NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Европейският съюз на глобалната сцена: великан или пигмей?

Брой
№ 5 (2009)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Камен Лозев

„Глобалната сцена" обикновено асоциираме с мощни играчи - отделни големи държави или група държави, които непрестанно мерят силите си и като оказват влияние върху по-малките играчи, във всеки момент конфигурират света на сфери на влияние. Глобалната сцена е място за гиганти; в нея място за джуджета няма, което не значи, че те нямат право да съществуват - просто влиянието им върху света и събитията в него е нищожно, гласът им е немощен и никой не го чува. Колкото и интересни да са обръщенията и предложенията, които правят - най-често към гигантите, - те по правило са обречени, ако не са съгласувани с интересите на големите.

 

С провокативната формулировка на заглавието по-горе обобщавам проблем, пред който днес и несъмнено в бъдеще Европейският съюз ще бъде изправен. В случая се интересувам от ролята на ЕС като глобален фактор, като глобален актьор на международната сцена. И, естествено, откривам - заедно с други критици, коментатори и наблюдатели - едно дълбоко, ако не противоречие, то поне разминаване, несъответствие, което създава на ЕС най-малкото неудобства и препятства развитието на външната му политика и дипломация. Очевидно става дума, от една страна, за икономическия ръст на ЕС - и в това отношение той действително е исполин, и, от друга страна, за неговия военен потенциал - в това отношение ЕС с право е наричан лилипут, пигмей, джудже.

 

Проблемът е свързан с много широки теми, които изцяло не могат да се изчерпят; ето защо се съсредоточавам само до малко на брой тези, свързани с външната политика на ЕС, с неговата международна идентичност, с дефицитите, който днес са налице, за да стане действително глобална сила в света.

 

1

 

Кратката характеристика на съюза като икономически гигант и военен пигмей естествено повдига въпроса: Какъв международен играч е ЕС? Какви ценности, интереси и цели преследва в международен план? Каква е неговата международна идентичност? Очевидно предложената контрастна характеристика на ЕС води до своеобразен скептицизъм - ЕС е един малко ефективен, един незавършен актьор на глобалната сцена; неговата външна политика има слабо въздействие върху трети страни или върху международните отношения в цялост. За съжаление към момента това според мен е реалност и оттук първата и най-обща теза може да звучи така:

Към днешна дата в съвременния свят ЕС е една непълна, несъстояла се глобална сила - incomplete power. И това се дължи на факта, че той не може да подкрепи решително и достатъчно твърдо своята дипломация, своята външна политика с военна сила. Ако използвам с лека модификация една формулировка от декларацията от Сен Мало, декември 1998, - гласът на Европа не се чува достатъчно силно на глобалната сцена.i

 

Не трябва ли обаче да се усъмним във факта, че ЕС е военен пигмей? Наистина - как така една високо развита икономическа общност ще занемари военната сфера? Няма да привеждам други доказателства, а само ще припомня ситуацията в средата на 90-те години, когато войната в Босна рязко ескалира и на европейския континент се появи Сребреница - хладнокръвното клане на 6-8 хил. мъже мюсюлмани, недвусмислено определяно като геноцид. Нещо, което след Хитлер нашият континент не познаваше. Това бе явно предизвикателство за ЕС, защото ставаше под носа на европейските държави, беше в крещящо противоречие с европейските ценности и норми за права на човека, права на малцинствата и пр. Как отговори на предизвикателството ЕС? С безкрайни дебати, дълги и безплодни заседания, които до нищо не доведоха. Трябваше да се намеси НАТО, за да се въдвори мирът.

 

Аналогична демонстрация на неподготвеност, неспособност, на военна безпомощност бе и Косовската криза, когато отново НАТО трябваше да се намеси, за да се въдвори мирът и се премине към мирновременни оздравителни мерки. Това според мен бяха ярки примери за провал на външната политика на ЕС в ситуация, изискваща да се употреби сила, за да се обуздае, усмири, потуши конфликтът; да се въдвори мирът на дадена територия и се пристъпи към мирните средства за търсене на решения на конфликтите. Има нещо фундаментално важно, което в днешния момент липсва на ЕС, за да е наистина въздействащ глобален фактор в света и да разпространява и налага отвъд своите граници мисията и ценностите, които споделя.

