NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

„Платоническият реализъм“ и проектът за философска логика

Брой
37 (2017) Водещ броя: Камен Лозев
Рубрика
Тема на броя
Автор
Деница Желязкова

„Платоническият реализъм“ и проектът за философска логика

Деница Желязкова

Магистър по философия, E - mail: denitsa_9_3@abv.bg

 

 

„Това, че всяка добре обоснована философия трябва да започне с анализ на пропозициите, е една може би прекалено очевидна истина, за да изисква доказателство” (Russell 1958: 8).

Горното важно Ръселово твърдение е изиграло значителна роля върху развитието на философията му. То е важно също и за неговата логика. С настоящата работа бих искала да обсъдя изходните предпоставки и проблемите, пред които е изправена Ръселовата мисъл, а също и някои от неговите често двусмислени решения в полето на философската логика. Какво следва да разбираме под философска логика, ако внимателно се вгледаме в някои от ранните му текстове? В Принципи на математиката (1903) например той очертава полето ѝ така:

Обсъждането на неопределимите – което образува основната част от философската логика – е усилието да се види ясно и да се накарат другите да видят ясно въпросните същности, за да може умът да получи такъв вид запознанство с тях, какъвто има с червенината или с вкуса на ананаса. Там, където, както е в дадения случай, неопределимите се получават на първо място като необходимия остатък в един процес на анализ, често пъти е по-лесно да узнаем, че такива същности трябва да има, отколкото действително да ги възприемем; налице е процес, аналогичен на довелия до откриването на Нептун – с онази разлика, че финалният етап – търсенето на изведената същност с умствен телескоп – често пъти е най-трудната част на заниманието"[1].

Около десетилетие по-късно в Нашето познание за външния свят (1914) Ръсел припознава логическите форми, като собствения предмет на философската логика. Основна задача на философската логика, според него е да извлече знанието за логическата форма от неговите конкретни „външни обвивки и да го направи експлицитно и чисто“[2]. Методът, чрез който се достига подобен вид експлицитно знание за логическата форма със сигурност, поне за Ръсел, е формализацията, при която се абстрахираме от  съставките на пропозицията (от материята ѝ), за да се откроят чистите пропозиционални форми.

Би могло да се предположи, че логическите форми, за които се говори в Нашето познание за външния свят,са един вид „наследници“[3] на неопределимите от 1903 година, а оттук и да се поддържа положението, че формите и неопределимите могат да се считат за автентичния  предмет на философската логика. Мисля, че в този времеви период, поради доминацията на други  интереси, Ръсел е можел само да маркира очертанията на философско-логическото поле чрез рубриката „обсъждане на неопределимите“, но не и да обсъжда неопределимите, нито да достигне до ясно знание за това, какво те са и по-специално дали неопределимите са логически форми. Според Деян Деянов голямото предизвикателство пред Ръсел като философски логик е, че не е могъл да се освободи от едномерните интереси на математическия логик в себе си. Тезата му е, че Ръсел (като математически логик) е виждал в логическата форма, преди всичко, заложените в нея дедуктивни възможности, т.е. функции в полза на логическия  извод. Следствие от това е, че Ръсел „формализира и квантифицира, за да дедуцира, а не за да обсъжда неопределимите” (Вж. Деянов 1997: 8).

В периода 1903-1913 година биха могли да се обособят няколко различни доктрини, свързани със споменатите по-горе двусмислени решения. Като се започне с неговото разбиране за логическия анализ, премине се през доктрината за пропозициите и онтологическите му схващания, които по уместната бележка на Никълъс Грифин са се променяли непрекъснато и в повечето случаи радикално[4]. С двусмислените решения е свързана и епистемологическата теория на Ръсел за запознанството. Всичко това влече след себе си и неизбежната констатация, че философът постоянно се изправя пред затруднения, чието решение изисква смяна на гледната точка, пораждаща нови затруднения, които често са съпътствани с признанието за невъзможното им преодоляване. Основен  проблем е, че британският философ не успява категорично да реши пропозиционалния проблем и да отговори на въпросите:Какво са логическите форми –термини, същности, обекти на запознанство или са само начинът, по който са съчетани съставките на пропозицията? Как трябва да бъдат анализирани пропозициите на философската логика? ВЛогико- философския трактат, макар и чрез онова, което се оставя в мълчание, именно пропозиционалният проблем е поставен и по думите на Витгенщайн – окончателно решен[5].

Ръсел се запознава с Витгенщайн през 1911 година. Това запознанство слага началото на дълбоки интелектуални търсения  и обрати в мисленето на двамата. За кратко време Витгенщайн успява да убеди Ръсел, че именно той е човекът, на когото могат да се завещаят проблемите на логиката. Убеждението по-скоро е провокирано от неуспехите, до които британският логик стига с проекти катоPrincipia mathematica(1910-1912),Що е логика? (1912)и епистемологическия ръкопис  Теория на познанието (1913). Към изброенитебих добавила  също така и ранния текст Принципи на математиката (1903).Въпреки че в периода около 1903 г. Ръсел и Витгенщайн все още  не са сепознавали, Принципипоставя началото на една поредица от недоразумения, които по-късно Витгенщайн разрешава.

