Душа и тяло в един любовен квартет

(по романа „Идиот" на Ф.Достоевски)

Нонка Богомилова, д.ф.н.,

Професор в ИИОЗ - БАН

nonka_bogomilova@mail.bg

 

Soul and Body in a Love Quartet

(on The Idiot, by Fyodor Dostoyevsky)

nonka_bogomilova@mail.bg

 

"Тяло у него се създава само около душа,

образ - само около страст"

Стефан Цвайг, Достоевски

 

Известният роман на Ф.М. Достоевски „Идиот" може да бъде анализиран от множество гледни точки и в рамките на различни изследователски полета. В случая за нас е интересен антропологичният му аспект. В романите на Ф.М.Достоевски живее и диша една нова, „вихрова" антропология, както я нарича Н.Бердяев, „една нова наука за човека" (Бердяев 2005: 431). Стефан Цвайг пък определя неговия „човешки мит" като центриран около тезата, че „обърканото, заглушено, многолико „аз" на всеки единичен човек е оплодено със зародиша на истинския човек.." (Цвайг 1984: 175), че, за разлика от френските писатели натуралисти, които обрисуват душата чрез тялото, „той строи тялото чрез душата" (Цвайг 1984:180).

Като че ли в най-голяма степен това твърдение се отнася за романа „Идиот", който Ст.Цвайг определя в проникновеното си есе „Достоевски" като „една от монументалните творби на деветнадесетия век" (Цвайг 1984: 148). В него героите на Достоевски наистина са обвързани, оплетени и изпепелени във вихъра на своите страсти - любов, гордост, страдание, омраза, състрадание, ревност, самоунижение - и чрез тях, не въпреки тях живеят бурен, пълнокръвен, „своеволен", но в края на краищата свободен живот, както отбелязва Н.Бердяев. Любовта тук не е описана в розовите краски на взаимната хармония, на взаимообвързването и взаимодопълването, на сливането на телата и/или душите, а е възел, който сплита в едно горещо и взривоопасно кълбо всички тези, уж несъвместими с нея трептения, конвулсии на човешката душата, тези пароксизми на човешкия характер.

Съвременният руски автор В.Шестаков говори за парадоксалност на руската култура през 19-ти век по отношение на темата за любовта - богата в художествено-литературната област и бедна във философско-теоретичното осмисляне на феномена (Шестаков 1991:6). Според Шестаков в руската религиозна философия на 19-ти век са проявени две противоположни направления в развитието на философията на любовта: едното, тръгващо от В.Соловьов и възраждащо, преосмислящо античната концепция за любовта-Ерос, и другото, тръгващо от П.Флоренски и приемащо любовта в средновековното й християнско разбиране на caritas - състрадание, милосърдие, жалост. Единствено Н. Бердяев се опитва да свърже тези две разбирания на любовта.

В романа „Идиот" на Ф.Достоевски тези форми на любовта не съществуват като прозрачни дестилати, като пасторални взаимоотношения между мъжа и жената или като чисти линии в характерите на героите, определящи еднозначно душевния им строй. Любовният „квартет" (княз Мишкин, Настася Филиповна, Аглая Епанчина и Парфьон Рогожин), чиито отношения се заплитат, оплитат и изпепеляват чрез и заради любовта, създава своя уникална „тинктура" от тела, души и страсти, която не позволява лесен психологически анализ. Някои от авторите, които интерпретират техните взаимоотношения поставят на преден план една от двойките или всеки от четиримата поотделно, или пък разглеждат жената през призмата на мъжката съдба и свобода, както прави Н.Бердяев. За него централната фигура е тази на княз Мишкин и цялото действие върви от него към останалите герои: „Достоевски се интересува от жената като момент в съдбата на мъжа", „Жената е само вътрешната трагедия на мъжа" (Бердяев 2005: 484). Според него от тримата основни герои в романа, тези на княз Мишкин и Рогозин са определящите, за Достоевски е важна именно тяхната съдба, а Настася Филиповна е „онова нещо, в което се осъществява тази съдба" (Бердяев 2005: 485). Подобна теза споделя и Г.Гачев, според който у Достоевски жената е допълнение и приема различни образи в зависимост от това около какво се завърта (Гачев 2016: 319).Тази гледна точка се критикува основателно от Нина Димитрова, която представя и други типологии на женствеността у Достоевски, обръщайки внимание, че в интерпретацията на тази тема у Мочулски, например, жените са представени като субект в мъжко-женските отношения (Димитрова 2016: 72).

