NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

“Единни в многообразието”: културно-специфичното и универсалното в дискурса за европейските ценности

Брой
№ 5 (2009)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Лилия Сазонова

The article is an attempt to explore the meaning of the concept "European values". Following the EU's motto "United in diversity" two possible interpretations are gradually presented. The first one encompasses the universal character of the common values, while the second one offers a less substantialistic view on the values. The latter approach argues that being "united" do not necessarily imply fixed ethical principles but can also be understood in terms of joined participation of the Europeans citizens in the common European project.

 

Важен момент при прочита на европейските ценности, на който следва да се обърне внимание, е свързан със статута им - те феномени на Общността ли са или има основания да се търсят корените им и в по-ранни епохи? Възприема се гледната точка, че общоевропейските ценности, подобно на конструиращата се европейска идентичност, такива, каквито ще бъдат изследвани в настоящата работа, стават факт едва в рамките на ЕС. В същото време философската им деконструкция показва, че появата им е била подготвяна в продължение на столетия.

В потвърждение на тази теза може да бъде припомнен аргументът на Бронислав Геремек. Той заявява, че съществуват опити за европейско обединение столетия преди ЕС, които при това се характеризират с приемане на етническите различия и индивидуалния суверенитет в рамките на определени империи в Европа (Geremek, 2006: 8). Общото при тези форми на имперска унификация е, че те създават правни рамки. Макар този правен ред да намира приложение и в някои съвременни политически и културни среди, той няма отношение към ценностните системи на общностите, в които е бил въвеждан и използван. Подобни имперски обединения в Европа са ограничени функционално до подчинение на имперския закон, но без участие на гражданите в правната система. В този смисъл, заключава Геремек, не бива да се използва терминът "общност на ценности", когато се реферират историческите обединения преди Съюза. Геремек споделя в това отношение тезата на немския философ Робeрт Шпеман (Robert Spaemann), че едва с ЕС се създава дискурсът за общите европейски ценности, респективно - европейска идентичност и с това се прави възможна една различна парадигма към обединението в Европа.

Следва да бъде направена още една уговорка преди да се пристъпи към разгръщане на същинската част от изложението. С оглед на по-обхватен анализ на европейските ценности и тясната им обвързаност с въпроса за конструиращата се в рамките на Общността европейска идентичност, двата проблема ще бъдат анализирани в текста като взаимосвързани.

Постулираната от ЕС идея за общоевропейски ценности съдържа имплицитно вложена хипотезата, че съществуват универсални човешки ценности, споделими от европейските граждани. Последното настояване за безусловно валидни стойности обаче е проблематично и изисква по-детайлно разглеждане.

Ще бъде предложен концептуален аргумент, обосноваващ възможността за универсални ценности, както и как те (европейските ценности) се възприемат за фундамент, около който да се конструира европейската идентичност. Патосът за наличието на общочовешки и общоприложими принципи тръгва от космополитната просвещенска етика и философия и кулминира у Кант. За него умовете ни по необходимост имат определена структура, която неизбежно поражда научното и което е по-важно в случая - моралното познание на човека. По този начин се гарантира обективността, безпристрастността и възможността на етиката. В същото време Кант отъждествява човека с рационалното - общата за всички хора човешка природа придобива приоритетно значение при разбирането за човека, а не възможните му културни специфики. С това той извежда рационалността, а не например културната или етническата принадлежност като определящи достойнството и в крайна сметка идентичността на човека.

Европейският съюз (ЕС) продължава този рационален дух посредством либералните си политики, както и с тезата за универсалните (човешки) права и ценности, върху които се фундира европейската идентичност. От една страна възможен аргумент срещу връзката между човешките права и ЕС е, че дискурсът за човешките права не е изключително европейски, тъй като съществуват и други наднационални организации (ООН), които участват в създаването и развиването му. От друга страна обаче издигането на човешките права до статут на общностна норма, която рефлектира недвусмислено върху общностните политики и практики, дава основания първите да се приемат като един от конститутивните елементи на Съюза. Така общата (универсална) конституция на човешкия ум и рационалността като същностна характеристика на човека, които играят ролята на идентификационен критерий у Кант, получават своята приемственост в Общността и нейните институции намират легитимация на зараждащата се европейска идентичност по линия на общосподелимите европейски ценности.

