NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

ЕЗИЦИ И ЕЗИК

Брой
37 (2017) Водещ броя: Камен Лозев
Рубрика
Тема на броя
Автор
Дейвид Луис

ПРЕВОДИ

В настоящия брой предлагаме два интересни философски текста на съвременни философи - Дейвид Луис и Джон Остин. Преводът е дело на доц. д-р Анна Бешкова от кат. „Логика, етика и естетика”, Философски факултет, СУ „Св. Климент Охридски”, София

 

ЕЗИЦИ И ЕЗИК

Дейвид Луис

Теза

Какво е един език? Нещо, което приписва значение на определени поредици типове звуци или знаци. Тогава би могло да се предположи, че той е функция – множество от подредени двойки от поредици и значения. Областта на функция се състои от определени крайни редици от типове произнесени звуци или написани знаци; ако σ е в областта на езика, ще наричаме σ изречение в £. Множеството от стойностите на  функцията включва значенията; ако σ е изречение в £, нека наричаме £(σ) значението на σ в £. Какво би могло да е значението на едно изречение? Нещо, което комбинирано с фактическата информация за света – или фактическата информация за който и да е възможен свят, дава стойност по истинност. И така би могло да се приеме, че значението е функция от световете към стойностите по истинност, или по-просто едно множество от светове. Ще казваме, че конкретно изречение σ е истинно в езика £ за света w ако и само ако w принадлежи към множеството от светове £(σ). Ще казваме, че σ е истинно в £ (без да споменаваме някакъв свят) ако и само ако нашият реален свят принадлежи на £(σ). Ще казваме, че σ е аналитично в £  ако и само ако всеки възможен свят принадлежи на £(σ). И така нататък в същия смисъл.

Антитеза

            Какво е един език? Социален феномен, част от естественото развитие на човешките същества; област на човешко действие, в която хората произнасят поредици от звуци или пишат поредици от знаци и им отговарят чрез мисъл или действие.

В повечето случаи тази словесна дейност е рационална. Човекът съзнателно произвежда конкретни звуци или знаци. Той знае, че когато някой друг ги чуе или види, ще може да формира определено убеждение или да действа по конкретен начин. Също така по някакви съображения той желае да предизвика съответното вярване или действие. И така неговите вярвания и желания са причината да произвежда именно тези звуци или знаци. Онзи, които реагира на тях по конкретен начин, също така го прави съзнателно. Той знае, че тяхното продуциране зависи от психичното състояние на произвеждащия ги. Затова, когато ги чува или вижда той може да направи някакъв извод за психичното състояние на другия. Също така вероятно може да изгради предположение за условията, които са го породили. Той би могъл просто да направи подобни изводи или пък да действа съобразно тях и други свои вярвания и желания.

Участниците не само имат основания да мислят и действат по начина, по който го правят; те също така знаят нещо един за друг, така че всеки от тях да е в състояние да възпроизведе чуждите основания. Способността им да възпроизвеждат чуждите основания съставя част от собствени им мотиви да мислят и действат по точно определен начин; освен това всеки от тях може да възпроизведе чуждото възпроизвеждане на собствените му основания. Така действа механизмът на Грайс: Х има намерение да предизвика реакция от страна на Y като накара Y да схване намерението му; Y разпознава намерението и това му дава някакво основание да реагира по очаквания от Х начин.

Във всяка подходяща популация могат да бъдат открити разнообразни регулярности в рационалната вербална дейност. Някои от тях показват връзката между психичните състояния на човека и звуците или знаците, които създава. Други зависимостта на ответните реакции. Някои от тях са случайни. Други могат да бъдат обяснени, а различията между тях да бъдат интерпретирани по разнообразни начини.

Някои могат да се обяснят като конвенции на общността, в която преобладават. Конвенциите са регулярности за действие, или за действие и вярване, които са случайни, но все пак постоянни, защото служат на някакъв вид общ интерес. Миналото им следване поражда бъдещото, тъй като то се явява основание за спазването им. Има и алтернативни регулярности, които биха могли да действат вместо тях и които биха се запазили по същия начин, стига да бяха започнали да действат.

По точно: Една регулярност R за действие или за действие и вярване, е конвенция в общността Р, ако и само ако в Р важат следните шест условия (или поне почти важат. Някои отклонения от „всеки” могат да се толерират.):

(1) Всеки спазва R.

(2) Всеки вярва, че другите спазват R.

(3) Вярването, че другите спазват R, дава на всеки добра и убедителна причина да я следва и самият той. Основанието му би могло да бъде, че в частност хората, с които общува, спазват R, или че R е общоприета, или че е било широко разпространена, или че ще бъде. Основанието може да е практическо, ако спазването на  R се свързва с определен начин на действане, може също така да е епистемично, когато се свързва с определен начин на вярване. Първи случай: според нечии вярвания конкретна цел може да бъде постигната чрез конкретни действия в съгласие с R, при условие че останалите (всички или по-голямата част) също така спазват R. Затова той или тя приемат да се подчиняват на R, ако и другите го правят. Втори случай: нечии убеждения, заедно с предпоставката, че останалите спазват R, дедуктивно имплицират или индуктивно поддържат някакво заключение. Индивидът се съобразява с R, когато приема извода. И така основанията за спазване на една конвенция, подобно на основанията за вярване изобщо, са предпоставките, в които се вярва и чрез които се потвърждава истината на въпросното убеждение. Забележете, че тук не говоря за практически основания за действане, които да пораждат въпросното вярване.

 (4)  Налице е предпочитание по-скоро за всеобщо, отколкото за частично, спазване на R – в частност по-скоро за спазване от почти всички. (Това не означава да се отрича, че някои състояния на често срещано нарушаване на R не биха могли да бъдат по-желани.) И така всеки, който вярва, че най-малко почти всички спазват R, би желал както другите, така и самият той, да го правят. Условието служи за разграничение на случаите на конвенции, в които преобладава съвпадението на интереси от случаите на безизходен конфликт. В последния случай би могло да се окаже, че всеки дава най-доброто от себе си като спазва R, при условие, че и другите го правят, но в същото време да желае останалите да не се съобразяват с R, защото би могъл да спечели за тяхна сметка.