Драматизмът идва преди всичко със запознанството с Витгенщайн и от натиска на част от гениалните му хрумвания. Критиките, а впоследствие и интелектуалната му доминация, ще доведат Ръсел до различни емоционално-интелектуални състояния – от оптимизма и надеждата във връзка с преодоляването на спорните логически въпроси, той ще стигне до разочарованието и отчаянието от това, че проблемите, които го измъчват изобщо могат да бъдат решени. Няма как да се пропусне забележителната категоричност, с която Витгенщайн влиза на терена на логиката. С Логико-философския трактат и най-вече с афоризмите под номер 2, той ни казва, че логическата форма само се показва[6]. Идеята за показването е следствие от това, че формата не есъставка на пропозицията, не е и нещо външнона съставките на пропозицията, а е заложена в самите тях, като възможност да присъстват в „състоянието на нещата“[7]. Това се забелязва и при афоризъм 3.1432 от Трактата, където Витгенщайн настоява, че “не комплексният знак ‘аRb’ казва, че а се намира в отношение R към b”, а това, че „а” се намира в определено отношение към ‘b’, казва, че aRb“ (Витгенщайн 1988: 59; 3.1432). От тук следва, че за Витгенщайн няма логически опит (запознанство с формата), защото „логиката е преди всеки опит“[8]. През 1913 година Ръсел твърди, че логически опит има. В това се изразява запознанството ни с логическата форма. Според Ръсел логическата форма може да бъде експлицирана с правилния символизъм.Според Витгенщайн формата, като заложена в предметите  е имплицитна. Двете гледни точки са несводими до една, затова отговорите, които Ръсел  и Витгенщайн дават на въпросите свързани с  философската логика, са различни. Първият често се двоуми на нейния терен, а вторият просто я отрича. 

„Няма такова нещо като философска логика. (Освен ако някой каже, че щом цялата книга е безсмислена, то и заглавието би трябвало да е такова” (Wittgenstein 1973: 20).

С посочения коментар Витгенщайн отговаря на Чарлз Огден, по повод предложението[9] за заглавие Философска логика на бъдещия Логико-философски трактат. Казаното по-горе показва, че „Витгенщайн не е философ, който идва при Ръсел с вече оформена философска проблематика” ( Janic & Toulmin 1973: 177). Това изисква, преди да тематизирам критиката на логическия опит на Витгенщайн, да се занимая с философско-логическите несполуки  на Ръсел.

 

1.    Теорията за запознанството на Ръсел

Запознанството се появява в Принципи на математиката (1903) като вид непосредствено познание на неопределими понятия: „запознанство като с вкуса на ананаса“. В периода около 1903 г. то е неотменно свързано с онтологическите допускания на философа. Ръсел не  използва конструкциите логическа форма или логически опит нито в Принципи на математиката (1903), нито  в ръкописа За функциите (1904).  Както ще стане ясно обаче, в периода около 1903г. може да се говори за логически опит, а под „елемент създаващ единството на пропозицията” (1903) и „начин на съчетаване” (1904),  Ръсел  има предвид логическата форма.През 1913 година,  в епистемологическия ръкопис Теория на познанието,Ръсел експлицитно въвеждазапознанството с логическата форма”, като гарант за смислено комбиниране насъставките на пропозицията. Едва тогава запознанството[10] с формата бива определено като „логически опит” или „логическа интуиция”. И онтологическите, и епистемологическите постулати на философа са основа за неговата логика, затова често с нея, а понякога заради нея,  биват променяни. Тъй като проблемът за логическия опит няма как да бъде изяснен, без да се постави този залогическата форманапропозициите,  ще  разгледам проблема за формата.

 

 

1.1.   „Платоническият реализъм”  в  Принципи на математиката (1903)

Разгърнат вариант на онтологията в Принципи на математиката откриваме в главата „Собствени имена, прилагателни и глаголи”. Mислите на Ръсел по-надолу следват рубриката „философска граматика”.На този фон той постепенно съгражда и онтологическото си построение. Темата за него е важна, тъй като несъгласията между монизъм и монадизъм,  между идеализъм и емпиризъм, зависят от  плуралистичната онтология, която приема. За мен темата е важна, защото една от най-важни последици от допускането на плуралистичната онтология е, че навлиза нов метод на изследване – анализът. С това, че Ръсел утвърждава анализа, като основен методологичен оператор на изследване, се бележи една съществена разлика с гледната точка, сводима към Кант  и неговия критически трансцендентализъм, според който „където разсъдъкът преди това, не е свързал нищо, там той не може и нищо да разложи“ (Кант 2013: 157).

„Всичко, което може да бъде обект на мисълта, или може да участва в която и да е истинна или неистинна пропозиция, или може да бъде преброено като едно, аз наричам термин. Това следователно е думата с най-широко съдържание във философския речник. Ще използвам като синонимни с нея думите единица [unit], индивидуалия [individual] и същност [entity]. Първите две подчертават факта, че всеки термин е един, докато третата произтича от факта, че всеки термин има битие, т. е. в някакъв смисъл е. Човек, момент, число, клас, отношение, химера или каквото и да е друго, което може да бъде споменато, със сигурност е термин, а да се отрича, че такова и такова нещо е същност, трябва винаги да е неистинно” (Ръсел 1937: IV).