Макар това политическо решение да е добре аргументирано в духа на собствено европейската интелектуална и философска традиция, претенцията за обективна валидност на европейските ценности среща опоненти от страна на определени малцинства вътре в пределите на Общността, като би могло да се предвиди, че има предпоставки тази тенденция да продължи и да се засили. В тази връзка от съществено значение ще бъде как общоевропейските ценности като фундамент на европейската идентичност ще се съвместят с друг един базисен принцип на ЕС, демонстриращ посоката, в която се търси възможността за колективна идентичност - а именно девизът на Съюза - "Единни в многообразието"1. Във формулата "единни" явно се съдържа универсалисткият момент, но ще се изисква много политическа гъвкавост, за да бъде примиряван той с реалността на "многообразието" или с други думи - с настояването за признаване на културните специфики на всички граждани и колективи, участващи в европейския проект.

Биха могли да бъдат приведени множество примери, онагледяващи току-що маркираната потенция за конфликт. Такива са религиозните сблъсъци с официално възприетия морал на ЕС - протестите срещу забраната на религиозните символи във Франция, етнически и религиозни конфликти в Холандия (убийството на холандския режисьор Тео ван Гог). Илюстрации могат да се открият дори и от страна на християнския свят, който е един от първите фактори за зараждане на европейската идея - например, особената позиция на една група страни-членки, оглавени от католическа Полша спрямо абортите и т.н.

Тереза Хармстоун изследва полската перспектива към въпроса за приложимостта на европейските ценности към източния (централноевропейски) манталитет (Rakowska-Harmstone, 2006: 122-123). Според нея през 70-те и 80-те години на 20 век започва ерозирането на комунистическата ценностна система и заместването й със западни ценности като демокрация и пазарна икономика. Новите ценности се възприемат предимно инструментално - като средство за достигане на определени цели, а едновременно с тях се запазват като част от манталитета някои от остатъчните ценности като егалитаризмът. С промяната на средата се разграничават три типа манталитет - "добрият и послушен работник", който е политически пасивен, "крадливо-просешки манталитет" на хора, които търсят личната си изгода, и "автономно-предприемачески" манталитет, за представителите на който е характерен социално-родуктивен индивидуализъм. Последният тип за разлика от първите два според авторката не е наследство от предишния режим и се заражда с появата на новия опит след промените.

Така например върховенството на закона (the rule of law) е основополагаща ценност за западно-европейския светоглед и заляга като базисна за Европейската общност ценност. Според Хармстоун макар официално да се възприема този принцип, на практика в много от източноевропейските страни, вече членки на ЕС, законът се разбира инструментално, като понякога се забелязват тенденции или опити той да бъде пренебрегван или променян, когато влиза в противоречие с националните или лични интереси. В отличие от този модел, западната концепция за "върховенство на закона" предполага рестрикции както по отношение на управляваните, така и на управляващите. Все пак авторката приема възможността за бавна промяна на манталитета и пресичане между "източния" и "западния" опит, определящ успешността на интериоризирането на европейските ценности.

Английският социолог Джерард Деланти добавя интересни възможности за разгръщане на горепредставената теза за необходимостта от намиране на формула за съчетаване на двата принципа - единство и многообразие (Деланти, 2004). Преди да бъде изследвана позицията му по отношение на перспективите към европейското единство, трябва да бъде въведена разгледаната от него тема за възможната универсалност на европейската култура. Базирайки се върху идеите на Фуко за дискурса, на Саид - за културното строителство и на разсъжденията на М. Вебер за западния рационализъм, Деланти предлага оригинална интерпретация на питането какъв е нормативният статус на европейската идея.

