NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Бъртранд Ръсел и логическото конструиране на физическите обекти (1911 - 1914)

Брой
37 (2017) Водещ броя: Камен Лозев
Рубрика
Тема на броя
Автор
Камен Лозев

БЪРТРАНД РЪСЕЛ И ЛОГИЧЕСКОТО КОНСТРУИРАНЕ
НА ФИЗИЧЕСКИТЕ ОБЕКТИ (1911 - 1914)

Камен Лозев

Доцент, д-р, кат. „Философски и политически науки”, Философски факултет при ЮЗУ „Н. Рилски” – Благоевград

kamenlozev@abv.bg

 

 

 

Онова, което имах да кажа, без значение дали за математиката

или физиката, за перцепцията или за отношението на езика

към фактите, винаги е ставало с помощта на някакъв метод.

Бъртранд Ръсел (Russell 1959: 162)

Понятието „логическо конструиране на физическите обекти” звучи предизвикателно, озадачаващо: могат ли изобщо физическите обекти да бъдат логически конструирани? Ако предпоставим, че физическите обекти са нещо сложно, т.е. че са „коплекси” (complexes), здравият разум очаква те да се конструират също от физически обекти в качеството им на конституенти на комплексите, т.е. на изходните сложни физически обекти. С логическото конструиране здравият разум обичайно свързва ментална, следователно идеална, логическа процедура, чийто резултат отново е нещо идеално и следователно много различно от „физическите обекти”, които са първоначалният обект на внимание. Озадачението от заглавието е основано на факта, че при едно непосредствено схващане от здравия разум на понятията „логическо конструиране” и „физически обекти” е просто парадоксално да си представим каквото и да е „логическо конструиране на физическите обекти”.

Тези размишления очертават „немислимата ситуация”, която на практика се е случила: макар и за кратко, в един междинен „скептически период” (Miah 1987: 13), Ръсел действително поддържа възгледа за физическите обекти (и по-общо, за материята) като логически конструирани от сетивните данни. Редовете по-долу са опит да се осветли този интересен епизод от философското развитие на Бъртранд Ръсел, който се случва в удачно наречения от Хагер „емпиристки период”, т.е. в годините между 1911-та и 1914-та (Hager 1994: 36)

 

*

Като всяка голяма интелектуална победа, завършването на Principia Mathematica има висока цена: в Автобиографията Ръсел си припомня отчаянието, което непрестанно го е съпътствало в работата над трите тома и желанието да легне върху релсите под някой влак на гара Кенингтън стейшън край Оксфорд (Russell 2010: 103). Усиленият труд, непрестанното напрежение и строгото мислене в каноните на логическите доктрини го състаряват, косата му почти изцяло побелява. Нарисуваният автопортрет от това време говори сам по себе си: „Така че аз упорствах (persisted) и в крайна сметка работата бе приключена, но интелектът ми повече никога напълно не се възстанови от напрежението (strain). След този период определено бях по-неспособен да се занимавам с трудни абстракции отколкото преди това.“ Логично идва признанието на Ръсел, че това състояние „отчасти е причината за промяната в характера на моята работа“ (Russell 2010: 103).

Умората несъмнено си казва думата в този момент, но за „промяната в характера на моята работа” по-важната причина е Уайтхед. Бившият му преподавател и сътрудник в работата над Principia сътворява метод за конструиране на точки, моменти и частици „като класове от събития с крайни размери”, което „направи възможно използването на бръснача на Окам във физиката по същия начин, по който ние го използвахме в аритметиката” (Russell 1959: 104). Ръсел споделя, че благодарение на това „аз бях пробуден от моята „догматична дрямка”...” (Russell 1959: 103). Алюзията към Кант е много показателна за значението на Уайтхед в този момент, на което след малко ще се спрем.

Новото десетилетие е нов период за интересите на Ръсел и поради една трета причина, чието име е Лудвиг Витгенщайн. Дошъл да слуша лекциите му в Кеймбридж през октомври 1911 г., в рамките на три семестъра младият Витгенщайн успява до такава степен да завладее ума и сърцето на Ръсел, че от „ученик” се превръща в „учител” (master). (В Моето философско развитие Ръсел не пести възхищението си от „ученика”, когато описва фундаменталното влияние на WI (Витгенщайн от времето на Трактата, т.е. до 1921 г.) върху него и същевременно разочарованието си и липсата на каквото и да е влияние от страна на WII (Витгенщайн от периода на Философски изследвания, т.е. второто му пребиваване в Кеймбридж, 1929 - 1951)) Много плодотворните, но и трагично разрушителни понякога, дискусии с Витгенщайн до голяма степен определят насоката на Ръселовото мислене през второто десетилетие на двадесети век. (Лозев 1911: 165)

