NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

ДЪРЖАВЕН СУВЕРЕНИТЕТ В ЕРАТА НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

Брой
37 (2017) Водещ броя: Камен Лозев
Рубрика
Анонс
Автор
Григор Пашов

 

 

 

ДЪРЖАВЕН СУВЕРЕНИТЕТ В ЕРАТА НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

Григор Пашов

Докторант, кат. „Философски и политически науки”, Философски факултет, ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград

grigor.pashov@abv.bg

 

 

Глобализацията е процес, който поставя под съмнение автономността на всяка национална институция на властта. Засилват се икономическите и културни връзки между обществата. Непрекъснатото разрастване на интернационалните корпорации и политическите блокове и съюзи, както и военните алианси, отнемат от суверенитета на държавите и ни позволяват да говорим за елементи на глобално управление в различните сфери на обществения живот. Това явление на модерните времена уеднаквява правилата, нормите и ценностите между държавите, но отнема от автентичността на всяка национална институция, от нейната самостоятелност.

Суверенните държави се образуват, като такива през последните векове. През това време те са основните играчи на глобалната политическа арена. Вероятно тази им роля ще се запази и за в бъдеще, но същността на тези държави се е изменила под въздействието на наднационалните играчи и на увеличаващото се количество международни съюзи. Нацията представлява общност от хора, които споделят обща идентичност, често базирана на споделена история и култура. А държавата е политическата организация, която упражнява властта върху дадена територия. Поради това на територията на една държава могат да живеят представители на няколко нации или представители на една нация може да живеят в рамките на няколко държави.

Властта е възможността на един актьор да влияе върху другите. Държавната власт е повлияна в основни линии от възможностите на държавата, но тя е мултидименсиална концепция. Реално възможностите на държавата на международната арена зависят от обективни фактори, като броя на населението, територията, размера на БВП, ресурсите, развитието на науката, сила на армията и не на последно място външнополитическата ориентация на елита на страната. Още един показател за държавно влияние е възможността на една страна да води така наречената„хибриднавойна”. Това представлява сблъсък за надмощие, при който се използват не въоръжени сили, а пропагандното влияние на глобалните масмедии, икономически методи (спекула и санкции), шпионаж и хакерски атаки върху системите на противника и оказване на въздействие върху трети страни. Всичко това се прави с цел икономическа и политическа победа над конкурентни държави. Ясно е, че никоя държава не може да си позволи мощна и модерна армия, без да съществува добре развита икономика. Също толкова значимо средство за влияние на световната арена, като икономическата и военната мощ, представляват идеите и ценностите. Западът прибягваше до пропагандирането на либералната демокрация, човешките права и системата на международното право, за да разширява собственото си влияние върху страните, като единствен и просветен учител - откривател на тези ценности. Страните от Запада си запазваха правото да определят кое в световната политика е по канона (собствените им бизнес и други интереси) и кое противоречи на нормите на международното право.