Безспорно, що се отнася до романа като цяло, княз Мишкин е централната фигура - факт, който признава и Лев Шестов, макар и иронично. Според него той е „миротворящ дух", който иска „всичко да разбира", „да изпъква", „да излиза победител" (Шестов 1993:84). Стефан Цвайг го поставя в една редица заедно със Стареца Зосима и Альоша Карамазов като „образец на руския Христос, на Спасителя" (Цвайг 1984:217); според него той олицетворява „триумфът на духовната жизнена сила над едно болно, хилаво тяло" (Цвайг 1984: 153). Г.Гачев противопоставя „демонът Рогожин и ангелът Мишкин" (Гачев 2016: 312), а П.Попиванов успоредява двойката Мишкин - Настася Филиповна с диспозицията Христос - Магдалена (Попиванов 2016: 168).

В есето си "Любовта у Толстой и Достоевски" Д. Мережковски обръща внимание на колизиите и разкъсващите противоречия в любовта, на тайнствените закони на човешкия дух, за който "няма крайни съдии" (Мережковский 1991: 152). Той разглежда сърцата на хората като поле за красивата битка между Дявола и Бога. В трагичното раздвоение между святото майчинско и оргийното женско начало, между дълга и плътта, и в страстта, и в бурята, се изпълнява Неговата света воля - красотата (Мережковский 1991: 161). Мережковски говори за опиянението от музиката и любовните страсти, които преобразяват човека и го приближават до неговия истински "аз". Но в любовта, когато тя е подчинена на силна страст има и разрушително, и саморазрушително начало, и нещо жестоко, убийствено; нещо едновременно и от звяра, и от бога (Мережковский 1991: 164).

Всички тези отношения между съдбовно обвързаните двойки герои придобиват още по-богати и парадоксални измерения, когато бъдат разгледани като квартет, като музикален формат, в който всеки един от инструментите в даден момент от развитието на действието свири в хармония с друг и същевременно в дисхармония с трети; фигурите в уж установените дуети разменят местата си; а на финала от любовния квартет остава едно тъжно дуо с болни и страдащи тела, понесли пораженията от болките и страданията на душите.

Пътуването с тяло и душа към "новия" живот

Неслучайно с героите на това „дуо" (княз Мишкин и Парфьон Рогожин) започва романът - с тяхната среща във влака Варшава-Петербург - и с печалната им участ завършва. По-нататък следват и другите „съдбовни" срещи (Димитров 2014:47) на героите помежду им - на княз Мишкин с Аглая и с Настася Филиповна, с която вече Рогожин се е срещнал наистина съдбовно; на Аглая и Настася Филиповна - съперници за любовта на Мишкин; трескавата совалка на Настася Филиповна между Мишкин и Рогожин, между любовта и смъртта; срещите при печалното раздвоение на Мишкин между Аглая и Настася; смъртоносните „любовни" сблъсъци на Рогожин с Мишкин и с Настася Филиповна...В тези срещи и сблъсъци няма първо и второ, главно и второстепенно, субект и обект. Този „квартет" се събира, разпада, привлича, отблъсква, воюва, обича, движен от мощни и съдбовни страсти, от интуиции и прозрения, от необясними влечения - към другия, към „новия" живот, към смъртта...