Известно е, че първите три тома на Principia е трябвало да продължат с четвърти том, посветен на геометрията с автор Алфред Уайтхед, но този проект не се осъществява. Въпреки това книгата оказва огромно влияние върху математици и философи и идеите й са в центъра на разнообразни дискусии. Ръсел е едновременно изтощен, но и с чувството на победител. Близо десет-годишното успешно сътрудничество с Алфред Уайтхед, един от водещите умове на Кеймбридж, както и високите оценки, които получава за труда си от различни страни, му дават самочувствието да продължи изследванията към по-общите полета на философията. Така през второто десетилетие на XX век Ръсел насочва своя аналитичен метод, развит до момента при изследването на проблеми в областта на логиката и философията на математиката, към решаването на общофилософски проблеми от областта на епистемологията (теорията на познанието), метафизиката, философията на езика и философията на науката. (Carey 2017)

 

*

Важна роля за промяната на Ръселовите интереси и навлизането в полето на „общата философия” (general philosophy), както се изразява той, играе поканата от страна на Джилбърт Мъри в този момент да напише популярна книга с изложение на философските си възгледи. В Моето философско развитие Ръсел споделя, че книгата се оказва „бягство от строгите рамки на символното дедуктивно мислене” и че в този момент възгледите му са придобили изключителна отчетливост и яснота, готови да бъдат изразени в подходяща форма. (Russell 1959: 103)

Така се появява може би най-известната и четена творба на Ръсел „Проблеми на философията”, 1912. Един от централните въпроси, които се обсъждат в книгата, е формулиран в първото изречение на нейната първа глава: „Съществува ли някакво знание в света, което да е толкова сигурно, че нито един разумен човек да не може да се усъмни в него?” (Ръсел 1999: 8) Ориентацията на обсъждането е съвършено ясна: по-голямата част от книгата е посветена на епистемологията, теорията на познанието. Това личи и от предговора, в който Ръсел благодари на двамата си колеги Джордж Е. Мур и Джон М. Кейнс – на първия „за отношенията на сетивните данни към физическите обекти” а на втория „за правдоподобността и индукцията” (Ръсел 1999: 6). Уайтхед не е споменат и моята догадка за това е, че към този момент, т.е. лятото на 1911 г., когато е написана „Проблемите на философията”, Ръсел все още не осъзнава докрай значението на изобретения метод от Уайтхед. Проблемите ни въвлича в традиционната за класическите английски емпиристи гледна точка към начина, по който добиваме знания (knowledge). Четенето на първите глави е своеобразно припомняне на идеите на Бъркли и Хюм, като оставаме с особеното чувство, че в Ръсел живее скритата амбиция да „разреши” по някакъв начин поставените от тях проблеми.

В първа глава „Явление и реалност” Ръсел пише: „В търсенето на сигурност е естествено да се започне с нашия текущ опит и без съмнение, в определен смисъл, знанието е изводимо от него.” (Ръсел 1999: 8) Следва очевидната трудност, че натрупаното в непосредствения опит знание „може до голяма степен да бъде погрешно”. Каква е причината? Откриваме я във факта, че в „непосредствения опит” възприемаме не физически обекти, а „сетивни данни” (sense data), т.е. неща като цветове, мирис, звуци, твърдост и пр. Това е гледната точка на Бъркли, която веднага прави всички сетивни данни относителни. Ръсел експериментира с възприятието на една маса и показва колко относителна е „собствената” й продълговата форма, „собственият” й кафяв цвят, „собствената” й гладкост и т.н. Това напълно подкопава доверието в нашите сетива: реалната маса съвсем не е онова, което възприемаме (то е видимост, явление). „Реалната маса, ако има такава”, пише Ръсел, „не е изобщо пряко познаваема от нас, а трябва да бъде извод от непосредствено познаванато.” Така сме доведени до бърклианския скептицизъм: „Съществува ли изобщо реална маса?” (Ръсел 1999: 12)

Ако реалната маса наречем „физически обект”, а „сборът от всички физически обекти” (Ръсел) – материя, можем да преформулираме въпроса по-общо: „Съществува ли нещо от рода на материята?” (Ръсел 1999: 12) Всъщност оказва се, че ако „реалността” е онова, което постигаме в непосредствения опит, във възприятието, т.е. сетивните данни, то „физическите обекти”, или материята, е нещо отвъд тях, нещо мета-физическо, до което стигаме само чрез извод. (Clack 1972: 63)

