NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Постфеминизмът в ерата на Уеб 2.0

Брой
37 (2017) Водещ броя: Камен Лозев
Рубрика
Подиум
Автор
Силвия Маргаритова Петрова

Постфеминизмът в ерата на Уеб 2.0

Силвия Маргаритова Петрова

Главен асистент, д-р, катедра „Културология”, Югозападен университет „Неофит Рилски”

petrova.silvia@abv.bg

 

 

Текстът си поставя за цел да проследи трансформациите в постфеминисткото разбиране за женствеността в контекста на новите медии. В епохата на Уеб 2.0 се налага специфичен модел на комуникация, при който традиционният за медиите йерархичен модел „от един към много” се замества с мрежово общуване, в което публиката се превръща в медия: всеки е свободен да изобретява, излъчва и публикува съдържания. Промяната в начина на комуникация води след себе си множество следствия, едно е от които е изграждане на нови образци и техники и за конструиране на (джендър) идентичност. Социалните мрежи произвеждат и предлагат нови митове за ролята на жената, които включват в себе си станалите вече обичайни постфеминистки идеи, деформирайки ги според контекста на Уеб 2.0.

Най-общо, постфеминизмът е медиен феномен, възникнал като реакция срещу идеите на феминизма, и разгръщащ се в услоявията на консуматорското общество. В книгата си Backlash Сюзан Фалуди описва постфеминизма като неочаквано бурна враждебна реакция срещу тезите на феминизма, чийто основен двигател са медиите (Faludi, 1991). Техниките, с които действат двете течения, са различни: докато феминизмът се разгръща чрез съпротива и отпор срещу патриархалия ред във всичките му измерения, постфеминизмът се налага чрез медийните послания, издигащи в култ насладата и представящи свободния избор в реториката на консумацията. Постфеминизмът представялва не отказ от достиженията на феминизма (еманципация, финансова независимост, достъп до публичното пространство на жените), а поставянето им в дискурса на консуматорското общество. Така феминизмът не е експлицитно отхвърлен, а имплицитно заменен със своя симулативна версия, акцентираща върху удоволствието и потреблението.

Една от най-видимите характерни черти на постфемизма е издигането в култ на семейните ценности: осъщестява се завръщане на сценария за жената като домакиня, съпруга и майка, като същевременно се запазва правото й на достъп до публичното пространство, на кариера и финансова независимост. Наблягането на семейните ценности може да се интерпретира като  бягство от съврменното усещане за оковите на материалното съществуване във фантазията за устойчиви патриархални добродетели.

Още една от емблемите на постфеминизма е хипер естетизацията на всекидневния живот.  Според Вирджиния Пострел този естетически императив е една от характеристиките на началото на XXI в. , която обаче не е израз на връщане към идеалните стандарти за красота, а е подчинен на нуждите за себеизразяване и удоволствие (Postrel, 2003: 10). В този смисъл хипер естетизацията на всекидневието (във вид на изискано подреден дом, красиво изглеждащи ястия, склонност към декорации от всякакъв характер и т.н.) може да се интерпретира като техника за изграждане на идентичност в условията на консуматорското общество. Хипер естетизацията на зоната на всекидневното е израз на определена идеология, акцентираща върху свободата, чието единствено приемливо измерение е свободата да консумираш. Есестетизацията на всекидневното е свързана и с фокус върху определен тип луксозен лайфстайл (като разбирането за лукс неизменно е свързано с модните тенденции), които от своя страна отпращат  към определени модели на женственост, въплъщаващи актуалната консуматорска идеология. Моделите за женствност се разгръщат във вид на типове лайфстайл, предлагани от популярните медии. Антъни Гидънс описва настоящия стадий на късната модерност като рефлексивна модерност – ситуация, в която азът е принуден постоянно да полага усилия за конструиране и представяне на собствената си идентичност пред другите. Днес индивидите са принудени на всекидневно ниво да правят избор между множество сценарии, част от които са свързани и с джендър идентичността – с характера и тялото. Съвременната епоха се характеризира с натиска за оформяне на проект за себе си, който обаче неминуемо е свързан с влиянието и стандартизиращите ефекти на консумативната идеология (Giddens, 1991). Така, от една страна, консумацията се разпознава като една от най-ясните техники за оформяне на идентичност; от друга страна, индивидът днес разполага и оперира със стратегии за изплъзване от хватката на потреблението, наречени от Мишел дьо Серто креативна консумация (Серто, 2002). Умението да се борави с лайфстайл сценариите, предлагани от популярната култура, предпоставя и нови неравенства в обществото: между субектите, които се справят, и тези, които се провалят в условията на новия режим; между тези, които избират приемливи форми на идентичност, и тези, които не успяват в това начинание, губейки по този начин престиж и легитимност.