Но за да стане възможно това красиво „брауново" движение, този живот - „електрическа искра между полюсите на контраста" (Цвайг 1984: 159) всеки един от четиримата герои е трябвало първо да излезе от зоната на сигурност, от рутината на привичното си битие, от своя житейски „калъп", който го стяга, но и крепи, който го ограничава, но и по своему спасява. Настася Филиповна става „фаталната" жена за Рогожин и Мишкин след като е скъсала „позорната", но и осигуряваща й известна сигурност и закрила връзка с Тоцки и се е преместила да живее в Петербург; Лев Николаевич Мишкин застава над бездната между „новия живот" и разпада на личността си едва след като е напуснал Швейцария и пасторалната природа, сред която се лекува, за да се завърне в родината си; Рогожин, по принцип буйна и страстна натура, се е противопоставил на баща си заради Настася Филиповна; макар че е все още любимката в топлото семейно гнездо на родителите и сестрите си, Аглая Епанчина се отнася с ирония и присмех към някои порядки в него, много от които напълно пренебрегва в любовното си „пътуване" към Мишкин.

Тялото променя привичното си пространство и се отваря към нови срещи и светове, душата - към други души, но и към собствените си, заспали под баналната обвивка на досегашния монотонен живот дълбини. В някои случаи промяната, пътуването към други страни и душевни пространства става на фона на социални сътресения - както е с Фани Хорн и поручик Бенц на Димитър Димов; в други случаи причината е кризата в семейната общност, до този момент крепила живота на човека, както е с овдовялата жена от „24 часа от живота на една жена" на Цвайг, или с героя на А.Мърдок от „Святата и скверната машина на любовта". Но във всички тези случаи, както и при героите на Достоевски от романа „Идиот", крайната „дестинация" са не другите души и светове, а неподозираните от човека дълбини на неговата душа, развихрилите се, непознати до този момент сили и страсти в нея.

Независимо как наричат интерпретаторите на Достоевски това пътуване извън привичната матрица на живота - свобода, участ, съдба, своеволие, свещен хаос - то в края на краищата се оказва едно пътуване към себе си за героите. А както твърдят познавачи на творчеството му - и за самия Достоевски.

Лицето и/или отсъстващото тяло

Любовта на княз Мишкин започва и завършва с Лицето, от него са мотивирани чувствата и постъпките му в ключовите моменти на романа: от лицето на Настася Филиповна. Но какво е Лицето: тяло или душа, плът или дух, нещо външно, чуждо или нещо изцяло „вътрешно", „свое" за другия; феномен, който открива, или който скрива характера и душата... (Стъпова 2007). За Мишкин лицето на Настася Филиповна, което той първоначално вижда само на снимка, веднага става нещо „свое"; в него той вижда портрет на душата й: „Дивно лице!....Лицето й е весело, пък тя ужасно е страдала, нали?" (Достоевски 1997:39). В това лице той вижда не толкова красотата, която привлича около нея и други мъже, а нещо „свое", нещо същностно, значимо за него в отношението му към хората въобще - печата на страданието. Чертите на лицето не са описани като красиви сами по себе си, а като въ-плътена душевна глъбина: „очи тъмни, дълбоки, чело замислено; изразът на лицето страстен и някак високомерен" (Достоевски 1997:34). На много места в романа той признава, че я обича не от любов, а от състрадание, че нейното лице „грабва цялата ти душа". Това лице, това въ-плътено в него страдание определят по-нататък не само постъпките, но и съдбата на Мишкин.

Впрочем той открива, той провижда страданието върху човешкото лице не само там, където то е видимо - например върху тялото и душата на опозорената Мари, отхвърлена от всички, дори от собствената си майка, но и върху осъдения на смърт убиец заради преживявания ужас от сигурната смърт, или от стоварващата се гилотина и невъзвратимо настъпващия край. За него страданието е не просто „скръбен дял" на човешкото съществуване въобще, а негов лик, негова същина. Усещането, болката от това вездесъщо, въ-плътено в човешките лица или прозиращо зад човешките съдби страдание на много от героите, с които се среща в романа княз Мишкин, мотивират и неговото отношение към всички тях като отношение на състрадание, на съчувствие, на доверие и разбиране: „Състраданието е най-важният и може би единствен закон в битието на цялото човечество" (Достоевски 1997: 244), обобщава той. Но за разлика от него, при повечето от тези герои страданието е само щрих, само цвят в палитрата на душите и характерите им, в които има и много егоизъм, лицемерие, злоба, мнителност, гордост, суета, сребролюбие, посредственост, инструментално отношение към другия. Именно тази диспозиция прави Мишкин не само „добър човек", „дете", но също така „смешен", „простодушен", „идиот", „глупак", „овца", „малко така" в техните очи. И ако той им дава разбиране, доверие и състрадание, то насреща си често получава подигравки, презрение, изнудване, манипулация.