В Проблеми на философията Ръсел налага няколко извода: (1) знанието на физическите обекти е основано на сетивния опит; (2) сетивният опит ни дава знание само за сетивните данни (sense data); (3) не съществува валидна дедуктивна или индуктивна процедура от sense data към физическите обекти; (4) именно затова всяко знание за физическите обекти е под въпрос. (Miah 1987: 13) В Проблемите Ръсел не стига до крайностите на Бъркли; макар да приема 1 и 2, той отхвърля 3 и 4. Причината за това е хипотезата за простота (simplicity hypothesis) и инстинктивната вяра на здравия разум. На сс. 21 и 22 Ръсел привежда примера с котка, която виждаме през определени интервали, за да докаже абсурдността на възможния извод, че тя е съвкупността от сетивните данни, получени от възприятието за нея, както и да наложи в крайна сметка извода за значението на инстинктивната вяра: „Тъй като въпросната вяра не предизвиква мъчнотии, а напротив, води към опростяване и систематизиране при обяснението на нашия опит, то няма основателна причина за нейното отхвърляне. Затова можем да се съгласим – с известно съмнение, почерпано от съновиденията, - че нашият свят съществува реално и изобщо не е зависим в битието си от процеса на възприемането му от нас.” (Ръсел 1999: 22-23) Този извод балансира твърденията Ръсел, че „Никакъв логически абсурд не следва от хипотезата, че светът се състои от мен и моето мислене, чувства и усещания и че всичко останало е просто фантазия” ( с. 20), както и твърдението, че „Няма нищо логически невъзможно в допускането, че целият живот е сън, в който сами сътворяваме всички противостоящи ни обекти” (с. 21).

Друга важна за нас тема, обсъдена в Проблемите, се отнася до двата вида познание – пряко и описателно (knowledge by acquaintance and knowledge by description). Сашо Марков, преводачът на Проблемите на философията, превежда термина acquaintance като „узнаване” и мотивът вероятно е да се подчертае и подсили моментът на непосредствеността на това първично и базово за Ръсел познание. Други превеждат термина като „запознанство”, често добавяйки към него „пряко” (запознанство). Какъвто и да е случаят с превода, важното е, че при този тип знание ”узнаваме всяко нещо, което осъзнаваме пряко, без опосредстващата роля на какъвто и да било умозаключителен процес или познание за истини.” (Ръсел 1999: 40). Това знание е фундаментално, към него принадлежи узнаването на сетивните данни. Ако се върнем на примера с масата, узнаваме, или пряко се запознаваме, със сетивните данни от рода на кафяв цвят, твърдост, гладкост и т.н. Обаче „познанието ми за масата като физически обект не е пряко. Като такова то е придобито чрез свидетелството на сетивните данни, формиращи проявлението на масата.” (Ръсел 1999: 40).

Тогава как познаваме масата в качеството й на физически обект? Всъщност, казва Ръсел, знание „за действителното нещо, което е масата – строго казано – изобщо не ни е известно. Известна ни е дескрипцията и че съществува точно един обект, към който тя е приложима, макар че не опознаваме пряко самия обект. В такъв случай казваме, че нашето познание за обекта е описателно.” (Ръсел 1999: 41) Значението на този втори вид знание е много голямо – именно чрез него сме в състояние безмерно да увеличаваме нашето знание. Фундаментът на всичко обаче е първият тип знание. Колко важно е то, ни казва следният „постулат” на Ръсел в тази ключова Пета глава на книгата: „Фундаменталният принцип при анализа на съдържащи дескрипции пропозиции е: всяка пропозиция, която можем да осмислим, трябва да бъде съставена изцяло от конституенти, които узнаваме пряко.” (Ръсел 1999: 49).

 

