NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Връзката между референция и съществуване в рамките на Ръселовата теория за обозначаването

Брой
37 (2017) Водещ броя: Камен Лозев
Рубрика
Тема на броя
Автор
Елена Теофилова Чорбаджиева

Връзката между референция и съществуване в рамките на Ръселовата теория за обозначаването

 

Елена Теофилова Чорбаджиева

Докторант, кат. "Логика, етика и естетика”, Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

 elena.chorbadzhieva@gmail.com

 

 

В тази статия ще разгледаме теорията на Ръсел за обозначаването и критиката към нея, отправена главно от Стросън. Основният акцент се поставя върху изказванията, които включват определени описания, които не се отнасят до нищо. Анализът изисква и да се обърне внимание изобщо на разграничението между денотация и значение, защото то е ключов аспект от аргументацията на Ръсел и Стросън. Ще поставим този проблем в контекста на други автори, които взимат отношение по въпроса: Гийч, Остин, Донелан, и Сърл. Целта на този текст е да се покаже, че Ръсел допуска грешка в анализа на тези изказвания в това, че казва, че употребата на определените описания имплицира съществуване.

Тезата, защитавана в тази статия е, че ако анализираме изказванията, които реферират към несъществуващи предмети, като изказвания, които не са неистинни, а по-скоро неуместни, те няма да ни се струват проблематични.  Едно изказване винаги се прави в рамките на контекст, на някаква речева ситуация, което означава, че ако се използват изрази, които не реферират нищо, то ние или имаме определена цел, която да оправдае употребата на такова изказване, или изказването е неуместно. Ако да разбираме едно изречение означава да знаем какво би било факт, ако то е истинно, тогава отчитането на влиянието на контекста спрямо истинността на изказванията, е напълно обосновано. Изречения, в които се употребява обозначаващ израз, не имплицират съществуване, а по-скоро го предпоставят по същия начин, по който се предпоставя, че слушателят знае за какво се говори, когато говорещият употреби което и да е изречение в някаква речева ситуация.

Според Ръселовататеория за обозначаващите изрази можем да разграничим три случая: един израз може да бъде обозначаващ и въпреки това да не обозначава нищо, както е в случая с „настоящият крал на Франция“; един израз може да обозначава един определен обект – например „най-дългата река в света“; един израз може да обозначава неопределено – „един човек“.(Ръсел, 2003, p. 69) Именно случаите, в които изглежда, че денотацията липсва, Ръсел разглежда като проблематични. Ако кажем: „Кралят на Франция е плешив“, то изглежда, че в това изречение ние изказваме нещо, а именно свойството да бъде плешив, за денотацията на израза „кралят на Франция“, за обозначеното от него, но макар този израз да има значение, той очевидно няма денотация, няма референт, няма нещо, към което се отнася в действителността. При това условие, макар изказването да изглежда безсмислено, тъй като с него сякаш не се казва нищо, то е очевидно неистинно. (Ръсел, 2003, p. 74)Анализът на Ръсел продължава с това, че такива изречения – или в терминологията на Ръсел: пропозиции– изглеждат безсмислени, защото обозначаващият израз се отнася към ‘празен клас’, което имплицира, че този израз не обозначава нищо. Именно защото ги разглежда като импликации, Ръсел заключава, че те няма как да са безсмислени, а просто неистинни.

Тъй като генералният термин, който следва на английски определителния член (а на български стои пред него), има за значение едно понятие, изречението, което съдържа едно определено описание, може да се анализира като изказване за това понятие. (Geach, 1959, p. 71)По тази причина изреченията винаги се отнасят до нещо, т.е. те са изказвания за нещо, дори и когато съдържат израз или определено описание, които не обозначават нищо. Едно понятие А обаче само по себе си не изразява значението на цялата фраза „А-то“, а нейното значение е обозначаващ комплекс. Той е част от значението на изречението, което съдържа определеното описание, но самото изречение не е в основата си относно обозначаващия комплекс. В стандартната употреба на определените описания ние не говорим за обозначаващия комплекс като това, което означава, а за това, което той описва. Така например обозначаващият израз в изречението „Кралят на Англия през 1905 е бил с брада.“ и с това неговото значение (а именно: обозначаващият комплекс, който се състои от понятието на генералния термин и значението на определителния член) се отнася за Едуард VII. Фундаменталната обозначаваща релация се състои между нелингвистичен обозначаващ комплекс и обект, като например обозначаващият комплекс „простото четно число“ и числото 2; един обозначаващ израз обозначава един обект вторично, като има за свое значение обозначаващия комплекс, който първично обозначава един обект.