С изключение на две жени: Настася Филиповна и Аглая Епанчина.

Ако в лицето на първата той провижда страданието, в лицето на втората вижда красотата, а „Красотата е загадка." (Достоевски 1997: 83). Ако присъствието и срещите с първата са изпълнени за него не само със състрадание, но и със страдание, страх, с тъмни предчувствия, с болка и незарастващи сърдечни рани, то от срещите и разговорите с втората му става „леко на душата"; насред мъките и терзанията от живота си с първата, той пише писмо до втората с чувството, че не е чужд, с копнеж и надежда за „радост" и „бъдеще" (Достоевски 1997: 337). А когато усеща, че наистина се задава надежда, той „сияе", изглежда „щастлив", сърцето му тупти „ужасно" от очакването, че ще я види, ще я слуша, ще я гледа:"Повече нищо не му и трябваше." (Достоевски 1997: 383); убеден е, че с това е започнал „новият" му живот.

Тези две жени о-лице-творяват страданието и щастието, болката и радостта, тъмното и светлото начало в неговата душа и в неговия живот. И все пак побеждава Лицето на първата. За другите, дори за част от нейните обожатели, които искат да я купят с парите си, или да се оженят заради парите й, тя е „бясна", „високомерна", „свирепа", „озмийчена", „раздразнителна", „себична"„безумна", „развратна". Но за княза, прозрял зад тази нейна предизвикателна поза дълбоката душевна рана, нанесена й от възползвалия се от тялото й „благодетел", когато е била безпомощна и зависима от него, тя е „съвършенство", „чиста", превъзхожда всичките си „купувачи" и „продавачи": "Аз съм готов да умра за вас, Настася Филиповна" (Достоевски 1997: 177). И тази, толкова често произнасяна и срещана в романите, банална фраза, Мишкин претворява в своя участ, в своя съдба.

В случайните или в нарочните срещи между него, Настася Филиповна и Аглая Епанчина, с риск да нарани или дори да загуби завинаги жената, която му носи радост, усещане за нов живот и за бъдеще, той избира страдалката, мъката, болестта, дори смъртта. Защото Лицето, което той нарича „дивно", което обича и от което се страхува безумно, освен страдание, о-лице-творява още едно мощно чувство в неговата (а и в авторовата) душа: любовта, обожанието, възхищението от децата, непоносимостта към сълзите и страданията им (Достоевски 1997: 72-81). Животът на княза до този момент е протичал предимно с тях и сред тях, на тях той е предавал и от тях той е приемал чистосърдечието, откритостта, състраданието, чувствал се е щастлив в тяхната среда, те са били „лек за душата" му. И ето че среща едно Лице, в което провижда сплетени страданието и детската душа, униженото доверие, излъганата откритост, нараненото чистосърдечие, които търсят не своя нов „купувач", а своя реванш на живот и смърт: „лицето на Настася Филиповна е непоносимо за мен...аз се боя от лицето й!...Обичам я с цялата си душа! Ами че тя е ...дете" (Достоевски 1997: 617); още вглеждайки се в портрета й, зад позата на гордост и високомерие той е съзрял „доверчивост и простодушие"; влечението му към нея не е любов, а е като към „жалко и болно дете" (Достоевски 1997: 624); предпочел да утеши нея, нейното „отчаяно, безумно" лице, вместо да обясни на Аглая ситуацията при срещата на двете разярени съперници, князът я „гали по главицата и по лицето с две ръце като малко дете", „Той се смееше с нейния смях и беше готов да плаче над сълзите й." (Достоевски 1997: 606).