Тази ситуация има множество измерения и проявления, а епохата на Уеб 2.0 поставя нови акценти. Уеб 2.0 е платформа за съдържание, генерирано от потребителите, като най-видимите му прояви са социалните мрежи (Facebook, Twitter, YouTube и др.). Обмяната на информация се случва между самите потребители, без централен излъчвател – което представлява съществена разлика в сравнение с традиционните медии (периодичен печат, радио, телевизия) (Терзиев, 2012). Всеки индивид сам създава собствения си образ, мрежата си от приятели и посланията, които отправя към тях, а от известно време съществува опция и за допълнително филтриране на групата от приятели, разслояването им в отделни подгрупи и регулация на видимостта на публикуваното съдържание. В това мрежово конструирано виртуално поле всеки може да цитира, препраща и плагиатства съдържания, създадени от друг, което може да се интерпретира като нова фаза от „смъртта на автора” (Барт: 2007; Фуко, 2016). Уеб 2.0 не просто променя станалия класически през целия XX в. модел на комуникация, наложен от масмедиите, а създава нов тип публики: от една страна, по-активни и конкуриращи се с традиционните медии, но от друга, все по-изолирани в частните си интереси и склонни към плагиатства: техниката copy-paste се превръща в морално приемлив основен метод за изразяване. Създават се нови правила за участие в този тип комуникация, нови стратегии за включване и изключване сред определни групи от публики, нови механизми за изграждане на приемлива във виртуалното пространство идентичност. Невижданата до този момент демократизация (почти всеки може да участва във виртуалните общности) е комбинирана с нови методи за изграждане на демаркационни линии, създаващи нови виртуални елити. Създават се нови митологии, „оестствяващи” виртуалните лайфстайл образци. Ролан Барт (2007) дефинира т.нар. от него нови митове като техника за натурализиране на определена идеология. В неговата реторика митът е вторична семиологична система: стъпва върху езиковия знак и го превръща в свое означаващо - форма, която не изпълва с тотално различно съдържание, а само я деформира. Независимо дали става дума за текст или образ, митът ги третира единствено като съвкупност от знаци. Барт премества с една стъпка встрани формалната система на първите значения. Докато традиционните митове (в трактовката на Леви-Строс) имат за цел да предоставят логически модел за разрешение на някакво противоречие, съвременните митове служат не за изглаждане на противоречия, а за тяхното оправдание, за превръщането им в природа – в самоподразбиращи се. Новият мит, според Барт, има две функции: да деформира реалноста (за да я пригоди към определена идеология) и да представи идеологията като нещо естетствено, което не се нуждае от обяснения – като принадлежаща към природата, а не към културата. Масовата култура, според Барт, е склонна да се представя за универсална природа, да прикрива идеологията на консумацията зад натурализиращи я митове. Френският семиолог дефинира мита като послание, съставено от текст или образ. Тезите му обаче не засягат въпроса за контекста – потребителят на новите митове се разглежда като пасивно възприемащ посланията, отправяни от продуктите на масовата култура.  В този смисъл неговият модел за функциониране на новите митове е приложим по-скоро към традиоционния модел на масовата комуникация („от един към много”), възприемащ публиката като неподвижна мишена за медийното съдържание. В епохата на Уеб 2.0 ситуацията е различна: активната роля се изпълнява от публиките – те не само консумират посланието по различен начин (като виждат, чуват, разбират и запомнят само това, което отговаря на нуждите и интересите им, както отбелязва Умберто Еко (1988), но и самите те стават медии: произвеждат и публикуват нови митове.

В епохата на Уеб 2.0 стратегиите за изграждане и поддържане на идентичността придобиват ново значение: всеки потребител саморъчно композира, сглобява и публикува собствения си образ – чрез визуален и текстови материал. В новите медии днес е възможно да моделираме телата си – но не чрез диети и спорт (което доскоро беше единствената актуална възможност), а чрез създаване на виртуален имидж: комбинация от идеи и визия.  Новите техники за конструране на виртуална идентичност постепенно изграждат собствена митология от социално приемливи модели, които циркулират в пространството на социалните мрежи.