 

2

 

Моята втора теза е отговор на простия въпрос - всъщност трябва ли, нужно ли е ЕС да бъде глобален играч, глобален фактор, глобален актьор? Отговорът ми е недвусмислено положителен. Защо?

 

Бих посочил няколко аргумента в тази посока:

  1. Европейското обединение е замислено от самото начало като проект на мира.

  2. Европейското обединение е същевременно един проект за благосъстояние и прогрес. И този проект засега е безпрецедентно успешенii. Това е основание да искаме той да стане глобален проект.

  3. Нарастващата външнополитическа роля на ЕС би довела до това, европейците да могат да изнасят политическа и стопанска стабилност и в съседните региони. ЕС въздейства с примера, оказва своеобразен цивилизиращ ефект върху света.iii

  4. ЕС живее и се развива в един свят на ГЛОБАЛИЗАЦИЯ - и да иска, Европа не може да се затвори в себе си пасивно, да се изолира и усамоти със своето благоденствие и мир. Напротив, днес просперитетът и мирът изискват непрестанно да бъдат отстоявани - активността, отвореността на ЕС е факт, който предопределя призванието, мисията на съюза да бъде глобален фактор.

  5. Универсалните ценности, на които е основан ЕС, също предопределят неговата глобална роля. Демокрацията, върховенството на закона, правата на човека, правата на малцинствата, мултилатерализмът и съблюдаването на международното право и ред - всичко това изисква от ЕС да бъде глобален фактор. ЕС просто няма право да не е такава сила. Другото е изолация и растеж в обратна посока, без да те зачита никой в света

 

3

 

Моята трета теза също звучи много кратко: светът, в който живеем, не е мирен, а по-скоро размирен свят. И от тази действителност трябва да имплицираме всички възможни последици. Ако ЕС иска да е адекватен на света, какъвто е, трябва да подплати дипломацията и външните си отношения с повече силови инструменти и най-вече със сериозна военна сила. В противен случай няма шанс гласът на ЕС да се чуе.

 

За щастие в резултат на войните на Балканите бяха извлечени правилните поуки и в Европа се наложи разбирането, че мирът в днешно време не може да се създава и опазва без военни средства. Етноконфликтите в бивша Югославия и Косово дадоха силен тласък за политически действия в посока развитие на Европейската политика за сигурност и отбрана, призвана да развие военните капацитети на ЕС и да направи възможно съюзът сам да управлява кризи и да присъства в региони и ситуации, които смята за жизненоважни за собственото си развитие и бъдеще. Не е тайна, че в днешната ситуация грижата за Европа често е грижа за разрешаване на конфликти далеч извън нейните предели. Приоритет обаче остава собственият континент - Европа трябва да стане свръхсила - не само в икономическо и политическо, но и във военно отношение. Тя трябва сама да разрешава кризите на европейския континент, например етноконфликтите на Балканите, и да възвърне положението си на първостепенен глобален играч. Единствено така ще е възможен мултиполярният двайсет и първи век и американската хегемония няма да бъде така болезнено чувствана.

 

От моя гледна точка Европа все още се нуждае от определена доза лечение: става дума за много вредното схващане, че след Студената война светът е станал по-мирен, по-спокоен, по-сигурен. Че за всеобщото разпространение на демокрацията са паднали най-големите пречки и че икономическото развитие става единственият приоритет на държавите. Реалностите - за съжаление - опровергават подобни виждания: краят на Студената война ни въведе в епоха на много и най-разнообразни конфликти, появиха се съвършено различни в сравнение с миналото опасности. Икономическата мощ не намали значението на военната сила, както мнозина очакваха. Европейците трябваше да проумеят, че икономическата мощ не се преобразува непосредствено и автоматично в стратегическо и геополитическо могъщество.iv В сферата на икономиката и политиката ЕС наистина сътвори чудеса. Обединена Европа се превърна в първостепенна икономическа сила - способна да се конкурира със Съединените щати и с азиатските икономики и да договаря с тях въпросите на международната търговия и международните финанси. По отношение на своето влияние в света обаче и разрешаването на международни кризи ЕС е далеч под равнището на своя потенциал и следователно на възможностите си за формирането на международния ред. Това ясно личи в един сравнителен план със Съединените щати например.