(5) R не е единствената регулярност, която удовлетворява последните две изисквания. Съществува поне една алтернатива R`, такава че убеждението, че другите спазват R` би дало на всеки добро и убедително практическо или епистемично основание да я приеме по същия начин. Също така би било налице общо предпочитание за универсално спазване на R`. При нормални обстоятелства не е възможно едновременно да се следват  R и R`. По този начин алтернативата R` би се наложила вместо R. Условието гарантира характерната за конвенциите случайност.

(6) Накрая, всички факти, изброени в условия от (1) до (5) са въпрос на общо (или споделено) знание. Те се знаят от всеки и всеки знае, че те се знаят от всеки и т.н. Въпросното знание може да е потенциално: знание, което би било достъпно за всеки, достатъчно усилено разсъждаващ по темата. Всеки потенциално би трябвало да знае, че условията от (1) до (5) важат. Също така потенциално знае, че другите потенциално знаят това и т.н. Условието гарантира стабилността. Ако някой се опита да обори нечия чужда аргументация, вероятно включвайки оборването и на своята собствена …, резултатът по-скоро би подсилил, отколкото разрушил, очакванията му за спазване на R. Вероятно негативната версия на (6) би свършила работа: никой не вярва, че условия от (1) до (5) не важат, никой не вярва, че другите не вярват и т.н.

Тази дефиниция би могла да се изпробва върху всякакви регулярности, които бихме били склонни да наречем конвенции. Конвенция е да караме отдясно. Конвенция е да символизираме отровата с череп и кости. Конвенция е да обучаваме животните да тръгват при команда „дий”. Конвенция е да заменяме стоки и услуги за късчета хартия и метал и т. н.

Споделените интереси, с които са свързани конвенциите са толкова различни, колкото и самите конвенции. За да не се сблъскаме, приемаме конвенцията да караме отдясно. За да разпознаваме лесно отровите, ги маркираме с череп и кости. Конвенциите ни по отношение на облеклото може би се дължат на общото естетическо предпочитание на до известна степен еднообразните дрехи или на страха, че своеобразието би могло да се приеме за демонстрация на ексцентричен характер или на желанието да не бием толкова на очи или най-вероятно на смесица от тези и други мотиви.

Баналност, която само философите мечтаят да опровергаят, е, че съществуват езикови конвенции, макар да не е лесно да се каже какви точно са те. Ако потърсим фундаментална разлика във вербалното поведение на хората от две езикови общности, със сигурност ще намерим нещо случайно, но поддържащо се, поради общия интерес от координация. В случая с езиковите конвенции този споделен интерес произтича от общия мотив за възползване и запазване на способността ни за контрол до определена степен над чуждите вярвания и действия чрез звуци и знаци. Той на свой ред произхожда от разнообразните ни желания, които едва ли бихме могли да изброим.

Синтез

Какво общо има езикът с езиците? Каква е връзката между езиците като функции от поредици от звуци или знаци към множества от възможни светове, семантични системи, разглеждани в пълна абстракция от човешките дела, с естествения език – рационална, управлявана от конвенции, човешка социална дейност? Бихме могли да кажем, че търсената връзка се състои във факта, че даден език £ се използва от, или е езикът или един от езиците на определено население Р. Също така знаем, че връзката важи по силата на конвенциите на езика, преобладаващ в Р. При други подходящи конвенции в Р би се употребявал друг език. Налице е някакъв тип конвенции, чрез който хората от Р използват £ - но какъв е той? Не можем да кажем, че това е конвенцията да се използва £, тъй като дори и да е правилно да я опишем така, ние все пак искаме да знаем какво именно означава да се употребява £.

Моето предположение е, че конвенцията, чрез която населението Р използва £ е конвенция за истинност и доверие в £. Да бъдеш правдив в £ означава да действаш по определен начин – никога да не се опитваш да изказваш каквото и да е изречение, което не е вярно в £. Да вярваш в £ означава по определен начин да формираш убеждения: да приписваш истинност на чуждите изказвания и да реагираш съобразно нея.

Да допуснем, че конкретен език £ се използва от дадена популация Р. Нека приемем, че сме в идеална езикова ситуация и да изследваме дали дефиницията ни на конвенцията за истинност и доверие работи.

(1)   В Р преобладава поне една регулярност за истинност и доверие в £. Членовете на Р често произнасят (или пишат) един на друг изречения. Обичайно говорещият (или пишещият) вярва, че изреченията му са истинни, а слушащият (или четящият) реагира чрез споделяне на неговото вярване (освен ако предварително не го е приел) и чрез съответната промяна на другите си убеждения.

(2)   Членовете на Р вярват, че регулярността за истинност и доверие в £ важи за общността. Всеки вярва, благодарение на миналия си опит с чуждата истинност и доверие в £.

(3)   Очакването за спазването на конвенцията дава на всеки един добро основание за собственото му поведение. Ако е говорещ, очаква слушащия го да вярва в £. Затова той има основание да очаква, че чрез произнасянето на конкретни изречения, които счита за истинни (бидейки правдив по определен начин в £), може да съобщи конкретни убеждения, които приема за правилни. Обикновено говорещият има една или друга причина да иска да съобщи някое от своите убеждения. Затова неговите убеждения и желания съставят практическото основание да действа по такъв начин – да произнася някое истинно изречение в  £.

По отношение на слушащия: той очаква говорещият да бъде искрен в £ и затова има добро основание да заключи, че съобразно неговите вярвания изречението е истинно в £. Обикновено слушащият също има една или друга причина да вярва в правилността на вярванията на говорещия (вероятно с някои изключения). И така за него е разумно да заключи, че чутото изречение вероятно е истинно в £. По този начин убежденията му относно говорещия конституират епистемично основание да отговори доверчиво в £.