За ранната и „безразборна“, както я нарича Куайн, онтология на Ръсел съществуващите неща са независими от ума (Quine 1966: 658).Това гласи централният постулат на допуснатия„платонически реализъм”. Позицията, която заема британският философ, е пълно отрицание на утвърдената от Кант.

Умът е изцяло пасивен при възприемането на същности, непритежаващ никаква конститутивна употреба. Той е толкова чисто рецептивен за извода, както при възприемането на сетивни реалии” (Ръсел 1937: 33; §37).

Не докрай обмислените онтологически допускания водят до това, че нарича всяко нещо, което е част от пропозицията, термин. За Ръсел пропозицията не се състои от думи, а от прости термини, свързани заедно така, че да образуват комплекс. Всеки такъв комплекс от термини е пропозиция. Термин за него е възможно най-обща категория във философията. Термините се поделят на две основни групи същности-вещи и понятия. Вещите са индицирани от собствените имена и винаги участват като субекти в пропозицията. Понятията, които са индицирани от всички останали думи, имат двойствена природа. Те „могат да участват, както като субекти, така и като предикати на пропозицията”[11]. В този смисъл, според Ръсел, всички термини могат да бъдат разглеждани като субекти на пропозиция. Термините понятия, чиято група включва и  съотнасящите отношения, се отличават от термините вещи, защото в определена истинна или неистинна пропозиция участват по начин, различен от този, по който участват субектите. Както се забелязва вПринципи на математиката от 1903 г., Ръселовата онтология няма ограничения, тъй като според философа

„и ние създаваме числата и отношенията не повече, отколкото Колумб е създал индианците. Числото две не е чисто умствено, а е същност...” ( Ръсел 1937: §414; 427).

Изказвания от подобен вид, провокират Питър Хилтън да окачестви „платоническия реализъм”  като„наивен”. Хилтън определяРъселовата онтология като абстрактна онтология, но признава, че нейното допусканее единственият начин, по който Ръселможе да избегне психологизма.

„Обективността изисква обекти, а те не трябва да са умствени. След като не са и физически, те не съществуват, значи трябва да имат някакъв друг статут – битието“ (Hylton, 1990: 172).

Основно последствие от поддържания възглед е, че всичко има битие.За да бъда част от пропозицията, всяка нейна съставка трябва в някакъв смисъл да съществува или да субсистира.

„Числата, Омировите богове, отношенията, химерите и четиримерните пространства всички имат битие, защото ако не бяха същности от някакъв вид, нямаше да можем да правим пропозиции за тях” ( Ръсел, 1937: IV).

След като всяка една съставка на пропозицията има битие, то и пропозициятасе мисли като притежаваща самостоятелно битие[12]. Елементът създаващ единството на пропозицията е една от съставките ѝ.Ръселовите допускания могат да бъдат оправдани, защото се дължат на факта, че за него важно е било с пропозициите да можем да се изказваме за всякакви неща, което изисква и обхватът на неограничената (формалната) променлива. Това говори за пряка зависимост между логика и онтология. За Ръсел неограничените променливи обхващат абсолютно всички същности –  отношения, маси, числа, пространствени точки, пропозиции, класове, пропозиционални функции и т.н. „Като правим ‚x‘ винаги неограничена променлива, можем да говорим за променливата, която е понятийно идентична в логиката, аритметиката, геометрията и т.н.” (Ръсел 1937: 89; §88). Всяко ограничаване на променливата би трябвало да бъде заявено, но тогава истинността на изказването, използващо ограничената променлива, не е абсолютна, а зависи от изказването, ограничаващо променливата. Променливите на логиката обхващат всичко, което има битие, а абсолютната истинност на логиката и математиката изисква абсолютно неограничени променливи[13].

Проблематичността на подобен вид схващания не може да остане незабелязана. Чрез една такава онтология и чрез подобно разбиране за пропозициитеРъсел смята, че се е освободил от множество затруднения, които могат да попречат математиката да бъде истинна.Също така обаче допусканията му пораждат нови затруднения, пред които се оказва безсилен през 1903 г.

В §22 от Принципи на математиката философът се опитва да даде дефиниция за пропозиция и пропозиционална функция. Важно е да бъде уточнено, че понятието пропозиционална функция се дефинира чрез понятието пропозиция, като някои или всички съставки на последната се заместят с променливи (чрез формализация). Една пропозиционална функция е истинна за някои стойности на променливата и се оказва, че е неистинна за други. Случаите обаче, в които тя е истинна за всички стойности на променливата, винаги оказват импликация и са доста проблематични. Пример за това е: „x е човек имплицира x е смъртен“. Ние не знаем априори, че никакви други пропозиционални функции не са истинни за всички стойности на променливата. Ако φ(х) е пропозиционална функция, тогава φ(а) е пропозиция, за всеки термин а, който е заместен на мястото на променливата х. Ако „х е човек“ е пропозиционална функция, тогава „Сократ е човек“, „златната планина е човек“…, са пропозиции. Както забелязва иГрифин, Ръсел не спазва ограниченията на типовата класификация, така че „в ляво от е човек“ също може да се окаже пропозиция (Griffin 1980: 121)[14]. Онтологията от 1903г. генерира безсмислени пропозиции. Пропозиции, които не могат да отразяват  никакво „състояние на нещата”, както би казал Витгенщайн, макар същите да са носители на стойностите –  истинност или неистинност.