Новият мит за жената-домакиня

И до днес джендър идентичността е един от основните начини за описание на аза. Женствеността и мъжествеността се проявяват като съвкупност от роли и фантазии, предписвани от обществото. В патриархалния дискурс моделите на женственост се налагат автоматично върху биологичния пол: ако една жена не се вписва в ролевия модел на женствеността (не изглежда и не се държи според нормите), се оспорва пълноценността на биологичната й принадлежност към женския пол. Както вече беше споменато, постфеминистичният мит за женствеността акцентира върху завръщането към някои патриархални представи за жената, деформирани от идеологията на обществото на консумацията. На свой ред, този постфеминистки мит за жената (с акцент върху ролята й на домакиня, съпруга и майка, тоест – върху принадлежността й към частното пространство) бива деформиран в контекста на Уеб 2.0. Настоящият текст изследва проявите на съвременната женственост във виртуалното пространство, като се фокусира върху страници и групи в социалната мрежа Фейсбук, насочени към домакини и съдържащи рецепти и съвети за дома. По този път е възможно да се проследят както актуалните, така и приемливите и разпознати като престижни от самите жени модели (образци) на джендър идентичност. Трябва да се отбележи, че публикуващите и коментиращите съдържанието в тези странци и групи са основно жени – което означава, че готвенето и поддържането на домакинството се мислят като „женска” работа.

В разглежданите за целта на изследването страници и групи във фейсбук, ясно се открояват три акцента в посланията: съвременните виртуални домакини описват себе си като загрижени за здравето на семейството си; може да се проследи нишка по посока на търсене на нова духовност; основна характеристика на ястията е „красивият” им външен вид.

Измеренията на „здравословния” живот са свързани, от една страна, с превенция от болести, а от друга – с модата на екзотичните храни. Здравословното ястие в представата на постфеминистичните домакини не е питателното и засищащо, а това, което е пречистено от „отрови”. Някои от разглежданите фейсбук източници представят като „убийци” храни, които в традиционното патриархално общество са смятани за източник на сила и здраве: месото, млечните продукти, рибата. Още една заплаха са „изкуствените” съставки в храните: консерванти, оцветители, стабилизатори, пестициди и т.н. Като алтернатива на „изкуствената” храна, постфеминистичните виртуални домакини предлагат включване на екзотични, „лечебни” продукти в семейното меню: хранителни добавки с наименования, насочващи към отдалечено географско местонахождение на произхода: чиа, киноа, спирулина и др. Още един стълб на здравословното хранене са био и еко храните – в противовес на индустриалното, „безлично” производство. Домашно отгледаната и приготвената храна се оценностява като метод за превенция и лечение от всички болести – видени като болести на съвременното общество, подложено на унищожителните ефекти от синтетиката и безогледната консумация. Връщането към „доброто старо време” на домашната храна е свързано с носталгията към традицията и традиционната роля на жената в кухнята. Остойностяват се понятията „домашно” и „селско” (голяма част от страниците и групите носят наименования в тази стилистика - като „Рецептите на баба”, „Бабини рецепти”, „Мама готви най-добре” и т.н.), които се превръщат в емблема на престижния живот. Така грижата за здравето на децата и съпруга минава през модата на еко и био храните – имплицитното (а понякога и експлицитно) отрицание на консумацията във вид на масово произвежданите стоки се утвържадава през нов тип консумация – на екзотични, скъпи, „натурални”, “handmade” продукти. Културната легитимация на храната се постига от комбинацията между традиционни и екзотични елементи. Установява се модата на ново поколение домакини, което само привидно заема моделите на женственост от патриархалното общество и се бунтува срещу култа към консумацията. На практика просто се сменя естеството на потреблението – от конвейерно към бутиково.

От друга страна, готвенето с „чисти” продукти понякога се съчетава с утвърждаването на определен тип нова духовност. Страниците и групите на домакинска тематика във Фейсбук често са поставени в контекста на т.нар. ню ейдж идеология – рецептите и съветите за дома съжителстват с всекидневни философски мъдрости, популярна психология, цитати от гурута, препоръки от системи като йога, аюрведа, честване на християнски празници. Ню ейдж се определя като медиен феномен, съчетаващ на свободен и произволен принцип фрагменти от различни религии, духовни учения, източни философии, телесни предписания и т.н. – основна характеристика е, че няма строга система, а индивидът е оставен сам за подбере най-добрите идеи спрямо собствената си биография и начин на живот.  Включването на ню ейдж идеи в страниците и групите на домакинска тематика може да се интерпретира като психологизиране на храната: предполага се, че „чистата” храна води до духовно извисяване. В този смисъл още една характеристика от идентичността на новите виртуални домакини е духовният елемент. Храната, приготвяна за семейството, има добавена стойност в сферата на трансцендентното.