 

В този смисъл „новата" Европа не реализира своето обещание; в този смисъл тя все още не е действително глобална сила. И пътят напред - нека повторим това- се нарича Европейска политика за сигурност и отбрана (ЕПСО).

 

4

 

Не трябва да оставаме с впечатлението, че изоставането във военната област е някаква грешка или недоглеждане на бащите-основатели на обединена Европа. Напротив, можем да приведем известния епизод от 1953 г., когато в продължение на година Жан Моне смята, че няма да има пречки за създаването на наднационални европейски сили за отбрана. През следващата година обаче де Гол взема реванш и се слага край на това много важно начинание.

 

Моята четвърта теза твърди, че изоставането на ЕС във военната област бе обективно предопределено. То бе резултат от особеното разделение на труда между САЩ и Европа по време на Студената война. За стратегическия баланс със Съветския съюз се грижеха Съединените щати и това се отрази много положително върху израстването на евро съюза. Европейците винаги ще са благодарни за тази помощ на САЩ.v

 

Същевременно трябва да се признае, че този период на разделение на труда култивира в Европа една неприятна психология на зависимостта от САЩ, когато се отнася до употреба на въоръжена сила. Европейците трудно отварят очи за новата обстановка след Студената война, която несъмнено налага и ново разделение на труда. Краят на Студената война бе видян по коренно различен начин от двете страни на Атлантика - елиминирането на Съветския съюз бе преценено от САЩ като възможност за завоюване на нови стратегически пространства. САЩ стават все по-склонни да използват сила извън своите граници. След елиминирането на съветската. заплаха те се чувстват свободни да се намесват практически винаги и навсякъде, където решат. Сега Америка се намесва в различни региони много по-често, отколкото за целия период на Студената война. vi

 

Европа наблягаше на термина използване на дивидентите на мира и демокрацията, а в същото време - и особено при администрацията на Клинтън - Америка удвои военния си бюджет и се наложи като безспорен хегемон в областта на военната сила. Президентът Буш поиска за 2007 година 481 млрд. военен бюджет за САЩ и ако се вярва на цифрите от книгата на Ферхойген „Европа в криза. За преосмисляне на европейската идея", това е почти три пъти военните бюджети на страните членки на ЕС, взети заедноvii. Европа е много алергична към повишаването на военния си бюджет за сметка на своите социални програми, който остава около и под 2%, за разлика от американския, който вече е около 4%. Това е точно обратното на тенденцията в Европа, където през 90-те години бюджетите за отбрана постоянно намаляваха. Тази разлика има своята стратегическа цена и Европа трябва бързо да преодолее разтварящата се ножица и да стане достоен партньор на Америка, а не неин васал. Пътят отново преминава през ЕПСО.

 

Един критик на американската политика припомня старата сентенция: „Когато държиш в ръката си чук, всички проблеми започват да ти изглеждат като гвоздеи." Това наистина е вярно. Но държавите, лишени от военна мощ, са изправени пред обратната опасност: Когато нямаш чук, не искаш нищо да прилича на гвоздей. Нещо аналогично се случи с ЕС, когато забушува войната в бивша Югославия - на никой европеец не му се искаше да повярва, че ситуацията изисква чук, за да бъде разрешена. Това не трябва да се допуска отново. Ето защо и Декларацията от Сен Мало казва дословно в точка втора: „За тази цел съюзът трябва да притежава капацитета за самостоятелно действие, подкрепено от надеждни военни сили, средствата за вземане на решение да ги използва и готовността да го направи, за да реагира на международни кризи. ... за да може да се чуе гласът на Европа в световните дела".viii

 

Развитието на ЕПСО ще има ползотворен ефект върху външната политика на ЕС; само така ще бъде прекъсната унизителната на моменти зависимост на Европа от САЩ. Да си припомним епизоди от войната в Косово и молбите на европейски лидери за по-смекчени атаки на Белград и по-малко разрушения в Сърбия. В бъдеще можем да очакваме не само болезнено преосмисляне на европейските бюджети, за да има тежест думата на Европа в света, но и драматични разговори със Съединените щати, чиито интереси в Европа не трябва да бъдат накърнявани.

 

Наивно е да се мисли за военна равнопоставеност на Европа и САЩ; това вече не може да се постигне, а и вероятно не е нужно, но чрез ЕПСО Европа трябва да създаде капацитети за военни акции извън европейския континент и справяне и мениджмънт на кризи. Тази „ниша" трябва да бъде добре усвоена от новосформиращите се Европейски сили за бързо реагиране, което ще облекчи и Съединените щати - очевидният „световен шериф" към момента, приет със или без съгласие от всички.

