NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Перформативни казвания

Брой
37 (2017) Водещ броя: Камен Лозев
Рубрика
Тема на броя
Автор
Джон Л. Остин

Перформативни казвания

Дж. Л. Остин

I.

Имате пълното право да не знаете какво означава думата „перформатив”. Това е нова дума, при това грозна, и може би не значи кой знае какво. Във всеки случай притежава достойството да не бъде дълбокомислена. Спомням си, че след като веднъж говорих по темата, някой изкоментира: „Знаете ли, нямам и най-малката представа какво има предвид той, освен ако евентуално няма предвид просто това, което казва.”  Е, това имам предвид.

Нека да разгледаме как възниква проблемът. Не е необходимо да се връщаме кой знае колко назад във времето, за да открием философи, които в една или друга степен приемат за напълно естествено, че единствената задача, единствената интересна роля на което и да е казване, т.е. на всичко, което казваме, е да бъде истинно или поне неистинно. Разбира се, те винаги са знаели, че че има и други видове неща, които казваме – неща като заповеди, пожелания и възклицания. Граматиците дори са правили опити да ги класифицират, макар че едва ли винаги им е било лесно да определят кое какво е. Независимо от това философите са приели, че се интересуват само от казвания, които съобщават факти или описват истинно или неистинно ситуации. Напоследък подобен подход бива поставен под съмнение на два етапа, струва ми се. Отначало започнаха да се чуват такива изказвания: „Добре де, ако тези неща са истинни или неистинни, би трябвало да е възможно да установим какви са, а ако не можем, значи те не вършат работа, а са, накратко казано, безсмислици.” Този нов подход допринесе значителна полза, защото чрез него се разкриха множество безсмислени твърдения. Все още не мисля, обаче, че типовете безсмисленост са адекватно класифицирани. Може би някои казвания, отхвърлени като безсмислени, в действителност не са такива. Но все пак това движение – т.е. верификационисткото движение – бе по свой начин изключително.

След това обаче стигаме до втория етап. Все пак ние поставяме граници на количеството безсмислици, които казваме, или поне количеството безсмислици, които сме готови да си признаем, че казваме. Затова хората започнаха да се питат дали, след като в крайна сметка някои от нещата, които, ако се разглеждат като изказвания [statements], са застрашени от бракуване като безсмислици, наистина са възнамерявали да бъдат изказвания. Дали пък те евентуално не са предназначени не да съобщават факти, а да повлияят някому по един или друг начин, или пък да „изпуснат парата” по един или друг начин? А може би поне някои елементи на тези казвания изпълняват подобни функции, или например привличат вниманието по някакъв начин (без всъщност да съобщават какъв) към някоя важна характеристика на обстоятелствата, в които е било направено казването. Така се възприе ново мото, мотото за „различните употреби на езика”. Старият подход към твърденията понякога се смята за заблуда – описателна заблуда.

Несъмнено има огромен брой употреби на езика. Лошото е, че започнахме да говорим за нова употреба всеки път, когато се досещаме, че по този начин ще се измъкнем от някоя добре позната философска бъркотия. Нуждаем се повече от обща рамка, в която да се разгледат употребите. Също така не смятам, че трябва прибързано да се отчайваме и да говорим, както сме склонни да правим, за безкрайните езикови употреби. Ще избегнем подобна възможност, ако изброим, да кажем, седемнадесет; но дори и да имаше десет хиляди, пак щяхме да можем да ги изброим навреме. В крайна сметка те няма да се окажат повече от видовете бръмбари, които ентомолозите с големи усилия са описали. Но каквито и недостатъци да имат двете стратегии – ‘верификационният’ подход  и този, ориентиран към ‘употребата на езика’ – никой не може да отрече, че при всички положения те предизвикаха революция във философията и както мнозина биха казали най-благотворната.  (Ако се замислите, не е много скромна претенция.)