Здравословното (лечебното) и трансцендентното съжителстват с технологичното в образа на постфеминистичната Уеб 2.0 домакиня. В идеалния си вариант нейният образ е снабден с високо технологични протези – смартфон, фотоапарат, таблет – с които тя запечатва, редактира и публикува мигове от домакинското си битие. Пространството на социалната мрежа се превръща в специфична виртуална трапеза със собствени правила за общуване и поведение. Основно комуникационно изискване тук е предоставянето на визуален материал за приготвяните ястия. Размяната на фотографии на рецептите носи част от социализиращата сила на трапезата, в което случайни, непознати хора намират общи интереси и теми за разговор. Има обаче една характерна черта, която прави виртуалните домакини радикално различни от традиционните: ястията, представени на фотографиите, са предназначени за гледане, не за изяждане. Условието за естетизацията на всекидневието, поставено от културата на постфеминизма, намира пределен израз: красивите, екзотични и примамливи фотографирани храни имат за цел да съблазнят зрението, а не небцето и обонянието. Крайната естетизация на ястията, циркулиращи във фейсбук, е израз не само (и не главно) на кулинарните, а и на техническите умения на новите домакини: наред със знанията за хранителните продукти и начините за приготвянето им, те трябва да притежават модерни способности, свързани с фотография, осветление, редактиране и монтаж на кадрите. Патриархалното изискване към жените за ограничаването им в частното пространство на дома се комбинира със съвременни (еманципаторски) знания от сферата на публичното.

Естетизацията на рутинна, всекидневна дейност като храненето се свързва с интерпретирането й като творческа дейност. Жените домакини не просто задоволяват телесните нужди на съпруга и децата си от питателна храна, а са творци, които създават визуални шедьоври. Коментарите под публикациите на фотографирани ястия често обсъждат „здравословността” и вкуса им, но основният мотив за споделяне ястието във виртуалните общности от домакини е именно външният му вид – доказателство за добър естетически вкус и творчески способности. Публикуват се не толкова идеи за рецепти между съмишленички в кухнята, колкото образи, изобретяващи собствената им идентичност на съвременни, модерни, умни и креативни жени. Консумацията на тези визуални кулинарни шедьоври има за цел определен тип легитимация в културното пространство, свързана с престижна идентичност, акцентираща върху свободното време, финансовата независимост, консумацията на красиви и скъпи (екозтични, био, handmade) храни.

Безделието: престижният образ на Уеб 2.0 домакините

Крайната естетизация на домакинския труд във виртуалното пространство на Уеб 2.0 му придава престижен характер, превръща го в белег за наличие на свободно време, прекарано в бохемски творчески занимания. Домакинските задължения се пречистват от конотацията на принуда и се възприемат като занимание, резултат от свободния избор на съврмеменната жена. Именно тази деформация в традиционното разбиране за ролята на жената в патриархалното общество прави фантазията за идеалната домакиня желан модел за идентификация.