Тази негова всеприемаща и смирена „любов от състрадание" според Рогожин е дори по-силна от неговата любов-обожание, любов-страст, любов-ревност към същата жена, превърнала се в единствена цел и смисъл на живота му. Според някои интерпретации любовта на Рогожин и на Мишкин си противостоят като сластолюбие и състрадание, като любов към тялото и любов към душата, като тъмно и светло чувство. Но всяка диспозиция, изключваща нюансите и полутоновете в човешкото поведение и характер страда от известен схематизъм и семплифициране на тези феномени. В отношението на Рогожин към Настася Филиповна доминира обожанието, преклонението, възхитата на човек, който я е поставил на свят пиедестал, на трон, издигнал я е високо над себе си, поне в началото на тяхната драма. За разлика от „закоравелия сластолюбец" Тоцки, използвал и опозорил тялото й, който преспокойно я „продава" за жена на сребролюбеца Ганя, за Рогожин брака й с него е равносилен на смърт, очаква отговора й „в смъртна мъка", „с дързостта на човек, осъден на смърт, който няма вече какво да губи" (Достоевски 1997: 123). За разлика от позакъснелите страсти на генерал Епанчин, който иска да си купи една нощ с нея с перлена огърлица, за Рогожин тя е център, смисъл, единствена ценност: той я гледа „плахо и замаяно", в унес, „като че изгубил целия си разсъдък", „всичко друго престана за него да съществува" (Достоевски 1997: 172). Огромната сума пари, която Рогожин й дава по нейно искане е не толкова пазарлък, цена, а израз на чувството му, че е недостоен за нея, че тя стои много по-високо, че едно предложение за женитба от негова страна би било под равнището й. За него сцената с парите, дарени на Настася Филиповна и хвърлени от нея в огъня е само нов повод за възхита, за обожание, за благоговение пред нея: „Той се опиваше от зрелището, той беше на седмото небе....Това е то кралица!" (Достоевски 1997: 186). Независимо от грубите думи, с които тя нарича него и избора си да тръгне с него, той е опиянен от щастието, че тя е „негова".

Това отношение-обожание, отношение-благоговение се запазва дори и след мъчителните дни и нощи на техния съвместен живот, след оскърбленията и униженията, които „недостойния" за нея, „простака" Рогожин се налага да понесе от гордия и изплетен от пароксизми характер, от самоубийствения нагон, който я тласка към него. Дори когато разбира, че тя не е и не може да бъде „негова", че душата й, умът й му се изплъзват и го доминират, когато започва да се озлобява от това и да й отмъщава, дори тогава Рогожин я боготвори и благоговее пред нея: „какво съм сега без тебе", „прошумоли ти роклята, а на мен ми прималее сърцето, а излезеш ли от стаята, за всяка твоя дума си спомням..." (Достоевски 1997: 225). Затова негов съперник и смъртен враг става този, който се е докоснал и който е заобичал недостижимата й за него душа, а тя му е отвърнала със същото - княз Мишкин. Наивното очакване на последния, че побратимяването им ще го смири, че състраданието към Настася Филиповна ще го облагороди се оказва безпочвено; по-прозорлива се оказва първоначалната му интуиция, че Рогожин може да я „заколи", че изборът й да бъде с него е самопогубване, влечение към смъртта като отмъщение за изпепеления й живот.

Когато вече Лицето й, от което Мишкин се страхува и все пак обича, а Рогожин така и не постига, го няма, те са отново заедно, със смирение и взаимно опрощение край ...без-личния й труп, край тялото, което (както и при други форми на насилие и обезличаване) вече „принадлежи на природата", което „е изгубило собственото си лице" (Асенов 2016: 108).

Неслучайно Бердяев счита, че тримата са обвързани с „тайнствена връзка" (Бердяев 2006: 417), макар че приема Настася Филиповна само като средство за открояване и реализация на съдбата им. Трудно може да се приеме като напълно безспорна и мисълта му, че Мишкин „повече прилича на ангел и по-малко на човек", че „няма цялостност на духа", отслабен от раздвоението (Бердяев 2006: 489), че „В състраданието си той проявява своеволие, преминава границите на позволеното" и че неговата „болна любов" носи „гибел, а не спасение" (Бердяев 2006: 489). В тази и други подобни интерпретации любовната драма и трагичният й финал до голяма степен са отдадени на вътрешното душевно раздвоение на главния герой, на двете му любови, на липсата на монолитност в неговата личност.