И така бих искал да анализирам една форма на езикова употреба. Видът казване, което ще разгледам, прилича на твърдение и струва ми се, че граматически би се класифицирало като такова. То не е безсмислено и все пак не е нито истинно, нито неистинно. Подобни казвания няма да включват любопитни глаголи като „could”[1] или „might”, или любопитни думи като „добро”, които днес се считат от много философи за сигнал за опасност. Това са съвсем нормални казвания с обикновени глаголи в първо лице, единствено число, сегашно време, изявително наклонение, деятелен залог. Само че ще установим, че не могат да бъдат нито истинни, нито неистинни. Освен това, ако някой ги изрече, по-скоро бихме казали, че е извършил нещо, а не просто, че е казал нещо. Може да звучи леко странно, но примерите, които ще предложа са по-скоро банални. Ето три, четири. Нека да си представим, че по време на брачна церемония кажа, както обичайно се прави: „Приемам” – (като вземам тази жена за моя законна съпруга). Или пък, да предположим, че докато държа бутилка с шампанско в ръка, кажа: „Кръщавам този кораб Кралица Елизабет. Или пък: „На бас на шест пенса, че утре ще вали”. Абсурдно би било казаното в подобни случаи да се приеме за описание на извършеното действие – актът (действието по) на обзалагане, кръщаване или извинение. По-скоро с изричането на действието се извършва самото действие. С казването: „Кръщавам този кораб Кралица Елизабет” не се описва церемонията по кръщаване, нито пък с казването: „Приемам” (като вземам тази жена за моя законна съпруга) се съобщава за брака.    

И така този вид казвания наричам перформативни казвания. Това е по-скоро нелицеприятна дума, и нова, но изглежда, че няма съществуваща, която да върши по-добра работа. Най-близък по смисъл, мисля, е правният термин „оперативен”. Когато юристите говорят за правен документ (акт) разграничават встъплението, в което се изреждат обстоятелствата, при които да се извърши правното действие, от оперативната част, която служи за изпълнение на правното действие, представляващо основния му предмет. Така че думата оперативен е близка по смисъл. „Завещавам на моя брат ръчния си часовник” би било както оперативна клауза, така и перформативно казване.  Тъй като все пак думата ‘оперативен’ има и други значения, с оглед на нашите цели е по-добре да създадем нов термин.

Тук някои биха възразили, може би дори с известно основание, че смятам жененето просто за казване на няколко думи или, че именно казването на няколко думи е женене. Е, това със сигурност не е така. Думите трябва да се изричат при подходящи  обстоятелства. Ще се върна по-късно отново на този въпрос. Не трябва обаче да се допуска, че заедно с изричането на думите се извършва и някакво вътрешно, духовно действие, което те описват. За разлика от елементарните примери като извинението, по-трудните и сериозни случаи могат лесно да ни подлъжат в подобна насока. Изглежда сякаш, че изричането на  обещание – да кажем, „Обещавам утре да съм там” – се явява просто външен и видим (т.е. вербален) знак за извършването на някакъв личен духовен акт. В традицията често е бил споделян подобен възглед. Нека за илюстрация да вземем казването на Иполит: „Езикът ми се закле, но сърцето – не” – може би вместо „сърце” трябва да е „ум” или „душа”, при всички положения обаче е някакъв задкулисен глас. Но ако допуснем, че подобен вид казвания са истинни или неистинни описания на вътрешни, духовни действия, ще проправим път на лъжесвидетелите, мошениците и двуженците. Оказва се, че в този смисъл прекалената сериозност има множество недостатъци. По-добре е, струва ми се, е да се придържаме към поговорката казана дума, хвърлен камък.

Въпреки че нашите казвания сами по себе си не описват факти и не са истинни или неистинни, все пак с тяхното изричане често се имплицира, най-малкото в един неясен смисъл на ‘имплицира’, че определени, други неща са по-скоро истинни. Така, с казването на: „Приемам тази жена за моя законна съпруга”, или на някоя друга формула от брачната церемония, имплицирам, че вече не съм женен за жива съпруга, че съм здравомислещ, неразведен и всичко останало. Важно е да се схване, че имплицирането на нещо не е равнозначно на твърденето, че то е истинно само по себе си.

Макар перформативните казвания да не са истинни или неистинни, те също така страдат от свои собствени недостатъци. Ще разгледам след малко особените причини, поради които могат да се окажат неудовлетворителни. Ще наричам несполуки, просто защото трябва да имаме някакво наименование, начините, по които едно перформативно казване може да бъде неуспешно.Несполучливостта’ се появява, така да се каже, когато казването е полвинчато, когато са нарушени определени, пределно прости правила. Ще спомена някои правила и техните нарушения.