      Имаме координация между искрения говорещ и доверчивия слушащ. Всеки от тях спазва регулярността за истинност и доверие в £, защото очаква същото от другия.

      Съществува също така по-дифузна и индиректна форма на координация. Координирайки се с настоящия си партньор, говорещият и слушащият също така се координират с всички онези, чиято предходна искреност и доверие в £ са допринесли за наличните очаквания на партньора. Тази индиректна координация е четиристепенна: между настоящите и миналите говорещи, между настоящите говорещи и миналите слушащи, между настоящите слушащи и миналите говорещи и между сегашните и миналите слушащи. И докато директната координация между говорещия и слушащия е координация на искреност с доверие в едно единствено изречение от £, то индиректната координация с техните предходни партньори (и техните предходни и т.н.) може да включва различни изречения от £. Слушащият би могъл никога преди това да не се е срещал с отправеното към него понастоящем изречение и все пак да формира подходящо убеждение – такова, че е отговорил правдиво в £, защото предходният му опит с правдивостта в £ е включвал множество изречения, граматически свързани с даденото.

(4)   В Р има всеобщо предпочитание за всеобщо спазване на регулярността за истинност и доверие в £. При положение, че е налице подобно максимално следване, членове на Р изискват всички да я спазват. Те желаят истинност и доверие в £ както един от друг, така и от самите себе си. Това всеобщо предпочитание се подкрепя от споделения интерес от комуникация. Всеки иска понякога да съобщи чрез звуци и знаци правилни убеждения и да предизвика в другите подходящи действия. Всеки иска да може да прави това когато си пожелае. Всеки би се стремил да научи нещо за онези части на света, които сам не може да наблюдава чрез звуците и знаците на онези, които са били там.

(5)   Регулярността за истинност и доверие в £ има алтернативи. Нека £` да бъде някакъв език, който не се застъпва с £, така че е възможно едновременно да се вярва и да се казва истината и в £ и в £` и, че той е достатъчно богат и удобен, за да служи за нуждите на комуникацията в Р. Тогава регулярността за истинност и доверие в £` е алтернатива на преобладаващата регулярност в £. За алтернативната, както и за актуалната регулярност, всеобщото й съблюдаване би било основание за всеки един от членовете на общността и би се предпочитало пред по-малко-от-всеобщото й следване.

(6)   И накрая всички тези факти са общоприети в Р. Всеки ги знае и всеки друг, знае, че другия ги знае и т.н. Или във всеки случай никой не вярва, че другия се съмнява в тях, или никой не вярва, че другият вярва, че той се съмнява в тях и т.н.

Тогава във всеки един случай, в който един език £ явно се използва от популацията Р, изглежда, че в Р преобладава конвенция за истинност и доверие, подкрепяна от интереса от комуникация. Обърнатото се поддържа от неуспешно търсене на контрапримери: не мога да се сетя за случай, в който има такава конвенция и все пак езикът не се използва от Р. Затова приемам следната дефиниция, за която смятам, че се съгласува с обичайната употреба, когато тя е напълно определена:

един език £ се използва от популацията Р ако и само ако в Р преобладава конвенцията за истинност и доверие в £, поддържана от интереса от комуникация.

Твърдя, че такива конвенции дават търсената връзка между езиците и използващите език популации.

Щом разберем как езиците се свързват с популациите, дали чрез конвенциите за истинност и доверие с цел комуникация или по друг начин, ние ще можем да предефинираме по отношение на една популация всички онези семантични понятия, които преди това дефинирахме по отношение на един език. Една поредица от звуци или знаци е изречение на Р ако и само ако тя е изречение на някой език £, използван от Р. То има определено значение в Р ако и само ако има това значение в някой език £, използван от Р. То е истинно в Р за света w ако и само ако е истинно за w в някой език £, използван от Р. То е истинно в Р ако и само ако е истинно в някой език £, използван от Р.

Току-що даденото обяснение на конвенциите изобщо, и на конвенциите на езика в частност, се различава в едно важно отношение от обяснението в моята книга Конвенция.

Преди това централното условие в дефиницията на конвенция беше изразено в термините на условно предпочитание за следване: всеки предпочита да я спазва, ако и другите го правят и това би важало и за алтернативите на реалната конвенция. (В някои версии на дефиницията това условие попадаше под по-общото изискване за всеобщо предпочитание за всеобщо следване.) Идеята беше да се обясни защо убеждението, че другите я следват би дало основание на всеки един също така да я съблюдава и така да се обясни рационалното себеудържане на конвенциите. Но в такъв случай се получава, че основанието, включващо предпочитание трябва да бъде практическо основание за действие, а не епистемично основание за вярване. Затова аз казвах, че конвенциите са само регулярности в действие. Няма смисъл да говорим за вярване в нещо при следване на конвенции. (Освен в своеобразния случай, при който чуждото следване на конвенцията дава някому практическо основание да я следва като действа за да си създаде вярване; аз обаче знаех, че този случай не засяга обичайната езикова употреба.) И така се бях откъснал от първичния вид конвенционална координация, който сега приемам, а именно между действието на искрения говорещ и съответното убеждение във вярващия слушащ. Бях се обърнал към два различни заместителя.

Понякога е общоприето как слушащият ще пожелае да действа, когато формира различни убеждения. Можем да приемем, че говорещият не само се опитва да му съобщи вярвания, но и така се опитва да го накара да действа по начин, който двамата смятат за подходящ при обстоятелствата, които говорещия счита за налични. И така разполагаме с говорещ-слушащ координация за действие. И двамата се съобразяват с една конвенция за истинност за говорещия плюс подходящото съответно действие от слушащия. Не е нужно доверчивото вярване на слушащият да бъде част от съдържанието на конвенцията, макар че трябва да се спомене, за да се обясни съгласуваното му действие. По този начин достигаме до обяснението на „сигнализирането” от Конвенция, глава ІV. 