При интерпретацията на образа и съдбата на Мишкин не по-малко аргументи може да се открият както в романа, така и в биографията на Достоевски в полза на друга теза: че човек е трудно да бъде щастлив, че не може еднозначно да избере и да се наслаждава на щастието, докато около него и в него, и въобще в живота има толкова страдание и злочестина. Същевременно тази настроеност на Мишкин, и въобще на героите на Достоевски към страданието (и състраданието) Стефан Цвайг обяснява не с отрицанието на живота, или със своеволие, а с копнежа по пълнокръвен живот: героите на Достоевски „обичат страданието, защото тъй силно усещат в него живота..." (Цвайг 1984: 171), защото „в огъня на страданието" се „разтопяват" всички дидактични схеми и императиви, всяко полагане на живота между полюсите на доброто и злото, на правдата и неправдата (Цвайг 1984: 176).

И още една реплика към идеята на Н.Бердяев, че любовта на персонажите в творчеството на Достоевски е само една от формите на реализация на съдбата им, път към свободата. Изхождайки от смисъла и значението на любовта, преживявана в любовния квартет в романа „Идиот", като че по-достоверно звучи разбирането на В.Соловев, че "любовта е самостоятелно благо", което има "собствена ценност за личния ни живот" (Соловев 1991: 28), свързана с надмогване на лъжливото егоистично самоутвърждаване (Соловев 1991: 32). Руският философ свързва любовта с признаване на безусловното значение на другия, при това не чрез разума и съзнанието, а чрез "вътрешното чувство и жизнената воля" (Соловев 1991: 34); според него любовта ни кара "да прекрачваме границите на своето фактическо феноменално битие" (Соловев 1991: 34).

Душата отвъд болното тяло

Не лицето му, не тялото привличат Настася Филиповна и Аглая Епанчина към Лев Николаевич Мишкин, а неговата душа. Лицето му, описано в началото на романа не се отличава с особена красота, не оставя запомнящо се впечатление и по-скоро говори за болно тяло и не особено здравословен живот: той е блед, с „хлътнали очи", „хлътнали страни" и втренчен поглед (Достоевски 1997: 6). У множеството хора, с които той се среща и разговаря по време на пътуването си и престоя в Петербург, той оставя впечатление на човек добър, открит, доверчив, състрадателен, скромен до самоотричане, смирен, но и преминаващ в тези си черти някаква общоприета граница, и затова също така „смешен", „дете", „идиот" до степен лесно да бъде лъган и използван, дори изнудван. На фона на неговата доброта и чистосърдечие, на непоклатимото му доверие в човешката нравственост и честност, с още по-голяма сила изпъкват низките страсти, злите сили, които обитават сред кръговете, в които се движи Мишкин, пък и въобще в човека. В едно от трескавите си излияния болният и умиращ, отчужден, отхвърлен и понякога озлобен Иполит дори твърди, че ненавижда княза „най-много от всички и всичко на този свят", нарича го „йезуитска, сладникава душица, идиот, милионер-благодетел" (Достоевски 1997: 318).

В пълен контраст с това отношение към Мишкин е преклонението и възхищението, които изпитват към него Настася Филиповна и Аглая Епанчина. Той се появява в ключов момент в техните съдби. Освободила се от унизителната опека на Троцки, Настася Филиповна е на прага на своята свобода (Коларов 2016), но на път отново да я загуби в един възможен брак по сметка. Тя избира свободата, изгаряйки в огъня на гордостта и достойнството си унизителните „дарове" на потенциалните любовници и женихи. Жлъчни подигравки, сарказъм, презрение, отвращение от този позорен мъжки кръг и свят, който използва жената като оръдие на своите низки страсти - сластолюбие, сребролюбие, мъжка гордост - това е нейното отмъщение за годините на принуда и позор. Единственият достоен дар в тази вакханалия на сластолюбие и сребролюбие е подадената ръка на княз Мишкин - ръка на приятел, ръка на достоен жених. С този човешки жест той завинаги остава в сърцето й. Но тя отказва да приеме този дар, защото не иска да го погубва, защото се смята недостойна за него - опозорена, „безсрамница", „държанка", „развратна" (Достоевски 1997: 182). Сърцето й, мечтите й да бъде с добър и почтен човек като княза са изпепелени от безлюбовните години, през които е принудена да задоволява сластолюбието на своя „благодетел". Омразните години на зависимост и подчинение са сложили своя горчив печат и върху свободата й, върху избора й: „сетне би ме презирал и нямаше да има щастие за нас!....Недей ми се кле, не вярвам! Пък и колко глупаво би било!...Нима и аз не съм мечтала за теб?" (Достоевски 1997:184).