Очевидно е, преди всичко, че трябва да съществува общоприета конвенционална процедура, която да приложим. В примерите дадени дотук тя е вербална вербалната процедура по встъпване в брак, даване на обещание и т.н.; разбира се, същите действия могат да бъдат извършени и чрез множество налични невербални процедури. Нужно е също така да си припомним, че голяма част от нашите действия са най-малкото отчасти конвенционални. Философите обаче прибързано приемат, че в крайна сметка едно действие винаги представлява извършване на физическо движение, докато обичайно поне отчасти то е и въпрос на конвенция. 

Първото правило гласи, че прилаганата конвенция е налична и общоприета. А второто, също съвсем очевидно, че обстоятелствата са подходящи за нейната употреба. В случай, че правилата не се съблюдават, замисленото действие ще бъде несполучливо или, както някои биха казали, ще се окаже засечка. Също така може да се окаже, че по някаква причина не сме следвали процедурата цялостно и коректно, че са се появили пропуски и засечки. Тогава действието, което искаме да извършим, ще бъде невалидно, без резултат. Ако действието е, например, бракосъчетание, бихме казали, че макар да сме участвали в някакъв обред, в действителност не сме сключили брак.

Ето няколко примера за подобен тип засечки. Да предположим, че живеем в страна, подобна на нашата, и решим да се разведем със своята съпруга. Можем да се опитаме да застанем честно срещу нея в стаята и да кажем на достатъчно висок глас, за да ни чуят всички:Развеждам се с теб.” Тази процедура, обаче, не е приемлива. По този начин няма да получим развод или поне не и в страни като нашата. Ситуацията е пример за конвенция, която, така да каже, не съществува или не е общоприета. Нека сега да си представим, че участвайки в детска игра кажем: Избирам Джордж”, за да посочим с кого ще играем. Джордж обаче се изчервява и отвръща:Не играя. Ясно е, че не сме избрали Джордж, било защото липсва конвенция, позволяваща ни да избираме хора, които не играят, било защото в случая Джордж не отговаря на условията за избиране. Да си представим, че кажа: „Назначавам Ви за Консул”, когато вече сте назначен или когато се окаже, че сте кон. Тук отново имаме неуместен израз при неподходящи обстоятелства, неподходящи обекти, и какво ли още не. Примери за грешки и засечки едва ли са необходими – едната половинка от брачната церемония казва: „Приемам”, другата обаче отвръща: „Отказвам”; аз казвам: „Залагам шест пенса”, но никой не приема облога и не казва: „Дадено”. В такива случаи замисленото действие не е осъществено.

Но има и друг, някак по-различен начин да се объркат казванията. При множество от вербалните процедури се предполага, че ги прилагат хора с определени вярвания, чувства и намерения. Неискреността и злоупотребата с процедурата се появяват, когато вярванията, чувствата или интенциите са привидни. За илюстрация да разгледаме израза „Поздравявам Ви”. Бих бил лицемерен, ако кажа „Поздравявам Ви”, без да се радвам на вашия успех или без да смятам, че заслугите са ваши. Обичайно предпоставяме, че употребата на израза се свързва с действителни чувства и вярвания. Друг пример е обещанието. Бих бил неискрен, ако обещая да направя нещо, без да имам ни най-малкото намерение да го сторя или без да вярвам, че е осъществимо. Със сигурност има нещо погрешно в тези случаи, но то не е засечка. Не можем да кажем, че в действителност не съм обещал или не съм поздравил, а по-скоро, че съм го направил неискрено или лицемерно. Нещо подобно се случва, когато перформативното казване ангажира говорещия с последващо действие при определение обстоятелства, което той не осъществява. Например, ако обещая да направя нещо, а след това наруша обещанието си. Случаят с обещанието е твърде прозрачен, но има и други видове ангажираност с много по-малко видима форма. Бих могъл, например, мога да ви приветстам с „Добре дошли” в дома ми (или с нещо подобно), а след това да демонстрирам с поведението си, че сте извънредно нежелани. В този случаи не просто казването е неискрено, а е злоупотребено с процедурата по изричане на „Добре дошли”.