В книгата си „Теория на безделната класа” американският социолог Торстайн Веблен развива тезата, че от древни времена видимото въздържание от производителен труд е гаранция за висок социален статус и задължително условие за „добър живот” (като под „безделие” авторът разбира не мързел и леност, а време, което се потребява по непроизводителен начин). Доколкото съпругата е най-видимото доказателство за икономическите възможности на господаря на дома, тя трябва да упражнява, според реториката на Веблен, сурогатно безделие, подкрепящо неговия статус. Това сурогатно безделие, което е дело на домакините и на слугите в традиционните общества, попада в графата „грижа за дома” – към него социологът отнася декорациите, грижата за комфорта (за който ни е вменено да мислим като за необходим) и всички домакински дейности, имащи според Веблен чисто церемониален характер и целящи да маскират работата на жената в частното пространство на дома като естетическа дейност и да означат престижно сурогатно безделие. Добре украсеният и спретнат дом е свидетелство за пропилени усилия. Според тезата на Веблен единствената причина да харесваме подобен тип домове е, защото сме приучени да ги намираме за приятни. При тях основно внимание се отделя на подходящото съчетаване на форми и цветове, а също и на други цели, които можем да определим като естетически. Домашните принадлежности в домакинството американският социолог определя като „престижни” и „за пред хора” – защото са, първо, предмети за показно потребление и, второ, средства, служещи за засвидетелстване на сурогатното безделие на съпругата. Луксът и удобствата в живота се полагат единствено на безделната класа – някои храни и напитки са запазени за употреба преди всичко от нейна страна по силата на табу. По време на цялата патриархална епоха задача на жените е да приготвят и поднасят тези луксозни стоки, а привилегия на мъжете с благороден произход е да ги консумират. В известен смисъл, който не е изключен напълно и до ден днешен, макар и да е променил обхвата и силата си, тази традиция повелява, че жената, в качеството си на роб, трябва да потребява само това, което е нужно за нейното препитание, освен в онези случаи, когато потреблението й допринася за удобството или обществения престиж на нейния господар. Употребата на предмети на лукса в истинския смисъл на думата е потребление, насочено към удовлетворение на техния потребител и съответно е отличително за господаря. (Веблен, 2016: 36–70).

По подобен начин жените в социалните мрежи днес осъществяват квази-консумация на луксозни ястия, разменяйки си фотографии на храна, предназначена да се консумира с очи; а готвенето и снимането на тези ястия се възприема като култивиране и израз на естетически умения. В условията на постфеминизма, чиито идеи по парадоксален начин съчетават патриархалност и еманципация, домакинстването би се тълкувало като „позорен” труд, освен ако не се естетизира и публикува в новите медии (социални мрежи, блогове) – където придобива статуса на творчество. Така жената в постфеминисткото общество само симулативно принадлежи към частното пространство на дома – чрез демонстрации в социалните мрежи. Видимостта в социалните мрежи представлява своеобразен микс от публично и частно, от патриархалност и феминизъм, изграждащ новия мит за жената домакиня.

Днес новите медии се превръщат в спектакъл на достойното, престижно безделие. Фейсбук страниците и групите, насочени към домакини, илюстрират именно описания от Веблен тип сурогатно безделие в контекста на съвременните изисквания към женската джендър идентичност: както вече беше споменато, „красивите” образи на ястия служат не толкова за засищане на глада на съпруга и децата, колкото за публикуване в новите медии, с което се превръщат в доказателство за определен тип социален статус. Акцентът в този статус е върху креативносттта, здравословния живот, новата духовност, луксозния лайфстайл (но не от типичен консуматорски тип, а маскиран като грижа за здравето и душата). В този смисъл социалните мрежи създават една квази-безделна класа: стремежът към видимост и демонстрацията на естетика в домакинството би следвало да означат престижно безделие (а само по себе пилеенето на времето в социалните мрежи също може да се интерпретира като показно безделие). Демократизацията, която е характерна за епохата на Уеб 2.0, заличава границите между социалните прослойки: всеки има достъп до виртуалните техники за производство на престижен тип идентичност. Същевременно виртуалните общности създават собствени механизми за вписване и изключване от престижните модели на женственост и луксозните типове лайфстайл. По този начин постфемистиките идеи в епохата на Уеб 2.0 се превръщат в основа за нови, мета митологизации, предписващи образци за джендър идентичности.

Използвана литература:

Барт, Р. (2007) Митологии. Нулевата степен на почерка. София: Издателство Колибри

Веблен, Т. (2016) Теория на безделната класа. София: Издателство Изток-Запад

Еко, У. (1988) Дали публиката вреди на телевизията. Съвременна журналистика, бр. 1

Серто, М. (2002) Изобретяване на всекидневието. София: Издателство ЛИК

Терзиев, К. (2012) Ре-композиция. Автор, медия и произведение в епохата на дигиталното възпорозводство. София: Издателство Изток-Запад

Фуко, М. (2016). Генеалогия на модерността. София: Издателство Изток-Запад

Faludi, S. (1991) Backlash: The Undeclared War Against American Women. Crown Publishing Group.

Giddens, A. (1991) Modernity and Self-Identity: Self and Society in the Late Modern Age. Cambridge: Polity.

Postrel, V. (2003) The Substance of Style: How the Rise of Aesthetic Value is Remembering Commerce, Culture, and Consciousness. New York Harper Collins.

 

 

comments powered by Disqus