Изборът, който Настася Филиповна прави - да тръгне с „гледащия я в унес" Рогожин - е избор на самоунижението, на безизходицата, на смъртта. Изборът на човек, който не може да прости на виновния, но не може да прости и на себе си, и в този свой избор в края на краищата наказва само себе си. И тези, които я обичат.

Защото виновникът за озлочестения й живот - Тоцки - не изпитва каквото и да било чувство за вина, а обвинява самата нея: „Боже, какво можеше да стане от такъв характер и такава красота! Но въпреки всичките ми усилия, въпреки образованието й дори - всичко пропадна!"(Достоевски 1997: 189).

Аглая Епанчина има коренно различен живот и съдба до срещата с княза: топло семейно гнездо, в което е обожавана и закриляна от родителите и от сестрите си, обградена е от красота, книги, добро благосъстояние - нещо, което личи и от здравата й, стегната фигура, цъфтящото й, красиво лице, веселия й, често подигравателен смях. Ако Настася Филиповна „чете" от горчивата книга на озлочестения си живот, Аглая чете книгите в семейната библиотека, трупайки предимно книжно знание за живота, чиито тъмни и мрачни страни не е имала случай да опознае. Неслучайно в нейните очи образът на княз Мишкин се доближава до книжния образ на Дон Кихот (стихотворението за „бедния рицар"). Този образ също контрастира с хората, свързани с нейния семеен и приятелски кръг. Сред тях често срещани са егоизмът, лицемерието, суетата, използвачеството, фалшът в отношенията, липсата на идеали, на по-високи цели - все черти и нагласи, които са чужди на „бедния рицар" и на княз Мишкин, и които ги правят смешни за тях. Вероятно това асоцииране на книжната романтика с близкия до някои нейни прототипи Мишкин, създава за Аглая първоначалния ореол на очарование около него. На фона на „гордостта и суетата", от която са заразени всички наоколо, но за която не си признават, скромността и дори самоунижението на княза предизвикват Аглая да го обрисува като напълно кантрастиращ с тях образ, като идеал, открит в книгите, като нещо съвършено: „Всичките, всичките тук не струват колкото малкото ви пръстче, нито колкото ума, нито колкото сърцето ви! Вие сте по-честен от всички, по-благороден от всички, по-хубав от всички, по-добър от всички, по-умен от всички! Тук има недостойни да се наведат да вдигнат кърпичката, която сега изтървахте...Защо се унижавате и се слагате по-долу от всички? Защо сте изопачили всичко в себе си, защо нямате гордост?" (Достоевски 1997: 362).

В тези думи на Аглая има не само възхищение пред душата и ума на княза, но също така и критика към средата, в която живее. Неудовлетворена от средата си, тя търси път извън нея. В този път към него тя пренебрегва немалко норми и стандарти, вменени й от тази среда, а самото й желание и решение да се омъжи за човек, който тази среда нарича смешен, идиот, наивник, дете е избор на една вече свободна жена.

Ако срещите на Мишкин с Настася Филиповна са изпълнени с трескавост и мъка, с „незарастващи рани в сърцето" при нейното невротично движение между Рогожин и него, срещите му с Аглая са изпълнени с настроение, щастие, смях. Това са срещи с една безгрижна и чиста душа, непознала, ненаранена от житейските злочестини и неволи. Но пътуването й към душата на княза е всъщност пътуване и към тази страна на живота, тъй като душата му е вече сплетена с душата на една несретница.