Под влияние на платоническия реализъм Ръсел настоява, че отношението може да участва като действително съотнасящо отношение, може да участва и като субект[15] на пропозицията, тъй като всяка съставка може да заема мястото на субект на пропозицията. Разграничението между действително съотнасящото отношение и отношението, разгледано като термин, подробно се обсъжда от Никалъс Грифин.  Проблемът за пропозиционалното единство се изразява в това, че R не обединява всяка пропозиция, в която участва. Когато R участва в пропозицията като съотнасящо отношение, обединява елементите на пропозицията, но то може да участва и като субект в нея.  Според Грифин, Ръсел прокарва разграничението между съотнасящото отношение и отношението, разгледано като термин, защото трябва да обясни разликата между пропозицията и набора от нейните съставки[16]. Винаги обаче, когато опитаме да формулираме по някакъв начин това разграничение, превръщаме отношението в субект. Ако кажем, че отношението, разгледано като термин е различно отсъотнасящото отношение, преставаме да имаме съотнасящото отношение, като съотнасящо два термина, а го превръщаме в терминВ изказването „R е различноот R’, ” R и R’ участват в пропозицията като термини, а „е различноот” като съотнасящото отношение. Това може да бъде обяснено и чрез въведенатаотДеян Деянов разлика между собствен и наложен логически тип. Ако говоренето или мисленето за нещо го прави логически субект, значи ние го мислим като вещ и му приписваме характеристиките на вещ. Отношението бива овещнено при говоренето за него. Като бъде преобразувано в термин, на него му се налага логическия тип на вещта. Например: в „а предхожда б“ предхождането се мисли според собствения си логически тип, докато в „предхождането е обратно на следването“ – според наложения му (на вещ) логически тип[17]. Ако Ръсел знаеше това, щеше да забележи, че там, където мислим нещо според собствения му логически тип, в самите съставки е заложена логическата форма – възможността им да присъстват в състоянието на нещата. В изказването за логическата форма обаче, загубваме формата като форма. Модифицирайки я, загубваме кардиналното в онова, което Витгенщайн нарича “кардиналния проблем на философията[18]”. Логическата форма, която пропозицията показва, е заложена в самите предмети, които участват в  нея. Ръсел не поддържа подобен възглед. Философът поставя въпроси, които е трудно, понякога дори невъзможно да реши. Очевидно е обаче, че говорейки за термините, които могат да участват в пропозицията, Ръсел има предвид възможността на съставките да присъстват в пропозицията, т.е. в тях самите е заложена логическата форма. Той  не си дава сметка, че без да иска стига до това положение през 1903 година. Ако в периода беше тематизирал проблема за логическата форма, би поддържал възгледа,  че тя е съставка на пропозицията, зад която стои платоническа същност и за която можем да се изказваме, както за всяко друго „нещо”.  Поради това, не би допуснал, че формата е заложена в предметите, тъй като подобно настояване би противоречало на  платоническия реализъм.

Както вече се спомена, разграничението между действително съотнасящо отношение и отношението,разгледано като термин, е  свързано с пропозиционалния проблем и е пречка пред възможността да се установи, кое създава единството на пропозицията. По този повод се казва следното:

Една пропозиция притежава известно неопределимо единство, по силата на което тя е твърдение; а това единство се губи при анализа тъй изцяло, че никакво изброяване на съставките не може да го възстанови, дори когато то самото бъде споменато като съставка. Трябва да признаем, че този факт съдържа тежко логическо затруднение, защото е трудно да не повярваме, че едно цяло трябва да бъде съставено от своите съставки”(Ръсел 1937: 49; §54).

Очевидно за Ръсел в ранния му период е, че гарант за единството на пропозицията е някоя съставка на пропозицията. Той обаче не е могъл да даде задоволителен отговор на въпроса, кое е нещото, което обединява елементите на пропозицията. Отношението (R), което действително съотнася термините, със сигурност би могло да бъде отговорно за нейните единство, но само когато участва в пропозицията като действително съотнасящо отношение. Онтологията, която философът допуска през 1903 година и производните от нея проблеми, е пречка пред възможността категорично да установи, кое  е „нещото”, което обединява елементите на пропозицията.

Упрекът на Франсис Брадли, свързан със споменатите производни проблеми е, че съществуват противоречия между поддържания от Ръсел плурализъм, който допуска само термини и външни отношения и едновременно с това единства, които са сложни и не могат да бъдат анализирани до термини и  съотнасящите ги отношения. Въпреки че комплексите не съдържат нищо друго освен термини и отношенията, използвани за обединяването им, сборът от термините, от които е съставен комплексът, не е същото, което изразява единството на комплекса. След анализ единството на пропозицията се разпада, затова анализът е  определен от Брадли като „фалшификация”. Това се забелязва в следния параграф:

„В пропозицията „А се различава от В” съставките на тази пропозиция, ако я анализираме, изглежда, че са само А, разликата, В. Но тези съставки, така поставени една до друга, не възстановяват пропозицията. Разликата, която участва в пропозицията, действително съотнася А и В, докато разликата след анализа е понятие, което няма връзка с А и В. Може да се каже, че в анализа би трябвало да споменем отношенията, които разликата има към А и В – отношения, изразени чрез “е” и “от”, когато казваме “А е различно от В”. Тези отношения се състоят във факта, че А е референт, а В релатум спрямо разликата. Но “А, референт, разлика, релатум, В” все още е само списък от термини, а не пропозиция” (Ръсел 1937:  49; §54).