Но сигнализирането твърде очевидно беше особен случай. Може да няма подходящо съответно действие, което да извърши слушащият, когато говорещият му съобщава някакво убеждение. Или пък говорещият и слушащият могат да се разминават в представите си за правилно действие при предполагаемите обстоятелства. Или говорещият може да не знае как е решил да действа слушащия, или слушащият може да не знае, че той знае и т.н. Правилно е да се разглежда убеждаването като реакция на слушащия, но обичайно то не се приема за действие. Затова, когато в Конвенция, глава V, разглеждах езиковата употреба изобщо, бях принуден да се откажа от координацията говорещ-слушащ. Вместо това приех дифузната координация между настоящ говорещ и миналите говорещи, които са обучавали настоящият слушащ. И съответно предложих конвенцията, чрез която популацията Р използва £, да бъде просто една конвенция за истинност в £. Говорещите я следват, а слушащите само когато на свой ред станат говорещи, ако това изобщо се случи.

Сега смятам, че сгреших, когато надскочих особения случай на сигнализирането. Трябваше да разширя първоначалният ми акцент върху координацията говорещ-слушащ, разширявайки дефиницията на конвенция по подходящ начин. Джонатан Бенет ми показа как това би могло да се направи: чрез преформулиране на главното й условие по-скоро от гледна точка на основания за следване – практически или епистемични, отколкото от гледна точка на предпочитание за следване. Първоначалното изискване за условно предпочитание сега отстъпва на условие (3): вярването, че другите се съобразяват дава на всеки основание да постъпва по същия начин и това би важало за всички алтернативи на настоящата конвенция. Щом тази промяна се направи, не остава нищо допълнително, което да се включи към доверието на слушащия като част от съдържанието на конвенцията.

(Старото изискване за условно предпочитание обаче се запазва като резултат от по-маловажното условие (4). Условие (3) приложено към практическите, но не и към епистемичните, основания може да се подведе под (4).)

Бенет ми показа преимуществото на промяната: да допуснем, че само един човек говори някакъв идиолект, а няколко други могат да го разбират. Не трябва ли той и слушащите го да съставят популация, която употребява този език? По-общо, каква е разликата между: (а) някой, който не произнася изречения от един език, защото не принадлежи към популация, която го използва и (б) някой, който не произнася изречения от езика, въпреки че принадлежи на такава популация, защото понастоящем, или вероятно винаги, няма какво да каже? Двамата си приличат, доколкото действията им са в съответствие с конвенцията за истинност. И двамата са напразно истинни. В Конвенция аз въведох като условие за истинност в £, че човек понякога наистина произнася изречения от £, макар да не се изказва при всеки конкретен повод. Но това е неудовлетворително: каква степен на истинна говоримост е нужна, за да се счита някой за активен член на използващата езика общност? Какво ако някой просто никога не си помисля за нещо, което си заслужава да бъде изречено?

(Има и по-маловажна разлика между предходното ми обяснение и настоящето. Както тогава, така и сега искам да подчертая, че случаите на конвенции са случаи на преобладаващо съвпадение на интерес. По-рано обезпечавах това чрез дефиниращото условие, което сега ми изглежда прекомерно ограничаващо: в който и да е случай на ситуация, към която конвенциите се прилагат, всеки има приблизително едни и същи предпочитания относно възможните комбинации от действия. Защо всички? Може би е достатъчно те са съгласни в предпочитанията си в степен, определена в настоящото условие (4). И така пропуснах по-нататъшното условие за съгласие-в-предпочитанията.)

     

Възражения и отговори

 

Възражение: Много неща, които отговарят на дефиницията за езика, предложена в тезиса – много функции от поредиците от звуци или знаци към множества от възможни светове, в действителност не са възможни езици. Те не биха могли да се усвоят от нито една човешка популация. Те може да не съдържат всички изречения или значения, нужни за комуникацията. Или пък използващите езика може да не желаят да говорят точно за тези значения. Изреченията могат да бъдат твърде дълги, невъзможни за произнасяне или по някакъв друг начин непрактични. Езикът може да е ненаучаем от човешките същества, защото няма граматика или тя е от погрешен вид.

Отговор: Така е.  Така наречените езици от тезиса са просто лесно определимо супермножество от действително интересуващите ни езици. Един език в по-тесен и по-естествен смисъл на думата е всеки един, който е възможно – възможно в някакъв подходящ строг смисъл, да бъде използван от човешка популация.

Възражение: Така наречените езици, разглеждани в тезиса, са прекомерно опростени. В тях няма място за индексикалните изречения, зависещи от характеристиките на контекста на тяхното произнасяне: например времевите изречения, изречения с лични местоимения или демонстративи или анафорични изречения. Също така няма място за двусмислени изречения или пък за несъобщителни: заповеди, въпроси, молби и заплахи, обещания и т.н.

Отговор: Така е. Имам следното извинение: феноменът на езика не би бил толкова различен, ако тези усложнения не съществуваха, така че не можем да не се сгрешим прекалено като ги игнорираме. Въпреки това, нека да скицираме какво би могло да се допълни във връзка с индексикалиите, двусмислеността и несъобщителните. За да не се увеличава объркването, нека ги разгледаме едно по едно.

      Можем да дефинираме един индексикален език £ като функция, която приписва множества от възможни светове не към самите свои изречения, а по-скоро към изреченията, заедно с възможните случаи на тяхната употреба. Можем да кажем, че σ e истинно в £ за света w при възможния случай о на употреба на σ ако и само ако w принадлежи на £(σ, о). Можем да кажем, че σ e истинно в £ при о (без да споменаваме някакъв свят) ако и само ако светът, в който о е локализиран – нашият реален свят, ако о е действителен случай на употреба на σ или някакъв друг свят, ако не е, принадлежи на £(σ,о). Можем да кажем, че говорещият е истинен в £, ако се опитва да не произнася каквото и да е изречение σ от £, освен когато σ би било истинно в £ в конкретния случай на употреба. Можем да кажем, че слушащият вярва в £, ако вярва, че употребеното изречение от £ е истинно в дадения случай.