Деланти разграничава сферата на културата от тази на етиката и полага идеята за Европа в първата. Следвайки Хабермас, той определя културните стойности по-скоро като сепаративни за разлика от етическите принципи и нормите, които претендират да са универсализиращи. Оттук извежда, че културната стойност на европейската идея не може да има нормативен и универсален характер и в този смисъл не притежава свързваща сила.

От своя страна европейската идентичност, конструирана в рамките на ЕС, не се формира толкова по линия на споделени от европейците общи характеристики от сферата на културата. Това е така, защото националните езици, религията, историята играят по-скоро ролята на разединяващи, отколкото на унифициращи фактори. Европа като естетическа категория не осигурява стабилна база за конструиране на общо за всички европейци пространство, макар да представлява значима реалност за европейския интелектуален елит. Европа като културен модел е значим момент за формирането на обща идентичност, но не самостоятелно, а като отправна точка при срещата с неевропейската „Другост", като нейно отрицание или просто посредством посредничеството й в качеството на негативен фон за артикулиране на идентичност.

Самопостулирането на европейската идея в регулативна идея на универсални етически принципи, през които се оценява неевропейския свят, става ключов момент за изграждането на идентичност според Деланти. Така проектите за европейска идентичност не се търсят толкова по линия на културните стойности на Европа, колкото по линия на етическите параметри, които тя постулира, и в отличаването й от неевропейската „Другост". Според британския социолог по този начин културната идея за Европа, която има по-ограничен културен ресурс на значение неправомерно е предявила претенции за всеобща етическа валидност. В опитите си да се запази от неевропейската „Другост", европейската култура от Средновековието насетне придобива склонност да придава универсални измерения на структурите на собственото си съзнание. Европоцентризмът е етнокултурен проект, който допуска съществуването на привилегировано "ние", което е субект на историята - то покръства, цивилизова, определя посоката на развитие на света и т.н. Така Европа се превръща в носител на универсалните цивилизационни ценности, докато културата, въплътена в националните истории, остава приоритет на релативизма на националната идентичност.

Същественият момент от тезата на Деланти е предефинирането на "универсалността" и дискредитирането на "мита за единството". Според неговото определение универсалността не имплицира задължително в себе си еднообразието и нетолерантността на европейския етнокултурализъм към чуждото, а може да означава плурализъм и различие.

От разбирането за универсалността не като уеднаквяване или търсене на общи характеристики или дори всеобщоприложими ценности, а като приемане и включване на „другостта", се извежда различна от досега обсъжданата дефиниция на "единността". Така идеалът за "европейското единство" вече не се търси по линия на неопровержимите и универсално валидни норми, а по посока на нов модел на пост-национално гражданство, основаващо се на участие и солидарност на различните европейски граждани. Деланти смята, че не "европейското единство", а именно този модел на пост-национално гражданство на разнообразието предлага в по-висока степен нормативно обоснована отправна точка към европейската идентичност. Оттук той извежда фундаменталната двойственост по отношение на нормативните хоризонти на колективната идентичност, която според него стои в сърцевината на Европа.

Европейската колективна идентичност е в зоната на напрежение между два модела на колективна идентичност - ексклузивната (изключващата), официална представа за обществото, според която единството се основава на универсалността, и предпочетената от Деланти инклузивна (включваща) представа, според която идентичността може да се основава на участието и солидарността на гражданите, взаимопризнаващи своето различие (Деланти, 2004: 13). Връщайки се отново към тезата за полиморфния характер на културата и нерефлексивните културни идентичности, базирани на отричането и изключването, става ясно, че европейската идентичност трудно би могла да бъде удържана по линия на етно-културната си многозначност. Използвайки разграничителната терминология на Смит по отношение на типовете изграждане на национална идентичност и пренасяйки я в по-глобален европейски контекст, за да бъде успешно, конструирането на европейската идентичност би следвало да се реализира не по линия на етническия, а на гражданския модел на колективна идентичност. В този смисъл е и изводът на Деланти за гражданството като нормативна база на европейската идентичност или това, което стана по-популярно в съвременния официален европейски дискурс като "Европа на гражданите".