Заради този породил се проблем,  само година по-късно в ръкописаЗа функциите (1904), Ръсел определя комплекса като „единство, образувано от определени съставки, съчетани по определен начин” (Ръсел 1904: I). Той твърди, че начинът на съчетаване е същност, под влияние все още на платоническия си реализъм, но вече не го мисли като съставка на пропозицията.

„Начинът на съчетаване, както и всичко останало, е същност [entity]; но той не е една от същностите, участващи в комплекс, съставен от същности, съчетани по въпросния начин. Така например в случая на „А е по-голямо от В” начинът на съчетаване може да бъде означен като x^R^y^. Това е определена същност, но не е съставка на „А е по-голямо от В”, чиито съставки са само А, по-голямо, В”  (Ръсел 1904: V).

 Също така, ако начинът на съчетаване беше съставка, би трябвало да има начин на съчетаване между него и другите съставки. Първа крачка на отдалечаване от  крайната форма на реализъм, философът прави със следното изказване от За функциите (1904):

„Начинът на съчетаванена съставките [entity] на един комплекс не е сам една от съставките на комплекса. Защото ако беше, той би бил съчетан с другите съставки, образувайки комплекс; следователно трябва да установим начина на съчетаване на съставките с техния начин на съчетаване; така онова, което се предполагаше да е начин на съчетаване на съставките, би било само начин на съчетаване на някои от съставките. Накратко, в един комплекс съчетаването е съчетаване на всички съставки, и следователно не може самò да бъде една от съставките” (Ръсел 1904: III)[19].

С написването на ръкописа от 1904 г. става ясно, че  Ръсел се дистанцира донякъде от предишните свои вярвания, новъпреки всичко остава неспособен да постави експлицитно въпроса за логическата форма. Това е така, защото продължава да се съобразява с изискванията на „платоническия реализъм“, т.е. с изискванията на своята генерираща недоразумения онтология. Последното се забелязва при това, че отношението (R) все още се мисли като съставка на пропозицията и като същност. В ръкописа За функциите (1904 г.) обаче, онова, което обединява елементите на пропозицията, за пръв път бива наречено „начин на съчетаване”. То е същност, но не е съставка на пропозицията. Възгледите му остават непроменени до написването на ръкописа Теория на познанието  от 1913 година. Този текст показва, че начинът на съчетаване е формата на пропозицията.

В  Принципи на математиката (1903) Ръсел въвежда запознанството като вид непосредствено познание – „запознанство като с вкуса на ананаса”.  Тъй като предметното поле на философската логика е  „обсъждането на неопределимите”, то  процесът на запознанство е насочен към познанието на неопределимите същности. Обсъждането на неопределимите  е:

„усилието да се види ясно и да се накарат другите да видят ясно въпросните същности, за да може умът да получи такъв вид запознанство с тях, какъвто има с червенината или с вкуса на ананаса” (Ръсел 1937: предговор).

Запознанството и процесът на непосредственост, от който се получава познаването на същности, може да се мисли като подобно на  сетивното възприятие, при което имаме непосредственост на усещанията. Неопределимите могат да бъдат изведени като „необходимия остатък в един процес на анализ”. Ръсел сравнява процеса по  откриването на неопределими същности, с този на  откриването на Нептун, но признава, че:

„търсенето на изведената същност с умствен телескоп – често пъти е най-трудната част на заниманието” (пак там).

 В този пунк задачата се оказва не толкова лесна. Проблемите са свързани отново с плуралистичната онтология, която Ръсел допуска. Термин е всяко нещо, което участва, в която и да е истинна или неистинна пропозиция. Както беше казано, всеки термин има битие безотносително от ума, притежава  онтологическа независимост и значение. С всеки термин можем да осъществим запознанство, тъй като зад всеки термин стои същност.С това настояване, още през 1903г., Ръсел допуска логическия опит. Ако „логическата форма”се мисли като една от съставките на пропозицията и като същност, както всяко друго нещо, то и с нея трябва да можем да осъществим запознанство. Все пак се оказва невъзможно да я експлицираме с анализ на пропозицията, тъй като формата не е съставка на пропозицията,  като  каквато предразполага да  я мислим крайната форма на „платонически  реализъм”.Както ще стане ясно, формата не е и същност.

 Този неразрешим  проблем заставя Ръсел да се върне към него още веднъж. В параграф 124 от Принципи на математиката философът отново се фокусира върху темата за запознанството:

„нашият метод ще бъде методът на анализа, а нашият  проблем може да бъде наречен философски – т. е. в смисъл, че се стремим да преминем от сложното към простото, от доказуемото към неговите недоказуеми предпоставки’... ‘математиката е конструктивна и дедуктивна, философията е критична и в известен безличен смисъл полемична. Когато имаме дедуктивно разсъждение, имаме математика; но принципите на дедукцията, разпознаването на неопределими същности [entities] и различаването между такива същности са задача на философията” (Ръсел 1937: §124; 130).