 

ЕС вече е в акция по целия свят. Съюзът желае сигурност на своите граници, сигурност на въздушния транспорт и летищата, сигурност на важни мрежи от инфраструктурата, сигурност на индустриални зони, защита от биологически тероризъм и пр. Всичко това изисква високо равнище на бойните капацитети, но също и на гражданските капацитети по сигурността, защото в днешно време разликата между външната и вътрешна сигурност почти изчезва. Всяко ново терористично нападение води до нови пакети за сигурността.

 

5

 

Не трябва да се мисли, че няколкото десетилетия, които Европа преживя под ядрения защитен чадър на САЩ, бяха за европейците време на „удобна безотговорност", както се изразява един автор, или на „бездействие" и „безвремие". Напротив, те бяха интензивни години на икономическо възстановяване и развитие на Европа и - това е много важно! - на обединяване, интегриране на Европа, за да се направи НЕВЪЗМОЖЕН бъдещ военен конфликт на европейския континент; да се „убие войната", както се изразяват дейците на Лигата на нациите след Първата световна война.

 

Тези усилия бяха изключително ценни, успешни, и днес са от голямо значение. Защото доведоха до създаването и развитието на изключителен, уникален, притежаван единствено от Европа капацитет, а именно - способността да търсят и намират факторите, които могат да сближат и обединят европейските народи, интересите, мотивациите, чрез които се сближават хора, групи, нации и държави. Така интеграцията на Европа доведе до оформянето на специфична европейска идентичност, която трябва да подкрепяме, защитаваме, развиваме и разпространяваме. Европа днес се идентифицира с мира, благоденствието, икономическия успех, диалога, взаимните компромиси, консенсуса. Това е изключително ценен арсенал за изкуството на външната политика и дипломацията и с него е свързана петата ми поред теза.

 

Европа често е наричана с различни имена. Нейната уникалност се опитват да предадат чрез различните имена на Европа - тя е нежната сила, gentle power, нормативната сила, normative power, постмодерната сила, post-modern power, гражданската сила, civilian power. Тези названия отразяват стремежа на ЕС да следва в своята Обща външна политика определени принципи като:

1 Приемането на необходимостта от сътрудничество с другите за постигането на международни цели - следователно предпочитането на мултилатерализма пред унилатерализма и уважението към международното право.

 

2 Съсредоточаването преди всичко върху невоенните средства за постигане на целите.

 

За Европа е характерно използването на т.нар. мека сила, soft power. Цветан Тодоровix говори за спокойната сила Европа, която трябва да въплъщава европейската идентичност и решително да защитава европейските ценности. Европа според него обръща гръб на грубата сила или казано малко по-различно - движи се по посока, отдалечаваща я от използването на сила към един свят на закони и правила, на транснационален диалог и транснационално сътрудничество. И именно в това е силата на Европа днес.

 

Какво собствено откроява почеркът на Европа от другите. На какво наблягат европейците? На няколко черти

  • преди всичко прилагането на дипломатически похвати в международните дела, мултилатерализъм - участието и правото на участие на всички заинтересовани страни при търсене на решение с готовност да се отчитат всички интереси и готовност да се действа посредством международни институции като Обединените нации.

  • Европейците подхождат към проблемите по-нюансирано и по-комплексно, с по-дълбоко разбиране.

  • Те се опитват да влияят върху другите по-внимателно и по-индиректно.

  • По-толерантни са към неуспеха, проявяват повече търпение, когато решенията не се постигат бързо.

  • Европейците като цяло предпочитат мирното реагиране на проблемите, като наблягат върху преговорите, дипломацията и убеждението, а не върху принудата.

  • Те се позовават преди всичко на международното право, на международните конвенции за разрешаването на спорните въпроси.

  • Стремят се да използват търговските и икономическите връзки, за да обвържат различните нации.

  • Те често изтъкват процеса пред резултата, следвайки убеждението, че в крайна сметка процесът ще придобие материални измерения.

