано, да се избегне това съвпадение на живота на материалното, телесно Аз с това на духовното Аз. Този момент от голямо значение, уви само набелязваме, поради невъзможност да се спрем по-обстойно на него.

Важно е да разберем, че стареенето в своя най-късен етап става едно всеобемащо самосъзнание за неизбежността на изтляващата историчност и на запълващото пространството, и на отнасящото се спрямо времето Аз. На това казваме старост. Тук времето започва да се чувства другояче. Хронологичното и екзистенциалното време (3), започват все повече да се застъпват докато не се пре-покрият изцяло. Всяко преместване на стрелката на часовника е миг, който е едновременно възможност и невъзможност нещо да се навакса, нещо да се промени. А да съществуваш значи да променяш, непрестанно. За какво говори тогава тази невъзможност за промяна дори на най-личното ми, самият Аз? Не говори ли за едно вече над-историческо съществуване? Промяната е винаги в полето на историчното, в полето на пресичащите се модуси на времевеенето на света и в света, в което човекът като екзистенция се оказва точката на това пресичащо се време – той е възможността на едно съществуване в настоящето, както и на една гибел. И ако в зрялата си действена възраст той бе ситуиран тъкмо като една реална историческа възможност, бе потопен в историята, така да се каже, а и тя в него, сега историята тече край него и за него остава единствено да e безучастен наблюдател на случващото се.

Съзнателното незнание за предстоящото (доколкото мисленето някак успява, твърде често, да отложи представа за неизбежното) засилва тази индиферентност, като човек е в една постоянна онтологическа ремисия, на моменти пълна, в други – не, която го държи нащрек спрямо собствената си възможност за участие в историята. Проблясъците на пълната ремисия събуждат някъде вътре в субекта на старостта, нека го кажем простичко – кураж. Сякаш вятърът на времето ще спре за малко да раздухва пепелището на тялото, тъй вярно служило на един живот, и ще му позволи да се втвърди отново, да се съ-живи. Тя винаги се случва на фона на препускащото битие, към което духът е все още  привързан. В непълната е колебанието – там основната роля се изиграва от другите, които носят този кураж на живота със себе си. Но има и моменти на цялостно отсъствие на ремисия, на застинала неподвижност, в тях вратата се открехва от безусловния страх пред непознатото, който успява да скрие със себе си всичко останало. В тези мигове прозира най-пълната възможност за трансцендиране в другото на живота - в отвъдността, в която предстои да бъде запратен човека, точно както запратен беше досега в отсамността. Oтвъдността узрява като „най-собствената, безотносителната, неизпреваряемата възможност“ и това се случва в самотата, в лишеността от другите и от бясно препускащата историчност на битието, в безвремието на изтляващото самосъзнание на екзистенцията и значи в абсолютното препокриване на възможност и невъзможност, на присъствие и отсъствие. Тази ясна посока, тази възможност, която все някога трябва да се поеме, е разголената абсурдност на съществуването, на това бъдене-ето-тук, което е едновременно бъдене насила и гибел насила. В застиналата неподвижност на старостта се разкрива истината за битието на човека - незабулената вече с нищо истина за това, че имаме и винаги сме имали живота си като нямане. В това разкриване на истината, знанието за нея не може да се помести като по-знание, защото няма накъде да се разпростре. Нейната фиксираност извън историчното ѝ го забранява. Така това знание остава висящо извън времето, в което всъщност се осъществява биващото и сякаш обещава нещо друго в един друг свят:

Слънцето вече не повтаря изгревите на миналите дни, а носи неопределеността на някакво начало, свети сякаш от отвъдността с блясъка на чернотата и светлината му се пропива от особена метафизичност. Тя озарява един свят, който е загубил своето настояще, тъй като е изпразнен от собственото си съдържание и в него странно се преплитат тукашното и отвъдното. Граничността придобива метафизични измерения и в нея съществуващото застива в неизбежността на един радикален преход“. (Асенов 2014: 174)

 

Заключение

В процеса на анализиране на старостта като обективна непосредственост, от една страна, и екзистенциална въвлеченост в собственото съществуване на човека, макар всички онези моменти, над които не успяхме да се разпрострем поради ограничения обем на изложението, от особена важност за разбирането на онтологическата му проблематика са следните:

 

·   Стареенето, като етап от достигането до старостта, е особена реалност от процеса на ставане на биващото изобщо и в известен смисъл е самото ставане, поради своята разпростряност спрямо двата полюса на битието му – възникване и гибел.

·  То е онова, което се случва в резултат на взаимодействието на различните по своето налично битие, но тъждествени по своята цел и същност части (самото биващо), от които е изградено.

·  В живото и не-живото самото стареене се случва с различни темпове, затова едните могат да бъдат наблюдавани, а другите – само мислени.

·   Стареенето има битийно-конституитивна функция спрямо същността на биващото и по-специално – спрямо неговото битие-накъм-края.

·  Човекът се отнася към стареенето, защото чрез него познава своята същност като пределна. То е субективно изживяване втъкано в самото из-живяване на живота, което го оформя, осмисля, изпълва и в този смисъл е самото живеене.

·   В късните етапи на стареенето, а значи в старостта, човек се изправя пред отказа на времето да продължи да го прави свой съ-участник. Тук той е самото самосъзнание за този отказ.

·   В застиналата неподвижност на старостта се разкрива истината за битието на човека - истина за това, че имаме и винаги сме имали живота си като нямане.

 

Бележки:

1.      “Познатите ни елементарни частици са всъщност сложни обекти, които могат както да се получават, така и да се разпадат. Ако изобщо може да става дума за някаква елементарност във физиката или химията, то тя не е в микроскопичните модели, а по-скоро в идеализираните макроскопични репрезентации“ (Prigogine 1980: 13) – превод мой.

2.      Тук, ако трябва да сме максимално обективни, не е от голямо значение как точно дефинираме духовното. Дали ще е резултат от някакво божествено дихание, продукт или функция на самото тяло и т.н. Във всеки от случаите, неговата относителна различеност спрямо материалното се дължи точно на същностното несъотвествие в начина, по който двете се чувстват спрямо едни и същи обстоятелства.

3.      По развитата от Анри Бергсон класическа, както за съвременната физика, така и за философията, дистинкция. (Срв. Bergson, H.; Time and Free Will: An Essay on the Immediate Data of Consciousness (Essai sur les données immédiates de la conscience, 1889). Allen & Unwin 1910, Dover Publications 2001, както и Ilya Prigogine – From Being to Becoming 1980, Freeman).

 

Използвана литература:

1. Асенов,  С., 2014. Битие и отсъствие. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

2. Хайдегер, М., 2005. Битие и време. София: „Марин Дринов“.

3. Prigogine, I. 1980. From Being to Becoming. Time and complexity in the physical sciences. New York:W. H. Freeman and company”.

comments powered by Disqus