В ерата на глобализация, държавната власт претърпява ерозия, влиянието на държавните актьори на международната сцена спада за сметка на частните актьори. Това може да става видно или да протича като процес, скрит от обществото. Тези частни актьори, дори и да са разположени на територията на дадена държава, осъществяват международни връзки без да са непременно свързани с правителството на страната. Транснационалните връзки представляват постоянно взаимодействие отвъд националните граници, където поне единият актьор е недържавен агент или не оперира в интерес на национално правителство(Hurrell 2007: 194). Транснационалните актьори представляват бизнеса и лица или организации с нестопанска цел. Към момента съществуват повече от 78 000 мултинационални корпорации, някои от тях притежават финансови средства по-значими от националното богатство на много държави (Kaarbo, Ray 2011: 117). И в миналото е имало фирми, които търгуват в различни страни. Днешните глобални корпорации се различават от тях по това, че централата им не е разположена само в една страна, а същото се отнася и за производството. Модерните технологии позволяват изнасянето на производството на самия пазар и водят до съкращаване на транспортните разходи. В глобалната ера капиталът се придвижва свободно и по-съществено мигновено с компютърно банкиране. Това позволява всеки един компонент на икономиката да бъде изпратен, там където е най-рентабилен и инвестициите ще донесат най-голяма възвращаемост на инвеститорите. Отворените граници в известна степен пречат на държавата да защитава националния интерес и често пъти той е пренебрегван в името на частните интереси. Държавите пропускат ползи под  формата на данъци и заетост от изнесеното производство, а държавите, в които е изнесено,често пъти не печелят нищо особено освен екологични катастрофи и експлоатация на местното население. Държавата има задължението да защитава интересите на своето население, а политиците - интересите на избирателите си. Знаем, че политиката и икономиката са тясно свързани, защото никоя политическа кампания не може да протече успешно без да е подкрепена със значими финансови средства. Както видяхме от казаното до сега, тези средства са притежание на малцина в съвременната икономика. За да бъде успешен един политик, той е зависим от тези лица и за да получи необходимите средства се съгласява неявно да изпълнява интересите на спонсорите си, след като поеме държавните юзди. Това е закономерност наблюдавана във всички страни и явно показва как протича въпросната ерозия на държавната власт. Политиците стават задължени пред спонсорите си, чиито интереси често пъти са доста различни от интересите на масовия избирател. По сходен начин се пренебрегват и интересите на държавата във външната политика, когато вижданията на частни лица налагат своите интереси за сметка на националните интереси.

При глобализацията външните влияния върху вътрешната политика се умножават. Националният елит /икономически, политически и т.н./ е в по-голяма степен зависим от тези външни фактори. А тази зависимост допълнително се увеличава, когато става дума за по-малки държави. Увеличават се и факторите, които влияят върху определянето на външната политика.

Външна политика на държавите в ерата на глобализация

Първо, е необходимо да се разсее мита за ролята на унитарността на държавите. Както всички държави и те не са монолитни структури, говорещи с един глас и без различия в мненията на различните прослойки от населението по конкретни въпроси (Hurrell 2007: 95). Предразсъдъкът, че държавите са единни актьори, е залегнал в повечето теоретични перспективи за разбирането на глобалната политика. Това се отнася особено за реализма, който вижда суверенната страна като всевластна над гражданите си и способна да разсейва всички различия.

Преобладаващите вътрешни интереси предопределят и външната политика. Влиянието на обикновените хора върху провежданата външна политика е по-малко.То е голямо например при спирането на войната във Виетнам. Но и в този случай решението е взето от икономическия, военния и политическия елит след ясния отчет, че тази война не може да бъде спечелена по редица сериозни  причини, в това число технически. Що се отнася до българската външна политика, общественото мнение не успя да повлияе на ключови решения, като даването на въздушен коридор за бомбардировките над съседна Сърбия, нарязването на тактическите ни ракети, участие в агресията срещу Ирак и последващото отписване на дълга му към страната ни, членството в пакта НАТО, спирането на икономически проекти, налагането на санкции срещу Русия и др. А може би не всички са заявили достатъчно ясно мнението си по тези въпроси. Един от бащите на демократичната теория Томас Джеферсън, вярва че външната политика не е специална арена, която да бъде контролирана от елитна група. Не мога да не симпатизирам на това виждане. Разбира се политици, дипломати и учени развяват контратезата, че обществото е апатично и некомпетентно да се произнася по жизнено важни въпроси. Но кой определи компетентността и безкористността на елита? Все пак за „малкия“ човек залогът от решенията е по-голям, защото в повечето случаи най-тежките последствия са за него.