Тази несретница се опитва да свърже княза и Аглая, да го събере с една чиста и открита към хубавото в живота душа, и така да го направи щастлив. Но в случайните или нарочните срещи на тримата припламва и нещо от тези страсти и тъмни сили, от които Аглая бяга и които критикува - ревността, съперничеството, възгордяването, желанието за притежание на другия. Тези страсти ги има и в двете жени, обсебили сърцето на Мишкин. А в неговото сърце има място и за двете - и за страданието, и за радостта, и за Настася, и за Аглая. Колкото и да обяснява на последната, че отношението му към Настася Филиповна не е любов, а жал, човешко желание да я направи щастлива, да я спаси от геената на страданието, за Аглая тя си остава съперница. Преклонението й пред всеприемащата и всеопрощаваща душа на княза бива уязвено при първия сблъсък не с книжните, а с реалните дилеми на човешките избори и съдби.

И щастието, и страданието в лицето на тези две жени напускат сърцето му, и единствената форма, в която остават, е болестта.

Както горчиво и мъдро ще прошепне после Мишкин: „Защото ние никога не можем всичко да узнаем за другия, когато е нужно това, когато този, другият, е виновен." (Достоевски 1997: 617).

Дали на това дълбинно незнание се дължи драмата на човешкото в този роман и въобще в творчеството на Достоевски, или на това, че героите му не могат да обичат „със съединените сили на своите сетива и душа.Те обичат с едното или с другото, никога при тях не са в хармония плът и дух" (Цвайг 1984: 208)?

 

 

Цитирана литература

 

1. Асенов, Ст. 2016. Достоевски и драматургията на смъртта: размишления върху една гранична ситуация, в: Достоевски: мисъл и образ, Алманах на Българско общество „Достоевски", т.2 , съст. Е.Димитров, София: Изток-Запад, 98-117.

2. Бердяев, Н. 2005. Мирогледът на Достоевски, в: Бердяев, Н.2005. Съчинения в 6 тома, т.4, София:Захарий Стоянов, 405-575.

3. Гачев, Г. 2016. Космосът на Достоевски, в: Достоевски: мисъл и образ, Алманах на Българско общество „Достоевски", т.2 , съст. Е.Димитров, София: Изток-Запад, 306-326.

4. Димитров, Е. 2014. Срещата у Достоевски, в: Достоевски: мисъл и образ, Алманах на Българско общество „Достоевски", т.1 , съст. Е.Димитров, София: Изток-Запад,45-55.

5. Димитрова, Н.2016. Софийност и инферналност: героините на Достоевски, в: Достоевски: мисъл и образ, Алманах на Българско общество „Достоевски", т.2 , съст. Е.Димитров, София: Изток-Запад, 62-79.

6. Достоевски, М. 1997. Идиот, София: Захарий Стоянов.

7. Коларов, Р. 2016.Творбата-усилвател: диалогът между романа „Идиот" и повестта „Кротката" на Ф.Достоевски, в: Достоевски: мисъл и образ, Алманах на Българско общество „Достоевски", т.2 , съст. Е.Димитров, София: Изток-Запад, 138-147.

8. Мережковский, Д. 1991. Любовь у Л.Толстого и Достоевского, в: Русский Эрос, или Философия любви в России, сост. Шестаков, В.П., Москва: Прогресс.

9. Попиванов, П. 2016. Настася Филиповна: опит за психологически портрет, в: Достоевски: мисъл и образ, Алманах на Българско общество „Достоевски", т.2 , съст. Е.Димитров, София: Изток-Запад,168-180.

10. Соловев, В. 1991.Смысл любви, в: Русский Эрос, или Философия любви в России, сост. Шестаков, В.П., Москва: Прогресс.

11. Стъпова, Ив.2007. Идеята за двойника, В.Търново: Фабер.

12. Цвайг, Ст. 1984. Достоевски, в: Цвайг, Ст. 1984. Портрети на европейски писатели, София:Наука и изкуство, 135-222.

13. Шестаков, В.П. 1991. Вступительная статья, в: Русский Эрос, или Философия любви в России, Москва: Прогресс.

14. Шестов, Л.1993. Достоевски и Ницше: философия на трагедията, в: Шестов, Л. 1993. Достоевски и Ницше, София: Университетско издателство „Св.Кл. Охридски", 39-198.