Основната разлика, е разлика в методите. Философията бива определена като критична и полемична, а математиката като конструктивна и дедуктивна. С дедуктивни разсъждения се занимава математиката, но тя не може без философията, защото философията се занимава с принципите на дедукцията, или както настоява Ръсел, с „разпознаването на неопределими същности [entities]”.

Възприемането на неопределими същности е много специфичен процес. Въпреки че е откроим елемент на непосредственост, се различава от сетивните ни възприятия на нещата. Неслучайно, вПринципиРъсел добавя, че  разглеждането се отнася не до сетивни обекти, а засяга „същностите, които не се разглеждат като съществуващи в пространството и времето.” (Ръсел 1937: §124; 130). Такива същности, наред с другите  битийстващи неща, са и формите. Ако изобщо е възможно да се знае нещо за платоническите същности, то трябва да можем да ги възприемаме,  да ги разграничаваме една от друга, както и да схващаме техните отношения и това трябва да се осъществи непосредствено. Затова заниманието на  философа е да отговори чрез наблюдение, а не чрез разсъждение на въпроса, какво са „неопределимите”. Основен принцип при познанието на същности през 1903 година за Ръсел е запознанството, което получаваме от  непосредственото наблюдение.

 

1.2.  Запознанство с логическата форма – Теория на познанието (1913)

През 1913 г. Ръсел работи върху текст с работно заглавие Теория на познанието. Около месец по-късно, след една поредица от писма между него и Витгенщайн, следва тотално блокиране на писането.В писмо до лейди Отолин Морел от  юли 1917 година Ръсел определя критиките, които му е отправил Витгенщайн, като:

„събитие от първоразредно значение в живота ми и се отрази на всичко, което съм правил от тогава. Разбрах, че е прав, и разбрах, че не бих могъл да се върна отново към фундаментална работа във философията. Импулсът ми бе разклатен, подобно на вълна, разбита на парчета от вълнолом.[20]” 

Онова, което всъщност блокира мисълта на Ръсел, е свързано до голяма степен с теорията за съждението като многоместно отношение. Мисля че именно тя стои в основата на много други проблеми и на невъзможността за тяхното разрешаване. От друга страна обаче,  с теорията за пръв път се подлага на съмнение самостоятелното битие на пропозициите. Пример за това са затруднения от типа : „А разбира, че р” или „А съди, че р“. Теорията за съждението като многоместно отношение бива за пръв път изложена в статията За природата на истината и неистината от 1906 година. Общо казано, Ръсел настоява на това, че съденето, за разлика от възприятието, не е двуместно отношение между познаващия субект и познавания комплекс. Когато съдим за нещо, примерно „масата е дървена”, нямаме двуместно познавателно отношение между субекта и комплекса „дървеността на масата”, а се появява многоместно отношение между субекта, „масата” и „дървеността”. Само че, ако в пропозициите участват единствено отделни съставки, то не би могло да се обясни, как се получава тяхното единството[21]. Освен това, субектът по самата си същност не може да се мисли като съставка на пропозицията, наред с останалите такива. Дори и да можеше да се мисли като съставка на пропозицията, това не би обяснило нейното единство.

Ръсел многократно вече се е  сблъсквал с проблема за характера на логическите форми в периода 1903-1906. Ако беше допуснал, чесубектът осъществява образуването на съждението, то би могло да се предположи, че логическите форми  са субективни. Той обаче не би допуснал поддържането на подобен възглед. С цел да не изпадне в психологизъм, в по-късната версия на „Теорията за съждението като многоместно отношение“, изложена в непубликувания ръкопис Теория на познанието (1913), към съставките изграждащи пропозициите, с които субектът трябва да е запознат, философът добавя и запознанство с  начина на съчетаване (логическата форма), като гарант за смислено комбиниране на съставките. Когато например се образува комплексът „масата е дървена”, съдещият трябва да бъде запознат не само със значението на думите „дървена” и „маса”, но и с начина, по който те са обединени в пропозицията, т.е. субектът на познанието трябва да бъде запознат и с логическата форма, което Ръсел нарича „логическа интуиция“ или „логически опит“ и едва след това, чрез „умствен синтез“ да ги обедини в  едно цяло. Изглежда формите са допуснати като обекти на запознанство, заради проблемите които поражда „теорията за съждението като многоместно отношение“.  По този повод в Ръкописасе казва, че:

„ако сме запознати с a, подобието и b, можем да разберем изказването "a е подобно на b", дори и да не можем пряко да ги сравним и да "видим" тяхното подобие. Това обаче не би било възможно, ако не знаехме как трябва да ги свържем, т.е. ако не бяхме запознати с формата на двуместния комплекс. По същия начин всеки "умствен синтез", както бихме могли да го наречем, изисква запознанство с логическата форма“ (Ръсел 1997: 164). 

С това настояване, Ръсел привилегирова възможността за запознанство, пред възможността за разбиране на пропозицията. Ако не сме запознати с формата на двуместния комплекс, не бихме могли да разберем пропозицията „а е подобно на б”. Към теорията за съждението като многоместно отношение ще се върна, след  поставянето на една много съществена скоба.