Според редица изследователи на европейската идея като Бо Страт (Strath, 2002: 20) и Деланти културната идея за Европа от ранната модерност насетне (преди това тя се формулира посредством други дискурси - християнство и т.н.) започва да се използва от различни политически проекти по изграждане на идентичност, които посредством това целят легитимирането на определена власт. Легитимирането на политиката на държавата посредством идеята за Европа става, като последната се превръща в институционализиран дискурс и придобива статус на нормативен стандарт на цивилизацията. Както обаче беше обосновано, придаването на нормативни импликции за всеобщност на една културна идея противоречи на нейната същност. Така Деланти аргументира неправомерността на използването на европейската идея за политически цели, а респективно и на смесването на политическите с културните измерения на европейската идентичност.

Затова не би следвало европейските ценности да се интерпретират като веднъж завинаги дадени и абсолютни, доколкото винаги ще представляват някаква субективна перспектива (дори и когато е споделяна от европейското мнозинство) и по този начин ще придават на културните специфики морална и универсална значимост (задължителност). В този смисъл европейските ценности, около които Общността конструира своята идентичност, не следва да бъдат разбирани като причастни към универсалните ценности или като тяхна под-група, а като обект на непрестанно договаряне между гражданите, страните-членки и европейските институции.

Подобна интерпретация е в съзвучие и с историческото развитие и концептуалната трансформация, претърпявана от мотото на ЕС. Първоначално то е предложено през 2000 г. от ученици от цяла Европа и е възприето от тогавашния председател на Европейския парламент Никол Фонтен като "Единство в многообразието" ("Unity in diversity"/"In varietate concordia"). По-късно в Европейската конституция то се преформулира на "Единни в многообразието". Десубстанциализирането на абстрактната категория "единство" в съпричастността на "единни", позволява тълкуване на европейските ценности не по посока на някаква универсална валидност, носена от тях, а в смисъл на съпринадлежност на европейското гражданство към един общ проект.

С последното заключение не се променя статутът на ценностите като основополагащи при конструирането на европейска идентичност. Предложената нова парадигма към тях ги трансформира единствено по посока на десубстанциализирането им - от абсолютна величина те се превръщат в контексуални, подлежащи на дискусия понятия. С други думи акцентът се сменя от дефинирането им като обективни и задължителни в светлината на Кантовата етика към разчитането им по-скоро в перспективата на постмодерната контекстуална етика.

 

Цитирана литература:

 

Джералд Деланти. "Изобретявайки Европа: Идея, идентичност, реалност", София: Балкани, 2004

 

Bo Strath (ed). Europe and the Other and Europe as the Other, Brussels: PIE Lang, 2002

 

Geremek, Bronislaw. Thinking about Europe as a Community. In: Michalski, Krzysztof (ed). What holds Europe together, Budapest: CEU Press, 2006

 

Teresa Rakowska-Harmstone, Dynamics of Transition, in: Teresa Rakowska-Harmstone (ed). New Europe. The Impact of the First Decade, Warsaw: Collegium Civitas Press, 2006

1 Тук може да бъде припомнено, че концепцията за европейско единство има своите философски корени още преди реализирането й в рамките на ЕС. Така например Ортега и Гасет смята, че Европа като общество е не "идеал", а „много стар, наложил се факт" - тя според него е създала „многовековна и ефективна система от норми'. Виж: Ортега и Гасет. Бунтът на масите. Университетско издателство "С. Климент Охридски", С., 1993


(Лилия Сазонова е докторант в Института за философски изследвания, БАН. E-mail: Liliya.sazonova@gmail.com)

 

 

comments powered by Disqus