Можем да дефинираме един двусмислен език £ като функция, която приписва на своите изречения не еднозначно значение, а крайно множество от алтернативни значения. (Ако желаем бихме могли да се уговорим тези множества да са непразни.) Можем да кажем, че едно изречение σ от £ е истинно в w при някое значение ако и само ако w принадлежи на някой член на £(σ). Можем да кажем, че σ е истинно в £ при дадено значение ако и само ако нашият действителен свят принадлежи на някой член на £(σ). Можем да кажем, че някой е (минимално) истинен в £, ако се опитва да не произнася каквото и да е изречение σ от £, освен когато σ би било истинно в £ при някакво значение. Той вярва, ако вярва, че употребеното изречение от £ е истинно в £ при някакво значение.

      Можем да дефинираме полимодалния език £ като функция, която приписва на своите изречения значения, включващи два компонента: както и преди множество от светове и нещо, което ще наречем наклонение: изявително, повелително и т.н. (Няма значение какво представляват тези неща – те биха могли например да бъдат приети като цифрите на кода.) Можем да кажем, че едно изречение σ е изявително, повелително и т.н. в £ според това, дали компонентът-наклонение от значението £(σ) е изявителен, повелителен и т.н. Можем да кажем, че едно изречение σ е истинно в £, независимо от неговото наклонение в £ ако и само ако нашият реален свят принадлежи на множеството-от-светове-компонент на значението £(σ). Можем да кажем, че някой е истинен в £ по отношение на индикативите, ако се опитва да не произнася каквото и да е съобщително изречение от £, което да не е истинно в £; истинен в £ по отношение на императивите, ако се опитва да действа по такъв начин, че да направи истинно в £ произволно заповедно изречение от £, дадено от някой, които има такова правомощие; и т.н. Той вярва в £ във връзка със съобщителните изречения, ако вярва, че употребеното изречение е истинно в £; по отношение на заповедните, ако той очаква неговото произнасяне на изречението от £ да доведе до очакваното действие по такъв начин, че да направи изречението истинно в £, при условие, че той притежава съответните правомощия за това; и т.н. Можем да кажем просто, че той е истинен и вярващ в £, ако е такъв във връзка с всички наклонения, които са налице в £. Наречията заслужават обичайните си наименувания, които им дадохме, по силата на различните начини, по които участват в дефиницията на истинност и доверие.

Той вярва, ако вярва, че употребеното изречение от £ е истинно при някакво значение. (Реших да разширя обичайната употреба на „истинно”, „истинност” и „доверие” към всички изречения. Например истинността по отношение на императивите грубо бихме могли да наречем подчиняване в £.)

      Всеки естествен език е едновременно индексикален, двусмислен и полимодален; оставям като упражнение тяхната комбинация. Отсега нататък, в по-голямата част, ще пренебрегна индексикалиите, двусмислеността и несъобщителните изречения.

Възражение: Не можем винаги да открием значението на едно изречение в дадена популация просто като надникнем в съзнанията на нейните членове, безотносително от това какво търсим там. Освен това се нуждаем от някаква информация за каузалния произход на онова, което ще открием. И така по-конкретно не можем винаги да открием значението на едно изречение в дадена популация просто чрез наблюдаване на преобладаващите конвенции. Да разгледаме следния пример: Какво е значението на изречението „Мик Карти беше мъдър” в езика на нашите потомци от 137-то столетие, ако всичко, което намерим в което и да е от техните съзнания е неадекватното речниково обяснение „Мик Карти: спорна политическа фигура от ранната атомна ера”? Бихме могли да си помислим, че това отчасти се дължи на човека, намиращ се в началото на дългата каузална верига, завършваща с неправилното речниково определение.

Отговор: Ако теорията е правилна, мога да я разгледам като един рафиниран вид индексикалии. Множеството от светове, в които едно изречение σ е истинно в езика £ може да зависи от характеристиките на възможните случаи на неговата употреба. Една черта на възможен случай на употреба – разбира се не толкова ясна, колкото времето, мястото и говорещия, е каузалната история на речниковото определение, налична в съзнанието на говорещия.

      Както и при другите видове индексикалии тук също се сблъскваме с проблема за номенклатурата. Да приемем, че значение1 на изречението σ е това, което се приписва в един индексикален език £ при възможен случай о на неговата употреба: £(σ,о), едно множество от светове според нашето обяснение. Нека значение2 да бъде тази фиксирана функция, чрез която значение1 на изречението σ в £ се променя при случаите на неговата употреба. Кое от тях е значението? Това не е ясно и не е по-ясно кой точно е смисъла, интенцията, интерпретацията, условията за истинност или пропозицията.

      Възражението гласи, че понякога не можем да открием значение1 на σ при о в Р в съзнанието на членовете на Р. Така е. Но причината за това е, че съзнанията не включват достатъчно информация за о: в частност достатъчно информация за неговата каузална история. Няма съмнение, че можем да открием значение2 на σ в Р в съзнанията и, че това е всичко, от което се нуждаем за да идентифицираме индексикалния език, използван от Р.

      Напълно същата ситуация възниква във връзка с по-познатите видове индексикалии. Може да не сме в състояние да локализираме времето на произнасяне на едно времево изречение просто като надникнем в съзнанията, така че можем да познаваме значение2 на употребеното изречение от индексикалния език на говорещия, без да знаем значение1 при въпросния случай.

Възражение: Безсмислено е да се твърди, че простите поредици от звуци или знаци са носители на значението или на стойността по истинност. Правилно би било да се каже, че това са конкретните речеви актове.

      Отговор: Не казвам, че една поредица от типове звуци или знаци от само себе си може да носи значение или стойност по истинност. Казвам, че тя носи значение или стойност по истинност по отношение на езика или популацията. От друга страна, един конкретен речеви акт от само себе си може да носи значение или стойност по истинност, тъй като в повечето случаи той уникално детерминира използвания в този случай език. Затова може и конкретна използвана поредица от звуци или конкретна написана поредица от знаци, тъй като в повечето случаи тя уникално детерминира конкретния речеви акт, в който е създадена, а той на свой ред езика.