Сега можем се запитаме дали списъкът с несполуки е пълен, дали видовете несполуки се изключват взаимно и т.н. Е, не е пълен и те никога не са взаимноизключващи се. Да предположим, че възнамерявате да кръстите кораб и за целта притежавате нужните правомощия. Тъкмо да ударите бутилката в носа на кораба изневиделица изскача една отрепка, грабва бутилката, удря я в носа и извиква „Кръщавам този кораб Генералисимус Сталин, а след това за щастие на всички изчезва. Бихме се съгласили с няколко неща. Корабът несъмнено не е кръстен Генералисимус Сталин, случилото се е ужасно срамно и прочие и прочие. И все пак не е съвсем ясно как да класифицираме несполуката. Бихме могли да кажем, че една напълно законна и общоприета процедура е приложена при неподходящи обстоятелства и по-точно от неподходящия човек – от отрепката, а не от оторизираното за целта лице. Бихме могли да погледнем на събитието по друг начин и да кажем, че процедурата не е минала напълно коректно, защото част от нея включва действия от назначеното лице, а не от нашия нов приятел. Така че класификацията на несполуките вероятно ще се окаже доста сложен въпрос, който в крайна сметка може дори да включва и елемент на произволност. Разбира се, юристите, които често трябва да се справят с подобен тип проблеми, са изнамерили най-различни технически термини и са съставили многобройни правила, които им позволяват сравнително бързо да определят какво точно е погрешно в конкретен случай.

Едва ли списъкът е пълен. Бихме могли да наречем недоразумение един друг начин, по който нещата могат да се объркат. Например, Вие може да не сте чули казаното или пък да разбирате, че не реферирам към желания обект и т.н. Но за разлика от възможните допълнения към списъка, има едно първостепенно съображение. Действието, извършвано с произнасянето на преформативно казване би могло да е принудително или при обстоятелства, в които не носим пълна отговорност. Несъмнено действието ще несполучливо. Всяка ситуация, в която не сме в състояние да поемем отговорност за своите действия би могла да се нарече несполучлива; но, разбира се, този вид несполука е напълно различен от разгледаните дотук. Само ще спомена, също на страна от казаното дотук, че бихме могли да произнасяме всяко перформативно казване, както и което и да е казване изобщо, когато участваме например в представление или се шегуваме или пишем стихове. В тези случаи казаното няма да се вземе на сериозно и затова и въпросното действие няма да е изпълнено сериозно. Когато поетът каже нещо подобно на „Отиди и хвани падаща звезда”, той не дава сериозно заповед. Сходни съображения се прилагат към всички видове казвания, а не само към перформативните.

Може би казаното е достатъчно, за да продължим напред. Обсъдихме перформативните казвания и техните несполуки. Така се снабдихме с два блестящи инструмента, с които може би ще влезнем с взлом в реалноста. Снабдихме се също така, както винаги, с две нови блестящи подпори, за да не хлъзгат метафизическите ни ходила. Въпросът е как да ги използваме.       

 

II.

Досега се движихме решително напред, усещайки как твърдата основа от предразсъдъци се изплъзва изпод краката ни, а това е винаги по-скоро ободряващо. А сега накъде? Очаквайте малкото камъче, което ще преобърне каруцата и ще ни върне обратно по целия път. Това със сигурност ще се случи, но не веднага. Най-напред нека зададем един по-прост въпрос: как можем да сме сигурни, как можем да познаем кога някакво казване следва да се класифицира като перформатив? Усещаме, че би трябвало да сме в състояние го да направим. Разбира се, силно ни се иска да можем да открием граматически критерий, някакво граматическо средство за отсъждане. Всички примери, които дадох дотук, имат една и съща граматическа форма започват с глагол в първо лице, единствено число, сегашно време, изявително наклонение, деятелен залог  – не точно определен вид на глагола, разбира се, но все пак фактически са в тази форма. Освен това в използваните от мен глаголи се наблюдава една типична асиметрия между употребата им в първо лице, сегашно време и употребата им в друго лице и друго време. Асиметрията изглежда много важна следа.