В Теория на познанието (1913), дал си сметка за множеството проблеми, пред които е изправен и които не може да реши,  Ръсел опитва да тематизира накратко анализа. Въпреки че не проблематизира  метода, от начина на разглеждане личи, че в текста  заема приоритетно място пред синтеза, защото:

„можем да се надяваме да открием само чрез анализ какво са анализ и синтез и следователно само скромният аналитик може да знае в какво се състои славата на синтеза“ (Ръсел 1997: 181).

Според него анализът е пълен тогава, когато се запознаем с всичките съставки на дадения комплекс и техния начин на съчетаване, и знаем, че няма повече съставки и че именно това е техният начин на съчетаване. Ние трябва да сме запознати и с логическата форма, и със съставките на пропозицията.  В този смисъл, Ръсел има предвид два вида анализ: формален анализ – откриването на начина на съчетаването; и материален анализ – откриването на съставките. Цел на формалния анализ е откриването на логическата форма. Независимо дали анализираме атомарен или молекулярен комплекс, задача на формализацията е да направи „експлицитно и чисто” знанието за формата.

Изискването на философа е в една истинна логическа пропозиция да не се „споменават никакви реални неща или свойства” (Ръсел 1914: 11). Формализирайки изказването „Всички хора са смъртни, Сократ е човек, следователно Сократ е смъртен”, Ръсел достига доположението „За всички стойности на α, β, х, ако всички α са β и х е α, то х еβ”, което е винаги истинно. Философът настоява, че при всяка една пропозиция, процесът на трансформацияна константи в променливи, трябва да достига до генерализация, т.е. до  формалната същност на пропозицията. При извличането на логическата форма обаче остават думите като „ако... то”, „и”, „или”. Ръсел се изправя пред проблема дали тези думи обозначават някаква съставка на пропозицията. Константите са затруднение пред анализа, защото са неанализируеми и след анализ остават. Проблемът  се заражда доста по-рано, когато през 1903 година в Принципи на математиката се определя полето на философската логика под рубриката: „обсъждане на неопределимите”, а те самите се получаваха като необходимия остатък в  процеса на анализ.

В Ръкописа (1913)се казва, че трябва да сме запознати с чистата логическа форма на комплекса. При чистата форма на един молекулярен комплекс "Каквито и да са x, a и b, ако x е a и всяко a е b, то x е b", възниква проблем. Проблемът е в това, че

 "логическите константи, които са сякаш същности, срещащи се в логическите пропозиции, всъщност се отнасят до чистата форма и в действителност не са съставки на пропозициите, в чиито словесни изрази се появяват имената им” (Ръсел 1997: 141).

Ръсел е наясно, че логическите константи не са съставки на пропозицията, тъй като се отнасят до чистата форма на пропозицията, но все пак допуска, че имената им се появяват в пропозиции като тази: „Ако Сократ е човек, и всеки човек е смъртен, то Сократ е смъртен“. След като могат да бъдат именувани (изказани), те в някакъв смисъл за Ръсел са неща (същности), с които трябва да бъдем запознати или да имаме  логически опит.

Въпреки че  формите са допуснати като обекти на запознанство, не може категорично да се каже, дали са същности. Ако логическата форма показва възможните начини, по които съставките  могат да бъдат свързани, то самата форма не може да бъде  нито съставка на комплекса, нито същност. Ако константите се смятат за същности, които са част от формата и я конструират, то тя също би била същност. Ако в периода около 1913 г. Ръсел беше приел категорично, че константите не са същности, то и логическата форма не би могла да бъде същност. С това самото се открояват два алтернативни избора, които биха стояли пред Ръсел и които не се съгласуват с допускането на логически опит. Първият вариант е да допусне трансцендентализъм от Кантиански тип и действащ субект, чиято способност конституирапознавателно действителността  и създава единството на пропозицията, обединявайки елементите ѝ. В този случай, Ръсел би определил константите, като неща сами по себе си. Във втория случай би допуснал трансцендентализъм от Витгенщайниянски тип. С това самото, отсъстващ  познавателен субект. Логическата форма би била заложена в предметите, като тяхно условие за възможност да участват в състоянието на нещата, а константите не биха замествали същности. Всеки един от възможните избори, би възпрепятствал Ръселовият стремеж за достигне до формата на пропозицията.Неотклонният мотив на британския логик в периода 1903-1913 г. е да експлицира логическата форма. Поради това, ако пред него стояха две подобни алтернативи, не би избрал нито една от тях. Запознанството с логически обекти, които са изцяло външни на субекта и зад които философът привижда платонически същности, отваря възможност за експликация на формата. Тъй като зад логическите обекти не стоят платонически същности, Ръсел се проваля при опитите си да експлицира формата. Това е причината, често да се връща към вече обсъждана проблематика, да променя или да отрича по-рано поддържани възгледи, да подменя анализа, теорията за пропозициите и епистемологическата теория за запознанството.

Ръсел понася сериозни критики от страна на Витгенщайн, според чието елегантно решение „сякаш същностите“ като отношението, импликацията или конюнкцията не заместват нищо, което има битие. Зад логическите обекти не съществуват никакви платонически същности.Щом няма такова нещо като логически обекти, то не съществува и логически опит, защото „логиката е преди всеки опит“.  Логическата форма е заложена в предметите и като такава не може да бъде именувана, нито изказана. Формата се показва и в опитите си да я изкажем,рискуваме да я модифицираме, но  остава невъзможно да я експлицираме.