 

Този изключителен капацитет на Европа в международните отношения се състои в умението да се търси и открива минималното общо, да се преговаря на равни начала, да се използва меката сила и икономическите стимули, договореностите, целият арсенал от ненасилствени средства. Това е в основата на топлото приемане на ЕС по света; така ЕС става търсеният и желан посредник за уреждане на редица конфликти.

 

Идентичността на ЕС се откроява при сравнението на подходите между европейските страни и САЩ. Ако съдим по отношението към основните стратегически и международни въпроси днес, американците сякаш идват от Марс, а европейците - от Венера. САЩ са склонни по-бързо да прибягнат до сила и в сравнение с Европа са по-нетърпеливи. Те в някакъв смисъл са заложник на военната си сила и като човекът с чук виждат обикновено във всеки проблем гвоздей. За разлика от мултилатерализма на европейците американците все повече клонят към едностранни действия в международните дела. Те проявяват все по-малка склонност да си сътрудничат с другите държави за преследването на общи цели; по-скептично са настроени към международното право и демонстрират по-голям стремеж да действат извън неговите структури, ако сметнат това за необходимо или дори само за полезно. Известно е например отношението им към Международния съд в Хага, който европейците възприемат като символ на идеята за равнопоставеността пред закона на всички, когато става дума за нарушаване на международни конвенции и споразумения. Тук трябва да споменем и за американската нагласа да се предпочетат военни, технически и едностранни решения на международните проблеми вероятно за сметка на политически и основани на сътрудничеството варианти.

 

6

 

Шестата ми теза отново анализира и задълбочава причините за недостатъчната ефективност на външната политика на Европейския съюз. Не трябва да си правим илюзии, че липсата на високи военни капацитети е единствената причина за недостатъчната ефективност на външната политика на ЕС. Налице са още няколко пречки за това и те накратко са следните:

 

ЕС като цяло все още остава доминиран от силни национални тенденции. Това се чувства особено добре по отношение на т. нар. Обща външна политика. Страните членки на ЕС запазват контрола върху своята външна политика и не желаят се откажат от този контрол в името на по-ефективна обща външна политика. Оттук и нейната слабост - всяка страна преследва отделно и самостоятелно своите собствени интереси. ЕС няма право, юрисдикция, върху външната политика - неговите членове могат да действат самостоятелно, автономно в международните дела. И затова ако попитаме - Как действат страните членки на ЕС - блоково или отделно? - при отговора отделното ще надделее.

 

В съюза все още преобладава „логиката на разнообразието" и това блокира споразуменията за създаването на наднационален механизъм на външната политика. Все още грижата за националния суверенитет и за неговото ненарушаване е водещо за страните членки. Това са обективни ограничения, които лесно обясняват честия разнобой между европейските страни по редица въпроси на международния дневен ред - най-очевиден е примерът с Иракската война, предизвикала дълбокото разцепление между европейските държави.

 

Като друга причина за слабост можем да изтъкнем самият механизъм на вземане на решения и оформяне на позиции в ЕС. Всяка позиция всъщност представя най-малкия общ знаменател или онова, което най-незаинтересованата страна членка би приела. Това произтича от механизма на вземане на решения. Този механизъм очевидно накърнява ефективността на външнополитическите действия на ЕС.

 

Редица наблюдатели изтъкват и една по-особена слабост на ЕС, произтичаща от факта, че външната политика е свързана с идеята за ясна идентичност и група интереси, идентифицирани от едно правителство. Европейската външна политика изисква европейска държавност, която ще произведе европейски интереси. Според Кристофър Хил и Майкъл Уолъс ефективната външна политика се основава на споделено чувство за национална идентичност, за „мястото в света" на националната държава, за нейните приятели и неприятели, за нейните интереси и стремежи... Европейската общност се основава върху относително слабо чувство за обща история и идентичност. x

 

Същевременно действа и обратната тенденция - налице са силни обстоятелства, мотиви, стимули, фактори в посока на ефективна обща външна политика. В Маастрихт през 1992 г. бе развит този втори стълб на политиките на ЕС - ОВППС, като най-общо целите на ОЕВ Политика са:

- насърчаване на регионалното сътрудничество и интеграция;

- защитата на човешките права;

- защитата на демокрацията и доброто управление;

- предотвратяването на насилствени конфликти;

- борба против международната престъпност.