Вероятно по-съществено влияние върху външната политика от общественото мнение оказват организираните групи по интереси, защото те оказват концентриран натиск повлияващ на външната политика. Групите по интереси се наричат още „групи за натиск” и „лобита”, представляват организирана част от обществото, която оперира в определени сектори на интереси и оказва натиск върху политическия елит, за да прокара определени решения. Лобитата са разпространени глобално и дейността им може да бъде видима или невидима за обществото, втория случай оставя съмнения за сенчести сделки и корупция, които причиняват вреди на обществото. Навсякъде лобистите говорят с членовете на парламенти и правителства на частни обеди, тайно заплашват да оттеглят финансовата си подкрепа за народни представители и други политици, отказващи да сътрудничат. Една от групите за натиск, способна да упражнява значително влияние върху външната политика в много страни, е групата, замесена в производството и употребата на оръжия, така нареченият военно-промишлен комплекс. Идеята, че производителите на оръжия и мониции промотират войни, за да пласират своята стока не е безпочвена. От техните интереси до голяма степен зависи развитието на глобализационния процес и поведението на националните държави. Военно-промишленият комплекс на САЩ, подкрепян от правителствата на САЩ, е едно от лобитата с огромно въздействие върху политиките на националните държави.

Положението с лобизма в България е абсолютно непрозрачно. Няма приет закон за лобизма, а лобистите обикновено са представители на така наречените чужди инвеститори. Те се стремят да придобият контрол над ключови ресурси като земята, водите и подземните богатства на безценица и по възможност за вечни времена. Значими концесионни сделки вече са сключени, като за страната ни остава нищожен процент от печалбите, а оправданието е отново липсата на технологии и средства държавата да стопанисва собствените си активи. Мисля, че ще е значимо по-рентабилно да се изтеглят външни кредити и да се наемат чуждестранни специалисти, но националните богатства да работят за благоденствието на населението. Но влиянието на транснационалните корпорации и другите чужди инвеститори от големите страни правят всичко възможно това да не се случи. И обикновено успяват.

Глобализацията и национализма

Срещу развитието на глобализирания свят и в частност глобалната култура се противопоставят националната идентичност и лоялност. Тези части от населението, които не печелят от развитието на глобализацията и намаляването на суверенитета на държавата, са склонни да запазват националните си чувства и заинтересованост от силата на държавата.Налице е конфликт между космополитизма и национализма, патриотизма. В различните страни конфигурациите са различни, защото им влияят различни комплекси от фактори. Икономиката заема централно място на международната арена, но човешката идентичност засега си остава предимно национална. ЕС например има обща валута и силна икономическа интеграция, обаче това не е довело до чувства на постнационално гражданство. Например англичаните и германците винаги ще се смятат за различни, а какво остава за източноевропейците, които никога няма да бъдат приети за равни и свои от Запада. Светът макар и обединен от технологии, все още не е изградил колективно съзнание и солидарност. Все повече ислямската религия се противопоставя на западните ценности, а етническите конфликти придобиват нови измерения на ожесточеност и непримиримост. Друг център на съпротива срещу икономическата глобализация, представляват работническите синдикати. Те се борят против експлоататорските политики на мултинационалните корпорации, в местата където отиват и срещу високите нива на безработица, оставящи след себе си, в местата които напускат. Ключов потенциален източник на опозиция срещу глобализацията са идържавите управлявани от национално ориентиран елит. Това е разбираемо, защото глобализацията върви по пътя на премахването на държавните граници и властта ще премине от държавите в недържавните актьори. Мнозина вярват, че това вече е станало.

Световният ред се формира под въздействието на свободните пазари (Wayman, Williamson 2014: 286). Минимализацията на регулиращата роля на държавата в сферата на икономиката е синоним на глобализацията. Преобладаващата част от българските партии в годините на прехода са глобалистки, поради либералните ценности в икономиката, които изповядваха като единствено правоверни. Както знаем пазарните принципи са в противоположност с принципите за всеобщо благоденствие на обществото. Ресурсите са ограничени и когато не се полагат грижи за по-справедливото им разпределение, те се концентрират само в ръцете на икономически силните.

Страните от Африка и Латинска Америка са държави, в които либералните икономически доктрини на Фридман и компания бяха приложени по „рецепта“. Тези методи, наречени шокова терапия в икономиката, са толкова „хуманни“ и „добронамерено ефективни“ за икономиките на страните, подложени на експеримента, колкото и лечението на душевни заболявания с електрошок през 19-ти век. Резултатът винаги е един и същ – прекомерно облагодетелстване на олигархията (предимно чужда) и местните корумпирани политици и довеждането до окаяно състояние на населението на страната. Този икономически модел е довел всяка страна, в която се прилага, до състояние на руина.