Примерът, който Ръсел дава, за да илюстрира аргумента за импликацията, е: „Ако Фердинанд не е удавен, то Фердинанд е моят единствен син.“ Предпоставката за истинност на това изказване е да има точно един човек, който се казва Фердинанд и той да бъде мой син. Дори и Фердинанд да беше удавен, то пропозицията няма да бъде неистинна, ако консеквентът е истинен. От тук Ръсел заключава, че не денотацията е това, за което става дума в пропозициите, съдържащи обозначаващи изрази. Освен това, според закона за изключеното трето трябва да е истинно или изречението „Настоящият крал на Франция е плешив“, или неговото отрицание „Настоящият крал на Франция не е плешив“, но ако разгледаме класа на плешивите неща и след това класа на нещата, които не са плешиви, няма да намерим настоящия крал на Франция в нито един от двата. (Ръсел, 2003, p. 75)

Обозначаващият израз е такава част от изречението, която не притежава самостоятелно значение (в смисъла на референция), а придобива значение (в смисъла на съдържание)  едва в рамките на това изречение, като допринася с нещо за израза на неговото значение(Ръсел, 2003, p. 78)Ръсел разграничава първично и вторично участие на обозначаващите изрази в изреченията. Разглеждайки следния пример: „Джордж IV желаел да знае дали Скот е бил авторът на Уейвърли“, той показва, че това изречение може да се анализира по два начина:

1)                  „Джордж IV желаел да знае дали един и само един човек е написал Уейвърли и дали Скот е бил този човек.“

2)                  „Един и само един човек е написал Уейвърли и Джордж IVжелаел да знае дали Скот е бил този човек.“ (Ръсел, 2003, p. 79)

Във втория пример изразът „авторът на Уейвърли“ има първично участие, а в първия – вторично. Според аргумента на Ръсел, имайки предвид разликата между първично и вторично участие, ще успеем да разрешим проблема с „настоящият крал на Франция“.

Ако „С“ е един обозначаващ израз, да кажем „терминът имащ свойствотоF”, то:

„С има свойството Φ означава „един и само един термин има свойството F и той има свойството Φ.“ (Ръсел, 2003, p. 80)

Пропозицията „С има свойството Φ“ ще е неистинна за което и да е Φ при два случая: ако има повече от един предмет, който притежава свойството F, или ако няма нито един предмет, който да притежава това свойство. Тогава „Настоящият крал на Франция е плешив.“ със сигурност е неистинно, а „Настоящият крал на Франция не е плешив.“ е неистинно, ако значи:

            „Има една личност х, така че х и единствено х сега е крал на Франция и х е плешив.“

Докато изречението „Не е вярно, че има една личност, която сега е крал на Франция и е плешива.“ е истинно. Т.е. когато участието на израза „кралят на Франция“ е първично, изречението „Кралят на Франция не е плешив.“ е неистинно, и истинно, когато участието на израза е вторично.

Тогава всички пропозиции (изречения), в които „кралят на Франция“ има първично участие, са неистинни, а техните отрицания са истинни, но там „кралят на Франция“ има вторично участие, когато се интерпретира като „Не е истинно, че има една същност, която сега е крал на Франция и е плешива.“ С този анализ Ръсел цели да покаже, че е решил проблема с нарушението на закона за изключеното трето. Въпреки това, изглежда проблематично, да твърдим, че изречението „Настоящият крал на Франция не е плешив.“ е истинно, ако се разглежда като „Не е истина, че има настоящ крал на Франция и той е плешив.“ С това ние все още не казваме, че сме преодолели проблема с референцията към ‚празен клас‘, защото ако анализираме това изречение като отрицание на една конюнкция, ние можем да допуснем, че който и да било от двата елемента на конюнкцията е неистинен: Няма настоящ крал на Франция; Кралят на Франция е плешив. Аналогичен анализ може да се приложи и при изречението „Има една личност х, така че х и единствено х сега е крал на Франция и х е плешив.“ Т.е. дори и да се преодолява според Ръсел проблемът с нарушението на закона за изключеното трето, с това ние все още не сме сигурни кое от двете прости изречения влияе върху стойността по истинност.