      Възражение: Обяснението на значенията в термините на възможните светове е кръгово. Самото понятие за възможен свят трябва да се обясни в семантични термини. Възможните светове са модели от аналитичните изречения на някакъв език или са диаграми или теории на такива модели.

      Отговор: Не мога да се съглася, че понятието за възможен свят трябва да се обяснява в семантични термини или, че възможните светове трябва да бъдат елиминирани от нашата онтология и заместени с техните лингвистични символи – модели или каквото и да е друго.

        От една страна заместването не върши работа. Два свята, неразличими в репрезентиращия език, ще получат един и същ репрезентатив.

Но по-важно заместването е неоснователно. Понятието за възможен свят е познато на собствено основание, философски плодотворно и достатъчно ясно. Възможните светове се смятат за мистериозни и проблематични, защото те повдигат въпроси, на които може би никога няма да отговорим: дали всеки възможен свят има пет измерения? Ние изглежда мислим, че изобщо не разбираме възможните светове, освен ако не сме способни на всезнание за тях. Но защо мислим това? Множествата също повдигат въпроси без отговор и все пак повечето от нас не ги отхвърлят.

Но ако настоявате да отхвърлите възможните светове, моята теория може все пак да се адаптира към вашите нужди. Трябва да допуснем, че вече сте дефинирали истината и аналитичността в някакъв основен език – това е цената, която трябва да се плати при отхвърлянето на възможните светове –  и Вие желаете да ги дефинирате изобщо за езика на произволна популация Р. Изберете предпочитания от Вас основен език с каквито искате удобни специални свойства: латински, есперанто, понятопис или семантичен маркерес или пък някакъв друг. Да кажем, че сте избрали латинския. Тогава можете да предефинирате един език като някаква функция от определени поредици от звуци или знаци към изреченията на латинския. Едно изречение σ от език £ (във вашия смисъл) е истинно, аналитично и т.н. ако и само ако £(σ) е истинно, аналитично и т.н. в латинския.

Вие не можете да повярвате в езиците в моя смисъл, тъй като те включват възможните светове. Но аз мога да вярвам в езиците във вашия смисъл. Аз мога да свържа вашите езици с моя посредством фиксирана функция от изреченията на латинския към множеството от светове. Тази функция е точно латинския език, в моя смисъл. Моят език £ е съставен от две функции: вашия език £ и моят латински. И така възприемам вашия подход като част от моя.

Възражение: Защо е цялото това ненужно и старомодно хипостазиране на значенията? Обичайното говорене за значения не ни ангажира с вярата в съществуването на подобни същности повече, отколкото обичайното говорене за целесъобразно действие ни ангажира с неща като цели.

Отговор: Вероятно има хора, които хипостазират значенията принудително, представяйки си, че в противен случай не би било възможно да се придаде смисъл на обичайното говорене за значение. Аз не съм от тях. Аз хипостазирам значенията, защото го намирам за удобно и нямам убедителни основания за противното. Няма смисъл да бъдеш отчасти номиналист. По независими причини съм се убедил, че трябва да вярвам във възможните светове и възможните битиета в тях и, че трябва да вярвам в множествата от неща, в които вярвам. Щом ги имам веднъж, аз имам всички неща, които някога бих желал.

Възражение: Един език се състои не само от изречения с техните значения, но и от конституентите на изреченията – нещата, от които са съставени, с техните значения. И ако някакъв език трябва да бъде научаем, без да бъде краен, той трябва по някакъв начин да бъде определен от краен брой конституенти и краен брой операции върху тях.

Отговор: Можем да дефинираме клас от обекти, наречени граматики. Една граматика Γ има три компонента и обхваща: (1)  голям краен речник от елементарни конституенти, заедно с техните значения, (2) крайно множество от комбиниращи операции, които изграждат от по-малките конституенти по-големи и извличат значението на новите от значенията на старите и (3) репрезентираща операция, която ефективно съпоставя определени конституенти с поредици от звуци или знаци. Една граматика Г създава функция, която приписва значения на определени конституенти, наречени конституенти в Г. Тя генерира и друга функция, която приписва значения на дадени поредици от звуци или знаци. Дотук наричахме език част от последната функция. Една граматика уникално определя езика, който поражда. Но един език не детерминира уникално генериращата го граматика, дори и да пренебрегнем привидните разлики между граматиките.

Говорих за значения на конституентите на една граматика. Но какви неща са те? Референциалната семантика се опитва да отговори на този въпрос. Това беше близо до целта, но се провали, защото в нея се объркваха случайните факти и значенията. Лечението, открито от Карнап, е да се приложи референциалната семантика не само към реалния свят, но и към всеки възможен свят. Значението на едно име може да бъде функция от световете към възможните индивиди; на съществителните нарицателни функция от световете към множества; на изреченията функция от световете към стойности по истинност (или по-просто множеството от светове, в които функцията приема стойност истина). Другите извлечени категории могат да се дефинират чрез характеристичните им начини на комбиниране. Например, прилагателно се съчетава със съществително нарицателно за да се образува сложно съществително нарицателно; и така неговото значение може да бъде функция от значения на съществителното нарицателно към значения на съществително нарицателно, такава, че значението на комбинацията от прилагателно и съществително нарицателно е стойност на функцията, когато е модифицирано даденото като аргумент значение на съществителното нарицателно. Също така глаголът се свързва с име, за да се образува изречение; съответно значението може да бъде функция, която има за аргумент значението на името, а за стойност – значението на изречението. Едно наречие (от даден вид) образува с глагола глаголен израз, чието значение може да бъде функция от значения на глаголни изрази към значения на глаголни изрази. И така, докъдето е нужно, към все по-сложни извлечени категории.  

Ако отхвърлите възможните светове, можете да поемете по друг път: нека значенията на конституентите от граматиката да бъдат изрази от латинския език или някои друг предпочитан от Вас основен език.