В резултат на политиката за тотално отваряне на пазарите, от България всяка година се източват огромни капитали, които биха ни послужили за съживяване и модернизация на икономиката. Системата на либералната икономика способства само за благоденствието на центровете, в които националните капитали се изнасят, докато самите държави, губещи националния си капитал, се „обезкървяват“ реално в полза на добруването на глобалната финансова система. Бенефициентите на този икономически модел е необходимо само да отделя средства за рекламата на модела и купуването на предани политици и медии в страните да го провеждат. Това са нищожни разходи, сравнено с печалбата от източването на цели нации. Либерализация на пазара за страни като България означава не свобода, а зависимост на пазара и тотално отказване от всички национални лостове за въздействие върху икономиката и направляването й в някаква желана посока.

Моето лично убеждение е, че глобализацията подкопава държавния суверенитет посредством комплексни механизми. На първо място, всяка държава има правото на самоопределение и на излъчване на свое правителство, което да я управлява вътрешнополитически и да я представлява на международната сцена. На теория вмешателството на чужди страни във вътрешните дела на суверенните държави е недопустимо, според общоприетите норми на международното право. Но на практика всички държави са въвлечени в дузина международни организации (сделка, на която не могат да откажат, защото ще изпаднат в изолация от световните центрове и няма да получат никаква международна помощ), които извършват всевъзможни вмешателства във вътрешната политика на страните. Това се осъществява с помощта на стотици международни пактове, правила и норми, налагани от по-силните държави членки на организациите. Не може да се отрече, че тези международни норми имат и позитиви, като предотвратяването на някои типове най–мракобесни диктатури или осъществяването на геноцид над определени етнически или религиозни групи от други, но за мен ненужните загуби на суверенитет за повечето страни са твърде големи и неоправдани. Международната общественост би могла да намери други механизми за взаимопомощ и поддържане на мира. Най-ключовите външни актьори, които подриват националния суверенитет са Световната банка, МВФ, Световната търговска организация и глобалните корпорации. Световната банка раздава кредити на бедстващи страни, но с договори, засягащи повечето вътрешнополитически решения впоследствие, тя определя цените на водата, енергията, стоките и дори може да замразява доходите и пенсиите на населението. Международният валутен фонд отнема правото на държавите, потърсили помощта му да печатат своя собствена валута и да определят сами курса си. СТО отнема правото на страните да прилагат протекционистки политики за своите пазари, тоест бори се с налагането на мита и такси от националните правителства.

Според теорията на реализма, за национален интерес се смятат целите и амбициите на една държава. От казаното до момента следва, че държавите са се изменили по отношение на суверенитета си. По това можем да заключим, че и националният интерес се е трансформирал в някаква степен и вече е наднационален. Мнозинството световни политици пропагандират глобалните си цели и амбиции, които трябва да се наложат по цялото земно кълбо. Това може да се наблюдава от изказванията на европейските чиновници и американската администрация, но и от китайски, руски и други политици, които надскачат значимо рамките на националните си интереси и представят смело визията си за развитието на целия свят.

Убеден съм, че за мнозинството граждани понятията „национална държава”, „национален суверенитет” и „национална граница” не са загубили смисъла си, въпреки че глобализацията ги е омаловажила в известен смисъл. И за в бъдеще ще наблюдаваме все по-голяма съпротива срещу външното посегателство, върху вътрешните дела на нациите. А и самите транснационални корпорации не са заинтересовани от ликвидирането на националните държави, защото те им създават спокойствие и ред, които са им необходими, за да експлоатират народите.

 

Библиография:

Hurrell 2007: Oxford: On Global Order, 2007.

Kaarbo, Ray 2011: Wadsworth: Global politics, 2011.

Wayman, Williamson 2014: Edward Elgar: Predicting the Future in Science, Economics, and Politics, 2014.

 

 

comments powered by Disqus