            Важно е да се отбележи, че според Ръсел определеното описание и употребата му в изречение имплицира, че ние се изказваме и за съществуването на предмета, който денотираме с обозначаващия израз. Това си личи и от анализа му за изказванията за идентичност. Според него, когато предметът не съществува, изказванията за идентичност също са винаги неистинни, защото,макар че изглежда истинно, че настоящият крал на Франция е настоящият крал на Франция, това изказване всъщност не е истинно, ако с него, както Ръсел настоява, се твърди, че: има едно и само едно нещо, което е настоящ крал на Франция и то е идентично със себе си. Това очевидно не се отнася до формално валидната структура на изречението, а по-скоро до факта, че Ръсел разбира обозначаващите изрази като имплициращитвърдения за съществуването на предмети.

            С това изложение на анализа на Ръсел, очертахме и двете насоки в които ще се движи аргументацията на тази статия: с употребата на един обозначаващ израз не се имплицира съществуване, а по-скоро се предпоставя, което би довело и до по-просто разрешение на проблема със закона за изключеното трето. Ще разгледаме критиките към Ръсел на Гийч, Остин, Стросън, Донелан и Сърл с идеята да изведем историко-философски аргументи в подкрепа на тезата ни.

Според Гийч теорията на Ръсел за определени описания, приложена дори към неговите собствени примери на изречения от естественият език, не работи и довежда до много излишни усложнения.(Geach, 1950, p. 84) Както вече изяснихме, според възгледа на Ръсел изречението „Кралят на Франция е плешив“ е неистинно.

За да покаже как този възглед очевидновъвежда в заблудата на „многото въпроси“, Гийчпривежда като илюстрация  следния пример:

Прост отговор с да или не на въпроса „По-щастлив ли си откакто жена ти е починала?“ не е възможен, защото тук всъщност са намесени три въпроса, и то в точно определена последователност:

 

1)          Бил ли си някога женен?

2)          Тя починала ли е?

3)          По-щастлив ли си от тогава?(Geach, 1950, p. 84)

 

Вторият въпрос предполага утвърдителен отговор на първия, защото, ако отговорът е отрицателен, то вториятвъпрос изобщо не може да се постави. Същото важи и за две и три. Ако един въпрос не може да се постави, то това не се противопоставя на законите за противоречието и изключеното трето. Те само ни казват, че ако изобщо е възможно да се зададе такъв въпрос смислено, отговорът би бил да или не. И по подобен начин въпросът „Плешив ли е настоящият крал на Франция?“ предполага определени отговори надва въпроса, за да може на него да се отговори смислено:

4)         Има ли в момента крал на Франция?

5)         Има ли в момента различни хора, които са крал на Франция?(Geach, 1950, p. 85)