Граматиката за нас е семантично интерпретирана, точно както езикът е семантично интерпретиран. Няма да се занимаваме с това, което може да се нарече граматики или езици в чисто синтактичен смисъл. Моята дефиниция на граматика се стреми да бъде достатъчно обща, за да обхване трансформационната граматика или граматиката израз-структура за естествените езици (когато е снабдена със семантична интерпретация), както и системите за формиране и правилата за оценка на формализираните езици. Както моята предходна дефиниция на език, така и дефиницията ми на граматика е твърде обща: тя дава голямо супермножество от интересни граматики. 

        Граматиката, както и езика, е теоретико-множествена и може да се разглежда напълно независимо от човешките дела. Тъй като граматиката генерира уникален език, всички семантични понятия, които дефинирахме по-рано по отношение на един език £ - изречение, истина, аналитичност и т.н., могат също толкова добре да се дефинират и по отношение на граматиката Г. Можем също така да обхванем и други семантични понятия, спадащи към конституентите или към конституентната структура на изреченията.

      Можем да дефинираме значението в Г, денотацията в Г и т.н. за субсентенциалните конституенти в Г. Можем да дефинираме значението в Г, денотацията в Г и т.н. на един израз: поредица от звуци или знаци, репрезентираща субсентенциалния конституент в Г чрез репрезентиращата операция в Г. Можем да дефинираме нещо, което ще наречем фина структура на значението в Г на изречение или израз: начинът, по който значението на изречението или израза е извлечено от значенията на неговите конституенти и методът, по който е изградено от тях. И така можем да вземем под внимание, например, смисълът, в който различните аналитични изречения се разграничават в тяхното значение.

      Сега възражението може да се преформулира: език трябва да се нарича това, което досега наричах граматика, а не това, което до тук наричах език. Различни граматики, различни езици – най-малкото ако игнорираме повърхностните разлики между граматиките. Като оставим настрана вербалния спор, мястото, което отдавам на така наречените езици трябва да се заеме от така наречените граматики. Защо да не започнем с твърдението какво означава една граматика Г да се използва от популация Р? Тогава можем да продължим и да дефинираме изречение, истина, аналитичност и т.н. в Р като дефинираме изречение, истина, аналитичност и т.н. в някаква граматика, използвана от Р. Този подход би имал преимуществото да можем да третираме по същия начин семантиката на конституентите в популацията. Бихме могли да кажем, че един конституент или израз има дадено значение, денотация и т.н. в Р, ако той има това значение, денотация и т.н. в някаква граматика, използвана от Р. Бихме могли да кажем, че изречението или израза има дадена фина структура на значението в Р, ако я има в някаква граматика, използвана от Р.

      За жалост не познавам обещаващ начин да придадем обективен смисъл на твърдението, че една граматика Г се използва от популацията Р, докато друга граматика Г`, която генерира същия език, не. Опитах се да покажа как има факти относно Р, които обективно селектират езиците, използвани от Р. Не съм сигурен, че има факти за Р, които обективно да селектират привилегированите граматики за тези езици. Достатъчно лесно е да се дефинира истинността и доверието в една граматика, но това няма да помогне: една конвенция за истинност и доверие в Г ще бъде също така конвенция за истинност и доверие в Г`, когато те генерират един и същ език.

      Нямам намерение да се откажа от понятието за значение в Р на конституент или израз, нито пък от фина структура на значението на изречение в Р. Това би било абсурдно. Искам да кажа, че тези понятия зависят от нашите методи за оценка на граматиките и следователно не са по-ясни или по-обективни от понятието ни за най-добра граматика за даден език. Затова бих казал, че една граматика Г се използва от Р ако и само ако Г е най-добрата граматика за езика £, употребяван от Р, по силата на конвенция в Р за истинност и доверие в £ и бих дефинирал значението в Р на конституент или израз и съответно на фина структура на значението на изречението в Р.

      Понятието за език, използван от Р, за значение на изречение в Р и т.н. са независими от нашата оценка на граматиките. Затова ги приемам за първични. Идеята не е да се въздържаме от каквото и да е говорене, свързано с оценката на граматиките, а да го извършваме само когато е наложително. Поради това се концентрирах върху езиците, а не върху граматиките.

      Можем да се справим с малкото практическо затруднение, свързано със семантиките на конституентите в популациите, дори когато нейните основи са толкова нестабилни, колкото се страхувам, че са. Често се случва граматиките, които биха могли да се нарекат най-добри за даден език да се съгласуват в значението на даден конституент. И въпреки това може да се открие един проблем: примерът на Куайн за неопределеността на референцията разкрива разминаване в конституентната семантика между алтернативните добри граматики за даден език. Трябва да се отнасяме със съмнение към всеки метод, който претендира да решава обективно дали в дадена общност „гавагай” е истинно за съществуващи продължително във времето зайци или за някакъв техен времеви отрязък. Можете да дадете добра граматика на техния език за двата вида и толкова.

      Би било полезно да разделим посочената неопределеност в конституентната семантика на три отделни вида. Ще започнем с несъмнения обективен факт за зависимостта на субективното поведение от сензорната стимулация (такава, каквато реално е, и такава, каквато би могла да бъде), заедно с физическите закони и анатомичните факти, които я обясняват. (а) тази информация или обуславя, или не, субективната система от пропозиционални нагласи, в частност вярванията и желанията. (б) тези пропозиционални нагласи или обуславят, или не обуславят условията за истинност на целите изречения. (в) условията за истинност на целите изречения или обуславят, или не обуславят значенията на суб-сентенциалните компоненти, което нарекох тук негова граматика.

      Настоящото ми обсъждане е насочено към средната стъпка – от вярванията и желанията към условията за истинност на целите изречения. Казах, че първите обуславят вторите, при условие (което не е задължително), че вярванията и желанията на субекта и неговото обкръжение са такива, че да включват една напълно определена конвенция за истинност и доверие в някакъв конкретен език.