*

Проблемите на философията е написана през лятото на 1911 г. Ръсел изпраща готовия ръкопис в напечатан вид на приятеля си Уайтхед и получава от него превъзходна оценка: „Той наистина е прекрасен. Като го чета, все повече ме поразява изключителната трудност на сгъстяване на такъв спорен предмет като философията и яснотата на твоето изложение.” (цит. по Miah 1987: 15) В писмото обаче се долавя и известна критика: „В него има и някои аргументи, които не ме убеждават...” Три дни по-късно Уайтхед изпраща писмо от 14 страници, в което подробно обосновава своята критика. Централен момент в нея е гледната точка на „обикновения човек” (plain man) и неговото схващане за възприятието. „Тук на сс. 5, 6 и 10 ти с изкусно движение на ръката сякаш отнемаш масата, която аз (= обикновеният човек) възприемам. Аз виждам „жълта маса” и усещам „твърда маса”, и заключавам (infer), че усещам каквото виждам. Ти (твърде неясно) ми казваш, че виждам жълто (yellowness) и усещам твърдост (hardness), и извеждам (infer) реалната маса. Подобни изводи далеч надскачат възможностите на обикновените хора като мен. Аз възприемам обекти и искам да знам нещо относно реалността на обектите, които възприемам. Ти пренебрегваш този обект (или по-скоро го укриваш) и продължаваш да говориш за усещания на жълто и твърдост, и за изведен обект, който ги причинява. Тази критика, естествено, засяга и останалите глави.” (цит. по Miah 1987: 16)

Да вземе предвид критиката на Уайтхед, Ръсел не е в състояние: първо, защото отчитането й предполага преработка на цялата книга, която скоро влиза в печатницата, и второ, може би по-важно като причина, Ръсел все пак не е убеден в правотата на Уайтхед; класическите британски емпиристи доминират мисленето му. В късната есен и през зимата на 1911-12 година обаче мисълта му все повече е заета от критиката на приятеля. В началото на 1912 г. Проблемите на философията излиза от печат и пазарният й успех е голям; книгата очевидно се приема много добре от читателите и несъмнено ще има и други издания в бъдеще. През януари същата година идва и покана да изнесе през април с.г. философски доклад в Кардиф. Първата тема, предложена от Ръсел, е отхвърлена, но втората – „Върху материята” (On matter) – е приета и той започва да я разработва.

Според Мия (Miah 1987: 18) именно в хода на работата над доклада „Върху материята”, който приживе остава непубликуван, се появява „логическото конструиране на физическите обекти” и това наистина е така. В тези няколко месеца критиката на Уайтхед на Проблемите и изобретеният от него метод за конструиране на точки и моменти чрез събития с неограничено малки размери са дълбоко промислени. Изобретението на Уайтхед става катализатор на важни промени във възгледите на Ръсел, и по-специално на онтологичните му представи: до момента той е изповядвал форма на платонистки реализъм (Platonist realism), който след 1905 г., т.е. след „За обозначаването” (On denoting), е силно ограничен, но все още споделян. Причината е, че „за Ръсел точките и моментите са парадигматични случаи на платонически екзистенти (Platonist existents), скрити от света на сетивното” (Hager 1994: 50), но играещи роля и във философията, и в науката. Постижението на Уайтхед разклаща и в крайна сметка слага точка на тази представа, водейки до „ново ударение върху сетивните данни и сенсибилията (sensibilia)” (Хейгър 1994: 16).

Тези размисли не идват изведнъж, но важният резултат от тях е, че водят до нова „емпиристка фаза” (Empiricist phase) в развитието на ръселианския анализ. В Моето философско развитие Ръсел посвещава отделна глава на този период със заглавие „Външният свят” (The External world) (Russell 1959: 102-110).

В ситуацията на преориентиране на интересите очакването е, че мисълта на Ръсел ще поеме в новата посока на повече реализъм (в духа на Уайтхед) и по-малко скептицизъм (в духа на Бъркли и Хюм). Това обаче не се случва: писмата на Ръсел от този период, главно до лейди Отолайн Морел, доказват, че (поне до април 1912 г.) мисълта му работи в посока на все по-силен скептицизъм. Моята статия, съобщава Ръсел на Отолайн, трябва да шокира реалистите и да „поквари” (corrupt) наивната им вяра в съществуването на физически обекти.

Каква е причината за тази радикална нагласа? Името й е Лудвиг Витгенщайн. През пролетта на 1912 г. ученикът вече е израснал до статута на приятел на Ръсел, когото учителят търси като събеседник и чувства потребност да консултира с него важните идеи, над които работи. Радикализмът на Витгенщайн силно повлиява върху първоначалния проект на On matter и в известен смисъл мотивира, зарежда с (негативна) енергия и насърчава Ръсел да продължи в избраната посока на радикален скептицизъм относно съществуването на физически обекти в света. Една от похвалите, които учителят получава от Витгенщайн след прочитането на началото и края на доклада, е, че в момента Ръсел пише вероятно най-хубавата си статия (Лозев 1911: 175).