И тук този въпрос не би се поставил, освен ако отговорът на 4 не е утвърдителен, а на 5 – отрицателен. Ако ситуацията не е такава, тогава изказването, че е плешив, не би било неистинно, а просто неуместно. Обаче само от употребата на определеното описание ние не можем да предпоставим утвърдителен отговор на 4 и отрицателен на 5. Ръсел предполага, че тези два отговора заедно казват, че „Кралят на Франция съществува“ (в смисъла на единичното екзистенциално твърдение: „има поне едно и не повече от едно нещо, което е крал на Франция“). Ако това е така, тогава ние не можем да зададем въпроси 4 и 5, защото ние ще сме предпоставили техните отговори със самото твърдение и това би довело до абсурд, т.е. ако с израза „кралят на Франция“ винаги се предпоставя съществуване, би било абсурдно да се пита „Има ли крал на Франция?“.(Geach, 1950, p. 85)Според Гийч анализът на Ръсел тук е адекватен, когато определеното описание функционира като логически предикат, защото приписването на едно свойство на един предмет предполага неговото съществуване. Например изречението „Джордж IVне е кралят на Франция“ е логически еквивалентно на „Или Джордж IV не е крал на Франция, или има повече от един човек, всеки от които е крал на Франция.“ Но с това изказване не се предпоставя или имплицира, че има настоящ крал на Франция. Аналогично, Гийч анализира изказването за съществуване – „Кралят на Франция съществува.“ – като изказване, в което „кралят на Франция“ е логически предикат – „Някой е крал на Франция.“ Анализът на Ръсел обаче не работи в случаите, когато определеното описание е логически субект, защото те биха предпоставили въпроса „Има ли в момента настоящ крал на Франция?“ и тъй като отговорът на този въпрос би бил отрицателен, употребата на „кралят на Франция“ като логически субект е неуместна.(Geach, 1950, p. 86)Тук Гийч добавя, че трябва да разграничаваме неговото предложение, че съществуването се предпоставя, от това на Ръсел, че то се имплицира, защото импликацията изисква консеквентът да е истинен, за да е истинноцялото комплексно изречение.Докато, ако кажем, че p предпоставяq, ние казваме, чеpотговаря на въпрос, който не се повдига, ако q е неистинно.Именно тези два аргумента ще се опитаме да защитим по-нататък: предпоставеното на съществуването, а не импликацията; и случаят, в който, ако изказването предполага отрицателен отговор на въпроса за съществуване, води до неуместна употреба на израза, а не до неистинно изказване. Т.е. изказването не просто е истинно или неистинно, а неуместно.

Остин критикува теорията на Ръсел за изказвания, които реферират към несъществуващи предмети, с това, че изказването „Настоящият крал на Франция е плешив.“ не е непременно неистинно, а по-скоро невалидно, защото това са изказвания,които реферират към предмети, които не съществуват.(Austin, 1962, p. 20)Подобно на анализа на Гийч тук се въвежда идеята, че при такива изказвания ние предпоставяме съществуването, а не го имплицираме. При случаите на пресупозиция, ако се изказваме за нещо, което не съществува, тогава това изказване не се отнася до нищо. (Austin, 1962, p. 136) Например при изказването „Настоящият крал на Франция е плешив“ може и да се каже, че въпросът дали е плешив, или не, не стои, защото няма настоящ крал на Франция, но е по-добре да се каже, че такъв тип изказвания са невалидни, подобно на случаите, в които казваме, че ще продадем на някого нещо, което обаче вече е продадено или не съществува. Договорите, които се отнасят до нещо несъществуващо, са невалидни, което включва и разпадане на референцията в този смисъл. За изказванията важи същото: те могат да бъдат невалидни в случаите когато ние не сме в правото си да направим такова изказване или когато предполагаме, но, макар да не сме сигурни, твърдим нещо. Например в изказването „Има петдесет души в магазина.“, ние нямаме право да твърдим това, ако не сме сигурни, а само предполагаме.Ето защо може да се направи изводът, че когато казваме нещо, ние не трябва да изучаваме изречението, а акта на изказване. (Austin, 1962, p. 138)В такива случаи според Остин е безсмислено изобщо да се задава въпросът дали това са истинни, или неистинни изказвания. Референцията зависи от знанието по време на изказването.Тогава истината и неистината се дефинират като това дали е уместно, или неуместно да се каже  въпросното нещо за съответния предмет в този момент. (Austin, 1962, p. 144)Истинността или неистинността на изказванията не зависи от значението на думите, а от това какъв акт се извършва при дадените обстоятелства. Това, което Остин иска да каже тук, е, че ние винаги извършваме един акт чрез изричането на нещо, а не просто да казваме нещо. Ето защо истината и неистината са измерения на оценка - как думите се отнасят към фактите, събитията, ситуациите и пр., към които реферират.

Аргументацията на Остин показва какво имаме предвид под „неуместни“ изказвания. Неуместна употреба на референциален израз би била такава, при която нямаме право да направим изказване, което го съдържа, ако не сме сигурни в правилната референция, или случаи, в които нямаме достатъчно информация. Аналогично, неуместна употреба би било да припишем свойство на един предмет, за който не сме сигурни дали го притежава или не. Т.е. въпросът дали изказването е истинно не може да бъде повдигнат, ако говорещият сам не е наясно дали издига претенция за истинност.