 

Няма съмнение, че е налице висок потенциал за ефективна външна политика. Сред външните фактори, стимулиращи Общата европейска външна политика, най-важна е високата степен на взаимообвързаност и взаимозависимост на държавите в съвременния свят.

 

Взаимната зависимост може да насърчи колективното действие поне по три начина:

 

1. Налице е усещане, че отделните страни са или неефективни, или е невъзможно самостоятелно да действат в един взаимосвързан свят. Страните членки на ЕС разбират, че в определени региони ще имат повече тежест, ако действат заедно като блок, отколкото поединично.

2. ЕС като цяло получава допълнително сила. Например, в отношенията с трети страни, които разчитат на ЕС за търговия, помощи или други полезни неща. Обратно - ЕС също е зависим от определени региони за природни ресурси, суровини и пр. Нуждата да действа колективно работи в посока на укрепване на обща външна политика.

3. ЕС въздейства главно с политически и икономически инструменти - помощ, търговия, дипломация. Чрез тях съюзът посреща новите заплахи. Тези въпроси трудно може да се решават само от една отделна страна. Освен това, когато ЕС действа колективно, това придава повече легитимност в очите на трета страна - например по въпросите на човешките права или демокрацията.

 

7

 

Какъв е приносът на България към Общата външна политика и политиката за сигурност на ЕС?


На Европейския съвет във Фейра, Португалия, (19-20 юни 2000 г.) държавните и правителствените ръководители на ЕС позволиха на страните-кандидатки за членство да се присъединят към формирането на Общата европейска политика за сигурност и отбрана, като допринесат за изграждане на Европейските сили за бързо реагиране (ЕСБР) и като участват в политическите и военните органи на Съюза по ОЕПСО, когато заседават във формат ЕС+15 (европейски страни-членки на НАТО, но нечленуващи в ЕС, и страни-кандидатки за членство в ЕС - България, Румъния, Словакия, Словения, Естония, Латвия, Литва, Кипър, Малта, Чешка република, Унгария, Полша, Турция, Исландия и Норвегия).

 

Един от основните елементи от участието на България в изграждането на ОЕПСО, по-специално на ЕСБР, е официалното заявяване на 19 април 2001 г. на сили и средства от Българската армия, които могат да бъдат предоставени за нуждите на евентуални бъдещи операции по управление на кризи, ръководени от ЕС. На 20 ноември 2001 г. България за пореден път изказа готовност за участие в ЕСБР и информира за актуализирания списък на българския принос в тази област. Считано от 1 март 2003 г. България за пореден път актуализира този списък. Силите и средствата, които България е заявила съобразно националните си възможности и съответните нужди, са част от силите и средствата, които тя предоставя по линия на сътрудничеството си с НАТО.

Практическото измерение на приноса на България към ОЕПСО е участието на страната в ръководената от ЕС Полицейска мисия в Босна и Херцеговина. Мисията стартира на 1 януари 2003 г. и има като задачи наблюдение, напътствие, даване на съвети и инспектиране на полицейските сили на Босна и Херцеговина. Това е първата ръководена от Съюза гражданска операция по управление на криза.

След 11 септември 2001 г. ЕС обяви борбата срещу тероризма за приоритетна цел на Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС, част от която е ОЕПСО. Очаква се това да доведе до по-активното включване в този процес на страните-кандидатки за членство.

i Вж подр. http://www.atlanticcommunity.org/Saint-Malo%20Declaration%20Text.html

ii Гюнтер Ферхойген, Европа в криза. За преосмисляне на европейската идея, Български бестселър, С., 2006, с. 16.

iii Пак там, с. 18.

iv Робърт Кейгън, За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред, Обсидиан, С., 2003, с. 46.

v Вж. Ферхойген, Г. Цит. съч., с. 189.

vi Вж. Кейгън, Р. Цит. съч., с. 79.

vii Вж. Ферхойген, Г. Цит. съч., с. 205.

viii Вж подр. http://www.atlanticcommunity.org/Saint-Malo%20Declaration%20Text.html

ix Цветан Тодоров, Новият световен безпорядък (размисли на един европеец), ИК „Изток-Запад", С., 2003, с. 74.

x Karen Smith, European Union Foreign Policy in a Changing World, 2004, Polity, p. 104.

 

(Доц. д-р Камен Лозев е преподавател в ЮЗУ "Неофит Рилски)

comments powered by Disqus