Например казването „Обещавам да . . .” се различава значително от казванията „Той обещава да . . . ”  и „Обещах да . . . ”. И така, когато казваме „Обещавам да . . . ” извършаваме действието обещаване, даваме обещание, но не съобщаваме нито, че извършваме действието, нито в частност, че употребяваме израза „Обещавам”. Ние наистина го използваме и действително обещаваме. Но, когато кажа: „Той обещава” или „Аз обещах” в минало време описвам точно едно действие на обещаване, т.е. едно действие на употреба на формулата „Обещавам” – съобщавам за неговия настоящ акт или за моето минало действие. Така че има ясна разлика между първо лице, единствено число, сегашно време, изявително наклонение, деятелен залог и другите лица и времена. Можем да илюстрираме казаното с типичната история за малкия Уили, чийто чичо обещал, че ще му даде половин крона, ако обещае да не пуши докато не навърши 55 години. Нетърпеливият родител на малкия Уили, побутвайки го, казал: „Ама, разбира се, че обещава, нали, Уили?, докато Уили просто не ги удостоил с отговор. Смисълът тук е, че родителят избързва с твърдението, че Уили обещава, защото само той самият би могъл да го даде като каже „Обещавам”.

Така получихме известен критерий кога някое изказване се счита за перформатив, при все че не е задължително всеки перформатив да приема тази стандартна форма. Има най-малкото още една, в която участват същите компоненти, но с тази разлика, че глаголът е в страдателен залог, второ или трето лице. Имам предвид примери, подобни на следните: съобщение, гласящо „Пътниците се предупреждават да преминават коловоза само по моста” или документ, гласящ „С настоящето се упълномощава еди кой си да направи еди какво си. Несъмнено това са перформативи, които често трябва да бъдат подписани, за да се покаже кой извършва действието по предупреждаване, упълномощаване и т.н. Характерна тяхна черта, и разбира се преди всичко на официалните документи, е, че в тях участва или би могла естествено да се вмъкне малката фраза „с настоящето”.

За съжаление, обаче, все още не можем да приемем, че всяко казване, класифицирано като перформатив, задължително приема някоя от двете така наречени стандартни форми. Все пак казването „Заповядвам ти да затвориш врата” удовлетворява всички критерии и би се считало за типичен преформатив. То не е нито истинно, нито неистинно и с него се извършва действието заповядване. При подходящите обстоятелства обаче бихме могли да извършим същия акт с простото повелително казване „Затвори врата”. Или пък, да си представим, че някой е закачил съобщение, гласящоБикът е опасен” или просто „Опасен бик” или само „Бик”. Задължително ли е да го разграничим от друго, надлежно подписано и гласящоПредупреждавам Ви, че бикът е опасен”? Изглежда, че простото съобщение „Бик” е равносилно на по-сложната формулировка. Разбира се, само от него няма да разберем дали служи за предупреждение или за привличане на вниманието, точно както„Уалаби” на клетка в зоологическата градина, или за информиране, както „Античен паметник”. Макар да не е било експлицитно казано, несъмнено от естеството на обстоятелствата ще разберем, че става дума за предупреждение.

И така предвид изложения неуспех на граматическия критерий, бихме могли с голямо основание да допуснем, че всяко перформативно казване може да бъде сведено или разширено или анализирано в една от двете стандартни форми, започващи с „Аз . . .” или със „С настоящето Вие (или той) . . .”. Ако има основание за подобно очакване, а в известна степен има, то бихме могли да се надяваме да изброим всички глаголи, които могат да се срещнат в стандартните форми, а след това да класифицираме видовете действия, които могат да се извършат чрез перформативните казвания. Бихме могли да се допитаме до речника и да приложим вече споменатия тест, за да проверим дали е налице характерната асиметрия между първо лице, единствено число, сегашно време, изявително наклонение, деятелен залог и другите лица и времена. Когато действително изброим глаголите, в същност ще открием, че те попадат в ясно очертани класове. Има клас от случаи, в които издаме различни присъди и правим разнообразни оценки и експертизи. Има клас, в които някак се ангажираме с казването на нещо. Има клас, в който чрез казването на нещо упражняваме разнообразни права и правомощия като назначаване, гласуване и т.н. Има още един или два сравнително добре очертани класа.