Според това, което пише Стросън, показателните местоимения в единствено число, собствените имена, личните местоимения в единствено число и определените описания, които включват изрази в единствено число, са изрази, които могат да имат уникално рефериращаупотреба.(Стросън, 2008, p. 130) Ако сравним изреченията „Китът е бозайник“ и „Китът се сблъска с кораба“, ще забележим, че в първия случай се реферира към целия клас обекти, докато само във втория се има предвид един конкретен индивид, т.е. употребата е уникално реферираща. Също така Стросън разглежда изказването „Наполеон е най-великият френски войник.“, за да илюстрира, че определеното описание тук има различна употреба, защото с него се изказва нещо за Наполеон. Но този термин може да се използва и за рефериране, така че за неговата референция да се изкаже нещо: „Най-великият френски войник е починал в изгнание.“

Според Стросън целта на Ръсел с теорията за описанията е да отговори на въпроса как е възможно изказвания, които не се отнасят до нищо, да са смислени.(Стросън, 2008, p. 131) Ако разгледаме изречението „Кралят на Франция е мъдър“, можем да си представим, че в един момент от историята на Франция това изречение е било истинно. С това Стросън иска да покаже, че съществуват разлики между различните случаи на употреба. Може в различни моменти от историята на Франция това изречение да е казвано за различни хора и в едни случаи да е било истинно, а в други – не. (Стросън, 2008, p. 135)Самото рефериране не е нещо, което се извършва от един израз, а от този, който употребява израза. Даването на значение на един израз е даване на указания за неговата употреба да се реферира правилно към обектите, а даването на значение на едно изречение е даване на указание за употребата му за изказване на истинна или неистинна пропозиция. (Стросън, 2008, p. 137)Тогава не следва да говорим за значение на изречението, свързано с употребата му в конкретен случай, а за правилата и конвенциите, управляващи правилната употреба да се твърди нещо във всички случаи. Грешката на Ръсел произтича от това, че той смята реферирането за даване на значение. Но да познаваме значението на едно изречение няма нищо общо с разбирането на някаква конкретна употреба на изречението. По отношение на рефериращата задача Стросън отбелязва, че неизменно съществуват лингвистични конвенции, които определят употребата на референцията, но за някои изрази като уникално рефериращите изрази, трябва да е наличен и ясен контекст, който да е известен на говорещия и слушателя, за да се извърши успешна референция.