      Не казах нищо за първата стъпка, но съм склонен да споделям съмненията на Куайн относно обосноваността на третата.

      Възражение: Да допуснем, че винаги когато някой споделя конвенцията за истинност и доверие в даден език £, неговата компетентност за това – да  следва или да очаква да се следва конвенцията, се дължи на притежаването на някакъв вид несъзнателна вродена репрезентация на една граматика на £. Това е възможна хипотеза, тъй като най-добре обяснява знанията ни за лингвистичната компетентност. В частност обяснява защо опита с някои изречения води спонтанно до очаквания, включващи други. Но според тази хипотеза ние бихме могли също така да избегнем конвенциите на езика и да кажем, че £ се използва от Р ако и само ако всеки от Р притежава вътрешна репрезентация на една граматика на £.

      Отговор: На първо място хипотезата за вътрешно репрезентирана граматика не е обяснение, най-доброто или каквото и да е друго. Вероятно тя е част от някаква теория, която най-добре обяснява знанията ни за лингвистичната компетентност; не бихме могли да съдим преди да познаваме и останалата й част.

      Въпреки всички съм склонен да вярвам във вътрешно репрезентираните граматики. Но съм много по-сигурен в съществуването на езици, използвани от популации, отколкото във вътрешно репрезентирани граматики. Мога колебливо да се съглася, че £ се използва от Р ако и само ако всеки от Р притежава вътрешна репрезентация на една граматика на £, при условие, че това е една научна хипотеза. Но не мога да я приема за някакъв анализ на „£ се използва от Р”, тъй като анализандумът очевидно би могъл да е истинен, когато анализандът е неистинен.

      Възражение: Понятието за конвенция за истинност и доверие в £ е излишно усложнение. Защо направо не кажем, че £ се използва от Р ако и само ако в Р преобладава конвенцията, според която на всяко изречение от £ се дава значението, което £ му приписва? Или дори, че една граматика Г за £ се използва от Р ако и само ако преобладава конвенцията да се дава на всеки конституент от Г значението, което Г му приписва?

      Отговор: Конвенцията, така както я дефинирам, е регулярност в действие, или в действие и вярване. Не виждам как можем да спасим която и да е част от моята теория, когато се откажем от тази черта на дефиницията. За една конвенция е от съществено значение да бъде такава регулярност, че спазването й от останалите се превръща в основание за нейното спазване от всеки един. Такова едно основание трябва да бъде или практическо основание за действане, или епистемическо основание за вярване. Има ли друг вид основания?

      Все още няма такова действие като приписване на значение (освен при ирелевантния тип действие, което се извършва не от използващите езика, а от неговите създатели), така че не можем да допуснем, че използващите език популации имат конвенции за такива действия. Нито пък придаването на значение се състои във формирането на някакво вярване. И така придаването на значение е конвенционално в смисъл, че зависи от конвенция: значението би било различно, ако конвенциите за истинност и доверие бяха различни. Но придаването на значение не е действие, извършено чрез съблюдаване на конвенция, защото то не е действие. Нито пък е формиране на вярване чрез съблюдаване на действие, защото то не е формиращо вярване.

      Възражение: Вярванията и желанията, които представляват една конвенция са недостъпни ментални същности, точно толкова хипотетични, колкото вътрешните репрезентации на граматиките. Най-добре би било да можем да кажем в чисто бихевиористични термини какво означава един език £ да се използва от популация Р. Бихме могли да го направим като разгледаме как членовете на Р биха отговорили на контрафактуални въпроси или как биха оценили изречения при измамни сензорни стимулации или как биха групирали интуитивно изречения в подобни класове или по някакъв друг начин.

Отговор: Да допуснем, че сме в състояние да дадем бихевиористична операционална дефиниция на релацията „£ се използва от Р”. Това няма да ни помогне да разберем какво означава £ да се използва от Р, защото вече трябва да притежаваме предхождащо разбиране и познания по всекидневна психология, за да проверим дали дефиницията е дефиниция на това, което търсим. Ако не знаехме какво означава £ се използва от Р, не бихме знаели какво поведение от страната на членовете на Р би показвало, че те употребяват  £.

      Възражение: Конвенциите за езика не са нито повече, нито по-малко ново наименование на нашите стари, известни, объркани приятели – езиковите правила.

      Отговор: Една конвенция за истинност и доверие в  £ би могла добре да се нарече правило, макар че тя не притежава много от характеристиките, за които се е приемало, че спадат към същността на правилата. Тя не се провъзгласява от някакъв авторитет, не се налага чрез санкция освен в случаите, в които някой има основания да се съобразява, но ако не го направи, може да се случи нещо лошо. Тя далеч не е систематизирана и „установена в хода на преподаване на езика”, нито пък „се позоваваме на нея, когато критикуваме нечие езиково действие”.  И все пак тя е нещо повече от проста регулярност, важаща „като правило”; тя е регулярност, допълвана и поддържана от определен вид система от вярвания и желания.

      Една конвенция за истинност и доверие в £ би могла да има за следствия други регулярности, които са конвенции на езика на свое собствено основание: специализации на конвенцията за дадени специфични ситуации. (Например конвенция за истинност в £ за делниците.) Такива вторични конвенции на езика биха могли също да се нарекат правила; за някои от тях може би има по-дори изгледи за систематизация, отколкото за всеобщата конвенция, на която са подчинени.

      Има обаче други, така наречени езикови правила, които не са конвенции за езика и ни най-малко не приличат на тях: например „правилата” на синтаксиса и семантиката. Те дори не са регулярности и не могат да бъдат формулирани като императиви. Биха могли да се опишат по-добре не като правила, а като условия в дефиницията на същностите, които трябва да се споменат в правилата: условията в дефиницията на един език £ за действието да бъдеш истинен в £, за действието да се твърди, че луната е синя и т.н.

      И така конвенциите на езика биха могли правилно да се нарекат правила, но е по-информативно и по-малко объркващо да ги наричаме конвенции.

comments powered by Disqus