Несъмнено, различното отношение на Ръсел и Витгенщайн към философската логика и проблема за формата се дължи на факта, че двамата по различен начин мислят пропозициите. Според Витгенщайн, за да бъде смислена една пропозиция трябва да може да бъде и истинна, и неистинна – биполярна, въз основа на опита, защото пропозицията има същата логическа форма с това, което изобразява, т.е. с действителността. Ръсел не разграничава пропозициитеспоред някакъв критерий за смисленост. Също така, не различава пропозициите на философската логика, които изискват специфичен вид опит, от тези на формалната логика, които са независими от всеки опит. Поради това, опитите за достигане до  формата на пропозициите на философската логика, се оказват невъзможни, чрез методите на формализацията.Ръсел постоянно се колебае, относно пропозициите на логиката и какъв е подходящият анализ, а Витгенщайн заявява, че логическите пропозиции са несмислени – неудовлетворяващи поставеното от него условие за биполярност. Пропозициите, истинни по силата на своята форма – тавтологиите – са винаги истинни, а противоречията са винаги неистинни. Те са независими от това, какво е „състоянието на нещата”, защото не са „образи на действителността“, но както ще стане ясно са „съставени от образи”, поради това не са напълно излишни. От друга страна,философските пропозиции, които не могат да бъдат  истинни или неистинни, и тези на Трактата, които биват определени като „неопровержимо истинни”, са безсмислени. Пропозициите на Трактата не могат да бъдат  неистинни, нито пък изказани[22] и се отнасят до онова, което се показва.

Свързани със смислеността на пропозицията са и най-сериозните обвинения срещу „теорията за съждението като многоместно отношение“, които Ръсел получава от Витгенщайн. Най-сериозният проблем, който той откроява, се отнася до подредбата на съставките в комплекса[23]. Ръсел вече е посочил, че при двуместните асиметрични отношения е трудно да се каже дали пропозицията е „aRb“ или „bR’a“, защото „дори един атомарен комплекс не е определен с дадеността на съставките му” (Ръсел 1997: 148). Само от съставките и формата, също така, не винаги може да се образува  смислена пропозиция. Затова  Анна Бешкова констатира, че ако отношенията се третират като имена, както изисква теорията на Ръсел, то няма пречка пред това те да бъдат замествани с индивидните константи[24], т.е. в позицията на отношението „R“ да попадне „а“. Както в ранния си период, Ръсел продължава да не се съобразява с теорията за типовете,  тъй като допуска генерирането на безсмислени поредици от знаци, които не могат да бъдат „възможно състояние на нещата“. Въпреки че Витгенщайн омаловажава[25] в Трактата „теорията за типовете”, си даваме  сметка като него, че подобен произвол не трябва да се допуска. Заложеността на логическата форма в предметите прави излишна теорията за типовете. Тъй като Ръсел не приема подобен възглед, му се налага да се съобрази, ако не с друго, поне със собствената си  теория[26]. Познаващият субект не в състояние да разбира или да съди за нещо, което е безсмислено, например: “убил е убил Цезар”. Витгенщайн отчита възможността, че пропозицията може да бъде безсмислена. С въвеждането на критерия за смисленост,философът привилегирова възможността за разбиране, пред тази на запознанството. Ако субектът съди или разбира, че aRb, то aRb трябва да е смислено. Да бъде смислена една пропозиция, например „чашата е върху масата“, е същото като това тя да бъде възможно „състояние на нещата“ или „образ на действителността“, както настоява в Трактата. Това изискване за смисленост на пропозициите не може да бъде изпълнено от Ръселовата „теория за съждението като многоместно отношение“, защото не се съобразява с типовата класификация.

 

Използвана литература:

1.            Аспарухов, В. 2007. За философската логика в „Що е логика?” (1912). Философия, 3.

2.            Бешкова, А. 2015. Ръселовата версия на логическия атомизъм. в: Философията в следпостмодерна ситуация – приложения и переспективи, УИ „Св. Св. Кирил и Методий.

3.            Витгенщайн, Л. 1988. Логико-философски трактат. В: Витгенщайн, Л. Избрани съчинения. Наука и изкуство, София.

4.            Деянов, Д. 1997. Философската логика в един епистемологически ръкопис. В: Ръсел, Б. Теория на познанието. София, Критика и хуманизъм.

5.            Деянов, Д. 2001. Увод в логиката и методологията на хуманитарните науки (хуманитаристиката след смъртта на човека). Пловдив: УИ „П. Хилендарски”.

6.            Ръсел, Б. 2003. За обозначаването. (1905г.) В: Философия на логиката. Ранна аналитична философия. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София.

7.            Ръсел, Б. 2008. Въведение към Логико-философски трактат. Философия 5-6.

8.            Ръсел, Б. 1997. Теория на познанието (1913). Критика и хуманизъм, София.

9.            Anscombe, G.E.M. 1971. An Introduction to Wittgenstein’s Tractatus. 1957. Philadelphia: University of Pennsylvania Press.

comments powered by Disqus