Когато хората говорят за нещо и реферират към даден предмет, те предпоставят факта, че тяхната публика има същото знание за тази референция. (Strawson, 1971, p. 77) Когато говорещият направи едно изказване за даден предмет, той предпоставя факта, че публиката знае относно кой предмет е конкретното изказване. С това изказване говорещият не информира слушателите, че съществува такъв предмет, а просто изказва нещо за него. Това, което Стросън иска да разграничи тук, е, че с реферирането към даден предмет не се утвърждава експлицитнонеговото съществуване. Стросън разглежда примера на Ръсел: „Кралят на Франция е плешив.“ Според него коректният анализ на това изречение не е, че то е неистинно, защото няма настоящ крал на Франция, или, ако кажем, че това изречение е неистинно, би било погрешно, защото извън контекста, няма въпрос, който да зададем за настоящия крал на Франция. Но нека предположим, че това изказване се появява в контекста на серия отговори, подобни на въпроса: „Кои настоящи благородници са плешиви?“. Тук изказването „Кралят на Франция е плешив.“ се разглежда като инстанциация на този въпрос. При това положение ние можем да дадем много отговори на този въпрос, някои от които неистинни, но да кажем, че са неистинни, не означава да ги отхвърлим. Т.е. ние все пак можем да направим и едно неистинно изказване, но Стросън не ни казва до какво би довело това, а само, че все пак тези изказвания не са безсмислени, дори и да са неистинни. Дори и този аргумент да не изглежда убедителен, Стросън дава по-подходящ пример, който би могъл да се случи в една ежедневна ситуация: „Джоунс прекара сутринта си в местния плувен басейн.“ Да предположим обаче, че няма местен плувен басейн, тогава няма да кажем, че изказването, че е бил в плувния басейн е безсмислено, а по-скоро, че където и да е бил Джоунс тази сутрин, той няма как да е бил в местния плувен басейн. (Strawson, 1971, p. 91) Изказванията все пак не са независими сами по себе си, а зависят от някакъв контекст и от това, което слушателят знае или поне предполагаме, че знае. Тогава успешната референция не зависи само от изказването, но и от тези фактори. И тук отново можем да видим онова, което Гийч иска да отбележи, а именно че когато определените описания функционират като логически предикат, теорията на Ръсел и изводът, че изреченията са неистинни, работи по-добре. Според Стросън изказвания като „Настоящият крал на Франция е плешив.“ ни се струват странни, защото не могат естествено да се поставят в контекст, където да знаем дали са истинни или неистинни.Стросън също се противопоставя на схващането на Ръсел, че като използваме уникално рефериращи изрази,имплицираме съществуване. (Стросън, 2008, p. 142)С определеното описание ние показваме, но не твърдим, че реферираме към конкретен индивид. Кой е този индивид се определя от контекста. Стросън цели да покаже, че тези изказвания, които включват израз, който не реферира към съществуващ предмет, не трябва да се разбират като безсмислени, макар и да са неистинни, въпреки че не се анализират като изказвания, които имплицират съществуване. Това е именно една от разликите с Ръсел, според който именно защото се имплицира съществуване, ние не разбираме тези изказвания като безсмислени, а като неистинни. Освен това, изглежда ние наистина сме по-склонни да кажем, че изказването е неистинно, ако определеното описание играе ролята на логически предикат в изречението, както е в примера с „плувния басейн“. Ние разбираме това изречение като неистинно, защото казваме, че свойството, което се приписва на един предмет, всъщност не му принадлежи, но все пак не бихме отхвърлили цялото изречение като безсмислено. От друга страна, там където референциалният израз играе ролята на логически субект, обяснението на Стросън, че не можем да ги поставим в контекст, където да преценим дали са истинни или неистинни, изглежда подходящо. Ако кажем „Местният плувен басейн беше посетен от петдесет души.“, ние няма да можем да отговорим толкова лесно дали това изказване е истинно или неистинно, ако няма местен плувен басейн.