Колкото повече разработва темата на доклада обаче, толкова повече Ръсел осъзнава абсурдността на изводите, които би трябвало да формулира. Именно в тази ситуация според Мия Ръсел стига до идеята за конструирането на физическите обекти от сетивните данни. Макар да приема, че „нямаме никакви средства да идентифицираме физическите обекти” и следователно „нямаме причина да вярваме, че те играят някаква роля в произвеждането на нашите сетивни данни и дори че те [физическите обекти] изобщо съществуват” (Miah 1987: 21), Ръсел в крайна сметка се връща към позицията си от Проблемите на философията на защита на физическите обекти от заплахата на скептицизма. В доклада е развита идеята, че за да избегнем скептичния извод, трябва да приемем, „че всичко, което би могло да е сетивни данни на някакъв възможен наблюдател, действително съществува, и че съвкупните действителни и възможни сетивни данни са свързани заедно по начини, които ни позволяват да ги разглеждаме като едно „нещо”” (цит по Miah 1987: 21).

Така се ражда ръселианският метод, известен като logical construction of physical objects, логическо конструиране на физическите обекти, или по-общо – на материята. Методът е наследник на няколко процедури, развити от Ръсел в предходното десетилетие, изцяло доминирано от работата му над Principia Mathematica. Съгласно новоформираната представа за света, в нашия опит, който е основа на „нашето познание за външния свят”, откриваме „реалността”, а именно сетивните данни. Тях познаваме чрез непосредствено узнаване (acquaintance). В Нашето познание на външния свят Ръсел настоява, че когато каже „има кафяво елиптично парче тук сега”, единственото свидетелство нужно за утвърждаване на твърдението е осъзнаването тук и сега на кафявите елиптични сетивни данни. „Ако действително осъзнавам сетивните данни, това е краят на въпроса; никакви други свидетелства не са нужни. Твърдението ми е напълно верифицирано.” (Russell 1914/: 58)

 

*

И сега проблемът е да се хвърли мост от реалността, от сетивните данни, към физическите обекти, така както здравият разум ги схваща и както се явяват предмет на физическата наука. Задачата е изключително важна, защото единствено нейното решаване „спасява” физиката и здравия разум от разрушителните атаки на скептицизма.

На основата на логическото конструиране на материята Ръсел предлага решение на задачата в статията „Отношението на сетивните данни към физиката” (The Relation of Sense Data to Physics), 1914, и в сборника „Нашето познание на външния свят” (Our Knowledge of the External World), 1914. Темата обаче продължава да го занимава и по-късно. Под влияние на американския философ Уилям Джеймс Ръсел възприема философията на неутралния монизъм (neutral monism) и следвайки я, конструира, макар и по различен начин, материята и съзнанието (mind) от общи елементи, наречени сенсибилия (sensibilia). (Linsky 1916) Сенсибилията можем да определим като потенциалните данни на усещането, които, действително възприети, стават сетивни данни (sense data) за този, който ги възприема. Темата за неутралния монизъм обаче е друга глава от философското развитие на Бъртранд Ръсел, която е извън очертаните в заглавието на нашата статия граници.

 

 

Използвана литература:

 

Лозев, К. 2011. Ранният Ръсел: живот и философия, том 1, С.: КВАНТИ

Ръсел, Б. 1999. Проблемите на философията, прев. Сашо Марков, В. Търново: ИК „Слово”

Carey, R. 2017. Russell’s Metaphysics // Internet Encyclopedia of Philosophy, at: http://www.iep.utm.edu/russ-met/ (reached on 12.08.2017)

Clack, R. 1972. Bertrand Russell’s Philosophy of Language, The Hague: Martinus Nijhoff

Hager, P. 1994. Continuity and Change in the Development of Russell’s Philosophy, Dordrecht: Kluwer.

Linsky, Bernard, "Logical Constructions", The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2016 Edition), Edward N. Zalta (ed.), URL = <https://plato.stanford.edu/archives/win2016/entries/logical-construction/>.

Miah, S. 1987 The emergence of Russell’s logical construction of physical objects // Russell: The Journal of Bertrand Russell Studies, Vol.7, 1987, 11-24.

Monk, R. 1996. Bertrand Russell: the Spirit of Solitude (1872 - 1921), New York, London, Sidney, Toronto, Singapore: THE FREE PRESS

Russell, B. 1914. Our Knowledge of the External World, New York: Simon and Schuster

------ 1918. The Relation of Sense-Data to Physics, in: Russell, B. Mysticism and Logic and Other Essays, New York, London: Longmans, Green & Co., 145–179

------ 1959. My Philosophical Development, New York: Simon and Schuster

 

 

 

comments powered by Disqus