Да предположим, че планът е реализиран. Тогава бихме могли да наречем глаголите в списъка експлицитни перформативни глаголи, а всяко казване, сведено до едната от стандартните форми, експлицитно перформативно казване. „Заповядвам ти да затвориш вратата” би се считало за експлицитно перформативно казване, докато „Затвори вратата” не бихме могли например да го наречем просто ‘първично’ перформативно казване. Употребата на първичното казване би могла да се приеме за заповед, но също така за молба, апел, просба, подбуда, съблазън или някое друго от множеството финно разграничими действия, които много вероятно не присъстват в един неподправен примитивен език. Не трябва обаче да надценяваме неподправеността на примитивните езици. В тях са налице множество средства, които могат да се използват, за да се изясни, дори на примитивно ниво, кое действие се извършва чрез казването. Такива са тонът на гласа, интонацията, жестовете и преди всичко естеството на обстоятелствата. Често от контекста става безвъпросно ясно, дали Ви давам заповед или, да кажем, просто Ви подтиквам или умолявам. Вие можете да кажете нещо от рода на: „Длъжен съм да приема казано от вас за заповед”. Все пак независимо от наличието на подобни средства при липсата на експлицитни перформативни глаголи винаги може да се появи злополучна двусмисленост и невъзможност за идентифициране на действието. Когато например кажа: „Ще бъда там”, не става ясно дали обещавам, изразявам намерение, а би могло дори да се окаже, че предсказвам бъдещото си поведение, дължащо се на външни обстоятелства. Поне за развитите общества е важно точно кое действие извършвам. Затова перформативният глагол е еволюирал, за да разкрие ясно кое е действието, доколко обвързва, по какъв начин и т. н.

Това е само един от начините, по които езикът се развива в съответствие с лингвистичната общност. Социалните обичаи могат в значителна степен да повлияят на въпроса кои перформативни глаголи са еволюирали и кои, по-скоро по някакви странични причини, не. Нека за илюстрация да разгледаме казването „Ти си жалък страхливец”. То би могло да се тълкува както като порицание, така и като обида. И тъй като обществото очевидно приема порицанието и смъмрянето, те са се разгърнали в явен вид чрез изразите „Смъмрям те” и „Порицавам те”, които правят действието недвусмислено. От друга страна, тъй като обществото определено не одобрява обиждането, не съществува експлицитния израз „Обиждам те”, чрез които да се прецизира действието.

И така посредством перформативните глаголи, както и по други начини, можем да прецизираме точно кой акт се извършва с произнасяне на казването. Но тук искам да изразя едно предупреждение. Трябва категорично да разграничаваме експлицирането на извършвания акт от утвърждаването, че точно този акт се извършва. Чрез образуването на експлицитни перформативни казвания, не утвърждаваме кой е акта, а го разкриваме или го правим явен. Бихме могли да направим сравнение с конвенционалното физическо действие, което не се явява речеви акт. Да предположим, че направя дълбок поклон пред вас. Моето действие, разбира се, е двусмислено. Мога просто да наблюдавам местната флора, да си връзвам връзката на обувката или нещо подобно; от друга страна, напълно е възможно да изразявам почитта си към вас. За да премахнем двусмисленността и за да покажем еднозначно, че извършваме конвенционалния акт по отдаване на почит, можем да си повдигнем шапката и да кажем нещо подобно на „Поздравявам Ви[2]. Разбира се, повдигането на шапката не е твърденето, че извършеното действие е отдаване на почит; и въпреки всичко е пределно ясно кое е действието. Нещата стоят по същия начин с казванията „Предупреждавам те, че ...” или „Заповядвам ти да ...” или „Обещавам да ...”. С тях не се описва нечие действие, а се прави недвусмислено и затова те са част от словестно действие от специфичен вид.

До тук се движехме така сякаш има ясна разлика между перформативните казвания и твърденията, съобщенията или описанията, с които ги сравнявахме. Но като че ли разграничението между тях вече започва да се замъглява, а разбирането ни да се задълбочава. На първо място бихме могли да се усъмним в обсега на перформативните казвания. Бихме могли да се запитаме дали някакви особени видове казвания, които употребяваме в необичайни ситуации, удовлетворямат доста неясните ни критерии за перформативи. Нека си представим, че някой извика:Браво”. Разбира се казването не е истинно или неистинно; той извършва действието аплодиране[3]. Прави ли го това перформативно казване в предложения смисъл? Или да си представим, че някой каже: „По дяволите”; той извършва действието ругаене, а казването не е истинно или неистинно

comments powered by Disqus

© NotaBene-bg.org 2017 ISSN 1313-7859

Всички права върху материалите в този сайт принадлежат на авторите им. Копирането без позоваване на източника е забранено.