Според ДонеланСтросън и Ръсел пропускат факта, че определените описания могат да имат и референциална и нереференциална употреба в едно и също изречение.(Донелан, 2008, p. 183)Донелан разграничава атрибутивна и референциална употреба при определените описания. Атрибутивната употреба е налице, когато говорещият използва определено описание в едно изречение, за дакаже нещо за някакъв предмет с определено свойство, който и да е той, докато референциалната употреба на определеното описание е средство, с което говорещият цели да посочи точно към кого се отнася изказването му.(Донелан, 2008, p. 186) Той разглежда изречението „Убиецът на Смит е луд.“ като пример за атрибутивна употреба, защото според това, което казва, ако ние не знаем кой е убил Смит, с това изказване просто казваме нещо за характера на убиеца, но не посочваме конкретен индивид. Ако обаче знаем кой е виновен за престъплението и направим същото изказване, това ще бъде пример за референциална употреба, защото ние посочваме престъпника с описанието „убиецът на Смит“. Изводът от това разграничение е, че при атрибутивната употреба ние не познаваме референта на описанието, т.е. не знаем кого посочваме с него, докато при референциалната употреба ние визираме конкретен индивид, макар и да има възможност самото определено описание да е неистинно за него. При атрибутивната употреба ние нямаме никой конкретен предвид за извършител на престъплението. Възможно е също говорещият да вярва, че някой заподозрян е извършил убийството и да каже „Убиецът на Смит е луд.“, но да се окаже, че този човек не е убиец, това пак не означава, че няма да е вярно изказването, защото то може да е базирано не на характера на човека, когото сме смятали за виновен, а на начина, по който престъплението е извършено. Донелан иска да покаже, че няма значение дали говорещият цели да реферира конкретен предмет, едно описание може да се използва както атрибутивно, така и референциално. Ние можем да си представим ситуация, при която имаме заподозрян извършител на убийството и въпреки това да кажем: „Който и да е убил Смит, трябва да е бил луд.“, така макар и да имаме конкретен човек предвид, това изказване не реферира директно към него и тук изразът „убиецът на Смит“ е използван референциално. С това Донелан цели да покаже, че пресупозицията или импликацията, че нещо съществува, е налична и при двата вида употреба. (Донелан, 2008, p. 191) Нещо, за което Донелан не говори, е именно това, че все пак трябва да правим разлика между това да предпоставяме съществуване и това да имплицираме съществуване, по-скоро той не отдава значение на това, че Ръсел твърди, че се имплицира съществуване, а казва, че това е само предположение, а не логическо следване. Това се вижда и от неговото разграничение между атрибутивна и референциална употреба на изразите, но той изглежда разбира импликацията и пресупозицията като едно и също. Тук разграничението на Донелан изглежда може да се анализира по начина, по който Гийч разглежда функционирането на изразите като логически предикат и логически субект в изреченията. Според анализа на Донелан, ако ние използваме едно описание/ един израз референциално, то би се отнасяло до конкретен индивид. Тогава ако кажем „Убиецът на Смит е луд.“, ние всъщност предпоставяме положителен отговор на въпроса, че има някой конкретен, който е извършител на убийството, което показва, че с това изказване ние казваме нещо за някого, т.е. то се отнася до някого. При атрибутивната употреба на описанието ние отново се отнасяме до нещо конкретно, а именно, ние предпоставяме, че има извършено престъпление, както е в примера, макар да не сме наясно точно за кого правим това изказване, ние все пак издигаме предпоставката, че се изказваме за някого, т.е. и този тип употреба се отнасят до някого. Ето защо, изглежда разграничението между атрибутивна и референциална употреба е по-скоро несъществено, доколкото ние все пак правим изказване за някого, макар да нямаме винаги цялата налична информация, за да реферираме към конкретен индивид. Дори и в тези случаи, ние все пак казваме нещо, в случая с „убиецът на Смит“, ние правим все пак оценка, приписваме едно свойство, на онзи индивид, за който се отнася описанието „убиецът на Смит“. По тази причина критиката на Сърл срещу Донелан изглежда състоятелна.

Сърл разглежда реферирането като вид речеви акт. Той дава примери с изреченията: „Направих го за негово добро.“ и „Направих това за неговия брат.“. В първото изречение ние не реферираме към никакъв конкретен предмет с израза „за негово добро“ за разлика от втория случай. Ние разбираме тези изказвания и можем да направим разликата между първото и второто, защото владеем този език, защото това е майчиният ни език (native speaker).(Searle, 1969, p. 73)По отношение на първото изречение не може да се зададе въпроса „За кое негово нещо си постъпил така?“. Дори самият въпрос звучи абсурдно. Реферирането като речеви акт е действие, в което говорещият идентифицира даден предмет, за да може последа се изказва за него или да пита нещо за него и пр. (Searle, 1969, p. 81)Сърл различава ситуацията, в която говорещият успешно реферира към даден предмет, от тази, в която и слушателят със сигурност е разбрал за кой обект се прави изказване. Има две необходими условия за извършване на референция от втория тип:

1.       Трябва да съществува само един предмет, за който да се отнася изказването на говорещия.

2.       Слушателят трябва да има достатъчни условия да идентифицира този обект.(Searle, 1969, p. 82)

Сърл казва, че повечето философи, които разглеждат теориите за рефериране в контекста на речевите актове, не биха се съгласили с дистинкцията, която Донелан прокарва. Примерите, които Донелан представя, могат да се интерпретират като инстанциации на основната дистинкция между значение на самото изречение и значението, което говорещият придава, като и двете употреби са референциални, но се различават по степента, с която говорещият експлицира своето намерение в изказването.(Searle, 1979, p. 137) Според него схващането на Донелан, че с атрибутивната употреба ние изобщо не реферираме, не е вярно. Винаги когато говорещият реферира към даден обект, той използва някакво лингвистично средство – собствено име, определено описание и пр. – което предполага, че към обекта се реферира по някакъв аспект. (Searle, 1979, p. 142) Изказването „убиецът на Смит“ представя обект под аспекта да бъде убиец на Смит. Всяка референция включва лингвистично представяне на обекта, към който се реферира. При референциалната употреба единствената разлика е, че говорещият може да избере който и да било аспект, за да се отнесе към обекта, към който иска да реферира, но избира именно този, с който мисли, че и слушателят е наясно, за да го разбере. (Searle, 1979, p. 144) Той предлага да се въведе разлика между първичен и вторичен аспект, където първичният аспект е това, което сме избрали като първоначален начин да реферираме към някого или нещо, но ако се окаже, че то не се прилага истинно за този предмет, ние използваме вторичен аспект, за да подсигурим успешна референция. (Searle, 1979, p. 146) Вторичният аспект не се включва в условията за истинност, за разлика от първичния. Той разглежда примра на Донелан „човекът с чашата шампанско“, за да илюстрира това. Ако се окаже, че този човек пие газирана вода, а не шампанско, все пак изразът „този човек“ би бил достатъчен за успешна референция. Всички примери на Донелан за референциална употреба са случаи, където се използва вторичен аспект, за да се осъществи референция. Но това не е основание да се разглеждат два типа употреби на определените описания. За атрибутивната употреба Сърл казва, че тя пак е вид рефериране, но единствено по първичен аспект, тъй като не знаем кого конкретно посочваме с изказването си, ние нямаме вторичен аспект, който да въведем, но това все пак е вид рефериране. (Searle, 1979, p. 151) От това той прави извода, че теориите на Ръсел и Стросън си остават валидни, независимо от казаното от Донелан, защото това, което те разглеждат са именно случаи където ние имаме само първичен аспект от референцията, но не означава, че не се прави референция.(Searle, 1979, p. 161) Разграничението между първичен и вторичен аспект изглежда обяснява най-добре функционирането на референциалните изрази. Стросън също казва, че когато говорим, ние предпоставяме, че слушателят знае, за какво се изказваме. Това обаче не изключва случая, ако слушателят не може да разбере кой е референтът на изказването, да не можем да обясним. Въпреки това, ние сме извършили успешна референция и в този случай, но просто тя е била неуместна, защото не сме били разбрани.

Изводът, който трябва да се направи от казаното е, че от това, че ние използваме определени описания, за да реферираме, не следва непременно, че ние имплицираме съществуването на тези предмети. В най-добрия случай може да се каже, че съществуването е предпоставено, но дори и тогава контекста на речевата ситуация регламентира дали изказването е уместно. Една от целите на този текст беше да се покаже, че едно изказване се прави винаги в контекст на някаква речева ситуация. Което означава, че макар да предполагаме съществуването на един предмет, когато реферираме към нещо в изречение, ние със сигурност го правим с още едно допускане – слушателят знае за какво говорим. При това положение е малко вероятно да използваме изречения, които включват изрази, които не реферират към нищо, а дори и да се случи, то ще има определена роля в рамките на речевата ситуация.

 

 

 

 

Цитирана литература:

 

Донелан, К., 2008. Референция и определени описания. Философия на логиката II.(Б. прев. А. Бешкова), pp. 182-206.

Ръсел, Б., 2003. За обозначаването. Философия на логиката ранна аналитична философия.(Б. прев. А. Бешкова), pp. с. 69-84.

Стросън, П., 2008. За реферирането. Философия на логиката II.(Б. прев. А. Бешкова), pp. 130-155.

Austin, J. L., 1962. How to do things with words. Oxford: Oxford University Press.

Geach, P. T., 1950. Russell's Theory of Descriptions. Analysis, 10(4), pp. 84-88.

Geach, P. T., 1959. Russell on Meaning and Denoting. Analysis, 19(3), pp. 69-72.

Searle, J. R., 1969. Speech Acts: an Essay in the Philosophy of Language. Cambridge, UK: Cambridge University Press.

Searle, J. R., 1979. Expression and Meaning: Studies in the Theory of Speech Acts. Cambridge, UK: Cabridge University Press.

Strawson, P. F., 1971. Logico-Linguistic Papers. London: Methuen & Co. LTD.

 

 

 

comments powered by Disqus